Уна-Мери Паркър
Коварно отмъщение (3)

Трета глава

Сряда, 15 септември, сутринта

„След два провалени брака и шеметно издигане в света на модата…“

На следващата сутрин сензационната новина за изчезването на топдизайнерката беше на първите страници на всички вестници. Докато хората пътуваха във влаковете и автобусите към работата си, Арабела им се усмихваше от свои снимки, правени на бляскави партита, зашеметителна в някой от собствените си модели.

Джоана пристигна на работа и чу телефоните вече да звънят. Не спряха цял ден. Загрижени клиенти изразяваха тревогата си с шокирани и вежливи гласове и се интересуваха какво ще става отсега нататък. Журналисти с всякакви акценти искаха изявления, които да могат да цитират, и непрекъснато питаха Джоана какво се е случило според нея.

По обяд Роузи слезе от шивалнята. Очевидно бе плакала.

— Нещата май са доста зле, нали? — мрачно попита тя, след като влезе в кабинета й и посочи към купчината вестници върху бюрото.

— Да — призна Джоана. — Но ми се иска да не се бе превръщало в чак такава сензация, защото така изглежда много по-зле, отколкото най-вероятно е.

Управителката на ателието поклати глава:

— Няма я вече три дни. Това просто не е в стила й. Така казваха и всички останали. Човек можеше да разчита на Арабела да свери часовника си по нея. Тя никога не закъсняваше. Тези клиширани забележки действаха ужасно потискащо на Джоана. Особено като знаеше, че са истина.

Роузи прекъсна размислите й:

— Нали ти ще я представяш на ревюто?

Джоана я погледна смаяно.

— Не бях се замисляла за това.

— А трябва, миличка. Ако не го направиш, Елинор ще се изпъчи на преден план.

— Но… необходимо ли е някой да представя мама? И какво ще правя?

Като видя удивлението, изписало се по лицето й, Роузи си напомни, че тя досега бе живяла в сянката на майка си и вероятно е твърде уплашена, за да се наложи.

— Ами каквото щеше да направи Арабела, ако беше тук. Ти вчера вече започна, като поговори с момичетата. Трябва просто да дирижираш оркестъра, само това е.

— Само ли?

Управителката на ателието кимна, а розовото й лице бе сериозно. Тя посочи с пръст нагоре към шивашкото ателие.

— Казвам ти, миличка, тези момичета няма да позволят на Елинор да ги ръководи. Никога досега не съм го казвала, защото не е било моя работа, а и майка ти не би допуснала и дума да се издума против нея, но ние горе не можем да я понасяме. Ако в петък започне да се бърка, чакат ни неприятности. Трябва да поемеш ревюто в свои ръце. Ние всички те подкрепяме, до една. Много ти се възхищаваме, че продължаваш да идваш на работа дори и след изчезването на майка си и да се бъхтиш здраво като всички нас — заяви Роузи и в дълбоките бръчки около очите й проблеснаха сълзи.

— Ще направя всичко по силите си — тихо каза Джоана. Отговорността да заеме мястото на майка си само увеличаваше товара, който вече тегнеше върху плещите й. Твърде много хора зависеха от успеха на това ревю, включително и спонсорите. А сега щяха да зависят и от нея.

— Знам, че ще е така, миличка — меко каза Роузи. — Ти си истински боец, няма никакво съмнение.

— Джоана, мислех си…

Двете рязко се извъртяха. Елинор стоеше на прага с объркан вид. Джоана се запита каква част от разговора е чула.

— Да, Елинор?

— Всъщност трябва да занесем всичко в залата най-късно утре вечер.

Младата жена се намръщи, но знаеше какво е разписанието.

— Уговорката е да тръгнем оттук в петък в седем сутринта…

— Късно е — засуети се Елинор. — Позволи ми да отбележа, че…

Роузи сложи ръце на кръста си и гневно я изгледа.

— Няма да ни пуснат в залата преди деня на ревюто и ти много добре го знаеш, Елинор. Предупредиха ни за това в самото начало. Както и да е, всичко е уредено.

— Нека да отбележа… — асистентката направо щеше да се пръсне в желанието си да се изкаже.

— Роузи е права — каза Джоана с характерния си спокоен тон. — Арабела каза, че трябва да се съобразяваме със строгото разписание, направено от организаторите, за да не пречим на останалите дизайнери.

Елинор отчаяно въздъхна и буреносно напусна стаята. Роузи изви вежди, изгледа Джоана, а тя бавно й кимна в отговор. Началничката на шивачките имаше право. Длъжна бе да поеме нещата в свои ръце. Кой знае защо изчезването на Арабела се отразяваше на Елинор по-зле, отколкото на всички останали.

 

 

Сряда, 15 септември, вечерта

След като настани щастливата Луиз в свободната стая в дома на Джереми и Виктория, а Каспър се намести да спи под леглото, Джоана целуна сестра си за лека нощ, благодари на баща си и съпругата му и се прибра в собствения си апартамент. Той представляваше тристайна мансарда на Уоруик Скуеър, където беше живяла с три приятелки, преди Фреди да се премести при нея. Допадаха й просторът и височината — жилището бе на нивото на най-високите дървета в околните паркове.

Мръсните чинии в мивката, неоправеното легло, мокрите кърпи, зарязани на пода в банята, и изсъхналите цветя във вазата във всекидневната й напомниха, че нямаше време за нищо у дома след изчезването на Арабела. Поддържането на апартамента, или „гнезденето“, както шеговито казваше Фреди, я успокояваше и лекуваше. Той щеше да закъснее и тази вечер, затова тя си пусна музика и методично изми съдовете, избърса кухненския под, изхвърли боклука, застла чисти чаршафи в спалнята, излъска банята и най-накрая пусна прахосмукачка и избърса праха. Отрази й се не по-зле от спортна тренировка.

Разгорещена и потна, Джоана се излегна в ароматната вана, после си претопли консерва с доматена супа, защото Фреди бе казал, че ще си вземе нещо за хапване, и се пъхна между чистите чаршафи с книга в ръка, за да дочака завръщането му. Прозаичната физическа работа й помогна да се успокои.

Беше почти единадесет часът, когато го чу да си отключва входната врата.

— Здрасти, скъпа! — поздрави той, като влезе право в спалнята. Тежко се отпусна на леглото, наведе се напред, притисна гърдите й с цялата си тежест и силно я целуна по устните.

— Здравей — тихо отвърна тя. — Добре ли си? Успя ли да хапнеш нещо?

Той се отдръпна и се засмя:

— Изядох една огромна пица и изпих литри кафе, така че в момента направо ще се пръсна.

По-рано вечерта й бе позвънил, за да я попита дали няма някакви новини, но въпреки това сега отново прояви интерес.

— Нищо — поклати глава тя. — В полицията сигурно им прилошава само като чуят гласа ми. Звъня им на практика през час, но чувам все едно и също. „Боя се, че нямаме сведения, госпожице“ — тя се облегна на възглавниците и притвори очи. — Иска ми се да се събудя и да установя, че всичко е било ужасен кошмар.

Той се изправи и започна да сваля множеството дрехи, които бе принуден да носи, за да се предпази от леденостудените зали на съда, особено в понеделник, след като отоплението е било изключено през почивните дни.

— А как е духът в офиса, скъпа?

— Елинор е луднала, но това едва ли е новина.

— Но защо я държите на работа, за Бога?

— Нямам представа. Мама казва, че била незаменима. Тя уговаря срещите с клиентите и те, изглежда, наистина я харесват, може би защото непрекъснато се умилква около тях. Оправя сметките и се занимава със заплатите. Плаща разходите и пише писмата. Мама никога няма да я уволни.

Той рязко вдигна поглед, но тя бе извърнала лице, затова не успя да види изражението в очите й. Фреди имаше собствено мнение за онова, което се бе случило с Арабела. Но след като Джоана говореше за майка си в бъдеще време, явно не го споделяше.

— Това са все неща, които всяко интелигентно момиче на двадесет години може да върши — небрежно подметна той и хвърли ризата си в един ъгъл. — Откога е в компанията?

— От векове. Били са съученички. Но не мога да си представя, че са били приятелки. Толкова са различни.

— Елинор не се е женила, нали? — черните му чорапи, а след това и боксерките последваха ризата.

— Не, никога не е имала и приятел.

Фреди се усмихна присмехулно.

— Малко ми напомня за госпожа Денвърс^[1].

— Никога не съм се замисляла за това — учудено каза Джоана. — Винаги съм я възприемала като напълно отдадена на фирмата жена. Само дето напоследък установих, че не е отдадена на мен — добави сухо.

Фреди излезе от стаята. Тя чу шуртенето на душа и се провикна:

— Как върви делото?

— Безмилостно — извиси глас в отговор той. — Ще прекарам в съда най-малко още две седмици.

— Горкичкият.

— Е, поне наближават почивните дни.

Джоана се излегна по гръб и се замисли за наближаващия уикенд. Ревюто щеше вече да е минало. Напрежението в работата ще е спаднало. Баща й я бе уверил, че след посещението си при Ерик Луиз може да остане при тях колкото пожелае. Но Джоана нямаше да може да си отдъхне, докато не получи новини от Арабела. Щеше да продължи да се измъчва и напрежението щеше да продължи да расте. Беше заключена в чистилището и нямаше начин да избяга оттам.

Шуртенето на водата престана и Фреди излезе от банята, ухаещ на сапун и на паста за зъби. Джоана му се усмихна — обичаше го, беше му благодарна и разчиташе на него като никога досега.

Бистрите му сини очи я пронизаха с острия си поглед. Въздухът в притихналата им спалня беше зареден с мъчително напрежение.

Внезапно у нея се зароди силно желание, което я остави почти без дъх.

— О, Фреди, обичам те… — промълви и протегна ръка към него.

— Ела насам, миличка.

Той се пъхна в леглото до нея. Устните му докоснаха нейните. Силните му мускулести крака обвиха нейните. Той започна да я целува жадно и пламенно и на моменти тя просто не осъзнаваше себе си, обзета от желанието да стане част от него. Той бързо проникна в нея като слънчев лъч, озарил безрадостен сивкав пейзаж, и Джоана най-сетне се почувства цяла.

 

 

Сряда, 15 септември, през нощта

Какво дълго пътуване, нали? Поне така изглеждаше. Сигурно и на теб ти се е сторило продължително и уморително…

Но сега всичко остана зад гърба ни. Тук сме и сме в безопасност. Вече никой няма да ни раздели. По-скоро бих умрял… така да знаеш. Наистина. Бих предпочел да умра, отколкото да се разделя с теб.

Но защо говоря такива тъжни неща? Това никога няма да стане. Предполагам, че съм уморен. Затова звуча малко тъжно.

Ха! Както когато човек очаква да дойде Коледа и да получи много подаръци, а когато стане… кулминацията вече е преминала.

Не че това да си тук с мен не е кулминацията. Съвсем не! Не ме разбирай погрешно. Просто умората си казва думата. След първоначалната еуфория умората винаги ме спохожда.

Няма от какво да се боиш. Нали разбираш това? Отсега нататък ще се грижа за теб, както никой досега не го е правил. Ще ти нося цветя всеки ден… Нали обичаш цветята? Знаех си, че е така. А музика обичаш ли? Аз обичам музиката, стига да не е тъжна. Не обичам нищо в минор, много ви благодаря. Кара ме да се чувствам нещастен…

Казват, че музиката е храната на любовта. Вярваш ли в това? Аз не съм сигурен. Поезията може би. Мисля да донеса книжка с прекрасни стихове, които да четем заедно…

 

 

Петък, 17 септември, сутринта

„Трябва само да следя да се спазва поредността и всяка манекенка да облече правилната дреха“, непрекъснато си повтаряше Джоана, когато пристигна в магазина в шест часа сутринта в петък. Роузи вече бе там и проверяваше номерцата, закрепени за всеки модел, пъхнат в найлонова торба. Обувките и шапките бяха в кутиите. Бижутата, взети назаем от „Картие“, щяха да пристигнат направо в залата точно преди началото на ревюто. Трябваше да ги донесе охраната, която щеше да ги наблюдава до края на спектакъла.

След това се появи Елинор, задъхана и възбудена. Цялата се тресеше от напрежение.

— Всичко готово ли е? Боже, как ми се иска Арабела да беше тук!

— Готови сме — спокойно отвърна Джоана. — Роузи проверява всичко за последен път.

Елинор не й обърна внимание.

— Роузи, сигурна ли си, че си приготвила наметките с пера? — попита тя и обходи стаята с неистов поглед. — Вчера висяха до вечерните рокли.

Роузи я изгледа предизвикателно и каза:

— Всичко е прибрано, номерирано и описано. Имаме петдесет копия на списъка. Остават само моделите и бижутата. Доволна ли си?

Елинор се изчерви и погледна към Джоана сякаш за подкрепа, но тя проверяваше собствените си кутии с информация за пресата и с програмите за поканените гости. Често бе помагала на Арабела по време на частните презентации, които уреждаше в уютната приемна долу за избрани гости, настанени в позлатени столове, специално наети за случая. Този път щеше да е различно. Днешното ревю щеше да се състои в гигантска шатра, специално издигната за случая, и нямаше да бъде нито уютно, нито в тесен кръг. Предната година Арабела я бе изпратила да наблюдава представянето на един от конкурентите им, понеже не искаше да се появи лично — щеше да прилича на разузнаване. Това преживяване отвори очите й. Беше впечатлена и уплашена от размаха на майсторската и професионална продукция. Вече знаеше какво да очаква.

На място, подобно на тъмен самолетен хангар, щеше да има дълъг около 140 метра подиум, който ще се простира към средата на залата като искряща бяла писта, висока и тясна, осветена от десетки ослепителни прожектори, монтирани на металната решетка под тавана. Стотици столове ще бъдат подредени в редици наоколо, а на всеки от тях ще се мъдри лелеяната табелка: „Запазено“.

Особено на тези на първия ред. Те бяха предназначени за най-важните гости — редакторите на известните модни списания и вестници и най-актуалните имена от списъка със знаменитостите. Те ще очакват да ги снимат не по-малко от моделите.

Освен това щеше да е горещо и задушно. Хората от тълпата, притиснати плътно един до друг, особено назад, където няма да има място дори за правостоящи, ще са крайно възбудени. Музиката ще бъде оглушителна и най-вероятно фънк. И тогава ще започне ревюто. Манекенки със силно гримирани безизразни лица и сложни прически ще започнат да дефилират с плавната и точна грация на течност, която се излива в чаша. Движенията им ще са съвършени, сякаш са програмирани и насочвани с дистанционно управление. Светкавиците на десетки фотоапарати ще пронизват пространството с острото си ослепително сияние. След това телевизионните камери, издаващи специфичното си бръмчене, ще дадат в близък план някоя особено скандална дреха и ще се спрат по-продължително на чатала или на гърдите на манекенката. Междувременно модните журналисти фанатично ще си водят записки и ще поглъщат моделите с очи, както изгладнели бежанци гледат къшей хляб.

„И това е само отпред. А какъв ли адски хаос цари отзад?“, запита се Джоана. Щеше да разбере само след няколко часа. А Арабела нямаше да бъде там, за да ласкае, да успокоява и да контролира всички.

Джоана се заключи в тоалетната, за да се опита да спре сълзите, които внезапно започнаха да напират в очите й отчасти от страх, отчасти от скръб. Някъде вътре в нея едно малко детенце плачеше: „Мамо, къде си? Моля те, бъди тук днес. Моля те.“ А възрастният човек казваше: „Стегни се, за Бога. Ти завеждаш връзките с обществеността на «Арабела Дизайнс». Нямаш право да рухваш сега.“

Издуха носа си, наплиска лицето си със студена вода и прокара гребен през косите си. Стресна се от силното чукане по вратата на тоалетната.

— Джоана? Там ли си? Пристигна камионът, за да натовари всичко — извика Елинор.

Денят, който щеше да бъде триумфът на Арабела, започна.

 

 

— Грим, Джоана? — попита някакво момиче, облечено в розов гащеризон. Носеше нещо, което приличаше на кутия с инструменти. Оставаха само десет минути до началото на ревюто и напрегнатото очакване се усещаше във въздуха почти осезаемо. Всички манекени бяха гримирани, лицата им бяха напудрени, върху клепачите им бе нанесен брокат, а устните им бяха начервени с тъмнолилаво червило. Цял екип от фризьори беше пристигнал, за да накъдри, навие, среше, сплете и лакира косите на момичетата. В момента обличаха първите облекла, които щяха да представят. А също съответните обувки и бижута.

Отпред неколкостотин души се бяха наблъскали в горещата, натежала от уханията на парфюмите шатра, поздравяваха се на висок глас и си вееха с програмите. На един от столовете непосредствено до подиума седеше Луиз с широко отворени очи и жадно поглъщаше всяка подробност.

Джоана с тревога осъзна, че е станала център на вниманието.

— Грим ли? — повтори думата и се усмихна глупаво.

— Нали ти ще представяш Арабела? — попита момичето с гащеризона. — Роузи ни каза, че си нейна дъщеря и понеже тя не е тук, ти ще излезеш на подиума накрая.

Джоана се отдръпна ужасена.

— О, не! Не мога да го направя. Аз просто завеждам връзките с обществеността на компанията.

— Всички очакват да излезеш — опита се да й вдъхне увереност момичето, намести я в един стол, среса назад късата й коса и й пръсна малко лак. След това с малък триъгълен тампон започна да полага основата на грима върху лицето й.

— Но кой?… — Джоана наистина се паникьоса. Не стига, че трябваше да се погрижи за гладкото протичане на ревюто, а сега щеше да се наложи да излезе на подиума, заобиколена от всички тези дългокраки, високи и слаби красавици! — Не мога — безпомощно се противопостави тя.

— Напротив, можеш и трябва — каза един сърдечен, приятелски глас в ухото й. Роузи нежно й се усмихваше. — Трябва да го направиш заради Арабела — забеляза вълнението й и строго добави: — Представяш ли си какво ще каже, като се върне и разбере, че не сме направили всичко както трябва?

Номерът подейства. Джоана решително кимна:

— Но не искам много грим — каза на момичето. Вече бе облечена в костюм с панталон от черен креп с марката на Арабела.

— Може ли някой да ми заеме чифт обици? — попита тя, защото майка й винаги бе твърдяла, че обиците са нещо важно, особено за жените с къса коса.

Някой извади два златни клипса от кутията с бижута за ревюто. Момичето приключваше с грима й и помоли:

— Само още малко руж.

Джоана се погледна в огледалото, готова за ролята, която трябваше да изиграе. Независимо че разумът й нашепваше да не става глупачка, сърцето й все подскачаше, докато се оглеждаше наоколо и се надяваше Арабела да се появи измежду закачалките с дрехите, да се засмее и да каже: „Разбира се, че се върнах, миличка.“

Някой пъхна в ръката й бял плик. Тя го отвори с треперещи ръце. Беше картичка с пожелание за късмет, подписана от всички момичета в ателието.

Ревюто започваше. Музиката ехтеше. Дванадесетте манекенки стояха зад кулисите, готови за първото си появяване на сцената. Джоана се приближи към тях, като сгъна картичката и я пъхна в джоба си. Нямаше време да мисли. Нито пък да се разчувства. Това беше мигът на затишието, преди да се разрази бурята. Месеци планиране и работа щяха най-сетне да разцъфнат и да дадат плод. Всичко беше готово за началото. Липсваше единствено Арабела.

 

 

Цялото ревю премина в някаква шеметна бъркотия от дрехи, които се сваляха, обувки, които се изритваха настрани, още рокли, навличани през глава, провиквания за следващия номер, бижута за милиони лири, които се поставяха около шиите и китките на момичетата, фалшиви коси, които се прикрепяха за истинските, и шапки, нахлупвани до веждите. Въоръжените пазачи държаха всички под око. Гримьорите се суетяха, готови да нанасят поправки в движение. Манекените крещяха на хората, които им помагаха да се облекат, а те от своя страна крещяха на Елинор, която непрекъснато им се пречкаше. Понякога аплодисментите заглушаваха музиката, друг път музиката заглушаваше аплодисментите и всичко това — под ослепителните светлинни ефекти.

Без да се замисля, Джоана установи, че прави точно това, което бе вършила Арабела. Проверяваше всеки модел, преди да излезе на подиума. Наместваше някоя яка само с милиметър. Побутваше някоя шапка съвсем мъничко по-напред. Изпъваше някоя пола. Повдигаше някой шлейф, за да може платът да се разлее като водопад. Най-накрая се усмихваше окуражително на поредното момиче и прошепваше: „Прекрасно… изглеждаш великолепно… фантастично…“, за да може манекенката да излезе на подиума, преизпълнена с увереност.

Елинор я наблюдаваше, както бе правила през целия ден, с неприкрито раздразнение. Роузи и жените, които помагаха при обличането, непрекъснато я мушкаха с лакти и я изблъскваха настрани, сякаш бранеха Джоана, бъдещата царица, и от това кръвта й направо кипваше от завист.

На финала показаха прекрасна булчинска рокля, направена по модела на изящните гръцки роби, драпирана около тялото и завързана с тънък сребърен шнур. Аплодисментите се извисиха в кресчендо и ги заляха като огромни океански вълни. След това манекенките със смях заобиколиха Джоана, поведоха я към подиума и преплетоха ръце с нейните, готови да я избутат напред въпреки неспокойните й протести.

— Почакайте! — извиси се нечий глас над останалите. Джоана се завъртя и най-младата шивачка от ателието напъха в ръцете й огромен букет рози. Това вече беше прекалено, но нямаше време да спира, нямаше възможност да се мобилизира. Заведоха я вън, на подиума, където я посрещнаха бурни овации, които сякаш я пометоха като торнадо. Заслепена от светлините на прожекторите и зашеметена от оглушителните аплодисменти, тя все пак успя да си придаде самоуверен вид, макар че никога досега не й се бе искало толкова много да се скрие на някое тъмно и тихичко местенце. До екзотичните и бляскави манекенки тя се чувстваше болезнено невзрачна и тромава, но тъкмо нея обичаше публиката, защото изглеждаше като нормален, жив човек. Такова бе излъчването й. Разнасяха се непрекъснати викове „Браво!“. Знаеше, че това не се дължи на нея самата — не бе измислила нито един модел, не бе направила нито един шев, — дължеше се на факта, че е дъщеря на Арабела. Познаваше разликата. Никой не я аплодираше заради самата нея.

Но колко я обичаха те! Всички редактори, купувачи, клиенти, медиите, дори изтънчените знаменитости ужасно харесаха свежата млада жена с черен костюм с панталон, с блестяща къса коса и свенлива усмивка на устните. Смятаха, че изглежда едновременно уязвима и решителна. Всички знаеха какво е преживяла през изминалата седмица, защото и нейното име се бе появило по първите страници на вестниците, и всички се досещаха, че най-лошото все още предстои.

„Държи се толкова смело!“, проплака съвсем открито един от най-коравите модни редактори. До него някакъв скептик отбеляза: „Просто й симпатизират. И бездруго вероятно всичко ще се окаже медиен трик. Но проработи. Миналата седмица по това време Арабела Уебстър беше просто скъпо платена шивачка, а виж къде е сега!“

 

 

— Джоана, търсят те по телефона! — провикна се някой.

— Кой? Къде? — огледа се тя наоколо.

Цареше истинска лудница — манекените си тръгваха, а работничките опаковаха дрехите от колекцията. Всеки бързаше да си тръгне и да се измъкне от хаоса.

— Там, в офиса на организаторите.

Джоана забързано се отдалечи към мястото, където шатрата беше преградена. Тук цареше оживена дейност, защото всички бомбардираха организационните работници с най-различни молби и въпроси. Щом се появи, някой й посочи къде е телефонът.

— Благодаря — вдигна слушалката и се запита кой ли журналист иска още информация, още снимки и поредното интервю за Арабела. — Ало? Обажда се Джоана Найт.

Беше мъжки глас. Обикновен, с нищо незабележим, ерудиран. Глас, който човек веднага би забравил.

— Надявам се ревюто да е минало добре, защото то е последното, което Арабела възнамерява да направи — рязко каза непознатият. — В момента се интересува от съвсем различни неща — след това нещо в ухото й изщрака и той затвори.

Джоана остана загледана в телефона, сякаш някой я беше ударил право в гърдите. Обърна се към секретарката, която седеше най-близо.

— Този… разговор за мен… — заекна тя. — Каза ли си името?

— Съжалявам — извинително отвърна младата жена. — Не обърнах внимание. Тук е истинска лудница — леко наклони глава, след това я разтърси и додаде: — Не, сигурна съм, че не се представи. Само попита дали може да говори с Джоана Найт. Това е всичко. Съжалявам…

Джоана набра 14–71, но глас на запис й каза, че не е в състояние да съобщи номера, от който са позвънили.

— Всичко наред ли е? — бодро попита секретарката.

 

 

— Защо не си отидеш право вкъщи, миличка? — предложи й Роузи, като научи за случилото се. — Най-добре ще е да се обадиш в полицията. Кажи им, че в крайна сметка майка ти не е изчезнала, а е била… ами… не знам какво да кажа — стисна устни тя. — Ти направи каквото се искаше от теб и се справи великолепно, мамка му! Оттук нататък поемаме ние.

„Всичко това е погрешно“, мислеше си Джоана. Би трябвало да празнуват факта, че Арабела е жива, но вместо това усещаше как в гърдите й се надигат възмущение и гняв. Как е могла да изчезне и да ги зареже, без да каже дори една дума? Ами Луиз, която всеки ден пита за нея? А мъката, която разяждаше Джоана? Ами препитанието на хората, които работеха за нея? Арабела беше правила доста импулсивни неща през живота си, но това тук беше отвратително. Наистина гадно. Джоана прехапа устни и се запита на кого да каже най-напред.

— Баща ти и съпругата му взеха Луиз — каза Роузи, сякаш четеше мислите й. — Помолиха да ти предам, че ще я приберат от дома на професора в неделя вечерта. Разбра ли, миличка?

Тя кимна механично, но слушаше с половин ухо.

— Къде може да е отишла? Какво, за Бога, може да прави? — избухна ядно. — Никога няма да й го простя.

— Сигурна ли си… — поколеба се Роузи. — Защо не видиш какво ще кажат от полицията? Прибери се у дома и спокойно поговори с тях. Ако това се разчуе, докато си още тук, ще се разрази истинска буря, помни ми думата.

— Права си — засега нито Елинор, нито някое от момичетата бяха научили за случилото се. — Ако имам новини, ще ти се обадя у вас по-късно, Роузи — импулсивно притисна в прегръдките си добросърдечната жена. — Благодаря ти за всичко. Просто не знам какво бихме правили без теб тази седмица.

Роузи я потупа по рамото и прошепна:

— Сега трябва да се погрижиш за себе си.

 

 

Джоана нямаше да издържи до дома си. Махна на едно такси и отиде право в полицейския участък в Белгравия. Колкото повече разсъждаваше за телефонното обаждане, толкова повече се ядосваше. Дали мъжът наистина имаше предвид, че „в момента Арабела се интересува от съвсем различни неща“? Какви други неща, за Бога?

Стремително излезе от таксито, втурна се през входната врата и влезе във фоайето.

— Може ли да видя инспектор Уолш, моля? — попита задъхана в приемната. — Спешно е. Аз съм Джоана Найт и става дума за майка ми.

Инспекторът се появи след няколко минути, любезен и изискан в тъмния си костюм с кафява вратовръзка.

— Добър вечер, госпожице Найт. Какво мога да направя за вас?

Сините му очи внимателно изследваха лицето й, сякаш се опитваха да отгатнат в какво състояние се намира.

— Преди малко ми се обади някакъв мъж, който каза, че майка ми е жива и…

— Жива ли? — попита той. — Моля, елате с мен в стаята за разпити и ми разкажете точно какво се случи.

Тя седна срещу него, разстроена и нетърпелива, изгаряща от желание да му разкаже за разговора.

— Кой беше този мъж? — попита Уолш, когато тя заговори отново.

— Не знам. Позвънил е на организаторите на ревюто. Поискал да говори с мен, а когато се обадих…

— Как звучеше гласът му?

— Моля? — намръщи се тя. — Ами съвсем обикновено. Най-обикновен глас. Нищо особено.

— Някакъв акцент?

— Не.

— Образован ли беше?

— Нямаше оксфордски акцент, ако ме питате за това. Звучеше като… четец на новините или като говорител, който съобщава прогнозата за времето.

По устните на инспектора заигра лека усмивка.

— Почти всички те имат някакъв местен акцент, макар и съвсем слаб.

— Работата е в това — каза Джоана, осъзнавайки, че излива гнева си заради Арабела върху този човек, — че майка ми явно е все още жива. Точните му думи бяха: „Това е последното ревю, което Арабела възнамерява да направи. В момента се интересува от съвсем различни неща.“ Не може да бъде по-ясно, нали? Майка ми е помолила някой да ни съобщи, че е заминала някъде и ни е зарязала. Не мога да повярвам, че е способна на такова нещо, колкото и да е непредсказуема. Ужасно съжалявам, че ви изгубихме времето…

Уолш вдигна широката си длан.

— Един момент, госпожице Найт. Бихте ли разпознали гласа, ако го чуете отново?

— Предполагам — учудено го изгледа тя.

— Почакайте тук — каза той.

Забави се известно време. Дали знаеше за изчезването на Арабела нещо, което тя не знаеше? Дали през цялото време не бе подозирал, че изчезването й е просто каприз на егоцентрична жена, която се интересува единствено от себе си?

Когато се върна, с него беше и сержант Чембърс.

— Чуйте това и ми кажете дали разпознавате гласа — каза Уолш. — Хайде, Чембърс.

Сержантът сложи някаква касета в касетофона на другия край на масата и го пусна.

„… Той е невинен. Разполагам с доказателства за това, че Дейв не се е намирал в близост до Брик Лейн през онази нощ…“

Джоана замръзна на мястото си.

— Кой е Дейв? — попита тя.

— Това няма нищо общо с майка ви, госпожице Найт — бързо каза Уолш. — Просто искам да знам дали разпознавате гласа.

— Да. Или поне така смятам. Може ли да го чуя още веднъж?

Чембърс отново пусна касетата.

„… Смятах, че ще ви е интересно да узнаете, че…“

— Той е, сигурна съм — заяви категорично. — Сигурна съм заради начина, по който произнесе думата „интересно“. По подобен начин прозвуча „различни интереси“, когато говореше за майка ми. Кой е той?

Уолш изглеждаше притеснен, а Чембърс беше забил поглед в обувките си.

— Съжалявам, госпожице Найт — внимателно каза инспекторът, — но този човек е един душевноболен. Всеки път, когато се случи нещо подобно в този район, той някак успява да се добере до засегнатите страни и до нашите телефони, обажда се и говори безсмислици. Той е наш стар познайник, затова сме го записали. Просто си прави противни шеги, това е. Този тип Дейв, за когото говори, бе осъден на четири години затвор за побой и за нанасяне на средна телесна повреда. Разполагахме със свидетели, които го доказаха — като видя съсипаното й изражение и помръкналия й поглед, той продължи: — Случаят с майка ви се превърна в сензация заради връзките й в света на модата. За него не би представлявало никакъв проблем да се добере до номера на организаторите, да поиска да говори с вас, а след това да се опита да ви прати да гоните вятъра.

— Но защо? — нещастно попита тя. — Защо някой би искал да направи подобно нещо?

— Боя се, че има много хора, които не са съвсем с всичкия си — мрачно отвърна Уолш. — Даваме мило и драго да го заловим, но той е хитър като невестулка. Обажда се от улични телефони и никога не говори достатъчно дълго, за да го засечем. Съжалявам, че трябва да го повторя, но от понеделник насам няма и следа от майка ви. Правим всичко възможно, за да я открием.

— А ще успеете ли? — трепереща и посърнала попита Джоана.

Той се прокашля и отвърна:

— Ще бъда честен с вас и ще ви кажа, че колкото повече време отсъства, толкова по-малки стават шансовете ни да я открием… жива.

Младата жена се запита дали е способна да понесе повече мъка и ужас, отколкото бе изпитала до този момент. А сега към тях се бе прибавило и чувството за вина. Беше повярвала, че майка й е заминала и ги е напуснала.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — промърмори тя и стана. — Трябваше да се досетя, че никога не би направила подобно нещо.

— Само още нещо, госпожице Найт. По няколко пъти на ден ни се обажда някоя си Елинор Андрюс и пита за Арабела. Дали не би могла да се обръща направо към вас? Ние сме извънредно заети и ще ни помогнете много, ако вие сте единственият човек, който ни се обажда за информация.

Джоана го изгледа слисано и отвърна:

— Извинете, нямах представа.