Шерън Мейн
Верен ход (6)

Шеста глава

Мигел прекоси спалнята и влезе в банята. Извади няколко хавлиени кърпи и забърза към Дъсти. Искаше му се да ангажира непрестанно вниманието й и да не й разрешава да изпада в мрачно настроение заради баща си. Импулсивно му бе признала колко му е благодарна и това го накара отново да я пожелае. Беше сигурен, че ще му се отдаде, но не искаше да се възползва.

Освен това не се решаваше да започне връзка, на която само той би държал. Това би й дало възможност да си играе с него, както си иска.

Струваше му се, че трябва да останат само приятели. Но щом я зърна, надвесена над Коди, решението му се стори твърде трудно за изпълнение. Тя му се усмихна мило, най-милата усмивка, която му бе дарявала досега. Единственото, което можеше да стори, бе да си наложи да спре, преди да е прекосил стаята, устремен към прекрасните й устни. Той остави кърпите върху ръба на ваната.

— Това е най-доброто, което мога да направя за Коди — остави Дъсти гребена и зарови пръсти в козината му.

Мигел се приближи и кучето наостри уши, готово да се втурне към него.

— Почакай, момче — рече му той. — Първо да приключат с банята ти, а после ще ти направим един сочен хамбургер.

Двамата го притиснаха в ъгъла, Мигел го взе на ръце и го потопи във ваната.

— Да не е гореща водата? — попита Дъсти и потопи ръка. Поклати глава и наплиска гърба на кучето. Мигел взе една пластмасова кофичка от рафта и започна да й полива. В мига, когато бе вече мокър, Коди енергично се разтърси и ги измокри целите. Дъсти се разсмя, като видя обидената физиономия на Мигел.

— Не си предполагал, че може да те намокри така, нали?

— Никога в живота си не съм къпал куче — измърмори той, като напразно се опитваше да гледа по-миролюбиво на Коди. Фланелката на Дъсти цялата бе мокра и се бе прилепила плътно до тялото й като съблазнително очертаваше формите й. За миг той пусна кучето, докато Дъсти се протягаше за шампоана. Коди на мига се възползва от това и се измъкна от водата.

— О, не! — втурна се тя след него.

Мигел не помръдваше, вперил безнадеждно поглед в гърдите й.

— Ще ми помогнеш ли или ще стоиш и ще гледаш? — извика му Дъсти и заварди вратата на помещението до банята, където се беше вмъкнал песът.

И отзад не изглежда зле, примирено си рече Мигел и тръгна след нея. Имаше тънък кръст и добре оформени бедра.

— Да направим засада. Ти нападай отляво, а аз ще пазя отдясно.

Коди се спря и наостри уши, изненадан от новото разпределение на силите.

— Остави го да обиколи масата за пинг-понг и така ще го хванем — прошепна Мигел.

Дъсти кимна и полугласно изрече:

— Едно, две, три…

Тя го подгони около масата, но Коди изненадващо смени посоката, Мигел се хвърли напред и… хвана Дъсти. Тя загуби равновесие, подхлъзна се и падна на пода. Мигел се озова върху нея, а Коди уплашено се завря под масата.

Дъсти едва си пое дъх и погледна Мигел право в очите. Устните й потръпваха. Мигел също бе втренчил поглед в лицето й, обезпокоен от мекотата на тялото й под неговото.

— Добре ли си? — леко се надигна той, макар никак да не му се щеше.

Тя се усмихна и сложи ръце върху раменете му.

— Страхотна засада! — кестенявите й очи искряха подигравателно.

— Не предположих, че ще направи такава маневра — Мигел с тревога забеляза, че усмивката изчезна от лицето й и с неохота отпусна прегръдката си.

— По дяволите! — едва чуто промърмори той. Опиянена от топлината на ръцете му, Дъсти се осмели да го целуне и той страстно й отвърна.

Мигел отново се отпусна върху нея и тя инстинктивно го прегърна. Той положи нежно лявата си ръка под главата й, а дясна плъзна по извивката на тънката й талия. Дъсти изпитваше удоволствие да усеща силното му тяло върху своето, макар дрехите да бяха пречка за пълното й изживяване.

Тя обхвана раменете му и започна да ги гали в еротичен унес. Стенейки, плъзна ръка под кръста му и я мушна под фланелката.

Мигел нежно повдигна нейната и покри с ръце голите й гърди. Дъсти извика от удоволствие и изви тялото си като дъга. Зърната на гърдите й бяха станали твърди като стъклени топчета за игра. Изгаряше от страст.

Той прокара ръка по дължината на гърба й, после отново погали гърдите й. Дъсти се извиваше насам-натам при докосването на ръцете му и желанието й да му се отдаде нарастваше с всяка измината секунда.

Мигел зарови пръсти в златистите й коси и устните му покриха нейните. Тя галеше мускулите по гърба му, като притискаше все по-силно хълбоци към неговите, а езикът й танцуваше между устните му.

Внезапно нещо студено и влажно се допря до врата й. Тя се стресна. Мигел също усети, че става нещо и прекъсна милувките си. Протегна ръка в напразен опит да отстрани натрапника, но дочу ръмжене.

— Коди! — отвори Дъсти очи. — Махай се оттук! Целият си мокър!

Ала окуражен от гласа й, Коди пъхна глава между сгорещените им тела.

Мигел измърмори недоволно, но не можеше да направи нищо друго, освен да поведе кучето отново към ваната.

— Не очаквай прошка — говореше Дъсти на кучето, докато навличаше фланелката си, която почти бе изсъхнала. Чувстваше се неудовлетворена и изпълнена с копнеж.

Кучето изскимтя.

— Не скимти! — предупреди го Мигел. — Водата е изстинала по твоя вина.

Дъсти знаеше, че трябва да му помогне, но остана до вратата с поглед в гърба му. Беше съблякъл ризата си. По кожата му още личаха драскотини от страстта, с която го бе галила.

Желаеше го.

А знаеше, че не бива.

Отклони поглед и се смъкна до стената. Обви коленете си с ръце и облегна брадичка върху тях. В книгите и филмите толкова се говореше за страст, но никога не бе вярвала, че тя съществува. Това, което бе разбрала от живота, бе, че слепите чувства замъгляват разсъдъка на иначе интелигентни хора и ги подтикват към глупави решения. Пример в потвърждение на тези й мисли бе женитбата на родителите й.

Не че не бе срещала хармонични двойки. Майка й бе толкова щастлива с Фред, колкото нещастна бе с Джек. Имаше и други двойки в Моаб, които живееха в хармония. Ала тя смяташе, че в основата на разбирателството им лежи общият интерес, без който всичко би се разрушило за броени мигове. Тя потръпна при спомена за Уейн Ландис, който сам се бе обявил за неин „голям брат“. Бе роден в Моаб и за известно време работеше като речен надзирател, но някъде двайсетгодишен замина да учи в колеж. Върна се с диплома по археология, назначение за работа в поземлената комисия и със съпруга. Рейчъл.

Рейчъл се бе опитала да подреди живота им в Моаб. Бе нежна и деликатна жена и не издържаше на дългите пътешествия с раница на гръб. Катеренето по скалите я ужасяваше. Не споделяше интересите на съпруга си и се чувстваше постоянно обидена от приятелите му, като смяташе, че те постоянно й го отнемат.

Произхождаше от голямо и задружно семейство и очакваше Уейн да й посвети цялото си свободно време. И така, той постепенно се отказа от любимите си занимания, за да прекарва дните в края на седмицата в работа из къщата, в посещения на семейството на Рейчъл в Солт Лейк Сити или да забавлява нейните роднини у дома си.

Не се отказа единствено от пътешествията със сал. Поредното, което бе предприел с приятели, бе по каньона Катаракт, известен с пета степен на трудност при преодоляването му. Бе помолил Рейчъл да го разбере, но когато се завърна у дома, намери къщата празна. Бе му оставила бележка.

Любовта бе събрала Рейчъл и Уейн, но не бе успяла да заглади разликите помежду им.

Също както при нея и Мигел. Привличане на противоположностите. Неговото очакване по отношение на жените бе твърде традиционно, а тя бе прекалено независима.

Колко й се искаше да може да се отърси от нежеланото чувство на незадоволеност, както Коди безпроблемно бе отърсил водата от козината си! Дъсти се изправи и отиде да помогне на Мигел при къпането.

— Хайде, Коди, дръж се прилично иначе няма да има хамбургер!

Заплахата се оказа ненужна. Гонитбата бе отнела енергията на кучето и сега то покорно стоеше във водата.

Мигел се извърна към нея. Не се усмихваше.

— Съжалявам, при всичките ти неприятности не му беше сега времето да те разнежвам.

— Разнежвам не е думата, която бих употребила! — думите й прозвучаха ядосано, но щом забеляза искреното разкаяние в очите му, додаде: — Мигел, и аз не бях в състояние да те спра. Не исках. Ако смяташ, че ми дължиш извинение, то тогава и аз ти го дължа.

Той я изгледа за миг и кимна мълчаливо. После отново се зае с Коди.

Когато се качиха горе, вече бе нощ. Прозорците бяха тъмни. Мигел запали лампите и спусна завесите.

— Цялата си мокра. Горе има една хавлия. Можеш да се изкъпеш, ако искаш. Аз ще нахраня Коди и ще приготвя вечерята. После и аз ще взема един душ.

Но Дъсти знаеше, че топлата вода е на привършване и ще се наложи той да си вземе студен душ.

— Сигурен ли си, че не искаш да ти помогна? — Дъсти го последва в кухнята, където Мигел, след като прочете указанието върху кутията с кучешка храна, отмери нужната доза и я сипа в купичката на Коди. — Ако имаш фенер, мога да набера зеленчуци.

— Имам малко в хладилника. Върви горе и се измий. — Мигел се наведе и постави купичката пред кучето, за да избегне погледа й.

Коди подуши доволно храната, но щом видя, че Дъсти тръгна нагоре, припна след нея. Мигел остана да гледа след тях безпомощно, изпълнен с желание да ги последва.

Със сигурност кучето бе гладно, въпреки че Дъсти му бе дала няколко бисквити в колата, но явно изпитваше страх да не се загуби. Мигел имаше лошото предчувствие, че Коди не се бе отделил случайно от стопанина си и с Джек се е случило нещо.

И все пак се надяваше да греши. Когато умря баща му, до него бяха сестрите и майка му и взаимно си помагаха да преодолеят емоционалната криза. А Дъсти? На кого би могла да разчита? На второто семейство на майка си? От малкото, което беше казала, бе наясно, че не се разбират много добре.

А дали имаше приятели? При чергарския живот, който водеше? Ако все пак имаше, то те със сигурност живееха в Моаб, там, където бе прекарала по-голяма част от живота си. И ако намереха баща й, жив или мъртъв, щеше ли да си тръгне от Пайнкрийк?

Не, не му харесваше тази мисъл. Никак не му харесваше…

Дъсти слезе. По петите й вървеше Коди. Мигел вече бе сложил масата.

— Заповядай, седни — покани я той.

Кучето се приближи отново до паничката си. Наблизо бе проснато одеяло.

— Не мислиш ли, че ще му е студено?

— Ти май прекаляваш с грижите — рече Дъсти.

— Лекарят каза, че не бива да стои на студено — в гласа му се промъкна обида.

— Толкова си мил!

Двамата се усмихнаха. Дъсти пристегна колана на хавлията си, притеснена от погледа му.

— Жарта още не е готова — каза той. — Май ще имам време да се изкъпя. Сипи си нещо за пиене.

Нещо много, много студено, реши Дъсти. Жарта не бе още готова, но в кухнята бе адски горещо. Грабна кутия бира и я притисна до горещото си лице. Не съществуваше толкова студено нещо, което да може да охлади страстта й.