Шерън Мейн
Верен ход (9)

Девета глава

Слизайки по стълбите на полицейското управление, Дъсти залитна и щеше да падне, ако Мигел не бе я хванал навреме. Огледът на бащините й принадлежности, разхвърляни и покрити с прах за вземане на отпечатъци, я бе извадил от релси.

Щом бе влязла в залата, почувства необичайна горещина, а после сърцето й сякаш бе хванато от ледени клещи. Причерня й. Следващият й спомен бе острата миризма на амоняк и загрижените лица на сержант Кели и Мигел, надвесени над нея.

Бе припаднала. Струваше й се невероятно. Но се бе съвзела, бе приседнала до масата и бе проучила внимателно всяка вещ. Бе прочела писмото, с което уведомяваше баща си за плановете си за първата седмица на септември. А онова гневно писмо, което бе изпратила, щом той не се появи в Моаб, го нямаше.

То беше сред всички писма, които полицията бе взела от неговата пощенска кутия. Баща й бе изчезнал, преди да го получи.

Завладя я непреодолимо чувство за вина. Защо не бе съобщила, че е изчезнал още в Моаб?

Мигел протегна отново шишенце с ароматни соли към носа й, но тя го отстрани. Продължи да преглежда вещите на Джек. Липсваха раницата, спалният чувал, пистолета му и ловната пушка. Още компасът, бинокълът, някои дрехи и дневника му.

Прилежен природолюбител, Джек често водеше бележки върху откритията си, които изпращаше в няколко екземпляра на държавните и на частните агенции по опазване на природната среда. Ако имаше късмет да намери някъде пишеща машина, пишеше статии, които продаваше на списанията. Бе го чувала да говори и за някаква книга. Дневникът не би послужил никому. Бе си изградил собствена система за стенографиране и само той бе в състояние да разчете драсканиците си.

Дъсти се насилваше да повярва в идеята, че щом всички тези вещи са с него, той е някъде високо в планината, жив и здрав. Но тревожните въпроси не я оставяха на мира. Защо Коди не беше с него? Защо не бе прибрал лагера? Защо не бе заключил камиона? Защо не й бе писал, че е променил плановете си?

Сержант Кели бе не по-малко стъписан. Защо му бе на някакъв крадец да отмъкне неща, които бе лесно да бъдат идентифицирани и които бяха общо взето безполезни? Освен ако бележките в дневника му не са били с особена стойност и Джек е бил отвлечен, за да ги дешифрира.

Златото по мнението на офицера, не би могло да бъде мотив. Минните корпорации бяха изпратили екип изследователи в Пайнкрийк, които посочиха, че миниексплозиите и техниката на промиване на пластовете с помощта на цианид са единствените, които могат да доведат до печеливш резултат при добива на златото, а вече бе доказано, че в местността е невъзможно да се използват.

Дъсти му обясни, че Джек винаги е разчитал на индианските изобретения, които бе открил. Но кой би могъл да научи за тях?

Всяка догадка пораждаше нови въпроси, на които Дъсти не можеше да отговори, а това окончателно изчерпа емоционалната и физическата й сила. Самият сержант бе не по-малко уморен и се съгласи да поговорят отново на другия ден.

Тя се остави на Мигел да я отведе до камиона, рухна на седалката и затвори очи. Коди близна ръцете й и се опита да мушне муцуна между дланите й, но Дъсти нямаше сила дори да го погали.

Мигел се качи и включи двигателя. Не я попита къде иска да отиде, защото знаеше, че не би могла да му отговори. Потеглиха.

— Гореща вана и чиния супа с тортили, и ще се почувстваш по-добре — рече той и спря.

Дъсти отвори очи и безпомощно го изгледа, без да разбере, че бяха пред неговия дом. Коди изскимтя и се измъкна навън, очаквайки, че тя ще го последва. Но Дъсти имаше чувството, че тялото й е пълно с олово. Движеше се несигурно и бавно.

Мигел я прихвана през кръста и с другата си ръка я повдигна. Тя се опита да протестира, но от устните й се чу само въздишка. Тя облегна глава на гърдите му щом той я пусна. За момент останаха неподвижни, а после Дъсти съсредоточи изцяло вниманието си в усилието да направи няколко крачки. Коди обиколи двора, после се присъедини към тях. Дъсти уморено се облегна на парапета на верандата.

Мигел отвори вратата и тя тръгна към кухнята, за да нахрани Коди, убедена, че от изтощение ще забрави да го стори по-късно. Кучето вървеше след нея.

— Аз ще се заема с това — Мигел взе от ръцете й пакета с кучешка храна и напълни купичката.

— Изтощена си — той я придърпа към себе си и я прегърна.

Дъсти зарови глава във врата му и се остави да я поведе нагоре към спалнята. Щом влезе в стаята изу обувките си и се тръшна изнемощяла върху леглото.

Мигел включи нощната лампа. Лицето й бе бледо, но напрежението постепенно намаляваше. След малко сънят я завладя. Той прекоси на пръсти банята, взе едно одеяло от шкафа и я зави. Леко отстрани кичур коса от лицето й, приведе се и я целуна.

Тя бе твърде сдържана и не показваше чувствата си. През целия ден бе усещал как расте притеснението й, бе забелязвал изпитателните погледи, които отправяше на хората от спасителния отряд, ужасена, че всеки миг може да научи, че е открито тялото на баща й. Но вместо да сподели с него страховете си, бе предпочела да му предложи да си върви в града. Мигел се захвана да приготви супата. Застърга един морков така яростно, че парченца от него полетяха из кухнята. Коди се втурна подире им. Защо не искаше да приеме подкрепата му, физическа и емоционална? Ако поплачеше на рамото му, не би върнало баща й, но щеше да я облекчи.

С въздишка той изсипа останалите зеленчуци, които бе нарязал на дребни късчета, в една голяма тенджера, включи котлона, почака водата да заври и намали силата на пламъка.

— Дали да събудим Дъсти? — попита той кучето, което се бе излегнало в краката му, очевидно привикнало с новата обстановка. То се изправи и се примъкна до завивката си, просната в ъгъла на кухнята, и кротко се излегна върху нея.

— Не, така ли?

Коди отвори едното си око и веднага го затвори.

— Какво ли пък разбирате вие, кучетата! — Мигел реши да я остави да поспи още четвърт час, докато той се обади да провери в какво състояние е джипът й. Гаражът бе вече затворен, сервизната работилница също, но той бе приятел с механика и му позвъни у дома.

Карбураторът бе запушен и се нуждаеше от ремонт. Не би могъл да го поправи преди края на седмицата. Мигел се усмихна със задоволство. Значи Дъсти още имаше нужда от него. Не можеше да си представи какво щеше да стане щом бъде свободна да се движи без него. Помоли автомонтьора да направи цялостен преглед на джипа и да му изпрати сметката. Отхвърли набързо молбата на механика да му продаде старата кола. Дъсти никога не би се разделила с джипа, още повече че с него тя свързваше и спомена за баща си.

Качи се в банята и пусна крановете на водата. Ваната му не беше с хидромасажна инсталация, нито имаше специално масло, но сипа минерални соли, които щяха да облекчат напрегнатите й мускули.

Влезе в спалнята. Дъсти се бе събудила и го гледаше с празен поглед.

— Време е за ваната и за вечерята — той се излегна до нея.

Тя се прозя, измърмори нещо и се търкулна върху него. Зацелува врата му и отпусна глава върху раменете му. Мигел се отдръпна за миг като се бореше с нарастващото у него желание. И той бе уморен от изминалия ден. Ако се любеха, щяха да заспят и двамата, а Дъсти трябваше да хапне нещичко, за да има сили да продължи на следващия ден.

— Време е за ваната ви, госпожо.

Тя не помръдна.

— Да ви съблека ли аз?

Мърморейки неразбрано, Дъсти вдигна ръце над главата си и се протегна. Мигел отмести одеялото и хвана за яката пуловера и фланелката й. Измъкна ги през главата й. Гърдите й се оголиха и реагирайки на хладния въздух, зърната й се втвърдиха. Неспособен да се сдържа, той се приведе и целуна първо едното, после другото. Ръцете му трескаво разкопчаваха джинсите й.

Тя простена от удоволствие и плъзна ръце по гърба му. Покривайки с целувки корема й, Мигел леко се отдалечи. Ако го целунеше, бе сигурен, че няма да може да издържи.

Вместо това й помогна да се изправи и я поведе към банята. Тя примижа от ярката светлина, свали бикините си и се приближи към пълната с вода вана.

Както и предния ден бикините й бяха дълбоко изрязани, но памучни, което издаваше практичната й същност. Мигел се питаше дали има копринено, или дантелено бельо. Ако й подареше нещо такова, дали би се съгласила да го облече заради него? Не че имаше кой знае какво значение. Той би се възбудил, дори ако бельото й бе направено от зебло или амбалажна хартия.

Мигел обяви, че се налага да наглежда супата и се измъкна от банята, обзет от страх, че ако се забави само още миг, ще легне до нея в приятната топла вода.

Дъсти със задоволство се потопи във водата. Както всички старомодни вани на крачета и тази бе къса за нея, но поне бе достатъчно дълбока, та да покрие коленете й. Лежеше спокойно, оставяйки топлината да проникне във всяко кътче на тялото й.

Тялото й се отпускаше, но умът й отново се пробуди и наред с това се появи чувството за вина. Бе загубила цяла седмица като чакаше баща си в Моаб. После — още една, докато си намери жилище и работа в Пайнкрийк. И още една в напразно претърсване на изоставените златни мини. Тя обви с ръце коленете си и оброни глава.

Бе предала баща си.

Никой друг нямаше представа от необичайните му пътешествия. Приятелите му винаги се радваха да го видят, но не му задаваха въпроси за начина му на живот.

Мигел се върна, угаси ярката светлина и постави нещо върху плота на мивката, което тя определи по звука като стъкло. Щракна се клечка кибрит и мека светлина заля помещението. Бе донесъл старинна газена лампа, чиято красива изработка я очарова.

— Прекрасна е.

— Но не колкото теб — той бе вперил очи в гърдите й. — По-добре ли си?

— Да — кимна тя.

Мигел седна на ръба на ваната. На лицето й бе изписано безпокойство.

— Какво има?

— Трябваше да съобщя за изчезването на татко още щом не се появи в Моаб — изхлипа тя. — Той може да е мъртъв вече и всичко е по моя вина.

— Но ти си напуснала работата си и си тръгнала да го търсиш — той придърпа главата й и я притисна до себе си. — Хайде, поплачи си. Ще ти олекне.

Тя не искаше да плаче, не желаеше да бъде съжалявана. Искаше да открие баща си.

В този миг желаеше и Мигел. В неговите прегръдки искаше да забрави грижите си. Той я милваше, но Дъсти имаше нужда от страст, а не от състрадание. Вдигна глава и го целуна. Той отвърна на целувката й и преди да се усети, тя пъхна ръце под мишниците му и той цопна във ваната, точно върху нея.

— Ако смяташ да лежиш заедно с мен във ваната, Мигел, най-добре е да свалиш дрехите си.

Той се съблече.

Щом слязоха в кухнята им замириса на загоряла супа. Мигел отстрани веднага тенджерата от огъня и забърка енергично. Наряза на тънки ивици тортилите, изпържи ги в масло, после раздели супа в две чинии. Изсипа тортилите и прибави настърган кашкавал.

Поднесе й чинията и подуши аромата, който се разнасяше.

— Ако е толкова вкусна, колкото ухае, би било прекрасно.

— Така е — Дъсти предпазливо близна лъжицата. — Когато намерим татко, ще отидем на къмпинг и ще си направим истинско пиршество. Не ме бива много в кухнята, но сред природата се вдъхновявам.

— Харесва ми тази идея — очите му се взираха настоятелно в нейните.

— Значи си уговорихме среща — усмихна се Дъсти, но не бе сигурна, че говорят за едно и също нещо. Дали щяха да продължат да се виждат? Никога не бе възнамерявала да остава в Пайнкрийк.

Тя сведе глава, за да избегне погледа му и се захвана със супата си. Мисълта, че е възможно да не среща повече Мигел, предизвика странна болка в гърдите й. Но как би могла да живее в Пайнкрийк? Работата като келнерка бе за нея само средство, за да си набави всичко необходимо за живот сред природата. Не би могла да живее в къща цяла година.

„Би могла да се омъжиш за него и да му народиш деца“, внезапно пронизалата мисъл я сепна така, че тя се закашля и разля част от супата си.

— Задавих се — каза на Мигел и потъна в мълчание. Така би разсъждавала майка й, знаеше го от безбройните лекции, изслушани на темата за водещата роля на жената в домакинството. Въпреки това Дъсти бе предпочела съвършено различен начин на живот и евентуална женитба, дори и с Мигел, не се вместваше в него.

В редки случаи се бе представяла доста мъгливо бъдещето си, свързано с мъж, някой, който би харесвал природата и би споделял любовта й към нея. Но не и мъж, обвързан със семейство и задължения в работата си.

Бе си представяла нещо като връзка между двама планински водачи, които спестяват пари и отварят сервиз за поддръжка на високопроходими джипове в Моаб. И двамата ненавиждаха воденето на счетоводните книжа, но си поделяха неприятната работа, както и всичко, свързано с воденето на домакинството.

Мигел се нуждаеше от жена, която да прилича на майка му, а Дъсти бе точно копие на баща си. Ако някой направеше компромис заради другия, щяха да се превърнат в двама нещастници, както родителите й.

Не би могла и да иска по-добър любовник или приятел от Мигел, но не биваше да допуска страстта да я заслепи.

— Сигурно вече е късно да се обадим за джипа — тя се опита да ангажира ума си с друга тема.

— Вече го направих.

Мигел подробно й предаде обясненията на механика. Дъсти въздъхна с облекчение. Да се поправи стария карбуратор бе много по-евтино отколкото да се купи нов и така нямаше да похарчи всичките си пари, отделени за черни дни.

— Колко време можеш да задържиш камиона на Хуан?

— Докато имаме нужда от него. Още супа?

— Да, моля.

Дъсти гледаше мълчаливо как сипва супата и внезапно попита:

— А утре? — не бе забравила как бе избухнал сутринта, когато му спомена, че би могъл да се върне в града и да не участва в издирването.

— Какво за утре?

— Ами може да се проточи чак до вечерта.

— Ще си тръгнем по-рано и ще успеем да се появим в ресторанта навреме.

Дъсти онемя. Къде бе изчезнал любезният и внимателен Мигел?

— Нима смяташ, че работата в ресторанта е по-важна от баща ми?

— Но нали не го търсиш единствено ти?

Тя продължи да го гледа с невярващи очи, а Мигел разтърка челото си.

— Не ме гледай така, Дъсти.

Тя не помръдна.

Той рязко отмести чинията си.

— Не искам да оставаш сама — той заобиколи масата, но тя се отдръпна.

— Чуй ме добре, Мигел — гневно го изгледа тя. — Обикаляла съм из Юта от седемгодишна възраст. Сама или с хора, които зависят от мен. Но не и обратното. Не ми е нужна мъжка закрила!

— Знам, знам — Мигел отчаяно разпери ръце. — Ти си крайпътно, а не парниково растение — изгледа я умолително и продължи: — Но все пак ти си жена и си подложена на голямо напрежение. Но ако те оставя сама и трябва да се прибереш в онази дупка, която наричаш апартамент, ти ще стоиш и ще се притесняваш през цялата нощ. А аз съм длъжен да отида на работа.

— Аз не те спирам.

— Аз нищо ли не означавам за теб?

Бяха застанали толкова близо един до друг, че носовете им почти се опираха. Дъсти се опита да го отдалечи от себе си, но Мигел не помръдна.

Искаше да получи отговор. Какво мислеше тя за него? Дали фактът, че бе допуснала в мислите си идеята за женитба означаваше, че го обича? И къде се пресичаха обичта и страстта?

Дъсти не знаеше много за отношенията между мъжете и жените, но със сигурност знаеше, че не желае да повтори грешката на родителите си. Колкото и да обичаше майка й Фред, не искаше брак като техния. Не можеше да понесе мисълта, че цял ден ще бъде затворена между стените на кухнята. В планината можеше да наблюдава птиците, които гнездят.

Ако любовта към Мигел включваше необходимостта да живее в Пайнкрийк, в неговия дом… Е, тогава тя чисто и просто не можеше, не искаше да го обича. Вродената й искреност обаче я караше да се пита дали чувствата, които изпитваше към него, бяха любов или не.

— Не знам — каза накрая и се извърна встрани. Покри лице с ръцете си. — Просто не знам. Всичко между нас стана така бързо.

Мигел се върна на мястото си.

— Не мога да ти противореча за това — призна той. Бе прехапал устни, а на лицето му бе изписано разочарование. Той едва чуто въздъхна.

— Е, добре, да оставим засега този разговор. Да се върнем на издирването. Ти си изцяло обзета от това. Другите от спасителния отряд вечер се връщат при семействата си, при обичайния си начин на живот. А ти нямаш за какво друго да мислиш, ще се прибереш и ще се тревожиш, така ли е?

Дъсти кимна.

— А ако дойдеш на работа — продължи той с безизразен глас, — чувствата ти ще се поуспокоят, ще мислиш за работата си и ще бъдеш много по-свежа на следващия ден.

— Няма да мога да се съсредоточа.

— Въпрос на навик. Ще бъдеш сама долу до петък, когато Рамона ще се върне. Щом си заета с работа, няма да имаш време да мислиш за нищо друго.

Дъсти вдигна очи. Бе забравила, че по-малката му сестра работеше само през почивните дни. Кармен пък предпочиташе да готви и от години не бе сервирала. За Луиза и дума не можеше да става. След като преди време Кармен бе пометнала, мама Роза бе забранила на Луиза да носи нещо по-тежко от менюто.

Ако Дъсти не отидеше на работа, Рамона трябваше да я замества.

Лицето на Мигел не издаваше нищо. Бе се отдръпнал от нея. Тяхната връзка нямаше нищо общо с решението й. Бе й изложил аргументите си така, сякаш говореше на непозната.

Тя се вгледа в пръстите на ръката си. Предпочиташе гнева му пред студенината и спокойствието му.

Би могъл да й припомни какво бе сторил за нея и да поиска да му върне услугата, но това не бе в неговия стил. Той искаше да работи, защото смяташе, че това бе най-доброто за нея.

Закри очи с ръка, за да скрие внезапно бликналите сълзи. Изпитваше чувство на благодарност, което я караше да стане и да го прегърне така силно, че да изпукат ребрата му.

Той имаше право, тя бе емоционално съсипана, а ако отидеше в ресторанта, мислите й щяха да бъдат заети с поръчките и с клиентите. Така подсъзнанието й щеше да работи само и може би внезапно щеше да се сети за някоя много важна подробност.

— Рано ли ще тръгнем утре?

— Да, и ще останем до три след обяд. После имаме час и половина да се върнем, да се измием и да се преоблечем. Ще бъдем в ресторанта тъкмо за вечеря.

— Ти и майка ти мислите прекалено много за ядене — оплака се Дъсти. Би предпочела да използва половината час, отреден за хранене, за да издирва баща си.

— Значи ли това, че ще работиш?

Дъсти кимна.

— Благодаря ти — безизразността му се стопи и се появи обичайната топла усмивка.

Тя се усмихна, стана и тръгна към него, готова да се хвърли в прегръдките му. Вместо това той я целуна леко, в знак на благодарност.

— Искаш ли още супа? — гласът му бе дрезгав.

— Не — отвърна Дъсти и вдигна устни към неговите. — Искам теб.

Без да продумат двамата тръгнаха нагоре към спалнята, а ръцете им трескаво освобождаваха телата им от дрехите.

Щом влязоха, Мигел я взе на ръце и я положи върху леглото. Легна до нея и бавно проследи с ръце всяка извивка на гъвкавото й тяло. Шепнеше на испански. Дъсти не разбираше нито дума, но я унасяше ритъмът на непознатата реч, който бе в синхрон с любовните им ласки.

— Обичам те! — изкрещя Мигел на родния си език, щом проникна в нея и го повтаряше непрестанно. Достигнаха заедно върха и се отпуснаха в прегръдките си.

— Обичам те — каза й той още веднъж.

Дъсти се усмихна неуверено и потри страна в гърдите му.

Чудеше се какво ли значеха испанските думи, но я беше страх да го попита.