Уна-Мери Паркър
Коварно отмъщение (5)

Пета глава

Понеделник, 4 октомври, сутринта

Мелоса позвъни, докато закусваха, и острият й глас наруши спокойствието на утрото.

— Обраха ни! — вайкаше се тя. — Тук цари… ужасна бъркотия. Какво да правя? Апартаментът… е съсипан!

Джоана остави чашата с кафе, Фреди и Нина зарязаха овесените си ядки, защото дори от кухненската маса чуваха пронизителните вопли на икономката.

— Кога е станало?

— Не знам, току-що се връщам. Нали ми позволи да прекарам почивните дни при сестра си! — обвинително й напомни икономката.

— Да, помня.

— Това е катастрофа!

— Стой там, Мелоса. Ще се обадя на полицията и веднага идвам.

— Страх ме е да стоя тук! — истерично плачеше жената.

— Тогава чакай долу във фоайето. И не пипай нищо. Идвам максимално бързо — Джоана остави слушалката и се обърна към останалите. — Нали разбрахте?

— Питам се дали има връзка със случая — каза Нина.

Фреди поклати глава с пълна уста.

— Вероятно не — каза той, когато вече бе в състояние да говори. — Празен апартамент в почивните дни си е чиста покана за всеки крадец.

— Най-добре да отида там — Джоана изгълта набързо кафето си и пусна чашата в мивката. — Пътем ще се обадя на инспектор Уолш.

Втурна се в спалнята, събра си нещата и се върна, за да целуне Фреди.

— Довиждане — каза той. — Обади ми се, когато пристигнеш там. Днес ще бъда в кантората през целия ден.

— Ще ходиш ли на работа след това? — попита Нина.

— Вероятно. Чао.

Джоана махна на едно минаващо такси, настани се и набра вече добре познатия й номер на инспектор Уолш. Този път успя да го уцели.

— Да, госпожице Найт — с надежда в гласа се обади той. — Имате ли някакви новини за мен?

— Да, но едва ли има нещо общо с изчезването на майка ми — обясни му задъхано. — Обрали са апартамента й. Току-що ми се обади икономката, която се е върнала от провинцията и е заварила жилището опустошено. В момента пътувам натам.

— Веднага идваме.

Джоана пристигна на Емперърс Гейт преди полицията. Арабела бе настояла дъщеря й да разполага с комплект ключове в случай на нещо непредвидено, затова си отключи сама външната врата и за малко да се сблъска с Мелоса, която се бе свила до един радиатор във фоайето на сградата. Лицето й беше пребледняло като на мъртвец, а тъмните й очи бяха още по-меланхолични от обикновено. Все още беше в цивилните си дрехи и притискаше чантата към гърдите си.

— Добре ли си? — тревожно попита Джоана.

— Ужасно е. Първо майка ти, а сега и това. Какво ще стане с нас? — отчаяно кършеше ръце икономката и ридаеше.

Младата жена си помисли, че кражбата е нищо в сравнение с всичко останало, случило се напоследък.

Материалните загуби лесно можеха да се възстановят. Хората бяха много по-важни от вещите. Тръгна нагоре по застланите със син килим стълби, следвана от Мелоса. Вратата на апартамента на Арабела зееше отворена. Джоана влезе в малкото квадратно фоайе и се закова на място. Вратите на дневната и на трапезарията бяха отворени и тя можеше да надникне в някога безупречно подредените помещения.

— Мамка му! — изруга и пристъпи напред, неспособна да повярва на очите си.

Жилището бе буквално изтърбушено. Сякаш през всяка стая бе преминало торнадо и бе помело всички предмети, които, падайки долу, се бяха разбили. Подовете бяха застлани с натрошен порцелан и стъкло, а над преобърнатите мебели се стелеше пелена от бели перца от изкормените възглавници. Лампите се търкаляха сред заплетените кабели, а абажурите им бяха извити под невероятни ъгли. Една маслена картина бе раздрана с нещо остро, едно огледало бе разбито на парчета, сякаш някой бе запокитил срещу него тежък предмет.

Джоана предпазливо мина на пръсти по хрущящото под краката й счупено стъкло и надникна в спалнята на майка си. Тук разрухата беше най-голяма. Сякаш бе вилнял някой луд. Дрехите, някои от които още висяха по закачалките, бяха раздрани с невероятна ярост. Но най-шокиращо от всичко бе, че върху огледалото с червило бе написана думата: „Уличница“.

— Невероятно! — прошепна ужасено. Значи в крайна сметка обирът наистина беше свързан с Арабела. — Който го е направил, очевидно я е ненавиждал истински.

Инспектор Уолш каза почти същото, когато пристигна със сержант Чембърс няколко минути по-късно.

— Това е недвусмислено отмъщение — отбеляза той, след като видя и щетите, нанесени в банята на Арабела.

По-нататъшният оглед показа, че кухнята и стаята на Мелоса са недокоснати.

— Това доказва, че деянието е насочено лично срещу госпожа Уебстър — заяви инспекторът и се върна в антрето, за да огледа стълбището. — Какво има горе?

— Спалнята на Луиз, стая за гости и една баня — отвърна Джоана.

— Би ли ги проверил? — помоли Уолш сержанта. — Сигурен съм, че и там не е пипано.

Докато Чембърс взимаше стълбите по две наведнъж, Мелоса избухна в сълзи.

— Толкова се страхувам! Не мога да остана. Трябва да си вървя! — ридаеше тя и безпомощно размахваше ръце. — Не искам и мен да убият!

Джоана я прегърна през раменете.

— Разбира се, че можеш да си вървиш, Мелоса. Върни се при сестра си. Събери си някои неща, а аз ще уредя кола, която да те закара до Гилдфорд.

Уолш се намеси благо:

— Преди това бих искал да ти задам няколко въпроса, Мелоса. Ако се чувстваш достатъчно добре, за да поговорим няколко минути, разбира се — учтиво добави той.

Тя се поуспокои, изтри бузите си с малките си пухкави ръце, а риданията й преминаха в потиснато хълцукане.

— Нищо не знам — непрекъснато повтаряше горката жена.

Чембърс шумно слезе по стълбите, стъпвайки тежко с обувките си с дебели подметки.

— Горе всичко е наред, сър.

— Така си и знаех — кимна Уолш и отново се обърна към икономката. — Можеш ли да ни кажеш кога дойде тук днес?

— Преди да се обадя на Джоана — отвърна тя с разтреперан глас.

— По кое време?

Жената сви рамене, а Чембърс започна да си води записки.

— Около осем и половина — обади се Джоана.

— Сигурно — съгласи се Мелоса.

— Колко време те нямаше?

Икономката се притесни.

— Джоана… ми каза, че мога да отсъствам през почивните дни. Имах право да отсъствам.

Джоана й се усмихна успокояващо.

— Разбира се, че ти казах да заминеш за почивните дни. Инспекторът просто иска да знае кога точно си тръгнала.

— В петък следобед, както ми каза. Само това знам.

— Добре, Мелоса — каза Уолш. — Значи тук е нямало никого цели два дни. Ти имаш собствени ключове, нали?

Тя мълчаливо кимна.

— Когато пристигна, вратата отворена ли беше, или затворена?

— Заключена както винаги.

— Значи, за да влезеш, си отключила входа към улицата, а след това тази врата, така ли?

Тя кимна отново.

— Можеш ли да ни кажеш дали липсва нещо?

Икономката изразително сви рамене.

— Откъде да знам? Тук е пълен хаос.

— Така е — съгласи се инспекторът и стрелна с поглед Джоана. — Вие ще разберете ли, ако нещо е изчезнало?

Тя се замисли и отвърна:

— Ако е нещо важно, вероятно ще успея да забележа. Помогнах на мама да се премести тук. В бюфета в трапезарията трябва да има сребърни прибори, а в спалнята й има сейф, където държи бижутата си. Що се отнася до останалото… — тя се огледа тъжно — … честно казано, не съм сигурна.

Набързо огледаха трапезарията и се увериха, че шкафът със среброто е все още заключен и непокътнат. След това отново се върнаха в стаята на Арабела и откриха сейфа в дъното на гардероба, замаскиран хитро зад обикновена наглед преграда. Той също бе невредим.

— Имам усещането, че който и да е направил това, е търсел нещо определено, а след като не е успял да го намери, просто е изтърбушил всичко — каза Уолш. — Ще накарам екипа да свали отпечатъци отвсякъде, но явно е дело на вътрешен човек и подозирам, че той много е внимавал да не остави следи.

— Вътрешен човек ли? — разшириха се очите на Джоана.

— Няма влизане с взлом — отвърна той кратко. — Кой още имаше ключове от апартамента, освен вас двете с икономката?

— Само майка ми, доколкото ми е известно — намръщи се Джоана. — След като ключовете на Мелоса са били у нея, а моите — в чантата ми заедно с останалите… кой друг би могъл да разполага с комплект?…

Възцари се мълчание, което Уолш не искаше да прекъсва. Чембърс го погледна. Същото стори и Джоана.

— Възможно е майка ви да е дала ключове на още някого — продума той най-сетне. — На някого, за когото не знаете. Или пък някой е взел нейните, след като е… изчезнала.

 

 

Уолш остана смълчан и дълбоко потънал в мислите си, докато двамата с Чембърс закараха госпожица Найт до Пимлико Роуд. Изпратиха Мелоса да си върви все още разтреперана, а Джоана даде на детективите собствените си ключове от Емперърс Гейт, за да ги използва екипът, който щеше да снема отпечатъци.

— Смятате ли, че е възможно Ерик да е направил това? — колебливо попита тя.

Уолш стисна устни.

— Е, не би могъл да го направи лично, защото го следим изкъсо. Не е напускал дома си, откакто го освободихме в четвъртък.

— Не знаех, че го наблюдавате.

— Той все още е главният ни заподозрян. Но този погром наистина ме обърква… Не мога да разбера мотива за него. Особено от негова гледна точка.

— Може би е накарал някой друг да го направи.

— Наемните убийци не си губят времето и не се излагат на опасността да бъдат заловени само за да обърнат едно жилище с краката нагоре. Нали помните, че преди време ви попитах дали майка ви не е била замесена в търговия с наркотици?

Джоана кимна с неудобство. Уолш се понамести малко на предната седалка, за да му е по-удобно да разговаря с нея през рамо.

— Бих казал, че това нахлуване е дело на някой, който се бои да не би в дома й да има уличаващи доказателства. Явно са търсели нещо, не са го открили, превъртели са и са направили всичко на пух и прах.

Джоана го погледна смаяно.

— Как го разбрахте?

Той я удостои с една от редките си усмивки.

— Сещате ли се за документите, които майка ви е държала в онзи китайски скрин? Всички бяха разхвърляни под разните там украшения, лампи и какво ли още не.

Чембърс спря пред магазина на „Арабела Дизайнс“. Наоколо се навъртаха няколко бдителни фотографи. Щом видяха, че Джоана е на задната седалка, те се струпаха, жадни да направят поредната снимка на съсипаната дъщеря на изчезналата дизайнерка за утрешните издания на вестниците.

Уолш и Чембърс излязоха от колата, за да я придружат до входа.

— Имаш ли нещо за нас, миличка? — изстреля един от папараците.

— Как се чувстваш след освобождаването на втория си баща? — попита друг.

— Госпожица Найт няма да направи изявление — твърдо заяви Уолш. Когато Джоана влезе в сградата, той тихо додаде: — Ще поддържаме връзка.

 

 

Джоана се обади на баща си веднага щом се озова в кабинета си и накратко му разказа за случилото се.

— Кого подозира полицията?

Затвори вратата с крак и му каза тихо, за да не я чуе никой:

— Според инспектор Уолш някой се е боял да не би там да има доказателства, които да го уличават, че е купувал наркотици. Не е сигурен и признава, че това са само предположения, но вярва, че затова са претърсили апартамента й. А след това, отчаяни, че не намират каквото търсят, са изпотрошили всичко. Нещо като отмъщение.

— И няма нищо общо с Ерик?

— Няма.

— Миличка, исках да поговорим за Луиз…

— Добре ли е?

— Напълно, но ни става все по-трудно да крием нещата от нея. Ерик не се е обаждал, нито пък е опитвал да установи контакт по друг начин. Вероятно се чувства унизен и уплашен да не би Луиз да смята, че той е убил майка й. Не искам да правя нищо, без преди това да се посъветвам с теб, Джо. Да й кажем ли, че Арабела е мъртва и че баща й е обвинен в убийството й? В момента крием новините от нея и й позволяваме да гледа телевизия само когато сме наоколо, но не можем непрекъснато да държим горкото малко същество в неведение.

— И аз се притеснявах за същото. Ако й кажем, това съвсем ще я съсипе, нали? На практика ще означава, че е изгубила и двамата си родители. Но докога ще можем да го крием от нея? Рано или късно ще се наложи да го узнае.

— Според мен трябва да почакаме, докато научим повече, Джо. Може би ще й бъде по-лесно да се изправи пред свършения факт, а не да се подлага на всички ужасни съмнения, през които преминаваш ти в момента. Ако Ерик е невинен, по-добре ще е изобщо да не узнава, докато не порасне достатъчно, че баща й е бил обвинен в убийството на майка й.

— Съгласна съм, татко — трезво каза Джоана.

Добре поне, че Ерик не беше неин баща. Какъв огромен товар щеше да лежи върху плещите на Луиз до края на живота й, ако се окажеше, че той го е извършил!

— Всъщност — продължи Джереми с искрица от обичайното си добро настроение, — двамата с Виктория доста си напрегнахме мозъците вчера. Както знаеш, Ерик винаги е твърдял, че не иска Луиз да живее при него, защото не може да й осигури стабилност, понеже непрекъснато пътува, за да изнася лекции, а и поради специфичния си начин на живот. От „Метрополис“ ми дължат доста дни отпуск. Какво ще кажеш да заведем Луиз в Бретан за една кратка почивка? Времето няма да е Бог знае колко приятно, но ще бъдем достатъчно далеч, за да избегнем ежедневната шумотевица по медиите, а и няма да е много скъпо. Там едва ли ще дочуе нещо. Сигурен съм, че баща й няма да има нищо против. Какво ще кажеш?

Джоана усети как я залива вълна на облекчение.

— Татко, направо цена нямаш! Толкова ще ми помогнеш! Ужасно се тревожех за нея. Знам, че Ерик не би могъл да се справи. Никога не е можел. Каквото и да стане, тя най-вероятно ще остане да живее с мен, след като нещата се уталожат, но все още не съм обсъждала с Фреди този въпрос.

— Скъпо мое момиче, двамата с Виктория се радваме, че Луиз е при нас, и ще се радваме да се грижим за нея, докато се нуждаеш от помощта ни. В момента имаш предостатъчно проблеми. Остави това на нас. Ще й кажем, че заминаваме на кратка почивка, и ще я поканим да дойде с нас. Как ти се струва?

— Струва ми се, че ти си най-добрият баща на света.

— Тя има ли си паспорт?

— Да, има, но може да се окаже проблем. Той е в апартамента. Ще трябва да помоля полицаите да го изровят изпод отломките и да ви го донесат.

— Добре. Ще се захвана с организацията и скоро ще се обадя на Ерик.

— Благодаря ти, татко. Много ти благодаря.

— Няма проблем, скъпа. Ние наистина много я обичаме.

 

 

Една от временните служителки, наети от Елинор, стана лична помощничка на Джоана. Отговаряше на повечето обаждания вместо нея и се грижеше за отговорите на съболезнователните писма. Казваше се Алис, беше на деветнадесет години, изпълнена с ентусиазъм и желание да бъде полезна. Набутана в ъгълчето на кабинета на Джоана на едно набързо доставено бюро, за да може телефоните да са между двете, тя се оказа и приятна компаньонка. Изпълняваше поръчки, купуваше сандвичи за обяд и беше добър слушател, когато се наложеше.

— Отивам до банката — каза й Джоана по време на обедната почивка. — Ще се забавя петнадесетина минути.

Елинор отново се навърташе на площадката.

— Искаш ли да отида вместо теб? — предложи тя, явно дочула репликата й. — Или да подпиша чек от името на компанията? — додаде услужливо.

— Не, благодаря. Трябва да осребря един личен чек — отвърна Джоана. — Пък и не би имало никаква полза от това, нали? Без подписа на Арабела не можем да осребряваме никакви чекове в момента.

Не беше сигурна дали не си внушава, но Елинор почервеня като домат.

— О, значи този въпрос още не е уреден? — изрече бързо. — Смятах, че счетоводителите са се погрижили.

 

 

Понеделник, 4 октомври, вечерта

Нина дойде да вземе Джоана, за да навестят Луиз и да изпият по нещо с Джереми и Виктория.

— Боже, погледни тези рокли! — възкликна тя, застанала в средата на магазина и вперила поглед в една редица закачалки. — Защо всички богати жени са слаби? Кой размер са тези? Осми? Десети? — мечтателно въздъхна тя. — Ще трябва да ми съшиете заедно поне четири, за да вляза в някоя.

Джоана се засмя:

— Някои са десети, но повечето са дванадесети. Ушити са много добре, затова ти се струва, че са за слаби жени.

— Слаби ли? Изглеждат така, като че ли са за някоя кльощава тийнейджърка! — засмя се Нина и поклати глава. — Сигурно нямате нищо осемнадесети или двадесети размер. Не и такова, което бих могла да си позволя — добави тя и замечтано попипа ръкава на едно кадифено сако в черничев цвят. — Иска ми се да приличах на мама, а не на татко, който е закръглен като тиква.

Джоана прегърна приятелката си през раменете и каза:

— Прекрасна си каквато си и не бих искала да променяш нищо в себе си — каза й с обич. — Да вървим. Татко ни чака. След това ще се срещнем с Фреди за вечеря. Не че съм гладна.

В таксито, което ги отвеждаше към Портси Плейс, Нина попита:

— Е, какви са последните новини? Какво е откраднато от апартамента на майка ти?

Джоана се обърна и я изгледа с искрено удивление.

— Боже, струва ми се, че от сутринта досега са минали векове — поклати глава, сякаш имаше световъртеж. — Животът ми започва да изглежда нереален.

Докато пристигнат, успя да разкаже на Нина за всичко случило се. Тя я изгледа предупредително и каза:

— Ако наистина е свързано с наркотици, трябва да си много внимателна. Нали не искаш да пренесат отмъщението си върху теб, миличка?

— От полицията щяха да ме предупредят, ако смятаха, че ме грози опасност. Все още ми е трудно да повярвам, че мама може да е забъркана в подобно нещо, но започва да ми се струва вероятно. Тя наистина познаваше много хора, замесени в наркобизнеса. Просто никога не ми е хрумвало, че е възможно и тя да участва.

Когато пристигнаха, вратата им отвори Джереми, а Луиз стоеше до него. Последваха бурни прегръдки и поздрави и всички слязоха в кухнята, където Виктория хранеше Каспър.

— Заминаваме на почивка — важно ги осведоми Луиз. — Каспър също.

— Провървя му на Каспър! — възкликна Джоана. — Къде ще го водите?

— Недалеч. В съседната къща. Съседите много го обичат и ще се грижат за него, докато ние отсъстваме. Но така ми се иска да можехме да го вземем с нас — тъжно додаде момиченцето.

— Но Хайд Парк ще му липсва — Джоана погали сестричката си по коляното. — Бас ловя, че съседите ужасно ще го разглезят.

Виктория слагаше чаши на масата, а Джереми отваряше бутилка вино.

— Джоана, ти се нуждаеш от почивка повече, от който и да е от нас — притеснена каза Виктория, загледана в хлътналите й страни и отслабналите й ръце.

— Защо не дойдеш с нас? — предложи Луиз с грейнало личице. — А също и Фреди и Нина — добави учтиво.

Нина се намеси дипломатично:

— Аз вече съм на почивка и съм отседнала при Джоана — каза бодро тя. — Какво ще си вземеш за пътуването? Книги? Игри? Бански костюм? Луиз, много бих искала да видя как ще приготвиш багажа си. Аз съм безнадежден случай. Дошла съм с двадесет и три чифта обувки и нито едни маратонки. Ще ми покажеш ли как се прави?

Малката се разкиска и й предложи да я заведе на горния етаж, за да й покаже какво е прибрала в куфара си. На вратата се обърна и каза на Джоана:

— Днес следобед един специален чичко с колело дойде и ми донесе паспорта от къщи.

— Мили Боже, ама че работа!

Нина им намигна през рамо, последва я на горния етаж и им даде знак, че ще я задържи там, за да могат да си поговорят.

— Луиз не подозира нищо, нали? — обезпокоена попита Джоана.

— Абсолютно нищо — усмихна се баща й. — Толкова е развълнувана, че заминава, че нищо друго не я интересува. След като се увери, че с Каспър също всичко е наред.

— Преди да съм забравила… — дъщеря му бръкна в голямата си чанта и извади дебел плик. — Ето малко пари, за да ви помогна с разходите около нея.

— Мило момиче! — възкликна Джереми. — Веднага да ги прибереш! Радваме се, че можем да се погрижим за нея.

— Много мило от твоя страна, Джоана — намеси се и Виктория, — но честно казано, за нас е удоволствие, че Луиз е тук. Не можем да приемем тези пари.

Джоана остави плика в средата на масата, облегнат на вазата, пълна със скабиози, чиито нежни бледоморави сенки хармонираха с покривката с цвят на лавандула.

— Настоявам да ги вземете — каза твърдо. — Нямате представа колко много означава за мен това, че сестра ми е в безопасност и е щастлива. Каквото и да говорите, пътуването ще струва пари и аз настоявам да ги приемете. Те са на Арабела и това е най-малкото, което може да направи за детето сега, когато не е тук.

В очите на Виктория проблеснаха сълзи. Беше се пенсионирала като учителка и понеже не разполагаха с много пари, Джоана наистина бе проявила голяма загриженост, като беше предвидила този факт.

— Много щедро от твоя страна, милата ми. Благодарим ти — каза тихо.

Джереми постави голямата си длан върху рамото на дъщеря си.

— Какво да кажа? Само ти си способна да проявиш подобна загриженост. Благодаря ти, миличка — наведе се през масата, целуна я по бузата и уморено въздъхна. — Иска ми се да можех да кажа, че тази история ще има щастлив завършек, но каквото и да стане, можеш да разчиташ, че ще се грижим за Луиз, докато нещата не се оправят.

 

 

Джереми и Виктория тъкмо се канеха да седнат на вечеря пред вкусно агнешко печено, когато иззвъня телефонът.

— По дяволите! — изруга той и със съжаление изгледа чинията си. — Кой може да бъде?

Телефонът беше в другия край на кухнята. Той го вдигна и рязко каза:

— Ало?

— Ти ли си, Джереми?

Беше мъжки глас, който му звучеше познато.

— Да — отвърна предпазливо.

— Обажда се Ерик.

Джереми метна смаян поглед към Виктория.

— Добър вечер, Ерик — не можеше да прикрие изненадата в гласа си. — С какво мога да ти бъде полезен?

— Току-що позвъних на Джоана, но приятелят й ми каза, че ще мога да я открия у вас. Може ли да говоря с нея?

— Тръгна си преди десетина минути, за да се срещне с Фреди в някакъв ресторант. Ще ги откриеш у тях малко по-късно.

— Работата е в това, Джереми, че много се безпокоя за Луиз. Не съм я виждал от уикенда след изчезването на Арабела. Фреди ми каза, че е при вас с Виктория.

Джереми заговори внимателно. Уебстър звучеше искрено загрижен и съвсем не заядливо и арогантно както обикновено.

— Точно така. С нас е още оттогава. Джоана смяташе, че ще е най-добре да не й казваме нищо — поне докато не научим нещо конкретно. Искаме да й спестим мъчителното очакване и съмнение, което изживява сестра й в момента. Луиз силно усеща липсата на майка си и вероятно подозира най-лошото, но нали знаеш какви са децата. Гледаме да я разсейваме, освен това имаме куче и правим дълги разходки.

— Тя знае ли, че аз… — сковано подхвана Ерик.

— Не, разбира се. Вестниците, радиото и телевизията са забранена територия. Тя няма представа какво се случва, освен това й казахме, че си много зает и ще й се обадиш веднага щом се поосвободиш.

— Благодаря ви, но тя рано или късно трябва да научи, че майка й е мъртва.

— Знам, но сестра й настоява все още да не й казваме колко сериозно е положението. Обстоятелствата са изключително сложни. Ако Луиз беше моя дъщеря, щях да й кажа още в началото, но те двете са много близки и смятам, че трябва да се съобразя с желанието на Джоана.

— Точно така.

Джереми придърпа един кухненски стол, за да седне. Виктория беше прибрала вечерята му във фурната, за да я запази топла. По възможно най-дипломатичния начин той съобщи на Ерик, че за доброто на малката възнамеряват да я заведат в Бретан за няколко седмици.

— Дотогава нещата може вече да са се изяснили и Джоана ще може да й разкаже всичко. Смятах да ти се обадя и да те осведомя.

За негово удивление Ерик не се подразни. В действителност се отзова незабавно:

— Благодаря ти. Това е изключително мило от ваша страна. Настоявам да ми позволиш да ти изпратя чек, за да покрия разноските.

— Това не е необходимо — твърдо каза Джереми.

— Може ли да поговоря с Луиз сега?

Джереми изпита съжаление към стария мърморко.

— В момента спи, но защо не се обадиш утре сутринта?

— Ще го направя. Благодаря ти, Джереми, и те моля да предадеш благодарностите ми и на Виктория. Радвам се, че Луиз е в такива добри ръце — добави той с присъщия си официален тон.

— Радваме се, че е при нас. Тя е прекрасно дете.

— Знам — тихо отвърна Ерик.

 

 

Четвъртък, 7 октомври, сутринта

Уолш изгледа Чембърс присмехулно и каза:

— Е, това се нарича разкритие. Значи твърдиш, че петнадесет дни след изчезването на Арабела Уебстър някой е отишъл в ключарското ателие „Банъм“ на Кенсингтън Хай Стрийт и е поръчал пълен комплект ключове от апартамента й?

— Точно така, сър. На всяка врата има по две ключалки. Едната ключалка на входната врата е „Банъм“, а другата е „Чаб“. Същото се отнася и за вратата на апартамента. Навсякъде могат да се направят копия на ключовете на „Чаб“, но не и на секретите на „Банъм“ — Чембърс погледна в записките си и продължи: — Това означава, че който е отишъл, се е представил за госпожа Уебстър, защото само регистрирани собственици имат право да изискват дубликати. Подписът, изглежда, е нейният. Освен това, за да се получат копия, трябва да бъдат представени оригиналните ключове.

— Това всички го знаят — саркастично отвърна инспекторът. — Работата е там, че ако не е била госпожа Уебстър, защото съм сигурен, че тя е мъртва, кой е бил? Поели са доста голям риск, нали? Работникът в „Банъм“ явно не чете вестници. А и защо са поръчали втори комплект, след като са разполагали с оригиналните ключове?

Сержантът нетърпеливо се наведе напред:

— Който и да е бил, явно е свързан с убийството й.

— Не непременно.

— Значи смятате, че двата случая не са свързани, така ли?

— Твърде рано е да се каже. В „Банъм“ дадоха ли ти описание на човека?

— Не можаха, сър. В магазина им непрекъснато влизат и излизат хора, които си поръчват ключове…

— Е, тогава тази новина не ни върши много работа, нали? — сряза го Уолш.

Чембърс зае отбранителна позиция:

— Но имат охранителна камера, която е включена непрекъснато, и ще ни се обадят веднага щом открият съответния запис. Да се надяваме, че той ще ни покаже…

— Ще ни покаже всички, които са влезли да си поръчат ключове онази сутрин — раздразнено го прекъсна инспекторът. — Трябва ни нещо по-добро. Явно някой е подправил подписа й. Искам да отидеш на Емперърс Гейт и да разпиташ всички живеещи в сградата, съседите, всеки, който може да е видял какви хора са влизали и излизали по онова време. Ако получим описание, което се връзва с касетата от „Банъм“, тогава може и да сме напипали нещо.

— Добре, сър — обезкуражено каза Чембърс, стана и излезе от кабинета на Уолш. Като момче бе копнял да започне да работи в полицията и да заживее славния живот на детективите по филмите. Сега вече знаеше, че в действителност това означава безкрайно ровене в разни дреболии дни наред и никаква слава и блясък, а това го караше да се пита дали не е сбъркал с избора на професия.

 

 

Джоана притисна слушалката до ухото си и за момент се зачуди дали някой не си прави отвратителна шега.

— Съжалявам — студено каза тя, — кой сте вие?

Настъпи кратка пауза, преди мъжки глас с немски акцент да заговори бавно и търпеливо и да повтори думите си:

— Обажда се Алберик Фелке от „Фелке, Дьоре и Шауерхамер“ от Хамбург. Сигурно сте чували за нас. Опитах се да позвъня на Елинор Андрюс току-що, но ми казаха, че я няма. Младата дама, с която разговарях, предложи да говоря с вас. Доколкото разбрах, вие сте дъщерята на Арабела?

— Точно така — отвърна Джоана и се запита докъде ще стигне тази работа.

— Добре. Позволете да изразя искреното си съчувствие по повод на загубата ви. Както ще узнаете, вече разговарях с госпожица Андрюс моята компания да погълне „Арабела Дизайнс“, а самата тя да продължи да ръководи компанията и в бъдеще, понеже е намерила талантлив млад дизайнер, който да замести Арабела.

— Чакайте малко! — избухна Джоана. — Боя се, че не разбирам за какво говорите, по дяволите! Елинор не ръководи тази компания и никога няма да я ръководи. Не ми е известно нищо за никакъв нов дизайнер и госпожица Андрюс не е имала никакво право да прави подобни предложения зад гърба ми.

Последва дълга пауза.

— Истина ли е това? — остро попита Алберик най-накрая.

— Напълно, уверявам ви — отвърна Джоана, ужасена от това разкритие. — Никой не знае какво ще стане с компанията. В действителност нещата се намират в ръцете на нашите спонсори. А Елинор е само лична помощничка на майка ми, нищо повече. Тя не разполага с никакви правомощия да прави бъдещи планове.

— Отделихме много време на проучването на това предложение — сърдито обясни мъжът. — Прегледахме всички сметки, разходите, проектите за продажби, запланираните резултати и…

— И Елинор ви предостави подробна информация? — ужасена попита Джоана. Значи на това се дължаха тайните й телефонни разговори и странното й поведение напоследък.

— Точно така.

— Много съжалявам, че ви е баламосвала по този начин.

— Бала… какво?

— Съжалявам, че ви е подвела и е изгубила времето ви, но тя не разполага с подобни права — Джоана неистово правеше драскулки върху бележника си — малки ъгловати кутийки, свързани една с друга като капани.

— Това не е хубаво — студено изрече мъжът.

— Боя се, че положението е такова — отвърна тя. — Изобщо не е трябвало нещата да ви бъдат представяни по друг начин, за което ви моля за извинение.

— Така да бъде — лаконично каза той. — Благодаря ви и приятен ден.

Когато затвори телефона, Джоана осъзна, че копринената й риза е залепнала за гърба й, а главата й се върти. Беше ужасно разтревожена. Ако Елинор се опитва по такъв начин да заграби компанията, един Бог знае на какво още е способна.

Момичетата в ателието бяха заети. Във въздуха се носеше бръмченето на машините, свистенето на парните ютии и безобидните клюки. Джоана се втурна към мястото на Роузи зад кроячната маса. Големите ножици в ръката й проблясваха, докато разрязваха парче кадифе с цвят на слива.

— Може ли да поговорим за момент? — попита я тихо. — Не бих те безпокоила, но е спешно.

Жената кимна и я последва в празния й кабинет.

— Знаеш ли къде отиде Елинор?

— Каза, че трябва да се срещне с някого — отговори началничката на шивачките. — Не знам колко време ще се бави.

— Колкото по-дълго, толкова по-добре — заяви Джоана и затвори вратата, за да може никой да не чуе разговора им. След това разказа на Роузи какво се е случило.

— Не може да бъде! — възмутено възкликна управителката на ателието. — Каква отвратителна наглост!

— Знам. Трябва да предупредя адвоката на Арабела какво се опитва да направи — в този момент иззвъня телефонът на бюрото й. — Сега пък какво? — проплака тя и вдигна слушалката.

Беше инспектор Уолш.

— Госпожице Найт, удобно ли е да говорите в момента? — попита направо.

— Да. Какво се е случило?

— Можете ли да говорите, без някой да ви подслушва? Елинор Андрюс наблизо ли е?

— Елинор ли? В момента я няма. Защо?

— Трябва веднага да ви видя, но е много важно госпожица Андрюс да не научи за разговора ни. Най-добре да се срещнем някъде близо до вас.

Но какво ставаше, по дяволите? Защо Елинор изведнъж се оказа в центъра на събитията през този ден?

— На отсрещната страна на улицата към Бъкингам Плейс Роуд има кафене. Можем да се срещнем там — предложи Джоана.

— След десет минути? Добре. Ще се видим там.

Джоана накара Роузи да се закълне, че няма да обелва и дума за този разговор, осведоми Алис, която тъкмо бе влязла, че отива да пазарува, облече сакото си и забързано излезе. Инстинктът й подсказваше, че ще е най-добре да не се натъква на Елинор, защото лицето й можеше да издаде гнева и възмущението, които изпитваше.

По това време кафенето беше почти празно — временно затишие преди пристигането на десетки работници от близката дъскорезница, които щяха да искат да обядват какво да е, само да върви с пържени картофки.

Джоана избра една маса в задната част, далеч от предните прозорци. След няколко минути пристигнаха Уолш и Чембърс.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза инспекторът, след като поръча три чаши чай.

— Какво се е случило? — попита Джоана и заинтригувана се наведе напред.

— Събитията взеха неочакван обрат, който бихме искали да проучим много внимателно, преди да предприемем по-нататъшни действия — подхвана той. — Но нека първо ви попитам нещо. Някой имал ли е достъп до вашите ключове от апартамента на майка ви?

Изгледа го учудено.

— Никой — отвърна категорично. — Винаги ги държа в чантата си.

— А през деня случва ли се да оставяте чантата си някъде? — настоя Уолш. — Възможно ли е някой да вземе нещо от нея?

— Винаги е на пода до бюрото ми.

— Дори и когато излизате от кабинета си?

— Разбира се. Не я взимам със себе си в магазина или пък горе в ателието, ако това ме питате.

— Разбирам — доволно кимна инспекторът. Чембърс сръбна от чая си и погледна с копнеж изложените на витрината понички, но не каза нищо.

— Смятам, че ключовете за апартамента на майка ви са били взети от вашата чанта по някое време миналата седмица, за да им бъдат извадени дубликати в „Банъм“, където се е наложило да бъде подправен и подписът на госпожа Уебстър — заяви Уолш.

— И? — Джоана предпочиташе той да изложи главното по-директно, вместо да гради разказа си тухла по тухла.

Уолш обаче не бързаше.

— След това ключовете са били върнати в чантата ви, така че вие изобщо не сте усетили липсата им, а с помощта на новите ключове е проникнато в жилището на госпожа Уебстър.

— Да, но от кого? — нетърпеливо попита тя. — Никой в компанията не би направил подобно нещо.

— Но някой все пак го е направил — увери я той. — С помощта на касетата от охранителната камера на „Банъм“ и щастливата среща на Чембърс с един уличен метач на Емперърс Гейт сме в състояние да идентифицираме кой е влязъл и е разбил жилището на майка ви. Била е Елинор Андрюс.

Не бе очаквала подобно нещо. Зяпна срещу Уолш и имаше чувството, че стои на леден къс, който се разчупва, парчетата отплават далеч едно от друго, а тя не знае на кое от тях да стъпи.

— Елинор ли? — изрече хрипливо.

Инспекторът кимна.

— Явно е търсила нещо, а след като не го е намерила, направо е откачила. Това бе и първоначалното ми мнение за погрома и явно съм бил прав.

Джоана се облегна на твърдия пластмасов стол и въздъхна. Разказа им за разговора, който беше провела току-що.

— Елинор е искала да изпрати на онази компания в Хамбург всичко, до което може да се докопа — обясни тя. — Не знам защо мама не пазеше документите си в сейф.

Уолш изви вежди.

— Явно не си е струвало да ги краде човек, освен ако не иска да сложи ръка на компанията. Вероятно е липсвал много важен документ, след като госпожица Андрюс е превъртяла по такъв начин.

Джоана се намръщи и се опита да си припомни деня, в който бе ровила из личните документи на Арабела и бе надникнала в картотеката в китайския скрин. Внезапно й проблесна нещо.

— Сега ясно си спомням, че папката с надпис „Контакти“ беше празна. Тогава ми се стори странно, но реших, че Арабела сигурно е оставила тези документи другаде.

Уолш кимна бавно, а в очите му се четеше нарастващо уважение към тази млада жена, която с всеки изминал ден ставаше все по-силна.

— Сега ще трябва да разгледаме възможността изчезването на майка ви да е свързано с Елинор Андрюс.

Джоана го изгледа безмълвно, а после попита:

— А не с Ерик?

— Не трябва да изключваме никакви възможности, но в момента е ясно едно: Елинор Андрюс също е разполагала с мотив — искала е да сложи ръка на компанията.

— Мили Боже! — бавно изрече Джоана.

— В крайна сметка може да се окаже, че тя е виновна за много повече неща, отколкото проникване в чужд дом и нанасяне на материални вреди, затова искаме да я поставим под пряко наблюдение. Преструвайте се, че нищо не се е случило, включително и по въпроса за сделката с немската компания.

— Но аз искам тя незабавно да напусне фирмата! Преди да успее да ни навреди!

— Не трябва да подозира, че сме по следите й.

— Може ли поверително да предупредя адвоката ни? Нашите спонсори също трябва да знаят. Елинор явно вършее навсякъде и се опитва да уреди поглъщането на фирмата ни от голяма компания, която ще й гарантира мястото на управител.

— Ще я наблюдаваме толкова отблизо, че няма да може да си купи дори хляб без наше знание. Възможно ли е да има съучастници в шивашкото ателие?

— Роузи и момичетата никога не биха проявили подобна нелоялност — възмутено се възпротиви Джоана.

— Някои хора имат навика да загърбват лоялността, когато работата им е застрашена, госпожице Найт — скептично отбеляза Уолш.

— Моля ви, престанете да ме наричате така — скастри го тя. — Казвам се Джоана. Не сте на прав път, ако смятате, че Роузи и момичетата могат да бъдат изкушени да работят за някой друг.

Инспекторът стисна устни и се отказа да спори.

— Опитайте се през следващите двадесет и четири часа нещата да текат както обикновено — помоли я той. — Не позволявайте Елинор да заподозре някакво неблагоприятно за нея развитие. Ще подслушваме всичките ви телефони, за да узнаем на кого се обажда или кой й звъни. А сега ми кажете всичко, което знаете за нея — каза той и извади бележник от вътрешния си джоб.

Не им отне дълго време, защото Джоана не знаеше много.

„Възраст — четиридесет и три години. Адрес — Бартънс Корт.“

Джоана го написа заедно с домашния телефон на Елинор.

„Работи за компанията вече дванадесет години. Майка й живее в Севъноукс, където госпожица Андрюс ходи понякога през почивните дни. Баща — починал. Семейно положение — неомъжена.“

— Да не би да изпитва увлечение към жени? — небрежно подметна Уолш.

— Приятелят ми предположи същото — призна Джоана, — но аз не смятам така. Между нея и Арабела никога не е имало подобно нещо.

Чембърс вдигна поглед от бележника си и за пръв път на лицето му бе изписан интерес.

— Откъде сте толкова сигурна?

За миг в очите на Джоана проблесна искрица веселост.

— Ако познавахте майка ми, никога не бихте ми задали този въпрос.

— А приятелите й? Имаше ли приятели госпожица Андрюс?

Тя отпи от вече изстиналия чай.

— Не знам за такива. Мисля, че живееше доста уединено.

Уолш се изправи забързано.

— Добре. Оставете всичко на нас и се дръжте съвсем нормално. Каквото и да правите, не допускайте да заподозре нещо. Чембърс, иди да платиш чая, ако обичаш.

 

 

Четвъртък, 7 октомври, през нощта

Сигурно още от малка са ти повтаряли, че си красива? Да, така си и мислех. Несъмнено си била отпред на опашката, когато Господ е раздавал красота, нали?

Никога не съм виждал такава прелестна коса — с цвят на пшеница точно преди да узрее. А и се грижиш за нея, нали? Мека е като коприна…

Майка ти красива ли беше? От нея ли си наследила външността си? Или от баща си? Истинска трагедия е едно момиче да прилича на баща си, ако той е едър и ужасно грозен. Е, за теб това не важи. Ще те наричам Тополката. В крайна сметка ти си висока и слаба, златиста и грациозна! Хей, май ставам много поетичен!

Не, сериозно, много съм щастлив, че си тук с мен. Събуждам се сутрин и ми иде да се разкрещя от радост. Да кажа на целия свят.

Нали знаеш, че всеки си има своите младежки фантазии? Когато бях още момче, много мечтаех. Представях си, че съм рицар в лъскави доспехи и всякакви такива дивотии. И, разбира се, трябваше да спася красивата принцеса от съдба, по-страшна от смъртта, и да я отведа на някое прекрасно и скришно място.

Смешно, нали? Защото сега се случи наистина. Е… почти.

 

 

Петък, 8 октомври, на разсъмване

Джоана се събуди ужасена, обзета от тревожно предчувствие и скована от страх. С разтуптяно сърце и със стиснати юмруци тя отчаяно се обърна към Фреди, но той спеше дълбоко, без да подозира за терзанията й. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и осъзна, че вече за трети път изпада в неистова паника посред нощ. През главата й препускаха объркани мисли и я тормозеха ужасяващи видения за онова, което би могло да е сполетяло майка й. Обърна се внимателно, за да не го разбуди, но нощната тишина бе някак зловеща и тя отчаяно копнееше да извика: „Помощ! Моля, помогнете!“

Трябваше да се изправи с лице срещу паниката. Останеше ли в леглото в плен на мислите си, нещата само щяха да се влошат още повече. Стана, облече топлия си халат и излезе от спалнята.

В кухнята пусна тихичко радиото, защото копнееше да се разсее с пулсиращото от живот живо предаване на Радио 5. След това си направи чай от лайка. Тъкмо смяташе, че се справя доста добре, когато осъзна, че просто не е в състояние да приеме мисълта за смъртта на майка си. Арабела, която вероятно никога повече нямаше да види. Арабела, неукротимата, смелата жена, която не бе позволила на никого да затъмни блясъка й.

Джоана зарови глава в скръстените си върху масата ръце и се опита да намери обратния път към относителното спокойствие.