Уна-Мери Паркър
Коварно отмъщение (4)

Четвърта глава

Неделя, 19 септември, следобед

— Не е ли удивително, че Арабела е родила две толкова прекрасни деца като Джоана и Луиз? — попита Джереми и преплете пръсти с пръстите на Виктория.

Крачеха из Хайд Парк по време на следобедната разходка на Каспър. Златните листа се сипеха и се вихреха около краката им, когато между дърветата се промъкваше поривът на вятъра и довяваше първия есенен студ.

— Предполагам, че наистина е удивително — отвърна жена му и преметна няколко посребрени кичура зад ушите си.

С течение на времето, малко по малко, той й бе разказал всичко за първата си съпруга. И че след като го бе зарязала, „за да се отдаде на собствените си дела“, създаването на дрехи не бе единственото й занимание.

— Като стана дума за наивността… — възкликна Джереми, наблюдавайки как Каспър се стрелна подир една катерица. — Тогава вярвах, че видът й и начинът й на живот се дължат на огромната й печалба от модния бизнес. Никога не би ми хрумнало, че е спряла да подбира и е започнала да приема кожи, бижута и пълни с пари пликове от мъже със съмнителна репутация.

— Смяташ ли, че се е уморила и затова се е омъжила за Ерик — заради парите му?

Джереми тъжно се огледа подир отминаващото лято. На места тревата бе избуяла много висока и Каспър сякаш плуваше в зелено море.

— Проблемът бе, че времето й минаваше. Тогава съпругът на една от жените, за която шиеше дрехи, имаше приятел, с когото Арабела излизаше доста често. Направо го изцеди, като го молеше да й помага за училищните такси на Джоана и един Бог знае за какво още. Вече й беше купил кола, палто от норки и диамантена огърлица. Но слуховете плъзнаха и трябваше да престане, защото в противен случай щеше да съсипе бизнеса си. Известно време живя скромно, а след това се омъжи за Ерик, който по онова време нямаше никаква представа каква е.

Виктория спря, наведе се и взе една пръчка, която да хвърли на Каспър.

— Знаеш ли — подхвана тя и замислено сключи вежди, — аз не бих могла да го направя. Да спя с разни мъже, за да ми правят подаръци или да ми дават пари. Дори да умирам. Не мисля, че бих могла да го направя, дори и да имах деца, които гладуват.

Джереми си спомняше Арабела на седемнадесет години, когато се бе омъжила за него. Винаги бе обичала секса, особено предварителната игра, но понякога се бе питал доколко съпругата му изпитва удоволствие от самия акт. Макар да вярваше, че тя наистина го обича, за нея вълнението явно се състоеше най-вече в усещането, че има власт над мъжа.

— Ужасно ми се иска да бях успял да получа попечителство над Джоана още тогава, но нямах приличен дом и не печелех достатъчно, за да си позволя бавачка, която да се грижи за нея, докато съм на работа, така че Арабела естествено спечели. Изглеждаше прелестно в съда — скромна и майчински настроена, и говореше как ще прави торти и ще помага на Джоана с домашните. Направо омагьоса съдията — той се протегна, хвана ръката на Виктория, погледна я в очите и се усмихна. — Защо не те познавах тогава?

— Но Джоана е успяла да оцелее.

— Мисля, че Арабела се е уплашила и е престанала, преди Джо напълно да схване какво става. Освен това я изпрати в пансион още съвсем малка. Ужасно й се разсърдих за това.

Виктория наблюдаваше със снизходителна усмивка как Каспър весело подскача.

— Според теб дали изчезването на Арабела има нещо общо с миналото й?

— Един Бог знае — сви рамене Джереми.

 

 

Понеделник, 20 септември, сутринта

— Госпожице Найт, разполагаме със сведения, които може да се окажат свързани с майка ви — осведоми я инспектор Уолш малко след като бе пристигнала в кабинета си.

Зави й се свят и не бе в състояние да продума.

— Моля? Намерихте ли я?

— Полицията в Северен Йоркшър докладва, че жена, която отговаря на описанието на Арабела Уебстър, е била забелязана да се скита вчера следобед в селцето Грасингтън. Била много объркана, явно е изгубила паметта си.

— В Йоркшър ли? — с облекчение въздъхна Джоана. Искаше й се да изтича в ателието и да изкрещи добрата новина на Роузи и на момичетата. — Наистина ли? Къде е сега?

Мислите й кръжаха — объркани, въодушевени, невярващи, победоносни. Това обясняваше всичко. Стресът, предизвикан от предстоящото грандиозно ревю, явно е довел до нервен срив. Миналият понеделник, докато са я чакали, преизпълнени с безпокойство, Арабела явно е решила, че просто няма да издържи. Вероятно е тръгнала с колата си, накъдето й видят очите, за да се измъкне. И тогава е изгубила паметта си.

— Работата е в това — продължи инспектор Уолш, но не звучеше никак доволен, — че не са открили колата й. Когато са я взели, изглеждала изморена, но не като човек, който е оставил автомобила си някъде и е вървял дълго. Въпросната жена не смята, че изобщо притежава кола. Това повдига известни съмнения дали е тя, или…

Джоана почти не го слушаше.

— Да отида ли да я взема? Къде е в момента? Все още ли е на онова място… Грасингтън?

— Имаме нужда от потвърждение, че наистина става дума за Арабела Уебстър, така че ако бъдете така добра…

— Веднага тръгвам!

Щеше да се качи на влака. Да отиде със самолет. Да наеме кола. Трябваше веднага да отиде при майка си. Ужасно ще се уплаши, ако внезапно възвърне паметта си. Сигурно ще се чуди къде се намира и какво се е случило.

— Длъжен съм да ви предупредя да не възлагате прекалено големи надежди, госпожице Найт — едва ли не строго я предупреди инспектор Уолш.

— Да, добре — отвърна му разсеяно. — Дайте ми адреса. Кой е най-близкият голям град?

— Скиптън. Но не забравяйте, госпожа Уебстър е изчезнала преди цели седем дни. А междувременно нито една от кредитните й карти не е била използвана, нито пък е теглила пари от банковите си сметки. Съветвам ви да действате много предпазливо, защото може да се окаже, че тази жена не е майка ви.

Но Джоана усещаше с цялото си същество, че става дума за Арабела. Инстинктът й го подсказваше.

— Съобщили ли са за друга изчезнала жена, която да отговаря на описанието на майка ми? — попита тя. — Ако не са, трябва да е тя.

— Но тази жена е открита едва вчера. Ако живее сама, възможно е още никой да не е разбрал, че е изчезнала — обясни й внимателно Уолш. — Според лекаря, който я е прегледал, през последните тридесет и шест часа тя най-вероятно е преживяла внезапна амнезия.

— Внезапна какво?

— Амнезия. Внезапна загуба на паметта. Може да е предизвикана от вирус, засегнал централната нервна система. Но, разбира се, ние не знаем дали…

— Все пак си струва да опитаме — настоя Джоана. — Ако майка ми е преживяла нервна криза и е отишла да се скрие някъде, съвсем възможно е след това да е получила амнезия. Къде е сега?

— В болницата в Скиптън. Намира се под специално наблюдение, а лекарят, който се грижи за нея, се казва Джоел Левин.

— Благодаря ви.

Двадесет минути по-късно Джоана пътуваше с такси към гарата Кингс Крос. Вече беше единадесет и половина. Движението беше толкова натоварено, че успя да се добере до гарата малко след дванадесет.

Пъхна в ръката на шофьора банкнота от десет лири, каза му да задържи рестото и се втурна в претъпкания салон с решението да плати билета си във влака. Най-сетне се озова в средата, след като бе заобикаляла майки с бебета и колички, възрастни жени, които дърпаха куфарите си на колелца, и студенти с огромни раници на гръб, които се обръщаха внезапно и неволно я удряха. Вдигна поглед със сериозно и съсредоточено изражение.

Заминаващи… Заминаващи… Взря се в непрекъснато променящата се информация на таблото за пристигащите и заминаващите композиции, докато се опитваше да открие влак за Лийдс. Кога беше следващият? Дали нямаше да се наложи да чака дълго?

Изведнъж забеляза светлинките до името на Лийдс. Слава Богу! Погледът й пробяга до горния край на таблото. Влакът заминаваше в дванадесет и десет от седми перон. Разполагаше с по-малко от две минути да го хване, а седми перон беше доста далеч.

 

 

Фреди излезе от съдебната зала в един часа за обедна почивка. Имаше време да се попротегне, да изяде един сандвич и да изпие чаша кафе преди следващото заседание след час. Проточилото се дело на Маркъс Коен срещу Хелън Дугъл най-сетне наближаваше към своя край. Съдията трябваше да произнесе присъдата утре. Скоро щеше да е свободен от задължението да стои на дървените пейки в студената съдебна зала, докато двете страни излагат аргументите си.

Взе телефона си и набра номера на Джоана. Връзката беше ужасна, пращеше и прекъсваше, и той почти не успя да разбере какво му казва тя. Затвори и набра номера на „Арабела Дизайнс“.

— Там ли е Джоана? — попита учтиво.

— Не, няма я — рязко отвърна Елинор. — Тръгна за зелен хайвер. Не знам дали изобщо ще се връща на работа днес.

— Къде отиде?

— Откъде да знам? Аз само се опитвам да ръководя цялата фирма съвсем сама, а се оказва, че сме затрупани с работа.

— Добре — отвърна Фреди и за кой ли път се запита защо Арабела беше наела тази жена. — Дали не е получила някакви новини?

— Позвъниха от полицията, но честно казано, аз съм твърде заета, за да се намесвам. Защо не се обадиш на мобилния й телефон? — злонамереността й буквално се изливаше по линията.

— Така и ще направя — отвърна той не по-малко рязко и прекъсна връзката.

 

 

Джоана затвори вратата на вагона броени секунди преди влакът в дванадесет и десет да потегли от Кингс Крос. Краката й се подкосиха след изморителното тичане, по бе завладяна от огромно облекчение. Нямаше представа колко ще продължи пътуването, но поне беше тръгнала за натам. Внезапно усети глад и се запъти през тракащите вагони към вагон-ресторанта. Обядът щеше да й помогне да прекара времето по-неусетно и да я зареди с така необходимата й енергия.

— Съжалявам, госпожице, но всичко е пълно — каза келнерът. Тя огледа чистите маси, застлани с ленени покривки, върху които се виждаха хубави съдове и чаши, и разбра какво има предвид той. Нямаше нито едно свободно място. — Трябваше да си запазите място. Този влак е много популярен.

— Ще има ли втора смяна? — попита тя, защото устата й се напълни със слюнка, като наблюдаваше как хората с наслада поглъщат пържолите, печеното или пая с дреболийки.

— Боя се, че не — поклати глава сервитьорът. — Но количката ще обикаля вагоните непрекъснато.

— След колко време ще стигнем до Лийдс?

— След два часа — отвърна той, без дори да се замисли.

— Толкова скоро?

В Лийдс трябваше да хване друг влак, но следващото пътуване щеше да бъде съвсем кратко. Докато се връщаше обратно и се опитваше да си намери място, реши да позвъни на Фреди.

— Фреди?

— Къде си?

— Във влака за Йоркшър — отвърна тя, облегната на тресящия се прозорец във влака, който я отвеждаше в Северна Англия.

— Какви ги вършиш, по дяволите?

Обясни му накратко и додаде:

— Ще се върна довечера и се надявам да доведа мама със себе си.

— Боже, това е невероятно! Наистина ли смятат, че е тя?

— Кой друг може да бъде? Описанието напълно съвпада. Трябва да бъде тя, Фреди.

— Прекрасно. Дръж ме в течение. Ще изляза от съда в четири и половина. Обади ми се да ми кажеш какво е станало.

— Добре. Така ми олекна!

Внезапно осъзна, че за пръв път от понеделник насам се чувства щастлива. Усещането беше странно. Сякаш се разхождаше по един почти напълно забравен бряг след торнадо, което е изкоренило всичко и е разклатило уютния й и сигурен свят. Пристъпваше предпазливо, като че ли се възстановяваше от някаква болест, която я бе омаломощила, и се боеше да не спука първите мехурчета на радостта.

Остана в коридора, за да не безпокои останалите пътници, и се обади на Джереми. Влакът тракаше и изминаваше километър след километър, а тя се чувстваше все по-силна и по-уверена. Разговаряше с баща си едва ли не предизвикателно, за да не му позволи да хвърли сянка на съмнение върху увереността й, че ще открие Арабела.

Но вместо да направи това, той каза:

— Щях да тръгна с теб, ако знаех, миличка.

— Нямаше време, татко — отвърна тя. Разбира се, че имаше време. Можеше да вземе следобедния влак, вместо да се втурва така, като че ли беше въпрос на живот и смърт. Нали майка й се намираше под грижите на лекар? Вече нищо лошо не можеше да й се случи. — Просто нямах търпение да отида при нея — продължи Джоана. — Смятам да наема кола, за да я докарам. Ако има амнезия, трябва да постъпи в болница в Лондон под грижите на добър невролог.

— От полицията сигурни ли са, че е тя?

— Сигурно всички във Великобритания вече знаят как изглежда мама. Предполагам, че някой в Грасингтън я е познал и е съобщил на полицията.

— Какво е състоянието й, като изключим загубата на паметта?

— Била изморена, струва ми се, но иначе била добре. Явно е много объркана. О, татко, какво огромно облекчение! Роузи и момичетата направо откачиха от радост, когато им казах тази сутрин. Ще те държа в течение.

— Моля те, скъпа.

Джереми затвори и отиде в малката дневна до кухнята. Искаше да гледа „Скай Нюз“, в случай че съобщят нещо за намерена жена, която отговаря на описанието на Арабела. Реши обаче, че ще е по-добре да не споменава нищо на Луиз, когато двете с Виктория се върнат от пазар. Най-добре щеше да е да почака, докато не получи потвърждение от Джоана. След това можеха да започнат да празнуват.

 

 

След като разговаря с Джоана на мобилния й телефон, докато тя дъвчеше някакъв сандвич с шунка и пиеше ужасно горчиво кафе, Уолш извести полицията на Северен Йоркшър за времето на пристигането й. В резултат на това, когато таксито й спря пред болницата в Скиптън, вътре я чакаше неговият колега инспектор Кен Блек.

— Госпожице Найт?

Носеше сив шлифер над костюма си от туид, а на краката си имаше груби обувки. Грубоват, рязък и с обветрено, сурово лице, той се ръкува с нея, без да се усмихне, и й кимна за поздрав.

— Здравейте — изломоти тя, внезапно притеснена. Последва го до асансьора и двамата мълчаливо се качиха на втория етаж. — Значи… сте намерили майка ми? — попита нетърпеливо.

Изражението му беше непроницаемо.

— Все още не знаем това.

— Но инспектор Уолш ми каза, че жена, отговаряща на описанието на майка ми… — отчаяно настоя тя.

— Няма да разберем дали това е вашата майка, докато не я видите, нали? — кисело отвърна той.

Асансьорът спря и той я поведе по множество коридори, минаха през големи обществени отделения с редици легла, от които надничаха уморени и тъжни лица, а след това — покрай няколко затворени врати, които вероятно бяха на частни стаи. Натрапчивият мирис на болница проникна в ноздрите й. Приглушеното пъшкане на болните и звукът от гумените подметки на медицинските сестри заглушаваха всички останали шумове. Усети как в стомаха й започва да се надига някакъв трепет и й прилоша.

Инспектор Блек спря и надникна през отворената врата на малък кабинет, където седеше медицинска сестра и пишеше в голяма черна книга. Той се прокашля и тя вдигна поглед.

— Дойдохме да видим… — подхвана полицаят, но жената скочи на крака, приближи се и кимна с разбиране. След това се обърна и се усмихна на Джоана, която сякаш внезапно бе окаменяла.

— Ще ви заведа да видите пациентката — бодро каза сестрата. — Насам, моля.

Въздухът бе изпълнен с тревожно очакване. Мислите на Джоана тревожно кръжаха, а сърцето й препускаше лудо. Сестрата отвори някаква обикновена дървена врата, чието стъклено прозорче беше закрито отвътре, и влезе в стаята преди тях.

Кой знае защо, Джоана си беше представяла, че ще завари Арабела в леглото, облегната на купчина снежнобели възглавници, че русата й коса ще бъде разпиляна около раменете, а липсата на грим ни най-малко няма да намалява красотата й. Вместо това тя седеше в едно кресло с гръб към тях и гледаше през прозореца. Беше облечена в черно и косата й беше небрежно вдигната на кок. Джоана пое дълбоко въздух и пристъпи вътре, защото разбра, че майка й явно не ги беше чула да влизат.

— Водя ви посетителка — каза сестрата. — Ще я поздравите ли?

Жената бавно се извърна и Джоана се озова лице в лице с напълно непозната.

 

 

Инспектор Блек я откара до гарата на Скиптън в пълно мълчание, без да откъсва очи от пътя, докато тя седеше до него на предната седалка, извърнала глава, за да не му позволи да види сълзите, които се стичаха по бузите й. Подсмърчаше тихичко, защото нямаше у себе си носни кърпички. Беше смазана от отчаяние. И ядосана най-вече защото й бяха вдъхнали надежда. След това си припомни предупрежденията на инспектор Уолш. Той изобщо не бе сигурен, че намерената жена е Арабела. Няколко пъти я бе предупредил, но тя не бе пожелала да се вслуша в думите му. Беше хукнала сама, а ето че сега отново сама трябваше да се справи с чувството за пълна самота. Баща й имаше право, трябваше да го вземе със себе си.

— В колко часа е влакът ви? — попита инспектор Блек.

— Нямам представа — отвърна тя по-студено, отколкото бе възнамерявала. — Смятах да наема кола, за да откарам майка си в Лондон — добави, съжалявайки за грубостта си.

— Никога не съм смятал, че това е тя — заяви Блек с равен глас.

— Тогава защо… — рязко попита тя.

— Отговаряше на описанието — сви рамене инспекторът.

„Само дето майка ми е красива“, помисли си Джоана. Онази жена не бе никак хубава. Изглеждаше стара и съсипана и имаше влажния поглед на алкохоличка.

— Длъжни сме да проверяваме всяка възможност — продължи Блек. Помълча малко и сетне добави: — Снимката, която сте дали на полицията в Лондон, е доста стара, нали? Много е лъскава.

Джоана усети как се напряга.

— Правена е преди няколко месеца и мама изглежда точно така. Тя е само на четиридесет.

Раздразнена от отношението му, спря да плаче и плътно се загърна в сакото си. Останалата част от пътя изминаха в мълчание, а когато полицаят спря пред гарата, тя изскочи от колата и учтиво му благодари.

— Късмет — провикна се той след нея, но Джоана вече се бе изгубила от погледа му.

 

 

Вторник, 21 септември, вечерта

— Джо, скъпа, много си отслабнала — каза Джереми, когато тя се отби на Портси Плейс, за да навести Луиз. — Трябва да се храниш, ако не искаш да се разболееш.

— Не съм гладна — възпротиви се Джоана. — През цялото време ми се гади от тревога и освен това не мога да вдигна глава от работа. Вчера понесох наистина огромен удар, татко. Не мога да се съвзема от разочарованието.

Той я слушаше внимателно, но същевременно й препече филийки, извади от хладилника чиния с домашно приготвен пастет и го остави пред нея заедно с прибори и с чаша вино.

— Когато Виктория приключи с къпането на Луиз, ще вечеряме както трябва. Нали ще останеш, Джо? Сигурно Фреди отново ще работи до късно.

Тя кимна тъжно.

— Смяташе, че делото вече ще е приключило, но вчера защитата внезапно призовала нов свидетел, който обърнал всичко с главата надолу. Вече наистина му е дошло до гуша.

— Той доста напредва в кариерата, нали?

— Да, но ми се иска да прекарваме повече време заедно — особено напоследък.

— Не се съмнявам в това, скъпа — каза баща й с разбиране и изражението му се смекчи. Наля си малко вино и седна начело на масата. Привлекателното му лице, което обикновено изглеждаше свежо и бодро, сега бе посивяло и измъчено, като че ли беше ужасно изморен. — Е, какво ще правим сега?

— От полицията искат да я обявят за национално издирване. Убедени са, че мама не е напуснала страната, макар по едно време да се появи догадката, че е възможно да е взела частна яхта от Южното крайбрежие, но тогава остава въпросът къде е колата й. Все някъде трябва да я е зарязала, а от нея няма и следа.

Джереми обмисли този сценарий и каза:

— Изглежда малко като изсмукано от пръстите, не мислиш ли?

Джоана стисна столчето на чашата си.

— Може би не съвсем — изрече бавно.

— Какво искаш да кажеш?

— Тази сутрин инспектор Уолш ме повика в кабинета си. Попита ме дали мама е взимала кокаин. Явно една от манекенките, които разпитали, признала, че се е снабдявала с дрога чрез нея.

— Не говориш сериозно, нали? — стъписа се Джереми.

Джоана сви рамене, които изглеждаха още по-слаби под черното й сако.

— Казах му, че според мен мама никога не е взимала кокаин, но тя наистина се движеше сред доста съмнителни хора, татко. Сигурна съм, че някои от приятелите и клиентите й взимат наркотици. Питах се дали ти не знаеш нещо.

— Честно казано, Джо, аз съм последният човек, който би научил.

Тя изглеждаше нещастна, защото не искаше да проявява недискретност по отношение на майка си, но въпреки това бе разтревожена от някои неща. Защо онази манекенка ще казва подобно нещо на инспектор Уолш, ако не е истина?

— В действителност инспекторът направо ме попита дали не е била наркопласьор — продължи тя.

— И ти си отрекла.

— Сметнах, че трябва да постъпя така заради мама, но не знам дали съм права.

Последва дълго мълчание, най-сетне нарушено от веселия смях на Луиз, която се качваше по стълбите заедно с Виктория.

За миг погледите на Джоана и на баща й се срещнаха. След това той отмести очи и се пресегна за бутилката.

— Разбира се, че щеше да знаеш, ако е снабдявала с дрога други хора, скъпа — каза той. — Искаш ли още вино?

 

 

Събота, 25 септември, сутринта

Беше събота сутринта и Джоана се излежаваше и гледаше през таванския прозорец на спалнята им с ясното съзнание, че трябва да стане, но бе твърде потисната, за да помръдне. Страхът непрекъснато я стискаше в лапите си, а стомахът й се бе свил на топка от непоносим ужас. Непрекъснато се чувстваше изморена.

Фреди беше отишъл да напазарува и тя изпитваше вина, задето не бе станала и не му бе предложила да го придружи, но все още се опитваше да намери забрава в съня. Питаше се обаче защо го прави, понеже напоследък спеше твърде зле.

В този момент иззвъня телефонът и тя се сепна от мелодичното му чуруликане.

— По дяволите! — отвори очи и се пресегна за слушалката на нощното шкафче. — Ало?

— Джо? Ти ли си? Нали не те събуждам?

Джоана седна в леглото с невярващо изражение на лицето.

— Нина! Ти ли си? Боже, какво правиш?

— А ти какво правиш, по дяволите?

Джоана се бе запознала с нея на тържеството по случай двадесет и първия рожден ден на техен общ приятел, което се бе състояло в лондонския Данджън^[1]. Нина бе пристигнала от Вашингтон и по това време учеше изобразително изкуство в „Сотби“, а Джоана, която все още посещаваше курсове по бизнес администрация и компютри, откри, че ги свързват много общи неща. Бързо се сближиха и прекарваха много време заедно в разговори за изкуството и посещения на галерии и макар новата й приятелка да се върна в Щатите след края на обучението си, продължиха да поддържат връзка.

— Значи си научила? — попита Джоана, вече съвсем будна.

— Научих едва вчера. През последния месец бях в Индия заедно с брат си. Пътувахме из страната, напълно откъснати от света. Снощи се прибрахме и татко ми каза, че чел във вестниците за изчезването на майка ти. Божичко, Джо, какво стана?

— Де да знаех! Това е истински кошмар!

— Нямаш ли представа къде е? Какво смята полицията?

— И те не знаят нищо.

— Мамка му, това е ужасно. Наистина съжалявам. Знаеш ли, смятах след около месец да дойда в Лондон, но мога да го направя сега, искаш ли? Може би имаш нужда от малко подкрепа? Сигурно си се побъркала от тревога!

Приятният й американски акцент и позитивното й излъчване припомниха на Джоана прекрасните времена, които бяха прекарали заедно. Нина си я биваше — беше едра и имаше голямо сърце. Щедра, забавна, с вкус към развлеченията и винаги готова да се присмее на себе си, тя се впускаше с цялата си душа във всяко начинание.

Беше точно стимулът, от който се нуждаеше.

— Мили Боже, Нина, би било чудесно, ако дойдеш — възкликна Джоана. — Можеш да отседнеш при мен. Имаме една миниатюрна стая за гости, но майката на Фреди отсяда там понякога, така че не е чак толкова зле.

— Запази ми я! — бодро каза Нина. — Ще проверя какви полети има и ще ти звънна отново.

— Ами семейството ти? Сигурно искат да поостанеш при тях след такова дълго отсъствие?

— Не, нищо им няма. Ти се нуждаеш от мен повече. Веднага ще ти се обадя, захарче.

— Нина, ти си моята пътеводна звезда.

— Нищо подобно, аз съм цяла галактика — засмя се приятелката й. — Чакай ме, идвам.

Когато остави слушалката, Джоана се усмихваше. Нина й подейства като инжекция, като незабавно лекарство срещу депресия. Усети прилив на енергия, скочи от леглото и беше под душа, когато Фреди се върна, натоварен с пазарски чанти.

— Накупих всичките ти любими неща — провикна се той от кухнята и стовари торбите на пода.

След минутка тя се появи при него, увита в синя хавлия.

— О, чувствам се ужасно, Фреди — каза му, докато го наблюдаваше да разопакова пушената сьомга и пържолите, вносните ягоди и праскови и няколко бутилки скъпо вино.

— Какво има? — усмихна се той, докато вадеше някакво пакетче от чантата, а след това каза: — Дръж! — и й метна кутия шоколадови бисквити.

Тя ги хвана и тутакси избухна в сълзи.

— Хей, какво има, скъпа? — напевно попита Фреди, прегърна я и я притисна до себе си. — Не обичаш ли вече шоколадови бисквити?

Тя го възнагради с измъчена усмивка.

— Чувствам се ужасно безполезна, а всички са толкова мили с мен. Просто не мога да го понеса.

Той лекичко я залюля и пъхна главата й под брадичката си.

— Знам, знам.

След малко тя пое дълбоко дъх и се откъсна от него.

— Нина ми се обади, докато ти беше навън. Ще дойде в Англия и аз я поканих да отседне при нас. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам — той харесваше Нина. Беше много забавна и щеше да му помогне да утеши Джоана, когато положението се влоши още повече, в което бе напълно сигурен.

Джоана отново подсмръкна, след това откъсна парче кухненска хартия и издуха носа си.

— Купил ли си нещо, което трябва да се подложи на дълбоко замразяване?

— На дълбоко… — объркано я погледна той.

— Защото, ако не си, искам да престанеш да разопаковаш тези неща и да дойдеш с мен — тя хвана едната му ръка и я притисна с обич между своите. — Сещам се за нещо, което ще бъде много по-забавно — добави Джоана, вдигна ръката му и нежно целуна дланта.

 

 

Понеделник, 27 септември, рано сутринта

Уикендът премина спокойно. Джоана не можеше да каже нищо повече. Тихо, приятно и без инциденти. Никакви новини от Арабела. Всички полицейски издирвания стигаха до задънена улица. В резултат на това двамата с Фреди се бяха възползвали от възможността да прекарат времето заедно, да се хранят, да спят и да се любят. Вече беше понеделник сутрин и те се движеха срещу потока от коли, който се вливаше в Лондон, защото отиваха на летището да посрещнат Нина.

Джоана се пресегна към копчето на радиото и започна да го върти, за да намери честотата на „Класик FM“. Остро изсвирване, откъс от поп музика, последван от дрезгаво бръмчене, свистене, още бръждене и женски глас, който пееше: „Обичам своя люби-и-и-им…“.

След поредната порция дразнещ шум се разнесе гласът на говорителя: „Тази сутрин полицията задържа мъж, който ще й помогне при разследването на случая с изчезналата преди петнадесет дни дизайнерка Арабела Уебстър. Надеждата да бъде открита жива намалява с всеки изминал ден…“

Всяка фибра в тялото на Джоана сякаш замръзна и тя започна да се спуска в ада. Беше дълбоко и тъмно и отвсякъде лъхаше ужас. Фреди отби рязко и спря колата на банкета на пътя. Обърна се и я погледна. Беше закрила устата си с ръка и цялото й тяло се тресеше.

Той бързо откопча колана си, прегърна я, подпрял с една ръка главата й, и й прошепна:

— Всичко ще бъде наред, скъпа моя. Прегърни ме, тук съм.

Изминаха няколко минути, преди тя да бъде способна да проговори:

— Но… кой? — промърмори дрезгаво.

— Не знам, но това все още нищо не означава. Не са открили тялото й. Явно разпитват всички, които може да са я видели или да са чули нещо.

— О, Фреди, толкова ме е страх! — заклати се замаяна. Чувстваше се като парализирана. Всичко се размазваше пред погледа й. Стоеше притисната до него, преизпълнена от неизразим ужас, защото знаеше какво означава тази новина. Разпитваха човека, когото подозираха в убийството на майка й. Беше чувала тази фраза стотици пъти по радиото и по телевизията. „Някакъв мъж помага на полицейското разследване.“ Но кой?

— Добре ли си, скъпа? — разтревожено попита той, като видя как главата й клюмва назад, а лицето й пребледнява. — Мисля, че имам… да — извади от жабката бутилка минерална вода, развъртя капачката и й я подаде. — Пийни си.

Тя кимна покорно и с мъка се изправи.

— По-добре да тръгваме. Самолетът на Нина каца след няколко минути.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш. Няма да се разсърди, че не си я посрещнала, като разбере какво се е случило.

— Не, искам да я посрещна — поклати глава тя. — Ще се обадя на инспектор Уолш, за да разбера какво става. Защо не са ми казали, че подозират някого? — зарови ръка в голямата си чанта, а Фреди запали двигателя и отново се включи в потока от коли. — Може ли да говоря с инспектор Уолш? — попита Джоана, когато я свързаха с управлението.

— Момент, моля — последва кратка пауза, а след това някой каза: — Извинете, но в момента го няма. Искате ли да му предам нещо?

Джоана се опита да си спомни името на помощника му.

— А там ли е… — внезапно името му просветна в паметта й. — Там ли е сержант Чембърс?

Последва още една пауза, а след това:

— Съжалявам, но и него го няма.

— Бихте ли ми помогнали? Казвам се Джоана Найт и съм дъщеря на Арабела Уебстър. Току-що научих, че полицията разпитва някого във връзка с изчезването на майка ми, и се питах дали…

— Съжалявам, но не можем да предаваме такива сведения по телефона, госпожице. Да помоля ли инспектор Уолш да ви се обади, когато се появи?

— А! Добре, но е спешно.

Навлизаха в летището и Фреди зави наляво на колелото. След пет минути щяха да са в сградата за по-срещали.

— Защо не се обадиш на баща си? — предложи Фреди. — Винаги гледа новините, преди да тръгне за работа. Може по телевизията да са били по-подробни, отколкото по радиото. Полицията вероятно е арестувала заподозрения на разсъмване. Обикновено така се прави и ако телевизионната компания е научила за това, вероятно са изпратили екип.

Джоана набра номера на Джереми. Вдигна Виктория.

— Здравей, мило момиче. Как си? — сърдечно попита тя.

— Значи не сте чули? Татко там ли е?

— Заведе Луиз и Каспър в парка. Какво се е случило?

Джоана й разказа. Виктория остана шокирана.

— О, Боже, но това е ужасно! Мога ли да направя нещо?

— В момента не, Виктория. Ще кажеш ли на татко какво се е случило, когато се върне? Нали ще се постараеш Луиз да не научи. Тя все още вярва, че мама ще се върне… О, Боже, толкова съжалявам! — изхълца Джоана и отново се разплака. — Никога не съм предполагала, че ще се стигне дотук.

— Скъпото ми момиче! — гласът на Виктория преливаше от състрадание. — Ние сме тук, когато ти потрябваме — денем или нощем. Не се тревожи за Луиз. Грижим се добре за нея.

 

 

Нина бурно премина през въртящата се вратичка на пристигащите пътници, облечена в огромно лилаво сако, което по-скоро подчертаваше размерите й, отколкото ги прикриваше. Буташе количка, натоварена догоре с багаж.

— Ехо! — весело подвикна тя и отметна зад ухото дългата си до раменете руса коса. След секунда Джоана се озова притисната до внушителната гръд на приятелката си. — Ама ти направо си се стопила, Джо! — възкликна тя, като я пусна.

Фреди беше следващият, когото очакваше прегръдка, и се почувства така, сякаш му се радва прекалено възбудена английска овчарка.

— Радвам се да те видя — каза й, когато най-сетне беше способен да продума. — Дай да взема куфарите ти.

Нина хвана Джоана под ръка.

— Е, как я караш? Ама наистина си ужасно отслабнала, така да знаеш. Що аз не мога? — засмя се тя. — Изобщо храниш ли се напоследък?

Джоана се обърна към приятелката си с измъчен поглед.

— Току-що научихме ужасна новина. Арестували са някого за разпит.

Нина се закова на място с ужасено изражение.

— Майтапиш се! Исусе! Знаеш ли кого са арестували?

— Нямам представа.

Нина загрижено я изгледа и цялата веселост се изпари от лицето й. След това погледна към Фреди.

— Мили Боже! Нямах представа, че нещата са чак толкова зле. Какво ще правим сега?

— Ще ви закарам у дома, после ще отида на работа — каза Фреди. — Джоана очаква да й позвънят от полицията, така че се надявам тогава да узнаем повече.

Натовариха чантите на Нина в багажника и поеха обратно към центъра на Лондон. Джоана седеше превита и мълчалива на седалката до него и здраво стискаше устни. Шокът бе парализирал тялото й и тя не бе способна дори да говори.

Фреди наруши тишината:

— Много се радвам, че дойде, Нина — каза той. — Не мога да мръдна от съда през деня, освен това често се налага да работя до късно, а в момента това е направо ужасно.

Нина се наведе към предната седалка и потупа Джоана по рамото.

— Ще остана, докато имате нужда от мен, а като ви писне, просто ме изритайте. Междувременно мога да пазарувам и да ви готвя — добави тя и огледа слабото тяло на приятелката си. — Ще трябва да ви захраним, мадам. Ще станеш ходещ скелет, ако продължаваш в същия дух.

Джоана се отърси от вцепенението си и успя да разтегли устните си в едва забележима усмивка.

— Толкова се радвам да те видя, Нина. Направо нямаш представа…

Широкото лице на приятелката й се разтегли в широка усмивка, която откри равните й бели зъби. Погледна и двамата с обич и каза:

— Това е най-малкото, което мога да направя в замяна на прекрасните мигове, които изживяхме заедно миналия път!

 

 

Когато мобилният телефон на Джоана иззвъня, тъкмо минаваха през надлеза за Хамърсмит и всички замръзнаха по местата си. С треперещи ръце тя го сграбчи и се обади.

— Ало? — раменете й облекчено се отпуснаха. — О, татко! Помислих, че се обаждат от полицията. Научи ли нещо повече?

— Нищо, миличка. Само обичайното изявление за пресата, че са заловили някого и ще го разпитват. Това е всичко. Опитах се да науча нещо от полицията, но отказват да отговарят на въпросите ми. Уолш още ли не ти се е обадил?

— Не. Възможно ли е просто да става въпрос за рутинен разпит? Или означава, че са намерили… мама? — с мъка произнесе тя последната дума.

Джереми не й отговори, защото не искаше да й дава надежда. Смяташе, че такава просто няма. Арабела беше изчезнала преди петнадесет дни, а полицаите бяха заловили някакъв мъж за разпит. Според него това означаваше само едно.

— Трябва просто да почакаме и ще разберем, миличка — примирено каза той. — Нали няма да ходиш на работа днес?

— Трябва. Затънали сме до гуша в работа. От ревюто насам непрекъснато се сипят поръчки. Но пристигна Нина — истински Божи дар.

— Чудесно, поздрави я от мен.

— Татко, каквото и да стане, Луиз не трябва да разбира…

— Знам — прекъсна я той. — Ще изключа телевизора и засега ще прибера радиото. Разбира се, ако е…

Джоана го прекъсна на свой ред:

— Ще мислим за това, когато се стигне дотам — каза му с прегракнал от болка глас. — Междувременно поздрави Луиз, кажи й, че съм ужасно заета, и че довечера ще се отбием с Нина, ако имам време.

— Ще се видим тогава. Грижи се за себе си, скъпа — дълбокият мелодичен глас на баща й беше натежал от тревога. Предусещайки надвисналата огромна загуба, Джоана прошепна „довиждане“ и прекъсна разговора.

 

 

Веднага щом пристигнаха на Уоруик Скуеър, Фреди грабна куфарчето си от задната седалка и целуна Джоана по устните.

— Ще имам късмет, ако се прибера към седем, скъпа. Остави съобщение на телефона ми, ако научиш нещо.

Тя безмълвно кимна. Нина удивено го изгледа.

— Тук ли ще оставиш колата, Фреди? Няма ли да отидеш с нея на работа?

— Проблеми с паркирането. Ще се видим довечера — той им махна и се запъти да хване метрото за Холборн.

— Страхотно момче, Джо — отривисто изкоментира тя.

Джоана погледна към отдалечаващия се мъж и се усмихна.

— Да, знам.

— Само че… — Нина погледна към заключения багажник на колата.

— Какво има?

— Ами, миличка, надявам се да имате асансьор, защото той забрави да ни помогне с багажа, а ми се струва, че живеете на шестия етаж.

— Не се притеснявай. Имаме един скърцащ стар асансьор. Възможно е да се наложи да се разходим няколко пъти, но ще се оправим.

— Ами страхотно! Може би трябва да сваля някой и друг килограм, но се сещам за по-цивилизовани начини да го постигна.

Щом занесоха куфарите в стаята за гости, Джоана отиде в дневната и включи телевизора.

— Да видим дали няма да кажат нещо по новинарския канал — отпусна се тя на дивана, а Нина се настани до нея.

Даваха прогнозата за времето, а след рекламите имаше спортни вести. Джоана седеше, кършейки пръсти, и почти не можеше да диша от напрежение. Последва логото на канала „Скай“ и драматичният музикален сигнал. След това на екрана се появи говорителка, която прочете основните новини от аутокюто.

„Задържан е мъж за разпит във връзка с изчезването на модната дизайнерка Арабела Уебстър.

Проиндонезийски военни части вилнеят около Източен Тимур в знак на протест срещу резултатите от изборите.

Едрият бизнес отказва финансовата си подкрепа за партията на торите…“

Джоана изстена и нетърпеливо зачака да приключи краткото обявяване на останалите по-важни теми.

След това изведнъж, шокиращо внезапно на екрана се появи лицето на Арабела, любимото усмихнато лице, което разговаряше с някого на една филмова премиера, която беше посетила преди броени месеци. За пръв път, откакто майка й бе изчезнала, я виждаше на филм и докато наблюдаваше как тя говори оживено и извива вежди, както правеше, когато слушаше внимателно, сърцето й се изпълни с най-силното усещане за невъзвратима загуба, което бе изпитвала до този момент.

„Мъж помага на полицейското разследване, занимаващо се с изчезването на модната дизайнерка Арабела Уебстър. Тя изчезна на път за магазина си на Пимлико преди петнадесет дни…“

Джоана гледаше като омагьосана, когато картината се смени и на екрана се появи магазинът на „Арабела Дизайнс“, заснет преди няколко дни.

„Независимо че описанието й е разпространено из цялата страна, от нея няма следа от осем и тридесет сутринта в деня на изчезването й. Според полицията от банковите й сметки не са били теглени пари, а кредитните й карти не са били използвани…“

Сега показваха майка й да се носи грациозно с някаква екстравагантна шапка с пера и да маха с ръка на някакъв приятел в Роял Аскът. Джоана просто не можа да го понесе.

„Засега полицията не е оповестила името на мъжа, когото разпитва.“

Това беше всичко. Говорителката премина на следващата новина.

— Пак ще позвъня в полицията — каза Джоана на Нина и се пресегна към телефона. — Трябва да разбера кого разпитват. Какво е станало, за което не знам.

— Предполагам, че трябва да внимават — изтъкна гостенката, — защото, ако разпитват някого, който се окаже невинен, а те разгласят името му, той може да ги съди за нанесени морални вреди.

— Но можеха да кажат поне на мен какво става.

— Ще направя кафе, докато говориш по телефона.

— Благодаря. Кухнята е надясно покрай…

— Миличка — засмя се Нина, — все ще успея да намеря кухнята в един тристаен апартамент.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от компас? — като студентки често си разменяха подобни шеговити реплики и Джоана се радваше, че помежду им продължават да прехвърчат същите искри, независимо от обстоятелствата.

— Нито дори кислородна маска.

Джоана отново премина през цялата верига — обясни на телефонистката коя е и защо се обажда, поиска да я свържат с инспектор Уолш и след това със сержант Чембърс. Но получи пак същия отговор. „Съжалявам, и двамата ги няма, но ще предам, че сте се обаждали.“ Само това и нищо повече.

— Господи, направо ще ме подлудят! — изстена на влизане в кухнята, където вече ухаеше на кафе и препечени филийки.

— Сядай тук и изяж това — изкомандва я Нина и тръсна на масата масло, мармалад и сирене.

— Какво ще правя? — попита Джоана и се отпусна на един стол. — Никой не иска да ми каже какво става.

— Сигурно имат причина да пазят всичко в тайна.

— Но кой може да бъде този мъж?! Нищо не ми хрумва.

Приятелката й замислено стисна устни.

— Бивш любовник… делови съперник…

— Или някой от наркобизнеса — тихо отрони Джоана.

— Майтапиш се.

— Детективът ме попита дали мама не е била замесена в търговията с наркотици.

— Значи наистина смяташ?… — невярващо каза Нина.

— Просто не знам вече. Мама не взимаше наркотици. Абсолютно сигурна съм в това. Но си припомням някои подробности — например някои тайни срещи в офиса й. Веднъж я обезпокоих и тя направо побесня. Беше с една много богата клиентка и сейфът беше отворен. Върху бюрото имаше някакви пакетчета. Съвсем малки, нали разбираш? Клиентката се опита да ги скрие с шала си, но изглеждаше ужасно виновна. А също и мама.

— Погледна ли в сейфа, след като тя си тръгна?

— Да, имаше само пари. Най-вече за заплатите. В този момент телефонът в дневната иззвъня.

— Може да е Уолш! — възкликна Джоана и излетя от стаята.

Не беше нито инспекторът, нито сержант Чембърс.

Джоана удивено се заслуша в гласа на госпожа Холмс, икономката на Ерик Уебстър, на която Арабела бе разчитала за всичко, докато бе омъжена за него.

— Извинявай, че те безпокоя, Джоана, но ти живееше тук, затова може и да знаеш. Ние почти никога не отваряме френските прозорци през зимата, но ключът не е на обичайното си място и понеже не мога да се свържа с никой друг, се питах дали не знаеш къде го държеше майка ти? — извинително каза жената.

— Моля? Какви френски прозорци? — смаяна попита Джоана.

— Прозорците на дневната към градината. Ако не ги отворим, ще се наложи да разбият ключалките.

Джоана усети как последователно я обливат студени и топли вълни, разумът й сякаш всеки момент щеше да прозре нещо важно, но след това то й се изплъзна. Безформеният ужас остана загнезден в сърцето й и кръжеше на ръба на съзнанието й. За да си даде малко време, тя попита:

— Кой ще трябва да разбие ключалките? За какво говорите? Кой иска да излезе в градината?

— Полицията. Искат да разкопаят градината, за да… — внезапно госпожа Холмс замълча. — Не знаеше ли?

— Какво да знам? — попита Джоана и пред очите й затанцуваха черни кръгове. Стаята се разпадна пред погледа й, а коленете й омекнаха, когато я заля вълна от ужасна слабост. — Какво да знам?

— Тази сутрин арестуваха професора, Джоана. В момента е в полицията.

 

 

Нина я завари коленичила и обгърнала тялото си с ръце. Олюляваше се напред-назад и тихичко стенеше.

— Джо! За Бога… Какво се е случило? — прегърна приятелката си през раменете.

Джоана рязко се изправи, отблъсна я с една ръка, а с другата закри устата си. Лицето й блестеше от пот. Хукна към банята и няколко пъти повърна в тоалетната. Нина грабна една кърпа за лице, намокри я със студена вода, наведе се и внимателно я притисна към челото и слепоочията й.

— Горкичката ми — промърмори тихо. — Страхотно обаждане е било, няма що. Искаш ли да поговорим за него?

Джоана не продума, не бе в състояние да го стори, но се наведе над керамичната мивка напълно съсипана, докато разсеяно бършеше устата си с кърпата.

Когато телефонът иззвъня отново, тя направи знак на Нина да вдигне вместо нея. Беше Джереми. Веднага позна гласа й, макар да не го беше чувал отпреди три години, каза й колко се радва, че ще бъде до дъщеря му, и помоли да разговаря с нея.

— Ще й кажа, че си ти, но е много зле — уведоми го гостенката. — Научи ли какво е станало?

Отговорът му прозвуча мрачно:

— Да, разпитват някого във връзка с изчезването на Арабела. Не искат да ми кажат кой, но явно най-сетне напредват.

— Да, наистина напредват — кратко отбеляза тя. — Почакай за момент.

Джоана се приведе напред като старица, притиснала стомаха си, сякаш я болеше, дотътри се до стаята и взе телефонната слушалка.

— Татко? — попита и не позна гласа си.

— Миличка, сигурно е нещо съвсем рутинно — опита се да я успокои той. — Полицаите трябва да проверят всички следи. На твое място не бих се тревожил толкова…

— Татко, те разкопават градината на Ерик. Смятат, че е убил мама и я е заровил там.

 

 

Понеделник, 27 септември, следобед

Инспектор Уолш изгледа с неприязън мъжа с остри черти, който седеше срещу него на масата. Ненавиждаше интелектуалните сноби. Особено онези, които бяха превърнали по-доброто си образование в покровителствена арогантност. Погледна към сержант Чембърс, който седеше до него, и му даде знак да включи касетофона.

— Разпит на Ерик Уебстър в присъствието на инспектор Уолш и сержант Чембърс, проведен в понеделник, двадесет и седми септември, в три часа и четиридесет и три минути следобед — той спря за момент, изпъна рамене и погледна право в злобните сини очички на Ерик. — Името ви, моля.

— Тъп въпрос, след като прекрасно знаете името ми — гласът беше не по-малко суров от чертите на лицето му.

— Името ви, господине.

Ерик въздъхна тежко и каза:

— Професор Ерик Хърбърт Уебстър.

— Адрес.

— Милнър Стрийт номер деветдесет и едно, Челси, Югозападен Лондон — отвърна той със саркастична педантичност.

— Възраст.

— Шестдесет и шест. Но какво ви влиза в работата пък това? — скръсти бледите, си, добре поддържани ръце на масата помежду им и строго стисна устни.

— Професия.

— Казвате го така, като че ли съм зъболекар или нещо подобно.

— Професията ви, моля — Уолш вече едва успяваше да сдържа раздразнението си.

Ерик го погледна, без да мига.

— Професор по история. Член на Дружеството на археолозите, преподавател в Катедрата по история на Университета Кардиф. Член на Кралското историческо дружество. Доктор на науките. Член на Британската академия на науките и на федерацията на британските художници. Професор Емеритус в Маршам Колидж на Лондонския университет, бивш заместник-ректор. Професор по история на Тюдорите и президент на Асоциацията на историците и на Обществото по археология от времето на Тюдорите. Автор на книгите „Два века монархия на Тюдорите“, „Крал Джеймс VI и I. Изследване“, „Джеймс VI и I, покровител на изкуствата“, „Джеймс VI и I, монархът и човекът“ и „Изследване на епохата на Тюдорите“… Твърде бързо ли говоря, инспекторе? Ако е така, ще откриете необходимите ви данни в „Кой кой е“.

Уолш продължаваше да не сваля очи от него, но Чембърс беше забол поглед в пода. Този тук беше истинско копеле и сержантът се чудеше кога ли Уолш ще му покаже лошата си страна.

Но в очите на началника му проблесна искрица веселие, когато попита:

— Какво е семейното ви положение в момента?

Ерик вирна брадичка и показа снежнобялата си яка и скъпата си морскосиня копринена вратовръзка.

Макар да бяха отишли в дома му в седем и половина сутринта, той вече бе облечен в безупречен кашмирен костюм и идеално излъскани обувки.

— Разведен съм — каза рязко, — както прекрасно знаете.

— Как се казва бившата ви съпруга?

— Наистина ли трябва да участвам в този детински…

— Името на бившата ви съпруга, моля.

— Арабела… Уебстър, за съжаление. Искате ли да ви разкажа и биографията й? Мисля, че ще ви се стори доста интересна.

По шията на Уолш започна да пълзи червенина и Чембърс усети как дишането на инспектора се учести.

— Хайде да зарежем сарказма, господине — каза студено.

Задържаният кимна с оплешивяващата си глава и се подсмихна.

— Зависи доколко глупави ще са въпросите ви и колко още време възнамерявате да ми изгубите по този нелеп начин.

— Професор Уебстър, предлагам ви да се отнесете сериозно към въпроса — предупреди го Уолш. — Госпожа Уебстър изчезна преди повече от две седмици, а за последен път е била видяна именно във вашия дом. Искам да знам точно какво се случи. Защо дойде при вас онази сутрин?

— За нещастие трябва да поддържаме връзка, за да уговаряме срещите ми с дъщеря ми.

— Често ли се отбиваше в дома ви в осем и половина сутринта, за да обсъждате подобни въпроси?

— Знае, че денят ми започва рано сутринта.

Инспекторът се консултира със записките си.

— Но обикновено сте уговаряли посещенията на дъщеря си с икономката на съпругата си, Мелоса.

Ерик изцъка нетърпеливо:

— Да, понякога. Какво значение има?

Уолш не обърна внимание на въпроса му.

— Колко често се срещахте с бившата си съпруга? Приятелски ли преминаваха тези срещи? И двамата ли искахте най-доброто за Луиз?

— Разбира се.

— Винаги ли? Кой я оставяше и я взимаше от дома ви? Никога ли не сте спорили за времето и датата на свиждането?

— Не.

— Значи срещите ви са преминавали в атмосфера на разбирателство? На желание да се държите цивилизовано и приятелски?

— Напълно.

— Защо тогава сте имали бурна разпра с бившата си съпруга сутринта в деня на изчезването й? — предизвика го Уолш.

— Не знам за никаква разпра.

— Ами освежете си паметта, професоре, защото имаме свидетел, който е видял вас и съпругата ви през отворения прозорец на приземния етаж в дома ви — Уолш погледна бележките си и продължи: — Научихме, че се е водел бурен спор. Говори се за хвърлени предмети. Явно е било налице сериозно неразбирателство.

Кожата на Уебстър изглеждаше по-бледа и потна.

— В това няма капчица истина. Аз съм образован и културен човек, който не се поддава на инстинктите на низшите класи.

Чембърс рязко вдигна глава и впери удивен поглед в него. Не знаеше, че съществуват хора, които продължават да споделят подобни погрешни политизирани схващания.

Но Уолш почти се усмихваше.

— Тогава как ще обясните показанията на свидетеля, който твърди, че ви е чул да казвате: „Ако направиш това, Арабела, ще те убия!“

— Ще кажа, че има силно развито въображение — подигравателно изсумтя задържаният.

— И защо според вас този свидетел, който между другото е един от вашите съседи, ще казва подобно нещо, ако то не е истина? — с интерес попита инспекторът. — Толкова лоши ли са отношенията ви със съседите, че някой да си измисля такова нещо само за да ви навреди?

— Много хора ми завиждат — сковано отвърна Ерик.

Уолш го изгледа преценяващо и каза:

— Чудя се защо.

Чембърс отново се зае да изследва пода. Беше прав. Този разпит щеше да отнеме много време. Инспекторът още не беше преминал в настъпление, а професорът беше извънредно костелив орех.

 

 

Понеделник, 27 септември, късно следобед

Джоана отпиваше от горещия чай и постепенно цветът започна да се връща на лицето й.

— Но защо Ерик? — не спираше да повтаря.

Нина правеше онова, което умееше най-добре — да се грижи за другите, — затова се бе обадила на Елинор и я бе уведомила, че Джоана не се чувства добре и няма да отиде на работа. След това седна до приятелката си и се опита да я занимава, като едновременно с това непрекъснато й поднасяше топли напитки и нещо за хапване.

— Разводът мъчителен ли беше?

Джоана се сгуши на дивана, защото й беше студено, независимо че следобедът бе доста мек.

— Ерик се почувства унизен, че е зарязаният, защото всъщност искаше той да напусне мама. След това изникна въпросът с парите. Мама поиска огромна сума, за да може да си купи апартамент, а също и издръжка за себе си и за Луиз.

— Получи ли ги?

— Да, всъщност той беше доста щедър. Проблемът е в това, че вместо да купи апартамента на Емперърс Гейт с парите от сделката, тя уреди огромна ипотека, за да може да използва парите на Ерик за други цели.

Нина изви вежди и я изгледа подозрително.

— И?

— След това го накара да изплати ипотеката.

— Умна дама, нали? — изкоментира приятелката й.

Никога не бе харесвала Арабела, но тя беше майка на Джоана, така че какво да се прави. Под очарованието й прозираше нещо ужасяващо. На първо място отчаяният й стремеж да получи лично признание напълно засенчваше каква да е загриженост за околните. Освен това притежаваше способността да кара някои хора да се чувстват по-нищожни от нея, включително и Джоана, която не разбираше, че е манипулирана, защото обожаваше майка си. Нина си каза, че може би най-подлото качество на Арабела е това, че в действителност няма вид на манипулаторка. Хората, а също и двете й дъщери бяха дълбоко убедени, че в отношенията си с нея действат по своя собствена воля.

Джоана все още не го осъзнаваше напълно, но истинското желание на майка й бе да я превърне в свой сателит, който да обикаля около нея — звездата, — да й помага и да я величае, докато не се превърне в най-прочутата дизайнерка в модния бизнес. Без никаква зла умисъл Арабела искрено вярваше, че й прави огромна услуга, като я убеждава да започне работа в компанията, защото изобщо не й бе хрумнало, че момичето може да поиска да има свой собствен живот.

Джоана се обади и прекъсна размислите на Нина:

— Питам се какво е накарало полицията да заподозре Ерик.

Приятелката й се позамисли, преди да отговори:

— Ако наистина му е било писнало от финансовите претенции на майка ти, той би имал мотив — парите.

 

 

В полицейското управление мъчителният разпит продължаваше и Уолш нямаше никакво намерение да се откаже. Вероятно и двамата мъже бяха изморени и гладни, но никой не се предаваше. Чембърс все още седеше до касетофона и копнееше да отиде до тоалетната. Внимателно се размърда на пластмасовия стол и се запита дали Уолш ще приключи скоро с разпита, за да могат всички да си отдъхнат.

В момента използваше тактиката на рибар, уловил нещо на въдицата си — придърпваше по малко, след това отпускаше кордата и сетне отново, малко по малко и изключително внимателно приближаваше жертвата към себе си.

— Каква беше причината за развода? — попита небрежно, сякаш просто се намираше на приказка.

— Арабела имаше способността да бъде безкрайно досадна.

— Казахте „имаше“ — прекъсна го Уолш. — Защо говорите за нея в минало време?

— Защото след развода тя вече не е част от живота ми. А когато едно нещо престане да „е“, значи е „било“ — назидателно заяви Ерик.

— А какъв беше половият ви живот? Тя взискателна ли беше?

Ерик пламна от гняв.

— Това е проява на ужасна наглост и няма абсолютно нищо общо със сегашното положение.

— А какво точно е сегашното положение, професоре? Кажете ми. Много ще ми е интересно да узная.

— Сегашното положение е, че вие губите ценното ми време, причинявате ми изключително неудобство и много бих искал да знам докога ще продължи този фарс!

— Професоре, повечето хора във вашето положение настояват да присъства и адвокатът им. Вие защо не го направихте?

— Защото нямам какво да крия — арогантно заяви Уебстър. — Съвестта ми е чиста.

Уолш многозначително погледна часовника си.

— Тепърва ще видим това. Осведомиха ме, че претърсването на къщата и разкопаването на градината ви няма да приключат до утре и дори до вдругиден. Междувременно ще останете в ареста. С това разпитът, проведен в присъствието на инспектор Уолш и сержант Чембърс, приключва в пет часа и петдесет и осем минути следобед.

 

 

Един час по-късно инспектор Уолш отговори на по-ранните обаждания на Джоана.

— Съжалявам, че не успях да ви се обадя досега — каза той по-внимателно и загрижено, отколкото в предишните им разговори. — И моля да ме извините, че нямах възможност да ви предупредя по-рано за онова, което предстои да се случи.

— Да не би да обвинявате втория ми баща в убийство? — глухо попита тя.

— Засега не разполагаме с никакви уличаващи доказателства, а и до този момент той разпалено отрича да има нещо общо с изчезването на госпожа Уебстър.

— А в градината му?… — зададе въпроса заеквайки.

— Откъде научихте за това, госпожице Найт? — остро попита Уолш.

— Госпожа Холмс ми каза. Някога и аз живеех там. Не можели да намерят ключа за вратата към градината… — гласът й заглъхна.

— Разбирам. Съжалявам, че сте узнали по този начин. Досега не сме открили нищо. Наложи се да спрем работа, защото се стъмни, но ще продължим утре сутринта.

— Значи наистина смятате, че е убил майка ми? — прошепна тя.

— Засега мога да кажа само, че той е главният ни заподозрян, но нямаме право да му отправим обвинение, ако не разполагаме с доказателства. Тъкмо тези доказателства се опитваме да съберем в момента. Вече сглобихме картината на случилото се миналия понеделник. Вчера при нас дойде един от съседите на професора и даде показания. Към осем и половина през един отворен прозорец е видял госпожа Уебстър и професора да спорят ожесточено. В действителност той я е заплашвал. Но в този момент някой потърсил нашия свидетел по телефона, а когато се върнал, от двамата нямало и следа.

— Защо не е дошъл по-рано?

— Същата сутрин заминал за Кения. Бил на сафари, върнал се едва вчера и тогава научил за изчезването на майка ви.

— Мили Боже! А госпожа Холмс? Тя защо не е казала нищо?

— Защото все още не се била върнала в къщата след почивните дни. Кажете ми, госпожице Найт, майка ви и вторият ви баща често ли се караха?

— Не често, но се случваше от време на време. Като всички семейни двойки, предполагам.

— Бурна ли беше връзката им? Замерваха ли се с разни неща?

— Понякога — предпазливо се съгласи тя. Арабела беше избухлива, а Ерик бе овладял до съвършенство умението да я предизвиква, докато направо не експлодира от гняв. — Да, мисля, че връзката им беше доста бурна — призна Джоана.

— Имате ли някаква представа за какво е ставало въпрос, когато той й е казал: „Ако направиш това, Арабела, ще те убия“, както твърди свидетелят?

Тя стисна здраво слушалката и усети как цялата настръхва. Сякаш чуваше гласа на Ерик да произнася тези думи.

— Не знам.

— Възможно ли е да са се карали за попечителството над Луиз?

— Това е единственото нещо, за което никога не се караха. От самото начало се разбраха, че тя ще живее с майка ни, но ще прекарва с баща си почивните дни през седмица, както и известно време през ваканциите.

— И майка ви нямаше нищо против това споразумение?

— Нищо. Когато се разведе с баща ми, споразумението беше същото и нещата вървяха съвсем гладко.

— Да, известно ми е. Вече разговарях с баща ви.

— И какво ще стане сега? — попита Джоана и си представи аристократичния Ерик Уебстър с острите му черти и гневни очи затворен в арестантска килия. Как щеше да се оправи без огромната си библиотека, любезната си икономка и удобния си, изнежен начин на живот?

— Според него майка ви напуснала къщата вбесена, заминала с колата си и оттогава не я бил виждал. Но аз съм убеден, че лъже.

— Боже! — усети как крехкото й самообладание се разпада на хиляди парченца. Цялата се разтрепери. Уолш продължи да говори, но ушите й бучаха и тя имаше усещането, че гласът му долита от дъното на пълен с вода басейн.

— В момента претърсваме всички гаражи в Клейбън Мюз с надеждата да открием ягуара на госпожа Уебстър. Научихме, че професорът държи там своята собствена кола в самостоятелна клетка.

— Да — отвърна му и усети как се унася и губи връзка с действителността.

— Ако си спомните нещо, което може да ни бъде от полза, просто ми оставете съобщение и аз ще се свържа с вас — каза накрая Уолш.

— Нали ще ми съобщите, ако… — едва успя да отрони Джоана, защото се задушаваше и усещаше огромна тежест в гърдите.

— Разбира се.

Тя затвори, сгуши се на кълбо и остана така доста време. Достатъчно дълго, за да се убеди, че полицията греши. Достатъчно дълго, за да откаже да приеме фактите, защото не беше готова да се изправи срещу истината.

 

 

Вторник, 28 септември, сутринта

Действителността жестоко я зашлеви през лицето, когато след тежка нощ пристигна в офиса малко след осем сутринта на следващия ден. Вестниците бяха открили, че полицията разпитва бившия съпруг на Арабела, и че в момента продължават да разкопават градината му.

В шивашкото ателие цареше пълен хаос и по-младите момичета се давеха в сълзи. Научавайки последните новини, човек просто преставаше да се надява, че Арабела може да е все още жива.

Роузи беше потресена, но продължаваше да работи като автомат с безизразен поглед. Елинор седеше на бюрото си и шепнеше нещо в телефонната слушалка, закрила устата си с ръка. Когато Джоана я погледна, тя виновно се поизправи, а лицето й пламна.

— Тъкмо си уреждах час при гинеколога — отбранително заяви тя, без никой да й е търсил обяснение. — Не трябваше да идваш. Ще се справим и без теб, всичко е под контрол. Ще поговоря с момичетата в ателието и те скоро ще се успокоят — черните й очи настойчиво се взряха в очите на Джоана. — Няма защо да оставаш.

Джоана стоеше неподвижно в средата на площадката и я наблюдаваше през отворената врата на кабинета й, сякаш се опитваше да узнае отговора на загадката, която я измъчваше от известно време.

— Добре съм — отрони безсилно. — Имам много работа.

Баща й бе позвънил предишната вечер и бе попитал как върви работата под този огромен стрес.

— Успяваш ли да се справиш без майка си? — заинтересува се загрижено.

— Елинор ужасно е надула перките, татко. Разстройва Роузи и всички останали в ателието. Просто не знам какво да правя с нея. Изтощена съм и нямам опит, за да успея да се справя с цялата работа.

— Кой ще се грижи за ежедневните задачи засега? — попита той.

Джоана разбра какъв въпрос поставяше той всъщност: какво ще стане сега, когато е ясно, че Арабела няма да се върне.

— Точно в това е проблемът. Правя всичко по силите си, но ми липсва опит. Сигурно ще продължа да се грижа за връзките с медиите.

Джереми долови нежеланието в гласа й. Знаеше, че макар все още да не го съзнава и че дори и да го съзнава, не би го признала в подобен момент, но в действителност дъщеря му би искала да продължи обучението си в колеж по изкуствата. Никога не бе изгаряла от желание да работи за майка си. Някои смятаха, че е твърде преувеличено, но според него Арабела бе прибягнала до емоционално изнудване, за да я накара да се откаже от избраната професия. Освен това се питаше кой ще създаде следващата колекция, ако изобщо имаше такава.

— Говори ли с някого за това? — попита баща й.

— С кого например?

— Арабела сигурно има добър адвокат, но не се съмнявам, че спонсорите й се интересуват какво става. Струва ми се, че трябва да се назначи бизнес мениджър, някой с опит в управлението на модни къщи.

— Всички изразяват готовност да ни помогнат, звънят и питат дали не могат да направят нещо… Но мама е незаменима, нали? „Арабела Дизайнс“ е самата тя.

— Така е, миличка.

— Не знам какво ще стане и се безпокоя за работниците. Прехраната на повече от двадесет души зависи от компанията.

— Джо, ти не си отговорна за това. В крайна сметка завеждаш само връзките с обществеността, не си моден дизайнер. Ти имаш собствен живот.

— В момента ми се струва, че мама направи всичко това моя грижа.

Седнала зад бюрото, Джоана си припомни тези свои думи. Роузи се обръщаше към нея за всички проблеми и затруднения в ателието не защото тя знаеше отговорите, а защото беше дъщерята на Арабела. Върху писалището й бе натрупана купчина работа. Трябваше да позвъни на ужасно много хора. Да отговори на ужасно много въпроси. Да разговаря с множество издатели на модни списания. А на всичко отгоре трябваше да се справя и с невротичното поведение на Елинор.

 

 

Вторник, 28 септември, следобед

Джоана се облегна на въртящия се стол, положи глава на извитата мека облегалка и затвори очи.

„Господи, мамо, как можа да допуснеш да се случи това? — помисли си, обзета от болка и гняв едновременно. — Имам чувството, че ще полудея. Как можа да ме зарежеш така? А също и Луиз. Горкичката! Ти ужасно й липсваш и просто не знам какво да правя… Татко и Виктория не могат да се грижат за нея безкрайно… О, мамка му, каква ужасна каша! Просто не съм в състояние да се справя с всичко. Как ми се иска изобщо да не бях започвала работа във фирмата ти! Да бях започнала да уча в «Сейнт Мартин»…

… Знам, че вината не е твоя. Знам, че не бива да те обвинявам и че е ужасно да ти се сърдя по този начин, но никога няма да ти простя, задето ме заряза. Само да знаеше какво преживявам! Не мога да ям, не мога да спя. Чувствам се зле…“

Изправи се и се загледа през прозореца със скръстени ръце и стичащи се по бузите й сълзи, които капеха върху тъмната й риза. „В момента те ненавиждам, мамо!“

 

 

„Полицията продължава да разпитва бившия съпруг на дизайнерката Арабела Уебстър…“

Джоана, Фреди и Нина гледаха новините на Би Би Си в девет, но там не съобщиха нищо ново, освен че Ерик вече е повикал адвоката си. На екрана се появи мъж на средна възраст с достолепен вид, прошарена коса и костюм на тънки райета, а отдолу имаше надпис: „Хауърд Милър, адвокат“.

Застанал на стълбите пред полицейското управление, той заяви:

— Професор Уебстър категорично отрича да има нещо общо с изчезването на Арабела Уебстър. Ще продължим да оказваме пълно съдействие на полицията.

След това той се запъти към колата, която го очакваше, и отказа да отговори на множеството въпроси, с които го обстрелваха журналистите.

Фреди обгърна с ръка раменете на Джоана и я придърпа към себе си. Макар да не бе казала нищо, младият мъж усещаше, че силите й вече са на изчерпване.

— До утре ще трябва или да обвинят Ерик, или да го освободят — обясни й той.

— Не могат да го направят, нали?

— Защо не продължат да го разпитват, докато не признае какво е извършил? — попита Нина.

— Нямат право да задържат заподозрян за повече от тридесет и шест часа, ако не разполагат с улики срещу него.

Джоана се обърна и го изгледа:

— Той няма да се измъкне, нали?

Фреди се пресегна и взе ръката й в своята.

— Бих искал да мога да ти кажа, че няма, но законът си е закон. Ако не разполагат с нищо, за да го обвинят, ще се наложи да го пуснат. Това не означава, че не могат да го арестуват отново, ако се появят доказателства.

Джоана закри очи с другата си ръка.

— Боже, няма ли край!

Нина я наблюдаваше разтревожено.

— Трябва да престанеш да се измъчваш, Джо. Ако продължаваш така, ще се разболееш — двамата с Фреди се спогледаха с тревога. — Защо не си вземеш една вана и не си легнеш, а аз ще ти приготвя нещо топло за пиене. Имам приспивателни, които моят лекар ми предписа за полета дотук. Ще ти дам едно. Нуждаеш се от малко здрав сън.

— Благодаря ти, Нина, обаче не обичам да пия хапчета — поклати глава Джоана. — Ще се оправя. Нямам право да се предавам точно сега. Ще трябва да издържа до края на тази история.

— Но това ще бъде и собственият ти край, ако продължаваш така — разпалено възрази приятелката й. — Фреди, накарай я да си легне. Съвсем ще рухнеш, ако не се грижиш за себе си, Джо. Станала си кожа и кости. Полата ти направо се върти около талията.

— Тя и бездруго ми беше голяма — отвърна Джоана, но успя леко да се усмихне. — Добре, ще отида да си легна, нищо, че е невероятно рано.

— Освен това ще пийнеш малко топло мляко и едно приспивателно! — настоя Нина.

— Разбира се — отвърна вместо нея Фреди, изправи се и леко я дръпна, за да стане на крака. — Хайде, ще ти изтъркам гърба, ако си добро момиче.

Отново се почувства като дете, заобиколена от грижите на толкова хора. Фреди дори подгъна завивката й, докато тя седеше в леглото и отпиваше от млякото.

И също като дете Джоана се почувства по-спокойна и закриляна.

След десетина минути вече спеше дълбоко — за пръв път от две седмици насам се унасяше толкова бързо.

 

 

Сряда, 29 септември, рано сутринта

— Търсят те по телефона, Джоана.

Бавно отвори очи и се помъчи да си спомни какво става. Сякаш бе спала цяла вечност. Объркана, тя се зачуди какво търси тук приятелката й Нина, надвесена над нея с телефон в ръка. Не трябваше ли да бъде във Вашингтон?

Внезапно си спомни всичко — сякаш черен облак се спусна и запълни хоризонта й с болка и страх.

— Колко е часът?

— Десет и половина, миличка. Търси те инспектор Уолш.

— Какво? Божичко! — стрела прониза сърцето й. Грабна слушалката от ръката на Нина. — Ало? Какво става? Призна ли? — нетърпеливо изстреля думите.

— Не, за жалост — с равен глас отвърна инспекторът. — Не успяхме да открием никакви доказателства срещу него и той продължава да твърди, че госпожа Уебстър е напуснала дома му след разговора им.

— Но…

— Разкопахме всеки сантиметър от градината му — продължи Уолш — и претърсихме основно къщата, но не открихме нищо. Никакви доказателства, за да го обвиним.

Разочарованието й беше огромно. Сякаш отново се връщаха там, откъдето бяха тръгнали.

— Значи ще го освободите? — попита ужасена.

— Той остава главният ни заподозрян, но може би ще ни е трудно да докажем вината му — звучеше обезкуражен. — Наложи се да го освободим вчера в осем вечерта поради липса на доказателства.

— Но все още сте убеден, че е виновен?

— Сигурен съм. Просто трябва да го докажем. Възможно е да става дума за поръчково убийство, което ще направи разкриването му още по-трудно.

— Не мога да понеса всичко това — тихо изплака тя.

— Госпожице Найт, най-искрено ви съчувствам. Изживявате невероятно труден момент и ви казвам всичко това, за да знаете, че правим всичко по силите си. Няма нужда да ви казвам, че гледаме на този случай изключително сериозно.

Значи кошмарът все още не бе свършил. Вместо това ставаше все по-зловещ, по-заплетен и жесток. Опита се да си поеме дълбоко дъх, за да се пребори с надигащата се паника.

— Вторият ми баща няма алиби, нали?

— Установихме, че в десет часа същата сутрин се е срещнал с издателя си, изглеждал е съвсем спокоен и се е държал напълно нормално. Но не разполага с алиби за времето преди това. Сформирали сме специален екип за работа по случая и сме привлекли допълнителни хора. Бъдете спокойна, госпожице Найт, правим всичко възможно.

 

 

— Здрасти, малката. Как си? — малко по-късно Нина тихо влезе в стаята, приседна отстрани на леглото и то хлътна на една страна. Постави чаша чай и намазана с масло препечена филийка на нощното шкафче. — Не ти е леко, нали?

Джоана кимна, неспособна да проговори. Беше съсипана от мъка и просто седеше неподвижно в леглото.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита приятелката й и я хвана за ръка.

— Изведнъж осъзнах, че е възможно мама да е мъртва и никога повече да не я видя. Не мога да го понеса! Не успях да се сбогувам с нея. За последен път я видях в петък вечер, седмицата преди ревюто. Тя все още работеше и аз си тръгнах, без дори да й кажа довиждане.

— Не бъди толкова сурова със себе си, Джо. Майка ти би те разбрала.

— Но тя толкова ми липсва… — разтресе се тя от ридания и закри лице в шепите си.

Нина я потупа по рамото.

— Поплачи си. Ще се почувстваш по-добре. Не съм привърженик на английските дивотии за въздържаността. Просто излей всичко навън.

— Работата е в това, че в даден момент я ненавиждам, а в следващия се питам какво ще правя без нея.

— Това е съвсем естествено. Когато баба ми почина, мама твърдеше, че й се иска да я убие — толкова й се сърдеше, че си е отишла.

Джоана се пресегна към кутията с хартиени кърпички на пода до леглото и издуха носа си.

— Ще умра, ако този дърт мръсник Ерик се измъкне.

— Наистина ли вярваш, че е той?

— Сигурна съм. Също и полицията. Знам, че му беше дошло до гуша мама непрекъснато да му иска пари, но явно този път доста е прекалила. А той има непоносим характер.

— Искаш да кажеш, че е възможно да я е убил неволно? Да я е бутнал и тя да е ударила главата си в нещо?

— Не знам какво точно искам да кажа. Иска ми се да й бях попречила да се разправя с него. Работата е в това, че ме беше страх да й се противопоставя.

— За повечето деца е трудно да се изправят срещу родителите си.

— Не, понякога наистина ужасно се страхувах от нея. Имаше невероятно твърд характер и мразеше да я критикуват. Веднъж ми се нахвърли и се държа отвратително само защото й казах, че розовото не й отива.

— Мисля, че тя ти е вдъхвала респект, защото си била твърде млада. Различно е от това да се страхуваш.

Джоана тъжно поклати глава.

— Не, страхувах се — настоя тя. — Знаех, че никога няма да мога да стана като нея, знаех също, че тя предпочита красивите жени пред обикновените. Освен това й допадаха дейните хора, а аз никога не съм можела да се сравнявам с нея в това отношение. Все повтаряше, че не знам как да извлека най-доброто от себе си. В сравнение със самата нея, разбира се, и имаше право.

— Ще престанеш ли да се подценяваш? — възрази Нина с приятелска категоричност. — Всички майки критикуват дъщерите си. Вземи моята например! Разправя на всички, че съм дебела като бременна в шестия месец и не можело ли да заприличам на ваденка като нея.

Джоана успя да се усмихне през сълзи.

— Какво щях да правя без теб, Нина?

— Кажи ми как се държа Ерик, когато майка ти му съобщи, че смята да го напусне?

Очите на Джоана светнаха, когато си припомни онзи момент. Беше в спалнята си на Милнър Стрийт, която се намираше до тази на майка й, и чу как тя му заявява, че ще го напусне.

— Той се развилия, разкрещя се с пълно гърло и я предупреди, че един ден ще съжалява.

 

 

Сряда, 29 септември, на обяд

Магазинът приличаше на цветарница. Десетки букети — някои по-строги, други — аранжирани артистично и небрежно — пристигаха през няколко минути, придружени с трогателни бележки, изразяващи съчувствието на приятели и познати, клиенти, журналисти и дори дизайнери конкуренти. Сякаш след осемнадесетдневен размисъл светът на Арабела най-сетне бе решил да се прости с нея.

Една от по-младите продавачки застла с нещо пода и започна да трупа там букетите на непрекъснато растящи купчини. Скоро между цветята върху килима остана само малка пътечка, по която да минават.

На витрината до една семпла черна вечерна рокля бе поставен букет от бели лилии, изпратен от любимия производител на обувки на Арабела.

Пристигаха и чували с поща. Получиха над петстотин писма и съболезнователни картички, някои адресирани лично до Джоана, а други — до целия персонал.

— Елинор, би ли наела няколко временни сътрудници, за да се заемат с това? — разсеяно нареди Джоана. — Ще трябва да отговорим на всяка картичка. Не е ли прекрасно, че толкова хора са обичали майка ми?

Асистентката я изгледа някак странно, но не каза нищо.