Уна-Мери Паркър
Коварно отмъщение (2)

Втора глава

Вторник, 14 септември, рано сутринта

Джоана пристигна в магазина първа. Беше осем без петнадесет. Светна всички лампи, провери електронната поща и се качи в шивашкото ателие. Беше зловещо тихо. Шевните машини не работеха, ютиите бяха изключени и не се чуваше тихото съскане на парата им. В отсрещния край на стаята стояха четири реда закачалки с дрехи. На всяка от тях имаше етикетче с номер за улеснение на хората, които щяха да помагат при обличането и трябваше да знаят поредността на тоалетите в ревюто. Джоана ги провери по списъка, който държеше в ръка. Тъмносиня дантела с инкрустирани малки огледални парченца… коприна с цвят на слонова кост, подплатена с шифон… черно кадифе с гарнитура от щраусови пера… кремава плисирана тафта… смарагдовозелена релефна коприна с жакет от замша…

Докосна дрехите с нежно благоговение. Това беше най-добрата колекция, която майка й бе създавала досега. Пулсът на Джоана се ускори — отчасти от ужас, отчасти от вълнение. Такова огромно ревю със сигурност бе изпитание за нервите, но без Арабела щеше да бъде направо ужасно.

Тъкмо се настани зад бюрото си, когато пристигна Елинор. По лицето й се четеше тревога и нервно напрежение.

Без да сваля сакото си, тя тутакси нахлу в кабинета на Джоана и впери поглед в нея с треперещи ръце.

— Някаква вест от Арабела? Обадих се в апартамента й…

— Ни вест, ни кост — мрачно отвърна Джоана. — Полицията ще разпространи описанието й…

— Полицията ли? — почти изкрещя Елинор. — Не искаме да се разчува, че я няма. Кой изобщо е съобщил в полицията?

— Трябваше да го направя, Елинор. Баща ми смяташе така, а също и Фреди. Може да й се е случило нещо ужасно.

Елинор я изгледа и каза:

— Да, знам — след това извърна лице, за да скрие изражението си. — Ами… ще се заема с нещата — каза тя и се отправи към кабинета си. — Чака ни още много работа.

Джоана се зае със схемата на местата за публиката на ревюто. Очакваше се да присъстват триста души. Трябваше да има запазени места на първия ред за журналистите и известните личности от света на модата, а фотографите трябваше да бъдат разположени на удобни за снимане позиции. Когато Джереми й позвъни в девет и половина, тя се чувстваше като в края на дълъг работен ден.

— Здравей, скъпа. Научи ли нещо?

— Нищо. Полицията е разпространила описанието й, а аз съм ужасно уплашена, татко. Няма я вече двадесет и четири часа.

— Какво казаха полицаите?

— Попитаха ме дали е била в депресия. Сякаш се опитваха да ми подскажат възможността за самоубийство, но ти нали не вярваш в това?

— Ни най-малко — убедено отвърна баща й. — Тя не е такъв човек. Твърде егоцентрична е — помнеше съвсем ясно как го беше напуснала и беше отмъкнала всичко, което бе успяла да докопа. Беше останал сам в празния апартамент с купчина неплатени сметки и една бележка, в която го уведомяваше, че иска да започне живота си отначало. — Наистина не бих се притеснявал, Джо — добави той малко суховато. — Това е последното нещо, което би направила. Защо двамата с Фреди не дойдете довечера на вечеря? Може пък заедно да успеем да измислим нещо.

— Би ми било много приятно.

— Надявам се… — поколеба се Джереми.

Джоана беше поставила майка си на пиедестал, както правят повечето деца, и той не искаше да я разочарова. Но въпреки това му хрумна нещо — познаваше Арабела твърде добре.

— Какво?

— Просто ми хрумна дали не е възможно да е заминала с някого.

— Да е заминала с някого ли? — невярващо повтори Джоана. — Какво? Тази седмица?

— Винаги е била много импулсивна, скъпа — меко каза баща й.

— Така е, но… Не, не ми се вярва. Работеше по осемнадесет часа, за да завърши колекцията. Едва ли е имала време за това.

Със сигурност би забелязала, ако в живота на майка й се появеше нов мъж. Но от друга страна, Арабела никога не бе обсъждала личния си живот с нея.

 

 

Останалата част от сутринта Джоана прекара на телефона. Би Би Си, Глоубъл, Ройтерс, Фокс Нюз, Скай Нюз, Галакси Ти Ви и Брайтър Пикчърс — всички искаха да потвърдят, че ще отразяват ревюто. Чувстваше, че се е справила фантастично като завеждащ връзките с обществеността. Но ако Арабела все още не се бе появила?

Около обяд телефонните разговори мистериозно секнаха. Изтощена, Джоана си направи чаша кафе и остави съобщение на мобилния телефон на Фреди, че ще го чака на вечеря у баща си, ако свърши работа навреме.

Минута след това в кабинета й нахълта Елинор. Ъгловатото й лице беше пребледняло като платно. Държеше обедното издание на „Стандарт“.

— Погледни това! — възбудено възкликна тя, подхвърли вестника върху бюрото й и й посочи първата страница. — Ако е твое дело, смятам, че си ни направила изключително негативна реклама. Това е най-лошото, което можеше да ни се случи.

Джоана смаяно впери поглед в голяма снимка на Арабела, направена на някакво парти преди няколко седмици. Над нея с едри букви пишеше: „Топдизайнерка изчезва в навечерието на ревюто си“.

— Но откъде са разбрали? — шокирана попита тя. Статията превръщаше всичките й уговорки с пресата през последните няколко часа в същински фарс.

— Ако полицията разпространява описанието й, пресата все някога ще разбере, нали? — заяви разтревожена Елинор. — Това може да провали ревюто. Как ще реагират спонсорите? Ами уговорените интервюта…

Още преди да успее да довърши изречението си, телефоните отново започнаха да звънят и през следващите три часа направо загряха. Изчезването на прочута дизайнерка в навечерието на ревюто й в рамките на най-значителното модно събитие в столицата се превърна в сензацията на следобеда. Джоана бързо узна, че всички телевизии отразяват новината и всеки таблоид я подготвя за първа страница на утрешното си издание.

И точно тогава й хрумна най-невероятната мисъл. Отхвърли я почти незабавно, но тя продължи да я навестява и да я изпълва с объркване.

Възможно ли беше… Арабела сама да е инсценирала изчезването си, за да предизвика медийна сензация?

 

 

Вторник, 14 септември, следобед

— Търси те някакъв полицай — обяви Елинор. Беше почти четири часът и Джоана се чувстваше замаяна от недоспиването предишната нощ, твърде многото изпито кафе, липсата на храна и тази необикновена нова мисъл, която просто не можеше да прогони от главата си.

— Какво се е случило? — скокна тя, внезапно обзета от смъртна тревога.

Винаги изпращат някой полицай лично, когато трябва да съобщят лоша новина. Дали бяха намерили Арабела? Дали тя беше…

Сърцето й направо щеше да изхвръкне от гърдите, докато тичаше надолу по стълбите. Млад униформен полицай стоеше насред елегантната и женствена обстановка и се чувстваше изгубен и съвсем не на място.

— Госпожица Найт? — колебливо попита той.

Джоана кимна, онемяла от страх. Впери поглед в него и й се стори, че той проговори след цяла вечност.

— От полицията ми се обадиха и ми казаха да дойда и да ви съобщя, че от часове се опитват да се свържат с вас, но всички линии са заети непрекъснато. Бихте ли им се обадили? Потърсете инспектор Уолш.

Значи не беше ужасната новина, от която толкова се боеше. Или пък беше?

— Знаете ли защо се опитват да се свържат с мен?

— Боя се, че не мога да ви кажа, госпожице.

Или не искаше. Безизразното му лице не издаваше нищо.

— Благодаря ви — механично каза тя, върна се в кабинета си и набра номера на полицейския участък.

— Искали сте да ви се обадя — изрече, след като се представи и я свързаха с инспектор Уолш.

Той звучеше спокоен и овладян.

— Да, госпожице Найт, така е. Бихте ли ни предоставили всички лични документи, банкови извлечения и други подобни, които майка ви е съхранявала в жилището си?

— Да, добре. Да донеса ли в управлението това, което успея да намеря?

— Да, ако обичате. Бихте ли проверили дали е взела със себе си чековата си книжка?

— Да, ще проверя. Имате ли някакви новини?

— Твърде рано е да се каже, но проверяваме всичко — отвърна Уолш с равен глас.

— Още ли не сте открили колата й? — попита Джоана с нотка на отчаяние в гласа.

— Все още не.

Нямаше какво повече да каже. Прилоша й, но обеща да се свърже с него и затвори.

— Какво става? — попита Елинор и влезе в кабинета й. — Какво мислят, че е станало? О, Боже, това е истински ужас! Толкова се тревожа.

— Трябва да отида в апартамента на Арабела, за да проверя някои неща — кратко каза Джоана. — Няма да се бавя.

— Не бързай да се връщаш. Поговорих с момичетата в ателието и всичко е под контрол.

 

 

Докато таксито я отвеждаше към Емперърс Гейт, тя се опита спокойно да обмисли кои причини биха могли да доведат до изчезването на майка й. Искала е спешно да купи още плат? Или гарнитури от някакъв специален доставчик? Не се връзваше.

Мелоса я посрещна неспокойно:

— Върна ли се майка ти?

— Боя се, че не, Мелоса. Предполагам, че не си чувала да планува някакво пътуване?

Икономката поклати глава, кършейки ръце.

— Нямам представа. Луиз непрекъснато пита за нея. Сутринта ми вика: „Къде е мама?“ После я заведох на училище. Скоро трябва да я взема, ама тя пак ще ме попита.

Джоана кимна разбиращо.

— Полицията я търси и се надявам скоро да имаме новини.

Докато говореше, влезе в елегантната дневна с издължените прозорци, които гледаха към балкона, и оригиналната камина в стил „Едуард“. Арабела бе декорирала помещението с красиво пано от теракота и с меки мебели с ленена дамаска. Цветята, които през почивните дни бе подредила в кристалните вази, бяха все още свежи и във въздуха се носеше приятният им аромат. Джоана си спомни, че е едва вторник. Струваше й се, че майка й е изчезнала преди седмица, но в действителност се бе случило едва вчера сутринта.

Настани се пред красивото писалище между два от прозорците и започна да преглежда всички отделения и чекмеджета, защото знаеше, че Арабела държи там личните си документи. Чувстваше се неловко да рови из нещата й. Сякаш я шпионираше. Попаднеше ли на банково извлечение, на сметки или на копия от написани чекове и на писма от приятелите на майка си, тя ги прибираше в един плик за Уолш, без да ги чете. Бяха нещо лично, което не я засягаше. След това попадна на списъка с хората, на които Арабела беше изпратила коледни честитки, на свитък с разписки, на празни поздравителни картички, стари дневници, снимки, правени през ваканциите, и на един бележник с надпис „Забавления“.

Тук беше описала датите, на които е организирала тържества, имената на присъстващите, храната и напитките, а най-отдолу — с какво е била облечена. Джоана се усмихна. Съвсем типично за майка й — не искаше гостите й да я виждат два пъти с една и съща рокля.

С болка установи колко мъчително усеща липсата й, макар че понякога Арабела бе способна да бъде най-отвратителният човек на земята. Имаше моменти, когато Джоана искрено копнееше никога да не се бе съгласявала да работи в компанията и когато изживяваше болезнено отказа си от кариерата на художник. Сега завинаги щеше да си остане просто „дъщерята на Арабела“ и никога нямаше да спечели собствена известност. Понякога тези смесени чувства я объркваха, но в този момент нямаше никакво съмнение какво точно изпитва. Майка й й липсваше и тя отчаяно копнееше да се върне.

Стори й се, че чува някакъв шум, и се извърна с неприятното чувство, че някой я наблюдава. Нямаше никого. Мелоса беше отишла да прибере Луиз от училище и тя бе сама в апартамента.

След като изпразни бюрото и напъха всичко в голяма найлонова торба, Джоана се премести на мястото, където Арабела държеше деловите си документи, за да провери дали сред тях случайно няма да открие нещо лично. Тези книжа се пазеха в голяма картотека, монтирана във вътрешността на старинен черен лакиран китайски шкаф. Намираше се от едната страна на камината, а върху него имаше настолна лампа и няколко украшения.

Джоана вдигна месинговата заключалка на капака. Арабела непрекъснато губеше вещите си, затова раклата никога не се заключваше. Прегледа документите, които майка й кой знае защо предпочиташе да държи у дома. Всичко бе прилежно подредено под различни заглавия. Не откри никакви лични документи, отново затвори капака и за един ужасен миг изпита усещането, че затваря ковчег. Каза си, че не бива да става жертва на фантазиите си, надраска набързо бележка за Мелоса и си тръгна, бързайки да се отдалечи от скръбната пустота на дома, който доскоро бе пълен със светлина и смях.

Отиде в управлението и предаде всичко на инспектор Уолш.

— Благодаря ви — каза той. — Ще ви се обадим веднага щом научим нещо. Опитайте да не се безпокоите.

На улицата Джоана махна на едно такси и включи телефона си, осъзнала до дъно безрадостната и мрачна ситуация. Набра номера на Фреди. Той тъкмо отивал от съда към кантората си на Бедфорд Роуд.

— Какво става, скъпа?

— Ходих до апартамента на мама, за да събера личните й документи и да ги занеса в полицията — каза Джоана и избухна в сълзи. — Фреди, направо ще се побъркам от тревога. Новината е във всички вестници. В полицията не знаят нищо. Къде е тя, за Бога?

— Постарай се да не се тревожиш. Сигурен съм, че има съвсем правдоподобно обяснение. Че какво може да й се случи между Кенсингтън и Пимлико, за Бога? При това в най-натоварения час, когато на улицата има стотици хора, които могат да видят? Не може просто да се стопи във въздуха, Джо.

Таксито спря пред „Арабела Дизайнс“. До входа се бе събрала тълпа репортери.

— Трябва да затварям, Фреди. Пристигнах в магазина и май се оказвам обсадена от репортери. Ще се видим по-късно, става ли?

Когато излезе от таксито, папараците едновременно се спуснаха към нея и я заслепиха със светкавиците си. Отвсякъде я обстрелваха с въпроси.

— Някакви новини от Арабела, скъпа?

— Научихте ли нещо?

— Погледни насам, миличка.

— Доколко е сериозно?

Навираха камерите в лицето й. Ушите й заглъхнаха от глъчката на множество гласове. Втурна се по тротоара, навела глава, и протегна ръка, за да бутне вратата на магазина, но… тя се оказа заключена.

— По дяволите! — изруга под нос и започна да чука по стъклото с кокалчетата на пръстите си.

Фотографите застрашително я наобиколиха от всички страни. Почувства се като хваната в капан. Потропа отново, този път по-силно. Защо беше заключена проклетата врата? Обикновено не го правеха.

Появи се Елинор и започна да отваря ключалките, като че ли разполагаше с цялото време на света. Джоана натисна месинговата дръжка, вратата внезапно се отвори и тя замалко не падна в магазина.

Асистентката затръшна вратата зад гърба й и отново пусна всички резета.

— Наложи се да заключа — оправда се тя, — в противен случай всички тези ужасни хора щяха да нахлуят вътре.

— Можеше да ми позвъниш на мобилния и да ме предупредиш — сряза я Джоана. Беше на прага на нервен срив. Разбунената тълпа журналисти я беше разклатила здравата.

Но най-лошото тепърва предстоеше. Едва бе влязла в кабинета си, когато Роузи почука на вратата. Цялата гореше и изглеждаше силно обезпокоена.

— Не искам да създавам проблеми, Джоана — тихо каза тя, — но не мога да допусна Елинор да се натрапва в работилницата и да нарежда на всички какво да правят. Всички сме разтревожени от изчезването на Арабела и осъзнаваме, че колекцията трябва да бъде завършена навреме. Но ако продължава все така да тормози момичетата, да знаеш, че ни чакат неприятности. Тя няма никаква работа в ателието!

Джоана я изгледа с разбиране:

— Какво искаш да направя, Роузи?

— Можеш ли да дойдеш и да им вдъхнеш малко смелост? Или по-скоро увереност. Харесват те и ще се успокоят, ако поговориш с тях.

— Разбира се. Ей сега идвам — отвърна Джоана и се зачуди какво ли трябва да им каже. Докато се качваше по стълбите след Роузи, замалко не се сблъскаха с Елинор, която слизаше от ателието.

— Всичко върви като по вода — важно заяви тя.

Направи се, че не я чува. Когато влезе в работилницата, двадесетте жени спряха работа и впериха в нея уморените си погледи. Бяха облечени в бели униформи и седяха зад маси, застлани със защитно бяло покритие, за да не се цапат дрехите. Възрастта им варираше от деветнадесет до шестдесет години — по-възрастните познаваше още откакто беше дете. Сега застана срещу тях и по лицето й заигра треперлива усмивка почти през сълзи. Роузи застана до нея и в този миг Джоана забеляза, че и Елинор влиза в стаята.

— Исках само да ви кажа… — несигурно поде тя, — че в момента всички сме подложени на огромен стрес и че съм ви много благодарна за упоритата ви работа и за старанието да завършим колекцията. Не знам какво се е случило с майка ми, но се надявам скоро да получим новини. Полицаите правят всичко по силите си. А междувременно ние трябва да продължим подготовката за ревюто, защото… тя би искала така — в гърлото й сякаш заседна буца и за момент се оказа неспособна да продължи.

— Джоана се опитва да каже — пристъпи напред Елинор с твърде рязка увереност, — че всички трябва здраво да настъпим педалите. Дрехите трябва да са готови до четвъртък, а това означава, че на някои от нас може да се наложи да остават до късно. Предлагам Роузи да направи списък на онова, което трябва да се свърши, за да може да подредим нещата по важност, и…

Роузи я измерваше с гневен поглед.

— Извинявай, но не смятам, че има нужда да ни обясняваш какво иска да каже Джоана. Продължавай, миличка… — каза тя и кимна към Джоана, която беше почервеняла като домат.

Прехапа устни и продължи сериозно:

— Просто исках да благодаря на всички ви. Сигурна съм, че ревюто ще бъде великолепно и че Арабела винаги е била благодарна за усърдната ви работа. Надявам се да бъде тук в петък вечер… Всички се надяваме. А междувременно… приемете искрените ми благодарности.

Една-две работнички развълнувани изтриха сълзите си, припомняйки си я като сериозно малко момиченце с плитки, което много се боеше от властната си майка. А виж колко достойна и прекалено зряла за годините си жена бе станала. По-младите я гледаха с одобрителни усмивки и си мислеха, че всъщност е много готина.

Елинор се върна в кабинета си, обидена от факта, че усилията й да замести Арабела бяха отклонени.

— Благодаря ти, миличка — прошепна Роузи на Джоана и я потупа по ръката.

 

 

Инспектор Уолш извика сержант Чембърс в своя кабинет в пет часа следобед.

— Намираме се в глуха улица с разследването на изчезването на Арабела Уебстър — обяви той. — Явно в този случай нещо ни убягва. Ще поискам официално обръщение, за да насърчим хората, които може да са видели нещо, да дойдат и да ни го съобщят. Навсякъде ще разлепим плакати с нейната снимка и ще я обявим за издирване по телевизията и по радиото. Освен това ще се наложи да проведем стотици разпити на персонала й, приятелите й и на хората от непосредственото й обкръжение. Тя е голяма клечка в модния бизнес. Явно познава всички — като се започне от фризьорки и фотографи и се стигне до журналисти и модели. Имам нужда от помощта ти за този случай, Чембърс. Ще трябва старателно да се поровим във всяка страна на живота й.

За пръв път, откакто Уолш го познаваше, лицето на сержант Чембърс грейна:

— Много добре, сър. Ще стане интересно.

— Няма съмнение — сухо отвърна Уолш. Вече бе започнал да добива представа каква всъщност е Арабела Уебстър.

 

 

Джоана си взе бутилка минерална вода от хладилника в малката кухничка и я отнесе в кабинета си. Бистрата и студена течност й подейства успокояващо. Подлудяваше я мисълта, че не знае какво се е случило с майка й. Погледна часовника си. Оставаха още няколко минути до края на работното време.

И в този момент вратата се отвори със замах и на прага застана Елинор с почти налудничаво изражение на лицето си.

— Ще ти бъда много благодарна, ако не се месиш в начина, по който ръководя бизнеса — нахвърли се тя върху нея със сълзи на очи. — Тук си само защото майка ти беше така щедра да ти даде работа. Но аз работя тук от дванадесет години и я познавам от много по-отдавна. Настоявам да ме оставиш да решавам как да се отнасям с момичетата от шивалнята. Току-що подкопа авторитета ми.

Джоана се сви, слисана от откритата враждебност на асистентката. Никога не я бе харесвала, още когато беше на десет години и Арабела бе наела Елинор с обяснението, че е нейна стара приятелка от училище. Дори тогава се усещаше неприязънта й, сякаш ревнуваше от детето. А сега вече бе станала неприкрито жестока.

— Ни най-малко не съм целяла това, Елинор — помирително каза Джоана. — Последното, от което се нуждаем в момента, са проблеми в шивалнята. В действителност Роузи отговаря за нея и смятам, че трябва да я оставим да се оправя.

— Но майка ти не е тук, за да ги притиска — възрази другата, — и те няма да успеят да завършат дрехите навреме за ревюто, ако не се хванат здраво за работа.

Джоана забеляза, че асистентката е на прага на истерията.

— Ще се справят, Елинор. Никога не са ни подвеждали.

— Просто искам да кажа, че Роузи не успява да изстиска най-доброто от тях. Тя е…

— Тя се справя добре — Джоана беше твърдо решена да изглежда спокойна, макар избухването на Елинор да я бе извадило от релси.

По бузите на асистентката се стичаха сълзи, тя се удряше по челото и размахваше ръце в безпомощен гняв.

— Но, Джоана, това е изключително важно… — подхвана тя, но се обърна, изруга тихо и затръшна вратата зад гърба си. Джоана я чу да прекосява шумно площадката, след това последва още един трясък, когато затвори вратата на собствения си кабинет.

Изпи водата направо от бутилката и се отпусна на стола си. Какво й ставаше на Елинор, по дяволите? Да не би да знаеше за изчезването на Арабела повече, отколкото казваше? Не може да бъде. И все пак… Грабна слушалката и набра номера на баща си. Той вдигна незабавно.

— Помислих си, че може да си ти — каза Джереми. — Някакви новини?

— Всъщност не. Обаждам се да ти кажа, че ще мина да видя Луиз на път за дома ти тази вечер. Мелоса казва, че мама започва ужасно да й липсва, затова ще отида да я ободря.

— Горкото дете. Ще трябва да… — прекъсна изречението си Джереми. По-късно щяха да разполагат с достатъчно време да поговорят. — Добре, Джо, ще се видим после. Фреди ще успее ли да дойде?

— Надява се да успее.

— Чудесно. Довиждане, миличка.

 

 

— Джоана! — възкликна Луиз и се хвърли в прегръдките на сестра си, сякаш не я бе виждала от месеци. След това се притисна към ръката й, а личицето й беше същинско олицетворение на страданието. — Къде е мама? Всички в училище ми казват, че няма да се върне.

— О, миличка! — Джоана поведе детето към дивана в дневната, придърпа го към себе си и го притисна в прегръдките си. — Не обръщай внимание какво ти казват хората. И двете знаем, че мама никога не би избягала и не би ни изоставила — тя се взря сериозно в огромните сини очи, засенчени от гъсти мигли. Очите на Арабела. — Мама те обича много, много…

— Ти също!

Джоана я прегърна силно и гърлото й внезапно се схвана.

— Да, аз също, мъничето ми. Трябва да бъдем силни, докато тя се върне. Тази седмица е много важна за нея, затова съм сигурна, че просто е отишла да купи още плат или някакви специални пера, или…

— Но не кожа.

— Не, никаква кожа. Освен ако не е изкуствена.

Луиз одобрително кимна. Изглеждаше малко по-спокойна.

— Но защо полицията не може да я открие? Едва ли е отишла далече. Мелоса ми каза, че са разлепили снимки на мама в метрото.

Джоана се намръщи и прокле голямата уста на икономката. Беше объркала всичко. Не искаше детето да разбира колко сериозно е положението и се обвиняваше, че не я бе предупредила за това.

— Не обръщай внимание на думите на Мелоса или на когото и да е другиго.

— Когато се върнах от училище, се опитах да се обадя на татко, обаче никой не вдигна. Оставих съобщение на телефонния му секретар.

— Сигурно е бил на лекции.

— Надявам се мама да се върне, преди да отида при него за почивните дни. Не знам какви дрехи да си взема.

— Ще ти помогна, миличка. Вечеря ли вече?

Луиз кимна и готова да заплаче, попита тихо:

— Не можеш ли да останеш да спиш при мен?

— Би ли искала да остана?

Устните на момиченцето потрепериха:

— Да, не искам да оставам тук сама с Мелоса.

— Тогава ще остана. Имаш ли нещо против най-напред да отида и набързо да вечерям с татко, а след това да се върна?

По лицето на детето се изписа облекчение и то явно се поуспокои. След това оживено закима с глава:

— Може ли и Фреди да дойде?

Сестра й се засмя:

— Не можем без Фреди, нали? Добре, ще предупредя Мелоса, че ще дойдем след вечеря.

— Можеш да вземеш някоя от нощниците на мама — каза Луиз, порозовяла от удоволствие.

Настана кратко мълчание, а след това Джоана небрежно подметна:

— Благодаря ти, миличка, но и бездруго трябва да се отбия у дома и да си взема четката за зъби.

Кой знае защо от мисълта да облече някоя от нощниците на майка си внезапно я побиха тръпки.

 

 

Щом излезе на Кромуел Роуд, тя махна на първото такси, което видя, и каза на шофьора:

— Портси Плейс, моля. Близо е до Марбъл Арч.

Виктория Найт отвори вратата и веднага притисна заварената си дъщеря в прегръдките си.

— Милото ми момиче — каза сърдечно. — Много съжалявам за цялата тази история. Сигурно ти е ужасно трудно. Влизай. Предполагам, че няма да откажеш едно силно питие.

Тя поведе Джоана надолу по полутъмно стълбище към приземната кухня на малката къща. Пълната й майчинска фигура бе напъхана в бежова пола, която се загръщаше около тялото, и в измачкана бяла фланелка. Прошарената й коса бе прибрана високо, а по лицето й, набраздено от бръчки от смях, нямаше никакъв грим. Ако Джереми нарочно се бе постарал да си избере жена, която да е пълна противоположност на Арабела, със сигурност бе намерил най-подходящата.

Завариха го да разлива виното в чашите върху кухненската маса.

— Джо, скъпата ми! — прегърна я той с една ръка, а с другата й подаде чаша вино. — Веднага излей това в гърлото си — нареди й, като забеляза колко е развълнувана. След това нежно я настани на един стол.

Тя отпи от изстуденото бяло вино и облегна лакти на масата.

— В такива моменти ми се иска все още да пушех — мрачно отбеляза Джоана, но вече се чувстваше по-добре, някак по-сигурна в тази непретенциозна къща.

Джереми и Виктория бяха олицетворение на двойка домашари, които обичат простичките неща в живота. Те нямаха деца, но обожаваха своя териер Каспър, готвеха заедно, слушаха джаз и четяха много. Докато беше ученичка, Джоана прекарваше много време с тях и това бе единственото истинско семейство, което някога бе имала. Усмихна се на баща си, който наместваше закръглената си фигура на един стол от отсрещната страна на масата, и забеляза, че дори когато е сериозен, пълното му лице и сивите му очи излъчват добро настроение.

— Разкажи ни какво става — нетърпеливо я подкани Виктория, докато поставяше на масата купичките с маслини и ядки.

— Не знам откъде да започна — каза Джоана, отпи отново от виното си и Джереми се пресегна през масата, за да долее чашата й. — Мама просто изчезна безследно. От колата й също няма следа. Нищо. Не може да е заминала в чужбина, защото открих паспорта й. Последният човек, който я е виждал, е Ерик, рано сутринта вчера. Казва, че е останала само петнадесет минути, и мога само да предполагам, че се е качила в колата си и е тръгнала към магазина. Но какво е станало после? Това е истински кошмар. Луиз непрестанно пита за мама и аз й обещах да пренощувам при нея. Елинор ми създава проблеми, защото непрекъснато разстройва Роузи. За репортерите да не говорим! — прокара пръсти през късата си коса и тя щръкна. — Скапана работа! — додаде яростно.

— Вече се свързаха с нас — мрачно каза Джереми.

— Кой?

— Пресата. Искаха да знаят дали сме я виждали скоро. Дали все още сме в добри отношения. Питаха ме какво се е случило според мен. Боже, те са просто шайка тъпаци!

Джоана сви рамене:

— Най-смешното е, че ги ухажвам от месеци, за да извоювам максимално голяма популярност за ревюто, а сега искам просто да ме оставят на мира.

— Как можем да ти помогнем? — попита Виктория.

— Само ни кажи — добави баща й.

Джоана им се усмихна, трогната дълбоко:

— Много мило от ваша страна. Мисля, че всичко е под контрол. Какъв ден сме днес? Вторник ли? Боже, изгубих представа за времето. Остава ни утре и четвъртък, ревюто е в петък. Но се тревожа за Луиз. Трябва да отиде у Ерик чак в петък вечерта, за да прекарат заедно уикенда, утре е почивният ден на Мелоса, а аз просто не знам какво да правя…

— Няма проблем, мило момиче — прекъсна я Виктория. — Защо не я оставиш при нас утре? Така ще бъдеш свободна до края на седмицата. Ние ще я заведем у Ерик в петък вечерта.

Джоана усети как от плещите й пада огромен товар.

— Наистина ли ще го направите?

Луиз много обичаше Джереми и Виктория, а още повече Каспър. Много щеше да се радва да прекара няколко дни с тях.

— Това би било прекрасно и по друга причина — продължи Джоана. — Децата в училище я плашат с истории за майки, които изчезват и никога не се връщат. Ще се обадя на директорката и ще й кажа, че Луиз няма да ходи на училище, докато… докато… — гласът й секна и от очите й внезапно рукнаха сълзи. Закри лицето си с ръце.

Баща й стана и каза:

— Ела тук, миличка — Заобиколи масата и я взе в прегръдките си. Залюля я сякаш е дете. — Всичко ще бъде наред — повтаряше тихо. — Ще се оправиш.

 

 

По-късно през нощта, докато лежеше до Фреди в стаята за гости в апартамента на Арабела, Джоана си припомни думите на баща си. Беше й казал, че ще се оправи. Но не бе споменал нищо за Арабела.