Уна-Мери Паркър
Под контрол (18)

18

— На твое място щях да напусна Англия — каза Джийн, когато Софи й разказа за случилото се. — Този човек очевидно не е с всичкия си. Не можеш да останеш сама в апартамента.

— Но аз току-що се върнах — отвърна Софи.

— Погребението на Брок в Ню Йорк едва ли може да се нарече почивка, скъпа — отбеляза майка й.

— Преди това бях в Южна Африка. Не мога все да бягам.

— Защо не отидеш да живееш при Одри?

— Не, мамо. Не искам. Ще се оправя.

— Надявам се, че си накарала телефонната компания да засече всичките ти разговори.

— Полицията постоянно подслушва линията, надяват се да хванат кой се е обаждал. Разбира се, не можем да сме сигурни, че е бил Тим. Може да е някой откачен.

— Който е открил номерата и на мобилния, и на домашния ти телефон? Не ми изглежда вероятно. Имала ли си анонимни обаждания в магазина? — попита Джийн разтревожено.

— Засега не. Ако е Тим, той знае, че няма да се разстроя, ако ми се обади, когато Франки и Кейти са до мен.

— Случва се втора поредна нощ, нали?

— Да. Почти не съм мигнала.

Джийн заговори съчувствено:

— Бих ти предложила да дойда при теб, но утре ще докарам Алън в Лондон, а знам, че той копнее да се прибере вкъщи.

— Не се тревожи, мамо. Ще се оправя. Може би тази вечер ще оставя телефона отворен и ще изключа мобилния апарат.

Но когато се свечери, тя не го направи. Щом полицията бе разпоредила да се засичат всичките й телефонни разговори, помисли си, само ще попречи на усилията им, ако изключи телефоните.

Третата вечер позвъняванията започнаха по-рано и тя веднага се почувства като под обсада. Първо звънна единият апарат, после другият, а когато вдигна, последва мълчание и пак се затвори. Пусна телевизора, увеличи звука, но позвъняванията продължиха. Докато си измие косата и вземе отпускаща вана, двата телефона бяха звънели един след друг шест пъти. Направи си омлет, отвори бутилка вино и се опита да чете вестник, ала обажданията продължиха и човекът от другата страна на линията продължи да затваря. Приготви си дрехите за другия ден, провери бележника с ангажиментите си за утре, оправи си леглото и се помоли на Бога тормозът да спре.

Стана единадесет. Ако това продължеше цяла нощ, щеше да полудее. Грубото нарушаване на личния й живот приличаше на изнасилване. Стените сякаш имаха очи, атмосферата беше заплашителна. Седна на ръба на леглото и се загледа в двата апарата. Знаеше, че полицията не може да проследи обажданията, защото продължаваха най-много десет секунди. Какво, за Бога, се опитваше да направи Тим? Какво се надяваше да спечели? Беше й невъзможно да заспи, а и бездруго се чувстваше много изнервена. Опита се да чете книга, но не можеше да се съсредоточи задълго, тъй като позвъняванията продължиха. Малко след четири часа престанаха. След цяла нощ мъчение пронизителните звуци заглъхнаха и апартаментът притихна за първи път от почти девет часа.

Изведнъж тишината я ужаси. Софи се усети, че докато телефоните звъняха, тя знаеше къде е Тим — някъде от другата страна на линията. Но сега, след като спряха, нямаше представа къде би могъл да е. Навън, застанал на тротоара, взиращ се в прозорците й? Или може би се навърташе във фоайето на блока, след като е влязъл подир някой от съседите й? Беше сменила бравите, но това не я успокояваше много. Никой нормален човек не би й играл такива номера, освен ако, разбира се, не се надяваше, че като направи живота й непоносим, ще я принуди да оттегли обвиненията.

На другата сутрин Софи отиде на работа както обикновено, с куфарче и дамска чанта. За всеки външен наблюдател изглеждаше като успяла бизнес дама на път за среща, както бе облечена в сив костюм с хубава кройка и подхождащи му по цвят обувки. Но днес имаше една малка разлика. В куфарчето бе паспортът й.

— Кейти, Франки, можете ли да дойдете в офиса за малко? Искам да поговоря набързо с вас — каза тя веднага щом пристигна.

Франки изглеждаше ужасена, огромните сини очи на Кейти бяха пълни със сълзи, когато Софи им разказа какво се случва.

— Сигурно нервите ти са съсипани — каза Франки. — Вчера ми се стори, че изглеждаш малко уморена. О, горкичката! Какво смяташ да правиш сега?

Софи седеше зад бюрото си и изглеждаше доста по-уверена, отколкото се чувстваше.

— Искам да отидете в банката и да осребрите един чек. Кейти, би ли се обадила за такси, моля? Искам да тръгна оттук след около двадесет минути.

— Добре. Къде ще ходиш?

— Хийтроу.

Те я погледнаха изненадано. Кейти проговори първа:

— Къде ще летиш? Пак при приятелите ти в Кейптаун ли?

Софи поклати глава.

— Никой не трябва да знае къде съм, затова го запазете в тайна, но отивам в Ла Маделийн. Тази сутрин говорих с детектива, който разследва случая, и според него при дадените обстоятелства трябва да замина. Смята, че Тим се опитва да води война на нерви, за да ме уплаши и аз да прекратя делото. Ако някой пита за мен, включително сестра ми, която е голяма клюкарка, ще казвате, че не знаете къде съм. Обяснете, че обикалям разпродажби в провинцията и търся старинен порцелан и вие не сте сигурни кога ще се върна. Става ли?

Момичетата кимнаха.

— Ами ако Тим дойде?

— Не мисля, че има вероятност това да стане. Пуснат е под гаранция, но не смятам, че дори и той е толкова нагъл, че да се появи тук — Софи погледна златния си часовник, подарък за двадесет и петия й рожден ден от Брок. — Наистина съжалявам, че ви замесвам в това — продължи тя. — Ще се оправите ли? Ето името на детектива, на счетоводителите и на банковия ми мениджър, но не мисля, че ще ви потрябват.

Чувствайки се поуспокоена, след като взе решението да напусне Лондон, тя написа чек и придружаващо писмо до банката.

— Оставям ви доста пари в брой, в случай че възникне нещо непредвидено — каза тя на Франки.

— Страхотно — усмихна се тя. — С Кейти всеки ден ще обядваме с пушена сьомга и шампанско.

— И черен хайвер за ордьовър — заяви Кейти.

За миг в „Глория Антика“ се върна атмосферата от първите дни след откриването. Липсваше само веселото бъбрене на Тим. Софи се смееше, но стомахът й бе свит и непрекъснато й се гадеше, а смехът й звучеше фалшиво дори на самата нея.

Телефонът в Ла Маделийн звънна по обед. Когато Хортенз вдигна, женски глас попита дали госпожа Дювал е отседнала във вилата. Хортенз отвърна на развален английски, че очаква мадам по-късно същия ден.

Хортенз бе подготвила вилата за Софи и часове след пристигането си на нея й се стори, че духът на Ла Маделийн я защитава сигурно от външния свят и я обгръща със спокойствие. Леглото й приличаше на снежнобяло гнездо от лен и дантели, във всяка стая имаше цветя, на мраморния плот на терасата бе поставена кошница с плодове и кана прясно кафе.

— Чудесно е, Хортенз — каза Софи и потъна в един шезлонг.

Хортенз кимна със сериозно изражение.

— Ужасно съжаляваме за господин Дювал. Такъв шок. Не беше стар. Сигурно ви липсва, мадам — това беше твърдение, а не въпрос.

— Все още не мога да го повярвам — призна Софи. — Но както казваш и ти, шокът беше ужасен.

— Не изглеждате добре, мадам.

— Много съм уморена.

— Ястията ми ще ви накарат да се почувствате по-добре.

— Сигурна съм, че така ще стане — Софи се усмихна любезно, искаше да остане сама.

— Анри почисти вчера басейна — продължи Хортенз. — Всичко е приготвено. Ще ви идват ли гости, мадам?

— Не и това лято — отвърна Софи. Бяха минали точно дванадесет месеца, откакто Джини и Джонатан Хауърд бяха довели Тим и Каролин на обяд в Ла Маделийн. Колко й се искаше този ден никога да не го е имало!

През следващите няколко дни Софи си почиваше, четеше книги, слушаше любимата си музика и кошмарът започна да избледнява. Сутрин плуваше и се разхождаше до селото, за да купи английски вестници и пресен хляб, а следобед се печеше на слънце и спеше, после пак плуваше. През цялото време Хортенз й приготвяше вкусни провансалски ястия и не позволяваше на Софи да измие дори една чаша. И което беше най-хубаво, телефонът изобщо не звънеше.

Постепенно тъмните сенки под очите на Софи избледняха и свежестта й стъпка по стъпка се възвръщаше. Ден след ден тя се опитваше да остави миналото зад себе си и да се примири със случилото се, но не беше лесно. Смъртта на Брок все още дълбоко я натъжаваше. Не можеше да повярва, че вече го няма, особено на това място, с което бяха свързани толкова спомени от съвместния им живот. Що се отнася до Тим, вече не знаеше какво изпитва: беше толкова шокирана от начина, по който я бе използвал, и от собствената си липса на съпротива към злоупотребите му. Може би, мислеше си тя, това я разгневяваше най-много от всичко. А сега трябваше да се изправи лице в лице с живота без подкрепата и на двамата.

Вечерите винаги бяха най-приятната част от денонощието в Ла Маделийн. Тогава изпълнените с ухания планини на Грас, издигащи се пред окъпаните в лунна светлина Алпи, образуваха зад градината фон, придаващ романтика на целия пейзаж. Софи обичаше да се разхожда из двора, преди да си легне, голите й ръце се разхлаждаха от тихия ветрец, който нежно подухваше в короните на планинските брястове и шумолеше в гъсто израслите бамбукови дървета, които отделяха като стена басейна от къщата. Нощем градината се превръщаше във вълшебно място, изпълнено със сладкия аромат на мимозите, лимоновите дървета хвърляха дълги сенки, под фенерите се виждаха папирусови растения, напомнящи за миниатюрни разперени чадърчета, а между храстите розмарин висеше като воал тънка паяжина.

Анри се разхождаше из маслиновата горичка и се наслаждаваше на последния си „Житан“ за деня, защото Хортенз не му разрешаваше да пуши в къщата. Изведнъж пронизителни викове изпълниха тихата нощ. Писъците се разнасяха отново и отново и разкъсваха тъмнината с ужасяваща настойчивост. Анри веднага побягна към градината и пристигна навреме, за да забележи как една фигура се стрелна през гъстия бамбук. Когато се приближи до басейна, той видя нещо, от което замалко да припадне от ужас. Тяло на жена се бе проснало край осветения от прожектори басейн, от главата й течеше кръв и капеше във водата, оцветявайки я в тъмночервено.