Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taking Control, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и редакция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Уна-Мери Паркър. Под контрол

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–745-X

История

  1. — Добавяне

Трета част
Декември

7

Одри огледа критично отражението си в огледалото, което висеше в дъното на „Глория Антика“. „Външният ми вид определено е по-добър“, помисли си тя със задоволство. Приятелката й Патриша, въпреки че не беше красавица, имаше нюх, когато трябваше да посъветва другите как да се разкрасят, и Одри бе изпълнила безропотно всичките й инструкции. Имаше само един проблем. Никълъс дори не бе забелязал скъпата й прическа и русите кичури, нито свежите тонове на грима й. И дори да се бе почудил на модните костюми, които си накупи, не беше го споменал.

— Не мислиш ли, че изглеждам много по-добре? — попита тя Софи, която пренареждаше порцеланови предмети от XVIII век на малка поставка на витрината.

Софи вдигна разсеян поглед.

— Да, страхотна си — беше очевидно, че мислите й са на километри оттук.

Сестра й раздразнено изсумтя.

— Ще ми се да ми обръщаш повече внимание, Софи. Бог ми е свидетел, че не идвам в Лондон често, но ти си толкова дистанцирана, че напоследък няма никакъв смисъл да те посещавам. Какво ти е? Изглеждаш ужасно — не можеше да прикрие тайното си задоволство от факта, че за първи път изглежда по-добре от Софи.

— Добре съм.

— Много си отслабнала. Не трябва да слабееш повече, да знаеш. Така може много да се състариш.

— Не съм прекалено слаба. Свалила съм няколко килограма.

— Да не си на диета? Патриша казва, че няма смисъл от диети, защото след тях теглото се възстановява. Радвам се, че съм в златната среда. Така е най-лесно, като си купуваш дрехи. Ти си заприличала на истински скелет — в гласа на Одри имаше недоволство и свадливост, сякаш я предизвикваше да се скарат.

Софи сви рамене, знаеше, че е отслабнала. Проблемът беше, че почти постоянно се чувстваше напрегната и й се гадеше, затова не й бе до ядене. Храната я отвращаваше, но друг глад помпаше адреналин във вените й, поддържаше я през деня и не й даваше да заспи през по-голямата част от нощта. Тим все още беше в Уелс, защото не получи работата в Лондон, но това нямаше значение. През последните два месеца го бе виждала само веднъж и нямаше представа кога щеше да го срещне пак, но въпреки това не преставаше да мисли за него. И да го желае.

— Мисля, че този нюанс на синьото ми отива, нали? — Одри още стоеше пред огледалото, потупваше се, приглаждаше се и се оправяше. Обърна главата си на 180 градуса. — И обеците са хубави. Не мога да понасям евтините дрънкулки, които носи онази жена.

Софи се върна към реалността, изпълнена с чувство за вина. Беше вярно, че Одри рядко идваше в Лондон и най-малкото, което можеше да направи, бе да прояви повече интерес.

— Прекрасни обеци — каза тя окуражително. — Никълъс не знае какво изпуска.

Одри се извърна.

— Точно така — каза тя с благодарност. — Какво да правя, Софи? Свърших всичко, за което се сетих, за да си върна Никълъс, но без полза. Пак си говорим, слава Богу, но това е всичко.

— Спите ли заедно?

Одри се изчерви силно.

— Не съвсем — каза тя сковано.

Софи се опита да потисне усмивката си.

— Какво значи това? Или спите, или не спите заедно — сестра й винаги се бе притеснявала да говори за секс.

— Не е в това проблемът.

— Одри! Точно там е проблемът. Не ти ли харесва?

Одри се изчерви още по-силно.

— Разбира се, че ми харесва.

— И с Никълъс сте съвместими в леглото? — Одри тъкмо се канеше да й се нахвърли гневно, Софи се протегна и я хвана за китката. — Не се хващай на въдицата. Просто се опитвам да ти помогна и тъй като отказваш да отидеш на брачна консултация, някой трябва да направи нещо. Никълъс е много мил, добър и грижовен мъж и ти не искаш да го загубиш, нали?

— Разбира се, че не искам.

— Затова, вместо да се тревожиш за цвета на косата си, би трябвало да се замислиш защо всичко се обърка. Какво му дава секретарката, което не намира вкъщи? Като изключим привлекателността на забранения плод, разбира се.

Одри не отстъпваше от ината си.

— Вкъщи получава всичко, от което има нужда. Готвя добре. Поддържам дома безупречно. Грижа се за децата. И не се смятам за непривлекателна.

Софи улови погледа й и го задържа.

— А буйстваш ли под чаршафите?

— Как може да си толкова вулгарна? — възкликна Одри и извърна поглед. — Само за секс мислиш. Нека ти кажа нещо, бракът е много повече от секс.

— Знам и осъзнавам, че ако сексът върви, няма никакви проблеми. Той става част от цялата картина — като яденето и смеха, споделянето, но ако сексът не върви, тогава проблемът излиза от контрол, засенчва всичко друго и проваля връзката. И точно тогава започват неприятностите.

— Откога си станала такъв експерт по темата? Четири години си по-млада от мен и се омъжи на 21-годишна възраст. Ти пък какво знаеш за това?

— Виждала съм много бракове да се разпадат — отвърна тихо Софи. — Сред връстниците на Брок едва ли има човек, който да не е минал през развод.

Одри оправи за последно косата на тила си и с неохота престана да се любува на отражението си в огледалото.

— Да не предлагаш да се разведа с Никълъс?

— Предлагам да се опиташ да анализираш проблема. Само от теб зависи, Одри. Никой друг не знае какво точно се случва в брака ви. Запитай се: защо Никълъс изпитва нужда да се заиграва със секретарката си, когато си има прекрасна съпруга у дома? — тишината в елегантния малък магазин се нарушаваше само от тиктакането на златния часовник с орнаменти. Изведнъж Софи дочу слаб стон и видя как сестра й постави ръка на устата си, сякаш да спре напиращите емоции. — О, Од — каза тя със съчувствие и я прегърна. Софи я разбираше по-добре, отколкото Одри можеше да си представи. Нямаше нищо по-лошо от това да обичаш някого и той да не отговаря на чувствата ти. И след като тя ревнуваше от съпругата, представяше си какво изпитва Одри към Дениз О’Брайън.

 

 

Софи реши да прекара спокойна вечер. Напоследък всяка вечер излизаше и в петък вече бе изтощена. Поддържането на „Глория Антика“ си беше тежък труд. Обичаше да ходи по разпродажби на антики, за да открива нови неща, но понякога деловата страна я подлудяваше. Брок от самото начало й предложи да ползва неговата счетоводна фирма за документацията, но освен това трябваше да води ежедневно сметки за всяка отделна продажба. Освен обичайната приходно-разходна книга, бе нужно да прави каталог на стоките, в който подробно описваше всеки закупен от нея предмет, включително и откъде го има и колко струва, плюс комисионата. Освен това бе длъжна да подрежда и пази каталозите на всички аукциони за последните седем години, за да проследи произхода на покупките си. Към това се добавяха и обичайните за всеки магазин сметки, записите на ДДС, другите данъци, осигуровките и заплатите на Кейти и Франки, както и нейните собствени печалби. Тази работа изискваше концентрация и уморяваше и беше единственият аспект в управлението на „Глория Антика“, който не й харесваше.

Докато се напълни ваната с гореща вода, в която разточително бе изсипала от любимото си масло с дъх на гардения, тя се отпусна върху купчината пухкави възглавници на леглото си, включи телевизора в ъгъла и си наля чаша вино.

Напоследък не се глезеше много. Когато пътуваше с Брок, около тях непрекъснато се суетяха прилежни хотелски служители и не й даваха да си налее сама дори вода. Камериерът, който специално назначаваха да се грижи за апартамента им, гладеше дрехите, сервираше вечерята, наливаше вино, подреждаше цветята, приемаше съобщенията и както веднъж Софи раздразнено отбеляза, само дето не спеше с тях. Днес можеше да си позволи малко лукс. В хладилника имаше замразен омар и пресни малини, които се изстудяваха в купа с натрошен лед. След ваната щеше да вечеря в леглото с най-новите списания около себе си. Само Тим липсваше. За миг усети как се отдава на фантазията за двамата с Тим във ваната, после между хладните гладки чаршафи…

— Не! — каза на глас. — Престани! Спри да фантазираш. Не мисли за него и Каролин в леглото. Престани да си представяш как двамата споделят всички дреболии, които свързват здраво влюбените.

Софи подскочи виновно, когато телефонът изведнъж иззвъня до леглото й, сякаш човекът, който се обаждаше, можеше да отгатне мислите й.

— Ало? — надяваше се да не е Одри с някоя нова досадна история. Но сама се разгневи на себе си за безчувственото си отношение.

— Здравей, Софи.

Дали по телепатия и Тим се бе сетил за нея в този миг? Точно когато си мислеше за него? Дали миналото още ги свързваше по някакъв начин?

Сърцето й биеше толкова силно в ушите, сякаш чуваше силен дъжд да барабани по ламаринен покрив.

— Как си, Тим? — попита тя ведро, колкото успя.

И той й разказа. Почувства как се гърчи в неверие, когато ужасната мисъл премина през ума й. Дали не бе станало, защото тя го желаеше? Възможно ли бе да притежава необясними способности? Но не чак такива. Със сигурност не бе искала да се стига чак дотам.

 

 

Одри стоеше на вратата на всекидневната и гледаше как Никълъс пише на бюрото си. Купчина неплатени сметки лежаха пред него и той въздишаше тежко, докато пишеше чек след чек.

— Скоро ли ще си лягаш, Ник? — попита тя едва чуто. Той вдигна очи и видя жена си в дреха от бял шифон и дантела, която би трябвало да е халат, но със сигурност предназначен за някоя съблазнителка. На ъгловатата фигура на Одри висеше като чувал и подчертаваше плоските й гърди, а иначе би трябвало да усилва въздействието на някой по-едър бюст. Беше поразен, защото тя представляваше жалка гледка. В Одри нямаше и грам чувственост, но тя и никога не бе била такъв тип жена. Имаше други качества, които го бяха привлекли да се ожени за нея — физическа сила, която бе предизвикателство за един мъж, обещание за скрити под ледената й външност пламъци. Уви, тази горещина поугасна след раждането на Амелия и Ребека, а сега я намираше направо за хладна във всяко едно отношение.

— Идвам след малко — каза разсеяно Никълъс, докато запечатваше плика, адресиран до „Бритиш Телеком“. — Недей да будуваш и да ме чакаш. Трябва да се погрижа за всички тези сметки.

Мислеше за Дениз. Винаги гореща и жадна за секс. Винаги влажна, готова и копнееща. Тя правеше с него неща, за които Одри вероятно не знаеше, че са възможни, и със сигурност не би искала да прави. Ясно си я представяше как му казва: „Колко отвратително!“, ако й предложеше нещо по-нетрадиционно. За нея мисионерската поза бе единствената, а орален секс значеше „мръсни думи“. През повечето време ръцете й изобщо не слизаха по-надолу от раменете му. Отначало, изглежда, й харесваше и той разбра, че няма никакъв опит, но през последните няколко години го задоволяваше колкото мраморна статуя.

Одри прекоси тихо стаята, застана до него и сведе към лицето му пълни с копнеж очи.

— Мислех, че няма да е зле да… ъъъ… да си легнем по-рано.

Изведнъж Никълъс се ядоса. Защо й трябваше да увърта, сякаш се срамуваше от темата?

— Искаш да кажеш — рече той, изправяйки се на крака, пуловерът му от „Фейър Айл“ го правеше да изглежда по-едър от всякога, — защо не си легнем и не се изчукаме здраво?

И последната капчица кръв се отцеди от лицето й.

— Няма нужда да употребяваш такъв език.

Той я погледна право в очите.

— Защото никога не разговаряме за тези неща, и защото ти се държиш, сякаш имаш шило в задника, затова бракът ни се разпада — изрева той.

— Тихо! Децата ще те чуят — тя погледна тревожно към вратата на всекидневната.

— Да ме чуят! Може би така е по-добре за тях. Като пораснат, дано не станат фригидни като майка си.

 

 

— О, Господи, Тим! Толкова съжалявам — изрече думите машинално. Обикновено това се казваше при подобни обстоятелства, но Софи беше като втрещена, не можеше да възприеме какво й бе казал Тим. — Кога се случи?

Гласът му беше дрезгав, сякаш бе плакал дълго време.

— Миналият вторник. Слава Богу, че е загинала на място. Нямаше да го понеса, ако беше страдала.

— Не съм го видяла никъде по вестниците. Щях да изпратя цветя, щях да ти пиша, Тим, ако знаех — Софи не можеше да прикрие шока и вълнението в гласа си. — Кога беше погребението?

— В петък. В тесен семеен кръг, майка ми и родителите на Каро. Дойдоха от Ирландия, където живеят. Имаше само скромна церемония в крематориума в Кардиф — той въздъхна тежко. — Нямах сили за нищо друго.

— О, Тим! — никога не бе изпитвала такова съжаление към друг човек. — Не знам какво да кажа — вярно беше. А част от мъката й се състоеше в собственото й чувство на отвращение и вина. Само преди пет минути искаше с цялото си сърце той да е свободен и неин. Представяше си го в леглото си! О, Господи! Страните й пламнаха от угризения и упрек към себе си. Незнайно защо, чувстваше се отговорна за смъртта на жена му, сякаш тя бе карала колата, която се бе блъснала в колата на Каролин и я бе убила. — Какво смяташ да правиш, Тим? — звучеше по майчински загрижена. Тим бе претърпял метаморфоза от желания мъж до нараненото момче и любовта й към него прерасна в покровителственост, изпълнена с топлота и съчувствие.

— Сега не мога да мисля — по гласа му й се стори, че плаче.

— О, Тим…

— Не знам как ще се справя без нея. Тя беше моят живот, Софи.

— Знам, скъпи — ако преди това не го бе отгатнала, вече го знаеше със сигурност.

— Все още не мога да го възприема. Не мога да повярвам… че никога вече няма да я видя — Софи почувства, че й става студено и започва да трепери, свита на леглото си, стиснала здраво телефона, докато Тим продължаваше да говори: — Планирахме да ходим на почивка. Щях да те помоля да ни дадеш под наем Ла Маделийн за няколко дни… — гласът му пресекна, беше изтощен. — Не искам да оставам в тази къща. Не и сега. Не и без Каро.

— Защо не отидеш във вилата? — предложи Софи, доволна, че може да направи нещо. — Мога да се обадя на Хортенз…

— Не, благодаря. Много мило от твоя страна, но точно сега не искам да оставам сам, а вилата е изолирана, нали?

— Искаш ли да дойдеш в Лондон? — попита Софи. Само че заради собственото й чувство на вина поканата да отседне в стаята за гости в апартамента й се струваше неприлична.

— Не мога да си го позволя, Софи — отвърна той откровено. — Напуснах работа. Не искам да виждам никого в момента, а спестяванията ми скоро ще свършат. Честно казано, нямам представа какво да правя.

— Защо не се преместиш тук? Ще имаш собствена стая и ще можеш да идваш и да си отиваш, когато си искаш. Поне няма да си толкова самотен, колкото в провинцията.

— Не бих могъл, Софи, въпреки че е много мило от твоя страна да го предложиш.

— Защо не?

— По милион причини. Не мога да ти се натрапя. Ще се оправя. Все пак ти благодаря.

— Тим, разбира се, че трябва да дойдеш. Не ставай глупав. Няма да ми коства нищо. Апартаментът е голям, всеки ден идва чистачка. Какъв е проблемът? Дори няма да се налага да ме виждаш, ако не искаш. Но поне е в Лондон, където има много развлечения, а ти точно от това се нуждаеш — изведнъж осъзна, че е започнала да се разпорежда като Брок. Това ли правеше богатството с хората?

— О, не знам, Софи — звучеше отчаяно. — Мисля, че вече не знам какво да правя — стори й се толкова изгубен и безутешен, че сърцето я заболя. Беше очевидно, че не знаеше как да се справи с мъката си.

— Нали не си сам в къщата, Тим?

— Сам съм. Майка ми трябваше да се върне в Йорк. В „Сент Агнес“ не могат да я чакат още две седмици.

Софи си спомни, че госпожа Калторп беше вдовица и преподаваше английски в пансион за момичета.

— Тогава задължително трябва да дойдеш в Лондон — настоя тя. — Няма да стоиш сам — не добави, че след три седмици е Коледа. Как ли щеше да преживее всеобщото веселие сам, след като жена му бе загинала?