Уна-Мери Паркър
Коварно отмъщение (7)

Седма глава

Сряда, 13 октомври, вечерта

Подплатен мек плик върху масата в кухнята заедно със сметката за електричеството, някакъв каталог и бележка, напомняща на домакинята да се обади на зъболекаря си. Нина стоеше на мивката и миеше марули, на печката къкреше нещо много апетитно. Щом Джоана влезе, приятелката й я поздрави:

— Здрасти. Как мина денят ти?

Тя се намръщи докато се настаняваше на високото столче до отрупания плот и отваряше мекия плик. Надникна в него учудено и извади някаква касета.

— Какво е това?

Нина я погледна.

— Няма ли бележка?

Джоана разгледа плика по-внимателно.

— Няма нищо. Много странно. Дори няма пощенска марка.

Погледна касетата и в гърдите й се надигна тревожно предчувствие. Имаше нещо зловещо в анонимната касета, доставена на ръка.

— Какво ли е записано?

— Има само един начин да разбереш, миличка.

— Знам.

— Ами защо не я пуснеш и не престанеш да се измъчваш! — пропя Нина.

Джоана я поведе към дневната и пъхна касетата в уредбата. Седна на пода с кръстосани крака и натисна копчето.

„Джоана, скъпа, мама е. Искам да знаеш, че съм добре…“

— Какво? — изпищя Джоана и скочи на крака с пребледняло лице.

„В момента не мога да ти кажа къде се намирам, защото е замесен и друг човек, когото искам да предпазя от медиите. Моля те, скъпа, кажи на полицията, че съм добре…“

Тук гласът на Арабела заглъхна. Джоана погледна като обезумяла към Нина, която беше вперила поглед в касетофона със зяпнала уста.

„Обичам те, миличка, много, много те обичам. Моля те, предай обичта ми и на Луиз. Грижи се за себе си. Довиждане.“

Гласът замлъкна. Лентата продължаваше да се върти, но записът бе свършил.

— Господи! Боже мой! — изпъшка Джоана. — Това беше гласът на мама, нали? Нали не си въобразявам? Това беше тя! С кого е? — извади касетата, стисна я в ръка и я погледна едва ли не с благоговение, сякаш така щеше да повика Арабела при себе си.

Нина стоеше шокирана и все още със зяпнала уста.

Джоана несръчно върна касетата в уредбата и я прослуша още веднъж, притаила дъх, докато слушаше топлия глас на Арабела. Когато съобщението свърши, избухна в неистов плач.

— Не мога да повярвам — хлипаше неудържимо и цялото й тяло се тресеше. — Наистина смятах, че е мъртва. Но, Боже мой, мама е жива! Жива е!

Нина я прегърна, а по бузите й се стичаха сълзи на облекчение.

— С кого е тя според теб, Джо?

Джоана недоумяващо поклати глава.

— Нямам никаква представа. Но защо не ми се обади, защо не ми изпрати съобщение по електронната поща?

— Звучи щастлива и явно е загрижена за човека, с когото е в момента. Опитва се да го предпази от пресата.

— Но защо изобщо е трябвало да заминава тайно? — избухна Джоана с гнева на майка, чието дете току-що се е разминало на косъм с тежка катастрофа. — Не мога да повярвам, че е способна да причини подобно нещо на всички ни! Господи! Какво да правя сега? — закрачи из стаята. Погледна часовника на китката си и приглади назад косата си с две ръце. — Иска ми се Фреди да си беше у дома! Трябва да се свържа с татко, за да каже на Луиз. Господи, това е направо невероятно. Чакай само да кажа на инспектор Уолш! След като ми се накара, задето съм уволнила Елинор, направо нямам търпение да му съобщя, че още от самото начало е бил на погрешна следа! — спря и погледна Нина, сякаш току-що беше получила прозрение. — Защо не търсеха изчезнал човек, а труп?

Нина изви вежди и каза:

— Е, това със сигурност оневинява Ерик.

Джоана придоби объркано изражение.

— Това променя всичко — съгласи се тя. В този момент Фреди се прибра, тя се втурна към коридора и се хвърли в обятията му. — Мама е жива — изрече задъхана. — Ела да чуеш. Изпратила ми е съобщение на касета.

Фреди я погледна едновременно удивено и загрижено.

— Сигурна ли си, скъпа? Искам да кажа… — замълча, защото тя изглеждаше толкова щастлива.

— Чуй — каза Джоана, пусна касетофона и гласът на Арабела отново изпълни стаята.

— Със сигурност е тя — съгласи се той. — Съобщи ли на полицията?

— Нямах време. Какво мислиш?

— Доста е странно, нали? — колебливо изрече Фреди. — Що за начин е избрала да ти каже, че е добре! Боя се, че тази работа изобщо не ми харесва.

Джоана изглеждаше съсипана, когато се строполи на канапето и обгърна тялото си с ръце, сякаш изпитваше огромна болка.

— Не, Фреди, не казвай това.

— Нали не смяташ, че е някаква измишльотина? — остро попита Нина.

— Не може да е измишльотина, това със сигурност е гласът на мама — възпротиви се Джоана.

— Откъде е марката? — попита Фреди.

— Там е работата — няма марка. Донесли са плика на ръка — отвърна Нина.

— Джо, не пипай повече нито плика, нито касетата. Сигурно ще искат да проверят за отпечатъци от пръсти.

— О, бях толкова сигурна… — погледна го отчаяно.

— Милата ми! — хвана ръката й и я дръпна да се изправи. След това обгърна тялото й с ръце и я притисна към себе си, заровила лице в шията му. — Нека да не прибързваме. Искаш ли да се обадя на полицията вместо теб?

Джоана кимна, неспособна да издаде и звук. Беше толкова убедена, че новините са добри. Но явно грешеше.

 

 

— Ще изпратят човек да вземе касетата — каза Фреди, след като бе разговарял с Чембърс. — Уолш си е тръгнал, но сержантът ще му разкаже за случилото се утре сутринта.

— Той каза ли нещо? Как реагира?

Фреди сви рамене.

— Беше по-скоро смаян.

— Не се и съмнявам! — отбеляза Нина и зарови лъжицата си в кутията със сладолед, която току-що бе извадила от хладилника. — Вече е крайно време тия хора да се стегнат!

Джоана с мъка се изправи на крака.

— Трябва да се обадя на татко.

— Той ще каже на Луиз, че майка й е добре, нали? — попита Нина.

— Не смятам, че идеята е добра — предупреди я Фреди. — Що се отнася до Луиз, трябва да бъдем сто процента сигурни. Чембърс каза, че ще върне и ключовете от апартамента на майка ти. Приключили са, така че можем да извикаме хората от застрахователната компания, за да оценят щетите, и след това да разчистим.

 

 

Сряда, 13 октомври, през нощта

Нямаш представа откога мечтая за този момент — да те имам само за себе си. Копнея за това от цяла вечност. Разбира се, ако не ме беше отхвърлила, щеше да стане много по-рано…

Не съжаляваш ли сега? Аз винаги ще съжалявам. Не трябваше да го правиш. Толкова ме заболя, че едва ли някога ще го преживея.

Когато ме отблъсна… Няма значение, хайде да го забравим, искаш ли? Най-добре ще е да го оставиш зад гърба си. Няма смисъл да се обръщаме назад.

Сега си при мен, в безопасност, нали така? Далеч от всичко останало. Само ти и аз. Само за това съм мечтал.

И така ще бъде винаги, нали? Нали?

 

 

Петък, 15 октомври, сутринта

Инспектор Уолш се свърза с Джоана, преди да излезе за работа, и й съобщи, че върху касетата са открили единствено нейните отпечатъци.

— Върху плика има някакви размазани следи от пръсти, но са много неясни и вероятно са на някого от съседите, които са пипали плика на масата във фоайето.

— И нищо друго? — попита Джоана и усети да я залива вълна от разочарование.

— Боя се, че не. Използвали са обикновена касета „Сони“, която може да се купи навсякъде. Правим всичко възможно, но нищо не подсказва дори кога е направен записът. Струва ми се, че ако майка ви наистина е заминала някъде с човек, когото иска да опази от медийната шумотевица, както гласи съобщението й, двамата са си дали прекалено голям труд да скрият следите си.

— Какво се опитвате да ми кажете? — глухо промълви Джоана.

— Имам усещането — бавно подхвана той, защото не искаше да я разстройва, — че са ви изпратили тази касета, за да ни отклонят от следата. Много е възможно да е била записана преди месец, почти веднага след изчезването й.

 

 

Събота, 16 октомври, следобед

— Какво ще правим с всичко това? — удивено попита Джоана.

С помощта на Фреди двете с Нина бяха успели да поразчистят неразборията в дневната на майка й. Счупеният порцелан и стъклария бяха прибрани в кашони и след това в здрави найлонови чували за градински отпадъци.

— А още не сме подхванали спалнята.

— Боже, не бях помислил за това! — възкликна Фреди.

— Но аз помислих! — бодро обяви Нина — уредих с фирмата по чистотата да вдигнат всичко, ако го изнесем утре вечер.

— Жената чудо! — промърмори Джоана.

Някога красивата стая сега изглеждаше тъжна и изоставена, лишена от пулсиращата жизненост на стопанката си. Разкъсвана между надеждата Арабела да се върне и смазващата убеденост, че това няма да стане, Джоана смътно се запита какво да прави с апартамента. И в двата случая никой не би искал отново да живее тук. Мелоса я осведоми с писмо, че няма да се върне на работа.

„Много съм уплашена! — беше надраскала на някакъв лист. — Това място вече е лошо.“

Наистина беше така. Елинор го бе осквернила. Влязоха в спалнята. От огледалото ги посрещна надписа, изписан с яркочервеното червило на Арабела: „Уличница!“.

Дрехите й висяха като дрипи по закачалките, сякаш раздрани от глутница кучета. Обувки, чанти, скъсани перлени нанизи лежаха пръснати върху бежовия килим като изхвърлени от морето боклуци.

Лицето на Фреди беше сурово.

— Да изхвърлим всичко?

Джоана стоеше в средата на стаята с пресъхнали очи.

— Не искаш ли преди това да прегледаш вещите й? — предложи Нина. — Може би двете с Луиз ще пожелаете да запазите нещо. Нека най-напред изхвърлим онова, което е напълно съсипано. После ще видиш какво остава — наведе се и вдигна кафеникава кожена чанта. — Тази е като нова — установи тя, но веднага след това учудено добави: — Ей, какво е това? — и извади отвътре няколко писма.

Джоана ги взе със здраво стиснати устни и ги пъхна в джоба си. Предстоеше й задача, много по-тежка от всичко досега. Това бяха дрехите на майка й. Коприната бе усещала топлината на кожата й. Шаловете се бяха увивали около шията й. Тоалетите все още пазеха уханието на парфюма й.

Действаха бързо и мълчаливо, докато пъхаха останките от изискания гардероб на Арабела в найлоновите чували, които Фреди отнасяше в коридора. Нина върна почти неносените чанти и обувки обратно на рафтовете в гардероба. Разчистиха развалените гримове и изпочупените шишенца с парфюм заедно с брошките и иглите, които очевидно някой бе стъпкал. Най-сетне подът и всички останали повърхности бяха почистени.

Джоана дръпна пердетата и отвори прозорците, за да влезе свеж въздух. Апартаментът беше станал някак безличен като хотелска стая. От дневната се чу бръмченето на прахосмукачка. Нина настояваше да почистят, преди да си тръгнат.

Фреди се върна в спалнята. Взе ръката на Джоана и здраво я стисна.

— Готови ли сме, скъпа?

Тя го погледна тъжно и кимна, неспособна да продума. Усещаше със сърцето си, че каквото и да се е случило, никога повече няма да се върне тук. Жилището принадлежеше на едно време, изпълнено със смях и светлина. Сега се бе превърнало в тъмно и студено място.

 

 

Неделя, 17 октомври, вечерта

Почеркът беше много характерен — малки, силни букви със завъртулки, с малки знаменца в горната част на буквите „т“ и енергично поставени точки. Перото бе топено в черно мастило и бе писало със замах върху обикновена кремава хартия. Мъжки почерк.

Джоана смръщи вежди, заинтригувана и озадачена. Кой беше писал тези писма? Докато подреждаше документите, които бяха донесли от апартамента на майка й, тя бе открила тези бележки, подписани с инициала „Р“.

Предположи, че са до майка й, макар да липсваше обръщение.

Нямаше и адрес, но в горната част на всеки лист имаше рисунка на имение в якобински стил.

— Какво мислиш за това? — попита тя Фреди, който се бе изтегнал на дивана и четеше „Съндей Телеграф“.

Той пое листовете от ръцете й и погледът му пробяга по тях с опита на човек, свикнал да чете документи.

— Според мен са от отхвърлен любовник — отсъди незабавно.

— Доста е сърдит — съгласи се Джоана и се пресегна за писмата от пода, където седеше със скръстени крака.

— Кой е сърдит? — попита Нина, влизайки, порозовяла от банята и загърната в огромен и пухкав бял халат.

— И аз бих искала да знам отговора. Това са писмата, които намери сред вещите на мама. Чуй какво пише: „Можеше поне да бъдеш така добра да ме изслушаш.“

Или тук: „Все още не мога да разбера защо ме накара да си тръгна. Нищо ли не означавам за теб? Абсолютно нищо?“

Датите са двадесет и трети април, десети март и седми юни.

Фреди се надигна и седна.

— Трябва да ги покажеш на полицията, Джо. Може да се окаже важно. Явно ги е писал човек, който е бил наскърбен от майка ти.

— Артистичен почерк — отбеляза Нина. — Според мен той е правил и рисунката на къщата.

— Боже, така ми се иска да разбера какво става! — избухна безпомощно Джоана.

 

 

Понеделник, 18 октомври, сутринта

На следващия ден на път за работа Джоана се отби в полицията. Инспектор Уолш вече беше пристигнал.

— Опитвах се да се свържа с вас по телефона преди няколко минути — обясни той.

Пулсът й незабавно се ускори. Питаше се защо сърцето й все още не бе научило урока си: каквото и да имаше да й казва инспектор Уолш, новините никога не бяха добри.

— Защо сте искали да се свържете с мен?

— Снощи заловихме Елинор Андрюс. Засега просто я държим тук, но официално обвинение ще й бъде отправено след няколко дни.

— Добре — успя да прикрие разочарованието си Джоана. Беше прекалено да се надява, че ще са открили Арабела. Глупаво беше от нейна страна да се вълнува толкова. — Донесох ви три писма, които открих в апартамента на мама, докато разчиствахме. Имам усещането, че трябва да ги видите.

Уолш изви вежди и пое листовете от ръцете й.

— Добре, ще ги прегледаме.

— Явно ги е писал човек, който й е обиден — настоя тя. — Може да се окажат от съществено значение, за да открием какво й се е случило.

Лицето му се озари от кратка усмивка, която не стигна до очите. Джоана усети, че инспекторът я гледа някак странно.

— Много благодаря, Джоана — каза той и подреди документите върху бюрото си. Явно искаше да каже още нещо, но се боеше, че навлиза в твърде деликатна територия.

— Има ли още нещо? — попита го интуитивно.

— Не съвсем — неопределено отвърна Уолш. — От две или три години имате собствен апартамент, нали? Никога не сте живели на Емперърс Гейт с майка си. Едва ли знаете нещо повече за личния й живот?

Джоана изгаряше от желание той да спре да се държи като лекар, който знае, че страдаш от неизлечима болест, но се бои да ти го каже.

— Накъде биете?

— Питах се дали е имала приятел след развода си с професора. Красива жена като майка ви сигурно е имала много обожатели, а тя е била на… колко — на четиридесет години? Съвсем млада по днешните стандарти.

— Майка ми имаше свой живот, а аз — свой — отвърна Джоана по-язвително, отколкото възнамеряваше. Противните обвинения на Елинор отново нахлуха в мислите й. — Доколкото ми е известно, в живота й нямаше някой по-специален.

— Просто ми хрумна — внимателно каза той.

 

 

Петък, 22 октомври, вечерта

В мига, в който зърна подплатения плик върху масата във фоайето на кооперацията на Уоруик Скуеър, Джоана знаеше какво съдържа той. Този път името и адресът й бяха написани върху самозалепващ се етикет и на плика имаше марка. Макар печатът да беше размазан, успя да прочете „Нюпорт“.

Асансьорът се бавеше на третия етаж. Тя се втурна нагоре по стълбите, останали от викторианските времена, когато в семействата е имало множество прислужници, и хукна към апартамента си. Пристигна задъхана и с ужасни болки в краката, но развълнувана дълбоко. Ако това бе съобщение от Арабела, значи все още бе жива.

Нина беше излязла, а Фреди още не се беше прибрал. Пъхна касетата в уредбата и я включи.

„Джоана, мама е. Моля те, не се тревожи за мен, скъпа. Добре съм. Намирам се на едно прекрасно място…“

Дали гласът й не звучеше малко по-напрегнато този път? Звучеше ли все така естествено като на предишната касета? Увеличи звука и се съсредоточи върху всеки нюанс, върху всяка промяна на тона, питайки се дали не е възможно майка й да чете от предварително написан текст.

„Скоро ще оправя тази бъркотия, затова кажи на полицията, че съм добре, и ги помоли да престанат да ме търсят, защото за мен се грижат прекрасно и не искам никой да се намесва…“

— Да! — изкрещя Джоана и изстреля юмрук във въздуха. Майка й несъмнено беше жива, макар и да не звучеше по обичайния си жизнерадостен начин.

„Грижи се за себе си и за Луиз. Обичам те, скъпа.“

Последва пауза, сякаш й бе трудно да продължи, след което каза ниско и някак задавено: „Довиждане засега, скъпа. Мама.“

Настана мълчание. Съобщението беше свършило.

Джоана се притесни. Каквато и да беше причината за изчезването на Арабела, тя вече бе убедена, че то не е станало по нейна воля.

Грабна телефона и набра номера на полицейското управление. Телефонистката звънливо я осведоми, че инспектор Уолш си е тръгнал, но дали не би искала да разговаря със сержант Чембърс.

— Да, ако обичате.

Последва пауза, после някакво изщракване и в ухото й се разнесе мрачният глас на Чембърс:

— Ало?

— Здравейте — каза Джоана. — Обажда се Джоана Найт. Току-що получих още една касета от майка ми, която несъмнено доказва, че тя е все още жива, но смятам, че някой я държи затворена някъде. Ще ви я донеса по-късно тази вечер.

— Добре — лаконично се съгласи той. — Нали ще внимавате с касетата. Трябва да се изследва за отпечатъци.

Тя затвори, но остана да седи на пода, обгърнала коленете си с ръце, подпряла глава върху тях и потънала в мисли за Арабела.

„Вече не знам на какво да вярвам — каза си. — Жива ли си, мамо? Не мога да повярвам, че ако си още жива, би ме подложила на подобно мъчение… Не мога да повярвам, че би заложила на карта всичко, за което си работила, заради някакъв мъж. Какво става, по дяволите? Не разбираш ли каква бъркотия създаде тук? Ерик беше заподозрян в убийство! Луиз ужасно тъгува за теб… Дори се наложи да я отведат в чужбина, за да я предпазим от всичко случващо се.

А Елинор! Тя е напълно съсипана, мамо. Просто не мога да повярвам, че допускаш да се случи всичко това!

Толкова съм объркана, толкова съм нещастна! Така ми се иска да си дойдеш у дома! Иска ми се да ми позвъниш и да ми кажеш какво става.“

 

 

Фреди и Нина се прибраха едновременно: той — с огромна купчина документи, които трябваше да прегледа същата вечер, а тя — с количка с провизии. Щом зърнаха Джоана на пода до уредбата, веднага разбраха, че нещо се е случило.

— Чуйте това — натисна тя копчето на уредбата. Фреди се заслуша намръщен, хапейки долната си устна, а Нина — с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на огромното си дебело сако.

Записът свърши и Джоана вдигна поглед към тях.

— Какво смятате?

— Съобщи ли на полицията? — попита Фреди.

— Разбира се — каза тя и му предаде въздържания отговор на Чембърс. — Според мен те не правят достатъчно, за да я открият. Смятам, че ние сами трябва да проведем наше си издирване.

— Страхотно! — бурно реагира Нина. — Хайде да го направим! Да си изготвим план и да действаме — докато говореше, тя вдигна покупките и се запъти към кухнята. — Някой иска ли чаша вино? — провикна се оттам.

— Да, ако обичаш — каза Джоана, сви се на дивана и извади един бележник от чантата си. — Фреди, откъде да започна?

Той се отпусна в другия край на дивана и замислено вдигна поглед към скосения таван на мансардата.

— Намери друга снимка на Арабела — по-обикновена, и ще отпечатаме няколко хиляди плаката. След това ще намерим компания, която ще ги разлепи навсякъде из страната. Трябва да ги слагат на билбордовете, по стълбовете на уличните лампи и да ги раздават в супермаркетите из страната.

Нина се появи от кухнята с три чаши вино.

— И не забравяй да пуснеш обръщение в „Биг ишу“.

Джоана кимна и продължи да си записва.

— Освен това ще се свържа с Армията на спасението и Националната служба за взаимопомощ при издирване на изчезнали хора — добави тя.

— От полицията със сигурност вече са го направили — увери я Фреди.

— Няма значение, пак ще говоря с тях — упорито заяви Джоана. — Освен това ще видя дали не мога да си уредя интервю по Джи Ем Ти Ви. Милиони хора гледат сутрешните програми — достигат до огромна аудитория. Втората касета поставя всичко в съвършено нова перспектива. Още от самото начало Уолш и този негов скапан помощник търсят труп.

Фреди реши да не спори с нея. Нито пък изтъкна факта, че освен онази жена със загубата на паметта, вероятно полицаите са проверили още десетки фалшиви сигнали.

Нина се подпря на облегалките на креслото си.

— Смяташ ли, че е възможно Ерик да е поръчал отвличането й?

Джоана се замисли съвсем за кратко, преди да поклати глава:

— Колкото и да ми е неприятен този човек, не смятам, че има нещо общо с изчезването на мама. Вече не.

Фреди изви вежди и я изгледа учудено.

— Какво… независимо от факта, че свидетел е видял двамата с Арабела да се карат малко преди тя да напусне къщата и да изчезне безследно?

— О, Господи, просто не знам!

— Знаете ли какво мисля? — бавно каза Нина и те я погледнаха очакващо. — Мисля, че трябва да отидем при медиум. Онзи ден показаха по телевизията една жена, която е специалист по откриването на хора. Беше страхотна. Казват, че полицията често използвала услугите й.

 

 

Събота, 23 октомври, сутринта

Когато Джоана позвъни на Националната служба за взаимопомощ при издирване на изчезнали хора, от другата страна й отговори жена с любезен глас на име Хедър.

Джоана се представи и започна да й обяснява, че ги търси във връзка с изчезването на Арабела Уебстър, но събеседницата й я прекъсна и съчувствено възкликна:

— Знам всичко за този случай, скъпа моя. Полицията се свърза с нас още през септември. На тринадесети, нали тогава е изчезнала майка ви? Правим всичко по силите си и не се отказваме, но засега от нея няма и следа.

— А какво мога да направя аз? — безпомощно попита Джоана. — Получих две съобщения от нея и съм уверена, че е още жива.

— Да, от полицията ни осведомиха за касетите, но никой не може да каже точно кога са били записани. Звучи обнадеждаващо, скъпа моя, и аз разбирам как се чувствате. Не вестите са най-страшното, нали? По-страшно е очакването и упованието.

— Точно така — възкликна Джоана с огромно облекчение, че разговаря с толкова опитен човек. — Просто не мога да разбера как е възможно някой да изчезне безследно на такъв малък остров като Великобритания. Не сме в Америка или в Централна Европа, където хората могат лесно да преминават през границата.

— Боя се, че в тази страна годишно изчезват четвърт милион души — тъжно каза Хедър.

— А колко от тях биват открити?

Последва кратка пауза, преди жената да отговори уклончиво:

— Различно.

— Ще ви бъде ли от помощ, ако ви дам друга снимка на майка ми? По-обикновена, която би могла да затрогне хората? Планирам отпечатването на нова листовка, която да освежи паметта на хората.

— Чудесна идея. Вече разпространихме първата снимка, но наистина бихме искали да имаме още една, по-различна. Ще я разпратим до стотина местни вестници и ще видим дали телевизия „Карлтън“ не може да излъчи още една молба за издирване.

— Благодаря ви — искрено изрече Джоана.

— Нашият прес отдел издава брошура „Изчезнали хора“. Ще поговоря със Сузи за вашия случай — продължи Хедър. — Разбира се, ако майка ви беше младо момиче, щяхме да прибегнем до услугите на трета страна, която действа под прикритие и посещава всички клубове и кръчми в близост до мястото, където е изчезнал човекът. Често това дава резултат. Успяват да се доберат до някаква информация, сливайки се с тълпата. Но тази практика не е приложима в случая с майка ви. Тя е твърде популярна, за да се появи на публично място, без да бъде забелязана.

— Точно в това е въпросът. Лицето й е толкова познато, че просто не мога да разбера как е възможно още да не са я открили.

— Разбирам, скъпа моя — въздъхна Хедър. — Надявам се скоро да получите добри новини.

 

 

Понеделник, 25 октомври, сутринта

Джоана се събуди, обзета от тревога. Беше сънувала, че отново е малко момиченце и е на почивка с майка си. Намираха се на морския бряг, духаше силен югозападен вятър, който караше пясъка болезнено да се впива в босите й нозе. Тогава Арабела каза, че е време да вървят. Качиха се в някаква кола, която се носеше като лодка по лъкатушещия път…

Тя се обърна на една страна и се зачуди какво я бе стреснало и събудило. Опита се да си припомни съня стъпка по стъпка. Майка й шофираше и каза нещо от рода на: „Гледай за знака, Джоана…“ След това минаха по един тесен мост и после… Да, това беше! Да, знакът сочеше към Нюпорт, град в средата на остров Уайт. Вторият плик, който бе получила, имаше марка от Нюпорт.

Бяха ходили там на почивка, когато беше малка. Единственият път, когато бе ходила на почивка сама с майка си за една седмица. Обикновено я изпращаха някъде с бавачката, но съвсем изненадващо тогава Арабела бе заявила, че ще я заведе в някакъв очарователен хотел на остров Уайт, където имало плувен басейн и игрища и готвели великолепно.

 

 

Джоана позвъни на инспектор Уолш веднага щом пристигна в „Арабела Дизайнс“ и му разказа защо Нюпорт й се струва важен.

Той се отнесе влудяващо скептично и отхвърли предположението й:

— Малко вероятно е да става дума за Нюпорт на остров Уайт. Според мен става дума за Нюпорт в Гуент.

— Но откъде сте толкова сигурен? — попита го ядосано. — Доколкото ми е известно, майка ми никога не е ходила в Уелс, но със сигурност сме били на почивка на остров Уайт.

— Боя се, че това едва ли има връзка. Още в самото начало проверихме фериботите от Саутхемптън и Портсмут до остров Уайт и не бе открита и следа от автомобила на майка ви и на двете места.

— А проверихте ли паркингите в близост до пристанищата? Може да не е взела колата със себе си. Може да е отишла с хидроплан или по друг начин.

— Проверили сме всеки паркинг в страната, Джоана — с известна суровост отвърна инспекторът. — Наистина правим всичко по силите си. В този момент полицейските управления в Нюпорт и Гуент провеждат местно издирване, но според мен, който и да е пуснал плика, нарочно е отишъл в Нюпорт, за да ни отклони от следата, затова ще разширим издирването на цялата територия на Уелс.

 

 

Понеделник, 25 октомври, следобед

Стаичката беше малка и вътре имаше място само за два стола и една маса. Нямаше прозорци и въздухът беше едва ли не плътен от застояла миризма на пот — непоносима, непроницаема. Джоана бързо бе успяла да си уреди час в Асоциацията на спиритуалистите в Лондон, на Хорнтън Стрийт в Кенсингтън, но само защото някой друг бе отменил своята резервация.

Опитваше се да не диша през носа, за да избегне влиянието на обонянието си, но и това не помогна. В мрачното, прилично на кутийка помещение, осветено от една-единствена нисковолтова крушка, висяща от високия таван, смърдеше на хиляди немити тела и това усещане нямаше нищо общо със света на спиритуалното.

— След малко при вас ще дойде някой — каза й момичето на рецепцията, след като Джоана плати петнадесет лири с кредитната си карта.

Вече се питаше дали ще успее да издържи.

Изненадващо в стаята влезе нисък съсухрен мъж с черна коса и жълтеникаво лице, спря, сякаш някой изневиделица се бе блъснал в него, и възкликна:

— Мили Боже, ама вие ужасно бързате!

Джоана се огледа, за да види на кого говори. Човекът седна на другия стол, кръстоса обутите си в панталони от рипсено кадифе крака и й се усмихна.

— Дядо ви пристигна — обяви весело. — Стои точно зад лявото ви рамо.

Тя неволно се обърна, за да погледне в празния ъгъл.

— В момента животът ви е доста объркан, нали? — намръщено отбеляза мъжът. — Направо ми иде да заплача, защото усещам колко сте нещастна.

Погледна го в очите, за да види дали е искрен, но застиналият му поглед бе втренчен отвъд лявото й рамо и сякаш надничаше в някакви други пространства.

— Опитвам се да открия майка си — каза тихо и си даде сметка, че звучи като малко момиченце.

— Знам, че е така, знам — промърмори той с разбиране. — Дядо ви ми казва, че се грижи за нея. Старае се да не пострада от събитията напоследък. Трябва да бъдете търпелива, мила моя. Много търпелива. Но вие сте добър човек, нали? Много хора високо ви ценят. Виждам много цвят в живота ви. Платове… вашата майка е свързана с дрехите, нали?

Той явно не се нуждаеше от отговор, но въпреки това Джоана кимна.

— Къде да я търсим? — попита тя, а очите й плувнаха в сълзи от вълнение. — Можете ли да ми кажете къде е?

Изцъклените му очи продължиха да се взират безизразно в стената зад нея.

— Виждам горска поляна. Голи клони и облачно небе — после той за пръв път я погледна в очите, а изражението му беше като на току-що разбуден от сън човек. — Там ще я намерите. Късмет.

Той се изправи рязко, сякаш не искаше да каже нищо повече, и само след секунди тя отново остана сама. Втурна се по коридора след него.

— Къде е тази горска поляна? — подвикна настойчиво след бързо отдалечаващата се фигура, но той явно не я чуваше. След малко се шмугна в друга кабинка и плътно затвори вратата зад гърба си.