Шерън Мейн
Верен ход (3)

Трета глава

Дъсти се извърна, отначало изненадана, а после — обзета от гняв. Напълно бе забравила за другата кола на паркинга.

— Добре съм! — изкрещя тя. — Махай се! — и отново захлупи лице във влажните си длани.

Мигел отвори вратата.

— Да не си оглушал?

— Казвали ли са ти някога, че си зле възпитана? — Мигел се опря с лакът на вратата.

— Имах лош ден, уморена съм и не ми се иска да се сражавам и с теб.

— Да се сражаваш? — на лицето му се появи обичайната усмивка, очевидно одобряваше оригиналния й начин на изразяване. — Винаги си нащрек, нали?

Изтощена, Дъсти го изгледа. Коженото му яке изпъваше раменете му и ги правеше да изглеждат още по-широки, отколкото бяха. Яката на ризата му бе разтворена. Не носеше златната верижка. Уличното осветление играеше по лицето му и подчертаваше красивите му черти. Дано тъмнината в кабината да скриваше зачервените й от плач очи.

— Проблеми с колата ли имаш?

Не, прищя й се да му отвърне, харесва ми да си стоя и да мръзна на паркинга.

— Да — каза обаче на глас, макар да не й допадаше мисълта да му иска услуга. Щеше да се обади по телефона.

— Мога ли да отида до ресторанта, за да повикам пътна помощ?

— Посред нощ? Да хвърля ли аз един поглед?

— Бензинът не достига до двигателя. Сигурна съм, че е бензинопровода. Проверих филтъра и всичко останало — тя потрепери.

— Веднага ще проверим. Запали! — Мигел се отдръпна и вдигна капака.

Дъсти реши, че е по-добре да му се подчини, отколкото да спори. Заслушана в кашлянето на мотора, тя не забеляза кога Мигел свали якето си.

— Сигурна ли си, че имаш бензин? — той се протегна и я наметна с дрехата.

— Разбира се! — Тя с мъка прикри раздразнението си. Все пак той се опитваше да й помогне. Топлината на тялото му, запазена в гънките на якето, й подейства като милувка.

— Ще настинеш.

— Ризата ми е с дълги ръкави — промърмори Мигел. — Не усещам миризма на бензин. Колата не е задавена.

— Знам. — Дъсти пъхна ръце в ръкавите на якето и вдигна ципа му. Щом искаше да се прави на герой и да мръзне, макар че му бе казала каква е повредата на колата, негов проблем! Не й пречеше да се загърне и да седне удобно, докато го чака да мъдрува.

Кожата бе мека, ухаеше на одеколон. Трябваше да си признае, че този типично мъжки аромат й действаше странно възбуждащо.

— Смятам, че е от карбуратора — обяви Мигел и затръшна капака. — Имаш ли някакъв парцал да си избърша ръцете?

Дъсти въздъхна и му подаде няколко книжни салфетки. Както бе предположила, не би могла да се справи сама с повредата.

— Ще повикам пътна помощ. Благодаря ти за отзивчивостта — рече тя и взе ключа от стартера, грабна раницата си и слезе от джипа. Заключи вратата и тръгна към ресторанта, но Мигел я хвана за ръката и я дръпна към спортната си кола.

— Ще те закарам до вас. Съмнявам се, че пътна помощ дежури двадесет и четири часа в нашето градче. А дори и да е така, ще ти одерат три кожи за поправката. На никого не му се работи през почивните дни.

Макар и стоплена от якето, Дъсти отново се разтрепери. Перспективата да остане насаме с него я притесняваше.

— Иска ми се да приберат джипа, та да се заемат с него още в понеделник сутринта.

— Утре можем да го закараме до гаража. — Той се вмъкна в колата и седна, като прехвърли ръка през раменете й.

Можем? Дъсти не проумяваше защо включва и себе си, но нямаше сили да спори. Щом не желаеше да я пусне в ресторанта, трябваше да почука на вратата на мама Роза, а тя пък щеше да поиска да разбере защо Дъсти не разрешава на Мигел да я откара до дома й.

В сравнение с тежкия джип, спортната кола летеше като стрела, а седалките бяха твърде близо една до друга. Раменете му се докосваха до нейните и се наложи да се свие до вратата.

— Почакай малко — каза й Мигел, взе една салфетка и изтри нежно бузата й. — Цялата си се омазала с масло.

Дъсти се досети, че се е изцапала, когато се бе опитала да скрие сълзите си.

— Плачеше ли?

— Не заради колата. — Дъсти се мъчеше да се убеди, че казва истината. Чувстваше се отчаяна след двата дни, прекарани в напразно търсене на баща й.

Мигел скептично вдигна вежди, но замълча и сложи ръка върху скоростния лост. Дъсти отдръпна крака си.

— Още ли си нащрек?

— Не искам да ти преча. Не съм свикнала да се возя в малка кола. Сякаш съм седнала направо на пътя. — Тя внезапно прехапа устни. Не желаеше да го засяга на тема автомобили.

— Чувстваш се като на пътя ли?! — със смях повтори Мигел.

— Горе-долу — бе доволна, че той не се обиди. Седалките бяха тапицирани с истинска кожа, а двигателят мъркаше като котка.

— Със сигурност вози много по-меко от твоя джип — той се насочи към града, без да попита за посоката. — Защото е по-нова.

— И моят джип не е лош. Има ред подобрения. Единственото оригинално нещо е купето му, но дори и то е ремонтирано.

— Кой се е занимавал с него?

— Баща ми. Мислех, че го прави за себе си, а той ме изненада за двайсет и първия ми рожден ден.

Споменът я разсея. В този миг Мигел зави наляво, вместо да подкара надясно по Мейн Стрийт.

— Жилището ми е точно в обратната посока — усети се тя.

— Поръчал съм пица. Да минем да я вземем. Няма да ни отнеме повече от минута.

Дъсти остана да го чака в колата, а Мигел тръгна към пицарията. Двигателят тихо бръмчеше. Колата бе топла. Би трябвало да свали якето му, за да може по-бързо да избяга, щом стигнат дома й, но не го направи. Приятно й бе да усеща допира му до тялото си. Така се чувстваше защитена. Нали бе само една слаба жена.

Вратата на колата се отвори и Мигел постави върху коленете й кутия с пица.

— Къде отиваме сега?

Дъсти му обясни накъде да кара.

Когато пристигнаха, той отвори вратата и тя му подаде пицата.

— Сигурна съм, че искаш да се прибереш, преди да е изстинала — рече му Дъсти и свали ципа на якето.

— Защо не ме поканиш и да си поделим пицата? Купил съм и няколко бири.

Мигел се протегна с едната си ръка, докато с другата държеше кутията с пицата, и измъкна раницата й. Подаде й я и заключи вратата на колата.

— Наистина не съм гладна.

— Тогава просто ще ми правиш компания — той решително се отправи към къщата. — Не обичам да се храня сам.

Дъсти го изгледа, въздъхна безпомощно и тръгна след него.

Мигел огледа с невярващи очи голата стая. Върху рогозка бе проснат спален чувал. В единия ъгъл бе изправена китара, а до стената бяха подпрени будилник и две малки снимки в рамка. Стаята бе отделена от кухнята с барплот. Столове не се виждаха.

— Прибори имам в чекмеджето отляво на мивката — каза Дъсти. — Салфетките са в шкафа, а чиниите са до хладилника. Можеш да използваш барплота — рече тя и прекоси стаята. Отвори ширококрилия прозорец, единственото нещо, което придаваше на жилището вид, по-различен от този на затворническа килия.

— Чувствай се като у дома си — тя се отправи към нишата. — Ще се преоблека. Не мога да се понасям в тези дрехи.

— Нещо по-удобно ли ще си сложиш?

Отговор не последва. Чу се само изщракването на вратата, която водеше към банята. Той поклати глава. Остави бирата и пицата върху плота. Приборите бяха от къмпинг оборудване. Същите бяха и чиниите. Мигел си изми ръцете и отвори две кутии бира. Другите прибра в хладилника, който бе празен като стаята. Кутия прясно мляко и бутилка ябълков сок деляха един рафт с бурканчета майонеза и горчица.

Като са надяваше, че Дъсти ще хапне с него, той пъхна пицата във фурната и я включи. Намали светлината на газената лампа, която Дъсти използваше за осветление и седна върху импровизираното легло. Отпи глътка студена бира. Погледът му помръкна, щом се спря на снимките.

На едната се виждаше Дъсти, сияеща в прегръдките на един мъж. Той приближи снимката до очите си и с облекчение заключи, че може да бъде само баща й. Косите и брадата му имаха същия карамелено рус цвят като косата й. Очевидно от него бе наследила и ръста. В далечината се забелязваше характерен скален пейзаж и той реши, че снимката е направена някъде из Юта. Може би имаше семейство там и не бе бездомна като циганите, както бе предположил.

Той се ослуша към банята и взе другата снимка. Шумът на водните струи му подсказа, че Дъсти няма да се присъедини скоро към него. По-скоро обратното. Би могъл да отвори вратата на банята, но не се осмели.

Не, тя не беше момиче, което можеш да заведеш в леглото насила. Трябваше да пристъпва към нея предпазливо, да я опознае добре. Намръщи се, като си припомни разговора с Рамона.

А той наистина обичаше жените, харесваше му да говори с тях, да ги изслушва и така нареченото прелъстяване се осъществяваше съвсем лесно, понякога дори неочаквано лесно. Но никога не ги лъжеше и не им даваше напразни обещания. Веднъж или два пъти се бе влюбвал, но не бе признавал открито чувствата си. След време навикът и отегчението проваляха всяка връзка.

Предполагаше, че да прелъсти Дъсти няма да бъде особено трудно. А може би щеше да я намери скучна? Вместо да си я представя под душа, той насили въображението си, разглеждайки втората снимка.

Беше направена пред двуетажна тухлена къща. Шкембест мъж с оредяваща коса бе прегърнал дребна елегантна блондинка. До тях стояха три деца, но нито едно не приличаше на Дъсти.

Шуртенето на водата спря и той побърза да остави снимките на мястото им. Премести една възглавница и се облегна на нея. Знаеше, че Дъсти се надява да се е нахранил и да си е тръгнал. Но той нямаше намерение да си тръгва преди закуска.

Когато излезе изпод душа, Дъсти се почувства много по-добре. Лицето й блестеше, почистено от грима и моторното масло. Намъкна черната си пижама и се усмихна, представяйки си разочарованието на Мигел, който вероятно очакваше да я види в разголена нощница.

— Самата красота се появява — надигна се той от леглото и й подаде бирата, щом тя отвори вратата на банята. — За рекордно време, при това.

— Яж си пицата — тя бе сигурна, че черната й пижама й придава толкова сексапил, колкото и ако бе навлякла отгоре си чувал.

— Хапни и ти — подкани я отново той и я придружи до плота. — Обичаш ли пица с ананас?

— Никога не съм опитвала — тя се подпря и кръстоса крака. — Звучи странно…

Приглушената светлина на лампата й се струваше твърде интимна и тя увеличи силата на пламъка.

— Сладко и горещо — прекрасно усещане за езика. Ще опиташ, нали?

Той отиде до печката и донесе пицата.

— Ти ли свириш на китарата? — посочи той опряния в ъгъла инструмент.

— Рядко. Само по време на излети. Тогава повечето хора страдат от липсата на телевизия и търсят начин да се забавляват — тя отхапа малко парче.

Мигел проследи с поглед движението на ръката й.

— Вкусна е. Гореща, но хубава.

— Кое е семейството? — посочи с глава Мигел снимките.

— Второто семейство на майка ми. Съпругът й се казва Фред Райт. Застрахователен агент е в Ню Джърси — тя се намръщи.

— Вторият ти баща.

— Съпругът на майка ми — поклати глава Дъсти и протегна ръка за второ парче пица, но спря и колебливо попита: — Може, нали?

— Има предостатъчно, вземи си — Мигел взе другата снимка. — Ти изглежда си много близка с истинския си баща?

— Да — усмихна се Дъсти тъжно. Не й се искаше да мисли за него.

— Къде живее той?

— Където го отведе непокорният му дух — преметна тя и усърдно задъвка. Защо не млъкнеше този човек!

— Сигурно е пълна противоположност на застрахователния агент?

— Точно така. Представата на Фред за живота сред природата се изчерпва с претъпкан плаж.

— А на баща ти?

— Колкото е възможно по-далеч от тълпите.

— В Ню Джърси?

— За татко на изток от Мисисипи страната не съществува.

— А ти с кого си живяла? С майка си или с баща си?

Дъсти отпи глътка бира.

— Какво става? На въпроси и отговори ли си играем?

— Целият си живот съм прекарал в Пайнкрийк, освен четирите години в колежа в Тъксън — вдигна рамене Мигел. — Твоят живот ми изглежда очарователен.

— Искаш да чуеш историята на живота ми в… един часа след полунощ? — тя събра салфетките, пъхна ги в празната кутия и я затвори.

— Аз съм нощна птица. Имам нужда от приказка за приспиване.

— Да не би да мислиш да спиш в моето легло?

— А ти ще легнеш ли с мен?

— Никакъв шанс!

Той комично изви устни и Дъсти се усмихна. Чувството му за хумор бе заразително и тя призна пред себе си, че не е неприятно настъпателен. Бе очаквала да я сграбчи, още щом влязат в стаята.

— И така, хайде! Имало едно време… — бе ясно, че Мигел не възнамерява да си тръгне, докато не му разкаже всичко за себе си.

— Трябва да пийна още една бира, преди да пристъпя към изповед — въздъхна Дъсти.

— Къде е добрата келнерка?

— Тук сме на самообслужване.

Мигел отиде до кухнята, а Дъсти зае мястото му на леглото. Той се намести в края, застинал в очакване.

Дъсти понечи да отмести крака, но Мигел ги положи в скута си.

— Отплатата ми за твоята история ще бъде масажът на ходилата ти — той свали единия й чорап. Дъсти замря. Но тревогата й бързо изчезна, щом усети допира на пръстите му до онези точки, които отпускаха тялото й.

— Имало едно време едно момиченце на име Дъсти Роуз — поде той.

Нима можеше да говори, опиянена от допира на ръцете му? Искаше й се да притвори очи и да се отпусне, а ръцете му да галят глезените й, коленете, бедрата… Тази мисъл я сепна и тя отвори очи, възвърнала самообладанието си.

— Родителите на Дъсти се казваха Джек и Бони — поде тя, — двама души, които никога не би трябвало да се срещат, а още по-малко да се женят и да създадат дете. Но далеч от семейството си колежанката от Ню Джърси решила, че комбинацията от униформата на лесничей и Гранд Каньон е привлекателна. А Джек имал слабост към синеоки блондинки и в края на лятото, те вече били женени. Тогава Бони разбрала, че е свършено с работата на Джек.

Тя замълча, докато Мигел нежно обръщаше крака й. Щом той се прехласваше така само от глезените й, какво ли би било, ако му отдадеше тялото си?

— Баща ми бил нает само за един сезон, разбираш ли? Той не обичал да се заседява на едно и също място дълго време. А мама си представяла брака като живот в хубава къща и много бебета. Появила съм се на бял свят година след това.

Тя не можа да сдържи въздишката на удоволствие.

— Татко обичал да живее през лятото на различни места — Националния парк в Монтана и каньоните в Юта, а през зимата ходел в Мексико. Но така или иначе, войната започнала. Мама и татко ожесточено спорели за всичко. И той все по-често взел да ме води из планините, докато страстите на майка ми се поохладят — тя въздъхна. — Още ли не си отегчен?

Мигел поклати глава. Тъмните му очи блестяха. Усмихна й се окуражаващо. Беше или добър актьор, или наистина се интересуваше от живота й.

— Когато станах на шест, мама хвърли бомбата. Вече ходех на училище и трябваше да имам постоянно местожителство. Баща ми се опита да се подчини, но докато станах на десет вече се бяхме местили четири пъти. Той просто не можеше да понася да работи в канцелария или където и да е на закрито по осем часа на ден. Мама го напусна. Отидохме да живеем при родителите й в Нюмарк, Ню Джърси, където тя се запозна с Фред и скоро след това се ожениха.

— И нито Фред, нито Ню Джърси можеха да заместят баща ти — предположи Мигел.

Бе престанал с масажа, но все още държеше краката й в скута си.

— Татко познава всяко дърво и всяка птица на Запад. А Фред едва ли може да ти каже кое цвете е невен — Дъсти се отдръпна и подви крака под себе си. — После майка ми реши да ме направи момиченце като от картинка — продължи тя с нежелание. — Бях висока и исках да играя баскетбол, а тя ме караше да нося къси полички и блузи с буфан ръкави.

— Съдба, какво да се прави — съжали я Мигел и се усмихна.

— За мен нещата стояха точно така — не се предаваше Дъсти, но и тя се усмихна. — След училище играех на мамина отмяна. Три бебета за шест години бяха предостатъчни, за да бъдем с нея постоянно заети.

Дъсти свали ластичето и разпусна коса.

— Тогава разбрах, че не желая животът ми да прилича на този на майка ми. Толкова. Приказката свърши и беше време послушните момичета да се прибират у дома. Спи ми се.

— Виждаш ли се с баща си?

— Да. Всяко лято — прозя се тя и многозначително впери очи в циферблата на часовника. — Чувствах се като топка за тенис, прелитаща насам-натам. Забавления и игри с татко и домашни задължения при мама. Когато завърших гимназия, тя искаше да започна секретарски курсове и да живея у дома.

Дъсти се намръщи.

— Татко пък искаше да уча в колеж, но когато му казах, че не мога да понасям повече да живея сред четири стени, той ми помогна да си намеря първата работа в Моаб. Бях включена в екипажа на един сал, който плаваше по Колорадо. Оттогава не съм се връщала в Нюмарк.

— А сега?

— Не съм го виждала от миналата пролет — сведе очи тя.

Мигел протегна ръка и повдигна брадичката й.

— Къде е той?

Дъсти не устоя на топлината на ръцете му и отпусна лице между дланите му.

— Някъде наоколо — прошепна тя. — Търси злато, вместо да разравя индианските старини в Юта. Хората дават милиони за старини, но той никога не издава къде са скрити.

— Изглежда Джек Роуз е интересен тип — измърмори Мигел.

— Той не се побира в обикновени рамки. Решил е да си опита късмета и като златотърсач, преди да остарее.

Тя рязко се изправи и закрачи напред-назад.

— Никога досега не ме е изоставял. Изчезна миналата пролет, преди да се върна от ски. Писа ми, че тръгва към Пайнкрийк, но ще се върне за рождения ми ден. И двамата сме родени на първи септември. Аз станах на двадесет и пет, а той навърши петдесет. Беше наистина развълнуван от някакви старини, които открил и ми беше обещал да ме заведе да ги видя. Но не се върна. Чаках го цяла седмица, но нито се обади, нито ми писа. Всичко, което знам за него, е номерът на една пощенска кутия. И така тръгнах да го търся около старите мини — внезапно обзелият гняв я напусна и тя уморено се отпусна на леглото, като постави възглавницата в скута си.

— Днес видях един стар миньор, който ме упъти. Само джипа да не ме бе предал — удари тя с юмрук възглавницата. — Само да го намеря и ще му извия врата!

Мигел се усмихна и се приведе напред.

— Мисля, че ти трябва приятел с камион.

Дъсти не продума. Лекото докосване на пръстите му до косата й предизвика вълни от трепет по цялото й тяло. Вдигна очи и видя устните му на сантиметри от нейните. Разстоянието бавно се скъси и тя притвори очи. Устните им се докоснаха и тя изпита непознат копнеж за ласки.

— В колко часа започваме утре издирването? — попита я той.