Шерън Мейн
Верен ход (5)

Пета глава

— Сигурна ли си? — Мигел се пресегна за още един камък, а животното подви опашка и изчезна във високата трева.

— Коди, ела тук! Аз съм — застана Дъсти на колене и запляска с ръце.

Кучето тутакси я позна и се хвърли към нея с радостен лай. Дъсти го притисна до гърдите си и се търкулнаха заедно върху одеялото. Мигел захвърли камъка и загриза остатъка от сандвича си.

— Коди, запознай се с Мигел.

Кучето близна бузата й, а след това приседна и протегна лапи напред, въртейки опашка.

— Най-краставото куче в околността — гордо обяви Дъсти. Мигел стисна лапата на кучето, без да се гнуси. — Не ти ли прилича на койот?

Той кимна.

Дъсти се разсмя и почеса кучето зад ушите. То бе вперило поглед в храната, останала недоядена.

— Дай му моя сандвич. Татко го е разглезил ужасно. Няма да те остави на мира, докато не го нахраниш.

— Къде е стопанинът ти, момче? — подаде му Мигел хапка от сандвича на Дъсти.

— Трябва да е наблизо — рече тя. — Обикновено Коди се върти наблизо. — Тя заслони очи с длан. — Сигурно е някъде нагоре по пътя.

Извърна поглед и видя как Мигел се разделя с пуешкото месо от своя сандвич в полза на Коди, който в знак на благодарност го близна по ръката. Козината му бе пълна с бодили. Бе отслабнал. Внезапно положи глава в скута на Мигел, поведение съвършено необичайно за него.

— Нещо не е наред — рече Дъсти и приседна до животното, което се прозина и зарови глава в скута на Мигел.

— С камиона ли да се качим нагоре или ще вървим пеша?

— С камиона.

Изправиха се, събраха нещата и се отправиха към машината. Коди послушно ги последва.

— Полумъртъв е от глад и е много изтощен. Татко никога не го е изоставял така.

Какво ли се бе случило с баща й? Да не би да е пропаднал в някоя изоставена галерия? Или да се е подхлъзнал от скала? Може би си е счупил крак или ръка? Дали не бе изпратил Коди да търси помощ? Ами ако го е ухапала змия? Дъсти си пое дъх и се опита да потисне паниката си.

Мигел я прегърна.

— Коди се е втурнал да гони някой заек и се е загубил — опита се да я успокои той. — Да се качваме в камиона и да потегляме.

Дъсти не посмя да му каже, че баща й никога не се разделяше с кучето си. Все пак таеше искрица надежда. Тя се усмихна насила, все пак благодарна за моралната подкрепа.

— Ще го открием — увери я той. Докосна леко бузата й, взе на ръце кучето и го качи в кабината.

След поляната пътят се стесняваше и отново се разширяваше, като се виеше в завои, следвайки пътя на един поток, спускащ се от планините. Колкото по-високо се изкачваха, толкова повече нарастваха страховете й. След още няколко завоя навлязоха в каньона, от двете страни, на който се извисяваха страховити скали. Вода се стичаше по тях и се събираше във вада покрай пътя. Тук-там растяха хилави дървета, пожълтелите им листа проблясваха на есенното слънце. Дъсти мерна блясък на метал и извика.

Коди се изправи, подуши въздуха и излая. Мигел натисна педала на газта и подкара камиона нагоре по пътеката, която водеше през каньона. Кучето залая още по-силно. Мигел спря и Дъсти отвори вратата. Коди главоломно изскочи навън.

— Фургонът на татко! — Дъсти забеляза овехтелия форд и се затича натам.

— Татко! — извика тя, но отговор не последва.

Забеляза почерняла скара, поставена върху два камъка. Прекатурен, наблизо лежеше сгъваем стол и газена лампа, чийто абажур бе пръснат на малки парчета. Виждаше се и счупена на две въдица.

Коди подуши и зави. Тъжен, протяжен звук, който накара сърцето на Дъсти да потръпне от лоши предчувствия.

— Сигурно е тръгнал да търси Коди — предположи Мигел и я прегърна през раменете.

— Не ми се вярва. — Дъсти едва се сдържаше да не се разплаче, макар да й идеше да завие по-силно и от Коди. По всичко личеше, че фургонът е изоставен. Тя коленичи до Коди и го обви с ръце.

— Не си се загубил, нали? Джек се е загубил.

Коди престана да вие и заскимтя тихичко под милувките й.

Мигел мълчеше, а Дъсти се боеше да го погледне, за да не види собствения си страх, изписан и върху неговото лице. Изправи се и отиде до задната част на фургона, където се валяха разни боклуци. Сигурно прегладнелият Коди ги бе разпилял така, за да търси храна. Но не той бе счупил ключалката на шкафчетата, не той бе разпръснал вещите на баща й.

— Не пипай нищо! — спря я с ръка Мигел. — Трябва да уведомим полицията.

— Но те не могат да разберат какво липсва! — възпротиви се Дъсти ядосано. Защо й се бъркаше?

— А отпечатъците? — Мигел запази спокойствие. — Съжалявам, че се налага да ти го кажа, но очевидно тук се е случило нещо. Не бива да заличаваш следите.

Дъсти въздъхна и унило отпусна ръце.

— Не виждам спалния му чувал, нито раницата. Може би Коди се е втурнал след някой заек, както каза ти, а татко е тръгнал да го търси.

Тя извърна лице, за да прикрие мъката си. Мигел бе прав. Баща й би почистил, ако бе решил да отпътува. И би взел поне въдицата със себе си.

— Може би някой е разбил фургона в негово отсъствие.

— Още една причина да не се докосваш до нищо. Нима баща ти не би желал да заловят крадците?

— Да — хвърли Дъсти последен поглед наоколо и се извърна. — Нека погледнем дали няма да открием нещо друго. — Коди вървеше по петите й.

Когато откриха сито за промиване на златоносен пясък до едно изкуствено езерце, Дъсти приклекна с облекчение.

— Поне не е пропаднал в някоя мина — рече тя и заслуша обясненията на Мигел за робския труд на златотърсачите.

— Наоколо няма кой знае колко изоставени мини — успокои я той и приседна от другата страна на Коди. — Един собственик на земи по тези места често идва в ресторанта и ми разказва за околността. Наслушал съм се на повече подробности, отколкото бих искал да знам. Да се върнем в града и да съобщим в полицията. Ще организират спасителен отряд.

Дъсти присви колене до гърдите си и прехапа устни.

— Дали ще поискат?

— Защо не?

— Ще го помислят за скитник.

— Той е човешко същество, което е изчезнало. Как е предпочел да живее няма никакво значение.

Дъсти протегна ръка и Мигел й помогна да се изправи. Импулсивно тя обви ръце около врата му и прошепна:

— Благодаря ти!

— За какво? — Мигел я притисна към себе си, но тя отстъпи назад.

— За помощта ти — впери поглед в тъмните му очи. — За това, че дойде с мен. Благодарна съм, че в такъв момент не съм сама.

Признанието й струваше усилие след онзи разговор за независимостта и свободата, но го направи, защото чувстваше, че му го дължи. Нещо като извинение. Ромео или не, нямаше съмнение, че от най-чисти подбуди й предлагаше помощта си.

— Няма защо — усмихна й се той мило и отново я привлече.

Дъсти се отпусна в прегръдките му, упоена от топлината и силата му. Винаги бе смятала, че подобни сантиментални прояви я правят да изглежда слаба, но този път не бе така.

— Готова ли си да тръгваме? — погледна я той и тя кимна.

Страхът и паниката й бяха отшумели. Бе останало само притеснението, все пак баща й не за пръв път се бе залутал из планинските дебри. Дори и да беше ранен, щеше да стиска зъби и да оцелее, докато го открият. Длъжен беше да го направи.

 

 

— Какво прави баща ви в планините и от колко време е изчезнал? — разпитваше я оплешивяващият сержант Боб Кели от местната полиция.

— Поне от три седмици — отвърна Дъсти и разказа как Джек тръгнал към тези места през пролетта с надеждата да се възползва от правото си да търси благородни метали в държавни земи по Закона за мините от 1872 година. Последната вест от него бе дошла в средата на август, когато й бе писал, че ще се видят на първи септември. Докато говореше, Мигел хвана нежно ръката й в своята.

— Никога не би изоставил кучето, а ако е тръгнал да се катери нагоре, би прибрал екипировката си в камиона. Не знам какво се е случило, но такова мистериозно изчезване. Моля ви… — очите й се напълниха със сълзи. — Моля ви, нали ще го потърсите?

— Разбира се, че ще го потърсим — омекна сержантът. — Зададох ви всички тези въпроси, за да разбера колко може да се е отдалечил и къде да го търсим. Но трябва да ви предупредя, че не са много хората, които са в състояние да оцелеят сред дивата природа за толкова време — премести той поглед от Мигел към Дъсти.

— Моят баща може би ще се справи, има тренинг — рече Дъсти и срещна погледа му, надявайки се да й повярва. — Взел е раницата си и спалния чувал.

Полицаят се изправи.

— Ще направим всичко възможно, за да го намерим — обеща той и погледна часовника си. — Скоро ще се стъмни, днес не можем да започнем, но утре призори ще се заемем с това. Не се притеснявайте, ще направим всичко възможно.

Мигел и Дъсти благодариха на полицая и си тръгнаха.

„Дръж се, татко!“ — безгласно се молеше Дъсти. Двамата се качиха в камиона и тръгнаха към ветеринарната лечебница да откарат Коди.

— Следваща спирка е магазинът — обяви Мигел. Кучето вече беше прегледано. Лекарят бе казал, че е здраво, макар и изпосталяло от глад. — Какво искаш за вечеря?

— Аз? — удиви се Дъсти. — Вкъщи ще си направя сандвичи. Трябва да купя само кучешка храна.

— Нали не си мислиш, че ще те оставя сама да се притесняваш цяла нощ?

— Ти вече направи достатъчно за мен — рече Дъсти, почувствала се задължена да му го каже. — Боя се, че тъкмо сега не съм подходяща компания за никого.

— Не е нужно да разговаряме. Ще изкъпем Коди, ще хапнем нещичко и ще погледаме телевизия.

— Наистина не е нужно. Ще се чувствам по-добре сама.

— Не, ще дойдеш с мен, да смениш обстановката — рече Мигел и паркира пред магазина. — Ако не за друго, то поне защото имам двор с ограда и ще бъде по-удобно за кучето. И няма да приема отказ.

— Твоето покровителство няма граници.

— Значи ли това, че си съгласна?

Дъсти замълча и го изгледа. Косата му бе разрешена, а лицето му бе потъмняло от наболата брада. Изглеждаше много мъжествен така.

— Да — прие накрая тя.

Мигел живееше на половината път от Тейбълтоп, най-високата планина над Пайнкрийк. Повечето от вилите, които се виждаха сред високите иглолистни дървета, бяха големи и модерни постройки от дърво и стъкло. Къщата на Мигел, бе по-стара и не дотам претенциозна, на брега на малко езеро. Бе боядисана в перленосиво, издържана във викторианския стил на първите преселници. Дъсти открито изрази възхищението си, когато пристигнаха.

— Благодаря ти — сдържано отговори Мигел, но се виждаше, че гордостта му бе поласкана. — Доста работа съм вложил тук — рече той и паркира пред гаража, слезе и взе плика с покупките.

Без да чака да й отвори вратата, Дъсти се измъкна заедно с Коди.

— Разбира се, в начало не умеех почти нищо… — двамата тръгнаха към вратата. — Неведнъж ми се налагаше да наемам хора, които да поправят грешките ми.

Той отвори вратата на боядисаната в бяло ограда и я покани да влезе в двора.

— Занимаваш се с градинарство! — Дъсти не можа да прикрие почудата си от добре поддържаната градина, в чиито лехи зрееха зеленчуци и цъфтяха какви ли не цветя.

— Мама казва, че от дете обичам да се ровя из пясъка — усмихна се той. — Чушките и доматите скоро ще започнат да зреят, но можем да наберем броколи, грах, моркови и цветно зеле за хамбургерите.

Дъсти го последва към задната врата и възкликна:

— Толкова обичам пресни зеленчуци!

— Тогава ще си направим смесена салата — рече той, докато Коди се промъкна покрай тях. — Но първо да се погрижим за този приятел, преди да е направил някоя беля из къщата.

— Можем да го оставим и на двора — предложи смутено Дъсти. Присъствието на кучето я успокояваше, но това все пак не бе нейният дом.

Влязоха в кухнята и Мигел остави плика с покупките върху един шкаф, пъхна мляното говеждо в хладилника и измъкна консерва с кучешка храна.

— Мисля, че е по-добре да остане с нас. Сега ли да го нахраним или след като го изкъпем?

— После — внезапно сълзи задавиха Дъсти и тя скри лице в дланите си. Макар че Мигел се държеше мило, не можеше да забрави баща си. Пое си дълбоко дъх, за да се съвземе и му се усмихна: — Това ще е наградата му, защото съм уверена, че не си пада много по банята.

— Да не би да хапе в такива случаи? — разтревожено я погледна Мигел.

— Не много — полусериозно отвърна Дъсти.

— Затова ти го среши във водата, а аз ще отида да взема хавлия — рече той и й подаде шампоана и един метален гребен, купени току-що.

Той тръгна към коридора, а Дъсти се спря и надзърна в дневната. От огромните прозорци се разкриваше невероятна гледка към долината под хълма.

Мебелите не бяха претенциозни, но изглеждаха удобни. Пред камината имаше възглавници. Висящи растения се спускаха от кошници в ъглите. Уютно, помисли си Дъсти и поведе Коди надолу към сутерена. По нищо не личеше, че в къщата живее ерген. Само спортната кола загатваше за славата му на плейбой, макар да бе истинско предизвикателство да притежаваш подобна машина. Самата тя не би устояла и би я подкарала на часа.

Не можеше да отрече, че бе сгрешила в преценката си за него.

Мигел се бе оказал много по-различен, отколкото бе очаквала.