Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gadfly, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (22 октомври 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Етел Лилиан Войнич — СТЪРШЕЛ

Превели от английски ЛЕДА МИЛЕВА И НИКОЛАЙ ПОПОВ

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник СВЕТЛАНА ЙОСИФОВА

Редактор на издателството ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

АНГЛИЙСКА. ПЕТО ИЗДАНИЕ. ИЗДАТЕЛСКИ НОМЕР 217. ДАДЕНА ЗА НАБОР 29, III. 1979 Г. ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ 30. V. 1979 Г. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ 30. VI. 1979 Г. ФОРМАТ 1/16/60/90. ПЕЧАТНИ КОЛИ 20. ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 20. ЦЕНА 3,20 ЛЕВА.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. СОФИЯ. БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А

НАБОР ДП „БАЛКАН“

ПЕЧАТ ДП „ТОДОР ДИМИТРОВ“, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А СОФИЯ 1979

Поредица „Моята библиотека“

1979 г. с/о Jusautor, Sofia

 

E. L. Voynich THE GADFLY

Foreign languages pulishing house Moscow, 1955

История

  1. — Корекция

ТРЕТА ГЛАВА

— Но аз, ваше преосвещенство, още веднъж най-искрено ви уверявам, че с вашия отказ се Застрашава спокойствието на града.

Комендантът се стараеше да запази почтителен тон, с какъвто трябва да се говори на един висш църковен сановник, но в гласа му се чувствуваше раздразнение. Черният му дроб не бе в ред, жена му го разоряваше с големите си разходи, а последните три седмици търпението му бе подложено на сериозно изпитание. Гражданите бяха мрачни и недоволството им ставаше по-опасно и по-очевидно от ден на ден; Цялата област гъмжеше от заговори и навсякъде имаше укрито оръжие; гарнизонът бездействуваше и предаността му бе повече от съмнителна, а кардиналът, когото комендантът бе окачествил цветисто пред своя адютант като „олицетворение на магарешки инат“, го беше довел почти до отчаяние. А сега му се бе стоварил и Стършелът — истинско въплъщение на злото.

След като рани любимия племенник на коменданта и най-добрия му шпионин, „куцият испански дявол“ продължи своите подвизи, започнали от пазарния площад — той сякаш подкупи охраната, изплаши офицерите, които водеха разпита, и превърна затвора в лудница. Той беше в крепостта от три седмици и на властта в Бризигела бе дошло до гуша от него. Подлагаха го на разпит след разпит, употребиха всички средства, за да изтръгнат самопризнание — заплахи, убеждаване, всевъзможни хитрости, но той беше все така твърд, както и в деня на задържането му. Сега съзнаваха, че навярно щеше да бъде по-добре, ако го бяха изпратили веднага в Равена. Но вече бе късно да се поправи грешката. Заедно с доклада си до легата за арестуването на Стършела комендантът бе отправил и молба да му се разреши като особена чест лично да ръководи следствието. И след като молбата му бе благосклонно приета, той не можеше да се откаже сега, без да направи унизителното признание, че противникът му се е оказал по-силен.

Както предвиждаха Джема и Микеле, той смяташе военния съд за единствената възможност да излезе от затруднението. И упоритият отказ на кардинал Монтанели да се съгласи на това бе последната капка, която преля чашата на търпението му.

— Аз мисля — каза той, — че ако ваше преосвещенство знаеше какво струва този човек на мене и моите помощници, вие бихте гледали по-иначе на въпроса. Аз напълно разбирам и уважавам принципното ви възражение против нарушението на юридическата процедура, но този случай е изключителен и изисква изключителни мерки.

— Няма такъв случай — възрази Монтанели, — който да изисква несправедливост. А да се осъди един цивилен от таен военен съд, е и несправедливо, и незаконно.

— Ето какъв е случаят, ваше преосвещенство. Затворникът безспорно е извършил няколко тежки престъпления. Участвувал е в позорното савиньонско въстание и военнополевият съд, назначен от монсиньор Спинола, бездруго би го осъдил на разстрел или на каторжен труд, ако не беше успял да избяга в Тоскана. Оттогава той не е престанал да заговорничи. Известно е, че той е влиятелен член на една от най-опасните тайни организации в страната. Има сериозни подозрения, че с негово съгласие, ако не по негово внушение, са убити не по-малко от трима агенти на тайната полиция. Заловен е почти в момента на пренасяне оръжие в легатството. Оказал е въоръжена съпротива на властта и е ранил тежко две длъжностни лица при изпълнение на служебните им обязаности, а сега той е постоянна заплаха за спокойствието и реда в нашия град. Предаването му на военен съд при това положение безспорно е оправдано.

— Каквото и да е извършил този човек — отвърна Монтанели, — той има право да бъде съден според закона.

— Обикновеният съдебен път изисква много време, ваше преосвещенство, а в този случай всяка минута е скъпа. Извън всичко друго аз постоянно се страхувам, че той може да избяга.

— Ако има такава опасност, ваше задължение е да усилите охраната.

— Правя всичко, което мога, ваше преосвещенство, но аз съм зависим от персонала в затвора, а този човек сякаш е омагьосал всички. За три седмици четири пъти смених пазачите му. Омръзна ми вече да налагам наказания на войниците, а полза — никаква. Не мога да ги заставя да престанат да предават писма от него и за него. Глупаците са се влюбили в него като в жена.

— Това е много интересно. В него трябва да има нещо необикновено.

— Нещо необикновено, сатанинско… извинявайте, ваше преосвещенство, но този човек наистина може да изкара от търпение и един светец. Колкото и да е невероятно, аз сам трябва да водя всички разпити, защото натовареният офицер не може да издържа повече.

— Как така?

— Трудно е да се обясни, ваше преосвещенство, но вие бихте разбрали, ако видите веднъж как се държи при разпит. Може да се помисли, че офицерът, който води следствието, е престъпникът, а той — съдията.

— Но какво страшно може да направи той? Разбира се, може да откаже да отговаря на въпросите ви, но той няма друго оръжие освен мълчанието.

— И език, остър като бръснач. Ние всички сме смъртни, ваше преосвещенство, и повечето от нас са правили на времето си грешки, които не искаме да се разгласяват на всеуслушание. Такава е човешката природа! Не е лесно, когато почнат да изравят малките ти прегрешения отпреди двадесет години и да ти ги навират в очите.

— Да не би Риварес да е разкрил някоя лична тайна на офицера, който водеше разпита?

— Да… как да ви кажа… той, бедният, като кавалерийски офицер задлъжнял и заел една малка сума от полковата каса…

— С други думи, откраднал от обществените пари, които му са били поверени?

— Разбира се, това е било много лошо от негова страна, ваше преосвещенство. Но приятелите му върнали сумата веднага и работата се потулила. Той е от добро семейство и оттогава поведението му е било безукорно. А как е узнал това Риварес — недоумявам. Във всеки случай още при първия разпит той припомни този стар скандал — и при това пред младшия офицер! А разказваше с такъв невинен израз, като че ли чете молитвите си! То се знае, историята сега е известна по цялото легатство. Ако ваше преосвещенство би присъствувал само на един разпит, сигурен съм, че бихте разбрали… Риварес няма да знае нищо. Бихте могли да подслушвате зад…

Монтанели се обърна и погледна коменданта. Лицето му рядко придобиваше такъв израз.

— Аз съм служител на църквата — каза той, — а не полицейски шпионин и подслушването не влиза в моите задължения.

— Аз… аз не исках да ви обидя…

— Мисля, че няма да има никаква полза от понататъшното разискване по този въпрос. Ако изпратите затворника тук, ще поговоря с него.

— Позволявам си най-почтително да посъветвам ваше преосвещенство да не правите такъв опит. Човекът е съвсем непоправим. И по-безопасно, и по-разумно ще бъде в този единствен случай да нарушим буквата на закона ц да се отървем от него, преди да е извършил някоя нова пакост. След това, което каза ваше преосвещенство, аз се осмелявам да поддържам становището си с най-голямо стеснение, но в края на краищата аз отговарям пред монсиньор легата за спокойствието на града…

— Аз пък — прекъсна го Монтанели — съм поел отговорност пред бога и пред негово светейшество, че в моята епархия няма да става нищо задкулисно. Щом вие все още настоявате, полковник, аз ще се възползувам от правата си на кардинал. Няма да разреша таен военен съд в този град през мирно време. Ще приема затворника тук сам утре в десет часа сутринта.

— Както обичате, ваше преосвещенство — отговори комендантът с мрачна почтителност и си отиде, като мърмореше под носа си: — Колкото до упоритостта, и двамата са от един дол дренки.

Той не каза на никого за предстоящата среща, докато не дойде време да се свалят оковите на затворника и да го заведат в двореца.

Не стига, че най-видният потомък на валаамовото магаре1 се разпорежда със законите — както бе казал той на своя ранен племенник, — но трябваше да се поеме още един риск — войниците можеха да се уговорят с Риварес и неговите приятели да устроят бягството му по пътя.

Когато Стършелът под силна охрана влезе в стаята, дето Монтанели пишеше на маса, отрупана с книжа, той внезапно си спомни един горещ летен следобед, когато бе преглеждал ръкописни проповеди в кабинет, много подобен на този.

——

1 Валаамовото магаре — отнася се до библейската притча за едно магаре, което упрекнало господаря си с човешка реч.

 

И там, както и тук, капаците на прозорците бяха притворени, за да бъде по-хладно, а на улицата един продавач на плодове викаше:

— Fragola, fragola!

Стършелът тръсна гневно глава, отметна назад косата, паднала над очите му, и на устните му се появи усмивка. Монтанели вдигна очи от книжата си.

— Вие можете да почакате в хола — каза той на охраната.

— Извинете, ваше преосвещенство — започна сержантът тихо и с явно смущение, — но полковникът смята, че затворникът е опасен и че ще бъде по-добре…

Изведнъж очите на Монтанели блеснаха гневно.

— Можете да почакате в хола — повтори той тихо и сержантът, като отдаде чест и промърмори някакво извинение с уплашен израз, напусна заедно с хората си стаята.

— Седнете, моля — каза кардиналът, когато вратата се затвори.

Стършелът мълчаливо се подчини.

— Синьор Риварес — започна Монтанели след кратко мълчание, — искам да ви задам няколко въпроса и ще ви бъда много благодарен, ако ми отговорите.

Стършелът се усмихна.

— Г-главното ми занятие зассега е да слушам задаваните ми въпроси.

— И… да не отговаряте? Чух за това. Но онези въпроси ви се поставят от чиновници, които водят следствието и чието задължение е да използуват отговорите ви като доказателства.

— А въпросите на ваше преосвещенство? Скритото предизвикателство се чувствуваше по-скоро в тона, отколкото в думите, и кардиналът веднага схвана

Но лицето му не загуби израза си на сериозност и благоразположение.

— Моите въпроси — каза той — независимо от това, дали ще отговорите, или не, ще останат само между нас. Ако те докоснат някъде до политическите ви тайни, разбира се, няма да отговорите. Но иначе, макар и да сме съвсем чужди един друг, надявам се да ми окажете това лично внимание и да отговорите.

— Аз съм ннапълно на услугите на ваше преосвещенство. Тези думи бяха казани с лек поклон и с израз на лицето от който у всекиго би изчезнала охотата да моли за някакво внимание.

— И тъй, обвиняват ви, че сте прехвърляли оръжие в тази област. За какво ви е било нужно то?

— За дда убивам плъхове.

— Страшен отговор. Нима за вас всички, които не споделят възгледите ви, са плъхове?

— Н-някои от тях.

Монтанели се отпусна в стола и известно време гледа мълчаливо събеседника си.

— Какво е това на ръката ви? — попита той внезапно. Стършелът погледна лявата си ръка.

— Стари ббелези от зъбите на плъхове.

— Извинете, аз говоря за другата ви ръка. Там има прясна рана.

Тънката му гъвкава дясна ръка беше лошо ударена и възпалена. Стършелът я протегна напред. На подутата китка имаше дълга и дълбока кървава рана.

— Д-дребна работа, както виждате — каза той. — Когато ме арестуваха онзи ден благодарение на ваше преосвещенство — той отново леко се поклони, — един от войниците стъпи на ръката ми.

Монтанели хвана китката му и я разгледа внимателно.

— Защо е в такова състояние сега, след три седмици? — попита той. — Цялата е възпалена.

— В-вероятно оковите не й действуват добре. Кардиналът вдигна глава и се намръщи.

— Нима слагат окови върху прясната рана?

— Есстествено, ваше преосвещенство. Нали точно за това са пресните рани. От старите рани няма много полза. Те само болят, не можеш да ги накараш да горят както трябва.

Монтанели го погледна отново втренчено и изпитателно, после стана и отвори едно чекмедже с хирургически принадлежности.

— Дайте си ръката — каза той.

Стършелът протегна ръка със замръзнало, сякаш изковано от желязо лице. След като проми нараненото място, Монтанели го превърза внимателно. Очевидно той бе свикнал да върши това.

— Ще поговоря за оковите — каза той. — А сега искам да ви задам още един въпрос: какво смятате да правите?

— Отговорът е много прост, ваше преосвещенство. Ако мога — да избягам, ако не — да умра.

— Защо да умрете?

— Защото ако комендантът не успее да уреди разстрелването ми, ще ме осъдят на каторжен труд, което за мене е рравносилно. Не съм достатъчно здрав, за да издържа.

Монтанели опря ръка на масата и се замисли мълчаливо. Стършелът не го обезпокои. Той се бе облегнал назад с притворени очи и изпитваше физическо удоволствие от това, че е без окови.

— Да предположим — започна отново Монтанели, — че успеете да избягате. За какво ще използувате живота си?

— Аз ви казах вече, ваше преосвещенство — ще убивам плъхове.

— Ще убивате плъхове. Значи ако аз ви позволя да избягате оттук сега — да допуснем, че имах тази власт, — ще използувате свободата си, за да поощрявате насилието и кръвопролитието, а не да ги предотвратявате?

Стършелът погледна разпятието на стената. . — Не мир, а меч1… Както виждате, ппоне следвам добър пример. Впрочем аз предпочитам пистолета.

— Синьор Риварес — каза кардиналът с непоколебимо спокойствие, — аз досега нито съм ви оскърбил, нито съм говорил с пренебрежение за възгледите и за приятелите ви. Не мога ли да очаквам същото внимание и от вас? Или искате да ме убедите, че атеистът не може да бъде възпитан човек?

— А, ссъвсем забравих. Ваше преосвещенство смята учтивостта за една от висшите християнски добродетели. Спомням си вашата проповед във Флоренция по случай спора между мене и анонимния ви защитник.

— Това е един от въпросите, по които исках да поговоря с вас. Бихте ли ми обяснили причината за особените ви Думи на Христос, взети от библията.

ненавист към мене? Ако вие сте ме избрали само като удобен прицел, въпросът е друг. Методите ви на политическа борба са ваша лична работа, а ние не разискваме политиката сега. Но по онова време ми се стори, че има и някаква лична вражда към мене. Ако това е така, бих се радвал да узная дали не съм ви обидил някога, дали по някакъв начин не съм дал повод за такова чувство.

Дали не го е обидил някога! Стършелът вдигна превързаната ръка към гърдите си.

— Трябва да ви припомня Шекспир, ваше преосвещенство — каза той, като се засмя. — Аз съм като човека, който не може да понася безвредната и нужна котка1. Не мога да търпя свещениците. Косата ми настръхва, като видя расо.

— О, така ли… — Монтанели показа с жест, че това му е безразлично. — Все пак — добави той — едно нещо са обидите, а друго — изопачаването на фактите. Когато в отговор на моята проповед заявихте, че аз знам кой е анонимният автор, вие сгрешихте — не ви обвинявам в умишлена лъжа, но това, което твърдяхте, не беше вярно. Неговото име ми е неизвестно и до ден днешен.

Стършелът наклони главата си настрана като птиче, за миг погледна кардинала сериозно, после изведнъж се облегна назад и избухна в смях.

— S-s-sancta simplicitas! Мили, невинни хора от Аркадия. Значи вие не се досетихте! Не забелязахте ли следите от копитата на дявола?

Монтанели се изправи.

— Трябва ли да разбирам, синьор Риварес, че вие сам сте писали статиите и за двете страни на полемиката?

— Признавам, че това беше недостойно — отговори Стършелът и погледна с широко отворени, невинни сини очи. — А вие ппоглъщате всичко направо като стриди. Да, беше много недостойно, но тттолкова смешно!

Монтанели прехапа устни и седна отново. Той бе разбрал от самото начало, че Стършелът иска да го накара да загуби самообладание и бе решил, каквото и да стане, да се въздържа.

——

1 Шекспир — „Венециански търговец“, четвърто действие, първа сцена.

2 Sancta simplicitas (лат.) — Свещена простота!

Но вече започваше да оправдава отчаянието на коменданта. Можеше да се прости някоя и друга ругатня на човек, който през последните три седмици бе разпитвал Стършела по два часа дневно.

— Да оставим този разговор — каза той тихо. — Ето главно за какво исках да ви видя: като кардинал аз имам право на глас, ако пожелая да се възползувам от него при разрешаването на въпроса как да се постъпи с вас. От това свое право бих се възползувал само ако върху вас се упражнява насилие, което не е необходимо, за да се предпазят други хора от вашето насилие. Следователно поисках да ви доведат тук, за да разбера, от една страна, нямате ли някакви оплаквания — за оковите ще се погрижа, но може да има и нещо друго; и от друга страна, защото смятах за правилно, преди да дам мнението си, да видя сам що за човек сте вие.

— Не се оплаквам от нищо, ваше преосвещенство. .guerre, comme a la guerre!1 Аз не съм дете, та да очаквам, че правителството ще ме потупа по рамото за тайно внасяне на оръжие в неговата територия. Естествено е да бъдат колкото могат по-сурови към мене. Колкото до това, що за човек съм аз, вие вече сте чували едно романтично признание на греховете ми. Не е ли достатъчно това, или ббихте искали да започна отново?

— Не ви разбирам — каза Монтанели хладно, като взе един молив и почна да го върти между пръстите си.

— Ваше преосвещенство навярно не е забравил стария Диего, богомолеца? — Стършелът внезапно промени гласа си и заговори като Диего: — Нещастен грешник съм аз…

Моливът изпращя в ръцете на Монтанели.

— Вие прекалявате! — каза той.

Стършелът се засмя, облегна глава назад и заследи с очи кардинала, който се разхождаше мълчаливо из стаята.

— Синьор Риварес — каза Монтанели, като спря най-после пред него, — вие се отнесохте с мене така, както нито един човек, роден от жена, не би се отнесъл и с най-злия си враг. Вие се докоснахте до моята лична скръб, превърнахте в игра и подигравка мъката на ближния си. Още веднъж ви моля да ми

——

1 A la guerre comme, a la guerre (фр.) — на война — като на война.

 

кажете: обидил ли съм ви някога с нещо? Ако не съм, защо ми изиграхте тази безсърдечна шега?

Стършелът се отпусна върху възглавниците на стола и го погледна с неуловимата си, смразяваща и загадъчна усмивка.

— Това ме зззабавляваше, ваше преосвещенство. Вие вземахте всичко присърце и цялата история ми пприличаше малко… на цирк…

Монтанели, чиито устни бяха побелели, се обърна и позвъни.

— Можете да отведете обратно затворника — каза той, когато войниците влязоха.

Щом си отидоха, той седна до масата, още разтреперан от необикновено възмущение, и взе куп отчети, изпратени от свещениците в неговата епархия.

Но след малко той ги отмести настрана, опря се на масата и покри лицето си с ръце. Стършелът сякаш бе оставил някаква страшна сянка, някаква призрачна следа от себе си да витае в стаята. Монтанели седеше, разтреперан и настръхнал; той не смееше да вдигне очи, за да не би да види този дух, макар и да знаеше, че няма нищо. Това не беше халюцинация. а по-скоро резултат от нервно изтощение, но той изпитваше неописуем ужас от привидението — от ранената му ръка, of усмихнатите жестоки устни, от непроницаемите като дълбока морска вода очи…

Най-после той се отърси от видението и се залови за работата си. През целия ден Монтанели нямаше нито една свободна минута и лошият спомен не го безпокоеше. Но късно: вечерта, като влизаше в спалнята си, той спря на прага от наново обзелия го страх. Ами ако го сънува? Монтанели се овладя веднага и коленичи пред разпятието, да се помоли.

Но той не можа да заспи през цялата нощ.