Шерън Мейн
Верен ход (13)

Тринадесета глава

За пръв път Мигел постави под съмнение авторитета на Дъсти на следния ден. Претърсваха останките от друг лагер, когато тя откри компас, същия като този на баща й, загънат в смачкан плик от суха супа.

— Продава се във всеки спортен магазин — настояваше на своето Дъсти, когато Мигел предложи да се върнат и да повикат спасителната група. — Това че притежава същия, не означава, че е неговият. Всеки може да го е загубил.

— Защо тогава е в плик от супа?

— За да го предпазва от влагата — отсече тя и сложи край на спора.

— Колко още доказателства са ти нужни? Нищо чудно да ни пленят, преди да сме направили и опит да го спасим.

— Имам бинокъл. Ще го видим, преди да ни забележат.

— Да се молим да не ни устроят засада.

— Ти се съгласи аз да бъда водачът — озъби се тя. — Ако искаш да се махаш, тръгвай!

Те се изгледаха в упор.

— Няма да те оставя сама! — процеди накрая Мигел. — Но вече почти се стъмни, а ти каза, че има два дни път до руините. Не мислиш ли, че е време да проявим малко предпазливост?

— Е, добре — въздъхна тя. — Щом стигнем края на пътеката, ще огледам местността с бинокъла. Доволен ли си?

— Чудесно. Мога и аз да се заема с това — той забеляза, че тя се бори със себе си да не избухне. Доста време трябваше да мине, за да се смекчи изразът на лицето й.

Подновиха изкачването. Мигел усещаше, че го боли всяко мускулче на краката, които не бяха тренирани за дълго ходене, а вече втори ден понасяха тежестта на двайсет килограмовата раница. Сякаш бяха единствените живи същества из тази пустош. С напредването на деня Мигел все повече се радваше на простора и тишината и вече разбираше удоволствието, което изпитваше Дъсти от превземането на планински върхове.

Лошото й настроение бе отлетяло, когато стигнаха до един завой. Тя взе бинокъла и огледа местността прекалено усърдно. Вместо да се обиди, Мигел се разсмя.

— Има ли следи от индианци — прошепна той.

— Ние сме индианците — отвърна тя и му даде знак да я последва. — Гледал си много каубойски филми. Обикновено в подобни ситуации белите са лошите.

— Ще имам предвид това — взе той ръката й в своята.

Спокойствие бе завладяло природата. Чуваха се само крясъците на гарваните и само тези стържещи звуци му напомняха защо бяха дошли в тези девствени земи.

Внезапно Дъсти възкликна. Бе забелязала някакъв знак.

— Пътеката свършва — обясни тя. — Но не мога да разчета добре какво пише. Да погледнем по-отблизо.

Той се пресегна и й взе бинокъла.

— Не е официална табела. Не се споменава Управата на парка.

— Най-добре е да се приближим.

— Почакай малко. Да помислим. Може би това е доказателството, което ни е нужно. Постави се на мястото на иманярите. Нали трябва да измислят нещо, за да държат планинарите далеч от себе си. Какво по-добро могат да измислят от предупреждение за опасност?

— Не можем да бъдем сигурни, преди да сме огледали наоколо — пусна тя ръката на Мигел, но той отново я сграбчи.

— Управата трябва да знае. Да се върнем и да докладваме.

— Ами ако това наистина е табелка, поставена от тях? Ще загубим цели четири дни! — упорството не я напускаше.

Отново тръгнаха. Мигел бе изпълнен с негодувание. Приближиха табелката.

— Май не е от Управата — рече Дъсти. — Да отидем по-нататък и да видим дали…

— Не!

Решителността му я стъписа.

— Ти обеща на Уейн, че ще се върнеш и ще докладваш за всяко нещо, което ти се стори подозрително — напомни й той. — Няма да направим и крачка напред, преди да сме потърсили помощ.

— Мога да се изкача горе и да погледна.

— Тази канара е отвесна. Дори дивите козли не могат да я изкачат.

— Аз бих могла, но ако имам подходяща екипировка — въздъхна Дъсти.

— Връщаме ли се?

— Нека първо проверя в картата къде точно се намираме.

Тя се задълбочи в проучване на местността, а Мигел крачеше нетърпеливо наоколо като разтърсваше ръце, за да се отпуснат мускулите му. Внезапно очите му се спряха върху някакъв предмет, който блестеше на слънцето. Беше метал или… стъкло.

Той приближи Дъсти и като се стараеше гласът му да прозвучи безгрижно каза:

— Някой ни наблюдава. Видях отражение на очила, може би на бинокъл. Движи се с мен, но не бързай.

Дъсти го изгледа със съмнение, но паниката, прокраднала се в гласа му, я убеди, че не греши. Кимна и прибра картата. Двамата се снишиха.

— Наистина ли видя нещо или се опитваш да ме уплашиш?

— Наистина забелязах нещо — хвана я той за ръката и се опита да я повлече надолу.

С гневен жест, тя се освободи и тръгна към канарата.

— Ако се кача на онзи бор, мога да огледам наоколо — извика тя през рамо.

— По дяволите, Дъсти! Те може да са ни забелязали.

— Движехме се толкова предпазливо. Почти е изключено. Ще се покатеря, за да видя дали са наблизо — остави тя раницата си и след няколко мига изчезна между клоните на дървото.

Мигел затвори очи и преброи до десет, за да не избухне. Нейната упоритост бе заплаха за сигурността им. Преброи отново, но този път до петдесет. След това реши да я последва.

— Стой! Не мърдай от мястото си!

Гласът бе мъжки. Мигел бавно извърна глава. Непознат мъж бе насочил дулото на пушка в гърдите му.

— Къде е приятелката ти?

— Напред. — Мигел сам се учуди колко спокойно реагираше.

— Без теб?

— Скарахме се. Исках да продължим нагоре, но тя не беше съгласна. Не си пада по катеренето. Не искала да ме види как падам и си чупя врата.

Въоръженият мъж го изгледа изпитателно. Мигел също го огледа. Беше около четиридесетте, личеше си, че някога е бил мускулест, но се бе отпуснал и затлъстял. В края на устните му висеше цигара, а бузите и носът му бяха изпъстрени с мрежа от спукани кръвоносни капилярчета — сигурен белег за редовна злоупотреба с алкохол. Дано да не е по-опитен в катеренето из планините от мен, помисли си Мигел.

— Да вървим при нея — каза мъжът и посочи с дулото пътеката.

— За какво искате да ни арестувате? — престори се Мигел, че го е взел за надзирател. — Всъщност, подчинихме се на табелата. Щом открия приятелката ми, веднага тръгваме обратно.

— Мърдай! — процеди през зъби непознатият.

— Господин надзирател, не разбирам… Нищо лошо не сме направили.

— Да приемем, че искаме да ви зададем няколко въпроса като приятелче на младата дама. И на нея също. Май ще се окаже роднина на наш приятел. Той държи снимката й в портфейла си.

Мигел неволно отстъпи назад, обзет от паника. Както се бе опасявал, бяха се натъкнали на похитителите, които пък бяха ги забелязали и следили. Сега щяха да проверят всеки храст наоколо, докато не я открият. Как да им попречи? Пръстите му яростно стиснаха презрамките на раницата и той едва устоя на желанието да побегне. Белегът, който се спускаше от ухото почти през цялата дясна буза на непознатия, показваше, че насилието и жестокостта не са му чужди.

Циничната му усмивка даваше да се разбере, че нямаше само да ги разпитват. Мигел тръгна бързо пред него, решен да го отдалечи колкото се може повече от Дъсти. Нямаше да й позволи да рискува да го спасява.

— Тя няма роднини тук — каза той през рамо, надявайки се да посее съмнение в душата на непознатия. — За пръв път е из тези места… — Стъпките на мъжа глухо отекваха зад гърба му. — Семейството й живее в Ню Йорк. Губите си времето.

— Млъквай и се движи!

Мигел предпазливо извърна глава и го погледна. Не бе достатъчно близо, за да се опита да го повали. Надяваше се, като забави темпото, да го вбеси и бдителността на онзи да намалее.

„Моля те, Дъсти — говореше си той наум. — Остави това на мен. Ако се намесиш, ще убият и двама ни. Най-малкото ще ни заловят.“

Дъсти надничаше между клоните и чакаше двамата да се отдалечат, за да скочи от дървото. Прерови раницата и измъкна пистолета на Уейн. Защо не послуша Мигел? Трябваше да се върнат още при първия знак.

Защото бе решила, че се опитва да й налага мнението си, а тя пък бе твърдо решена да му покаже на какво е способна. Затова не взе под внимание предупреждението му, че е забелязал нещо и най-вероятно някой ги наблюдава.

А сега животът му бе в опасност. Вината бе изцяло нейна. Тя тихо изпъшка. Къде бе проклетият пистолет?

Пръстите й напипаха кутийката с патрони и само след миг докоснаха хладната стомана. Дали можеше да стреля в човешко същество? Решително зареди оръжието.

Щом само така можеше да спаси Мигел. Нямаше много време и добре го съзнаваше. Остави багажа си в храсталака, натъпка джоба си с патрони и се прокрадва след тях.

— Поеми нагоре! — чу тя заповедта на непознатия.

— Багажът ми е много тежък. Имам нужда от малко почивка — оплака се Мигел. — Или може би искате да го поносите вие?

Той свали раницата си и я подаде на въоръжения мъж. Онзи изръмжа нещо и насочи пушката в лицето на Мигел.

Дъсти се промъкна откъм гърба на непознатия, отчаяно стисна врата му и опря пистолета в главата му. Но той замахна и удари Мигел с приклада.

— Хвърли пушката или ще те убия! — изрева тя. Той послушно пусна оръжието на земята. Мигел заобиколи и я взе. По лицето му се стичаше кръв.

Мъжът понечи да разхлаби хватката й. Дъсти отвърна поглед от Мигел.

— Да не си посмял да мръднеш! — тя притисна дулото на пистолета към слепоочието му.

— Не можете да ми пръснете черепа току-така… — в гласа му прозвуча несигурност.

— Ще го направя! — тя си спомни за кръвта, стичаща се по лицето на Мигел. Не я интересуваше какво ще стане, ако натисне спусъка.

— Издърпай въжетата от палатката — нареди тя на Мигел. — И завържи този негодник.

Тя с безпокойство погледна как Мигел едва се затътри към багажа. Сама не би могла да се справи. Мигел вдигна ръце към удареното място. Боеше се, че ще загуби съзнание, но преодоля слабостта си и приклекна до раницата.

Непознатият предпазливо се размърда, но Дъсти грубо го дръпна.

— Хей, ще ми счупиш гръбнака!

— Това няма да има значение, като ти пръсна мозъка.

Онзи замълча.

Мигел бе намерил въжетата и приближи.

— Вдигни ръцете си над главата! Бавно!

Мъжът послушно изпълни нареждането му. Дъсти мина пред него, хванала с две ръце пистолета, готова да стреля. Мигел измъкна нож и пистолет от колана му.

— Лягай с лице към земята — бутна го Мигел. Хвърли оръжието и завърза здраво ръцете му, а после прекара въжето към краката, за да не може да мърда.

Щом мъжът бе напълно обезвреден, Мигел приседна и обхвана главата си. Дъсти взе от раницата аптечката, положи го да легне върху скута й и почисти раната.

— Трябва да го разпитаме!

— Не, и преди да спрем кръвта — притисна тя тампон към раната, която не бе дълбока, но му причиняваше силна болка. Дали бе получил сътресение? Дъсти сериозно се разтревожи. Успокои я единствено мисълта, че не бе загубил съзнание.

— Трябва да се измъкнем и да намерим лекар.

— Нямаме време — глухо прошепна Мигел. — Дай ми един-два аспирина и ще се оправя.

— Няма да правиш нищо, преди да те прегледа лекар.

— Дай ми аспирин, по дяволите! — той се опита да се изправи, но болката го повали. — Ако той не се прибере в лагера, приятелчетата му ще тръгнат да го търсят.

— Но какво можем да направим?

— Дай ми аспирин и ще ти кажа.

Дъсти го послуша. Ако се бе вслушала в думите му преди, сега той нямаше да е ранен.

Щом изпи хапчето, Мигел настоя да разпитат нападателя, преди да сподели с нея плана си. Мъжът се опита да ги наругае, но Мигел не смяташе да си губи времето. След няколко ритника, онзи призна, че се казва Сам Милър, а приятелите му — Джейк Джонсън и Мелвил Нюман. Лагерът бил на около километър зад табелката.

— Добре — отново седна Мигел.

— Развържи му ръцете — обърна се той към Дъсти. — Съблечи му якето и му облечи това на Уейн. Сложи му моята шапка и моите слънчеви очила.

— Защо?

— Просто го направи! — каза той с нетърпящ възражение тон.

Дъсти преоблече пленника.

— Аз ще облека неговото яке. Сложи пистолета му в джоба си. Ще ви отведа и двамата до лагера. Ти ще държиш ръцете си отзад, сякаш са вързани. Ще нападнем онези двамата изневиделица.

— Това е опасно — възпротиви се Дъсти.

— Имаш ли по-добра идея?

Дъсти поклати глава. Чувстваше се виновна.

— Съжалявам — промълви тя. — Всичко стана по моя вина. Ако те бях послушала, щяхме да се върнем и да потърсим помощ.

— Нямаме време да мислим за това сега! — отвърна той грубо и я изгледа обвиняващо. Той облече якето и сложи шапката на Сам.

Дъсти го гледаше, изпълнена с копнеж да я прегърне. Нужно й бе да се увери, че още я обича.

— Завържи му устата! Не искам да се разкрещи, щом наближим.

Тя послушно изпълни нареждането, след което намокри един бинт в потока, сгъна го и внимателно го постави върху посинялата подутина на лицето му.

— Компресът ще спре отока. Обичам те — прошепна тя.

Дори и да я бе чул, Мигел не реагира. Стана и й нареди да завърже раницата му за гърба на Сам и да отпусне въжетата съвсем малко, колкото да може да ходи. Тръгнаха. Дъсти държеше непрестанно под око Мигел, притеснена, че може да припадне, но очевидно той бе преодолял шока.

Щом стигнаха шубраците, в които бе скрила раницата си, Мигел я накара да я вземе, но да прехвърли по-голямата част от багажа в раницата на Сам. Не би искал тежестта да й попречи да действа, щом стигнат лагера.

— Върви плътно до Сам — нареди й Мигел, щом приближиха фалшивата табела за скални срутвания.

Лагерът, бе им казал Сам, е на около километър след табелата. Очевидно крадците разчитаха много на нея и не си бяха дали труд да го прикрият. Недалеч след завоя се забелязваха оранжевите покриви на три палатки, а до входа на лагера се слизаше по въжена стълба.

Не бяха ги очаквали. Появи се един мъж и извика на Сам да закара пленниците в лагера. Тръгнаха по стълбата. От палатките излязоха още двама. Дъсти едва сдържа вика си, като разпозна сред тях белокосата глава на баща си.

Предугади намерението на Сам да се втурне напред и го спъна. Сам тежко се строполи на земята и бясно затърка уста в рамото си с надеждата да отмести превръзката.

Мигел се обърна и веднага насочи дулото на пушката в челото му.

— Дръж си ръцете зад гърба — напомни на Дъсти.

Мигел стоеше, свел глава, докато онези приближаваха, но Дъсти вдигна очи и веднага разбра, че баща й я бе познал и вероятно се е досетил за плана им. С нищо не се издаде.

Продължи да върви редом с останалите двама, които бяха преметнали пушки през рамо. Мигел се прицели в идващия срещу него, но Сам се възползва от мига, хвърли се напред и изби пушката с рамо. Дъсти мигновено извади пистолета си и като го държеше с две ръце, го насочи срещу непознатия.

— Хвърли оръжието! — изкрещя тя.