Уна-Мери Паркър
Под контрол (14)

14

— Това е най-ужасното нещо, което съм чувала! — каза отвратено Дженифър. — Искаш да кажеш, че според теб Тим е убил жена си, за да се върне отново при теб заради парите ти?

Софи се облегна назад, изведнъж се почувства много уморена. Вече беше тъмно и те седяха във всекидневната след вечеря. Следобеда не говориха за нищо друго и Дженифър предложи да се поразходят по брега, за да си прояснят главите.

— Просто не мога да го повярвам — не спираше да повтаря тя, докато пясъкът хрущеше под обувките им и бризът развяваше косите им. — Ужасно е да се твърди подобно нещо — час по-късно се върнаха за вечеря, и сега над чашата с кафе Софи мечтаеше да си легне, но те не спираха да й задават въпроси. — Значи наистина си убедена, че е убил Каролин?

— Сигурна съм — отвърна Софи. — Знам, че звучи малко невероятно и доста мелодраматично, но напоследък нищо у Тим не може да ме учуди. А сега, като ми разказа и за онова момиче, което умряло в Австралия, и за мръсните му афери, съм по-сигурна от всякога.

Дженифър заговори внимателно:

— Тогава защо не си отишла в полицията? И защо си го оставила да живее в апартамента ти, докато те няма?

— Казах ви. Нямам никакви доказателства, нито улики.

— Мисля, че това, което си събрала, е достатъчно — отбеляза Питър. — Каза, че не си видяла никакво съобщение за смъртта на жена му в броевете на „Таймс“ и „Телеграф“, въпреки че той ти обяснил, че е излязло в тези вестници. Звъняла си в полицията и в болниците в Кардиф и не си намерила никой, който да си спомня за Каролин Калторп, както и регистрация на такава катастрофа.

— Точно така — отвърна Софи. — След това отидох в болницата „Света Екатерина“ и там разбрах, че няма и смъртен акт.

— Както ти казах, събрала си достатъчно, за да помолиш полицията поне да разучи случая. Всъщност трябва да им предоставиш всички тези факти. Откъде да знаеш, че и твоят живот не е в опасност? Ако Тим наистина иска да пипне парите ти, кой знае на какво е способен!

— О, Господи! — за първи път Софи изпита страх. Досега й се струваше, че всичко се случва с някой друг. Цялата ситуация й изглеждаше нереална, защото беше прекалено мелодраматична. Освен това смяташе, че докато издържа Тим, е в безопасност. Но сега загрижеността на Дженифър и Питър й показа, че тя може също да е в опасност.

— Не мислиш ли, че е най-добре да останеш при нас, докато получиш новини от банката и счетоводната фирма? — предложи Дженифър.

— Не искам да отсъствам толкова дълго от магазина. Предстоят няколко важни разпродажби — включително една в „Сотбис“, — на които трябва да отида.

Питър я погледна.

— Страхуваш се да не изпуснеш изгодна сделка? Не мислех, че това те притеснява при сегашното ти финансово положение.

Софи поклати глава.

— Никога не можеш да си уредиш положението толкова добре, че да си позволиш да изпуснеш изгодна сделка в полза на конкуренцията. Освен това, част от удоволствието да имаш магазин е тръпката от наддаването на аукционите и откриването на съкровища на неподозирани места. По-вълнуващо е от хазарт — добави тя и се усмихна за първи път. — Наистина ти вдига адреналина.

— Колко време ще отнеме, за да се докаже, че Тим е злоупотребявал?

— Не мисля, че ще е много.

— Е, тогава, докато си тук, ще се постараем да прекараш времето си наистина добре — реши твърдо Дженифър.

— И по-добре да говорим за други неща — добави Питър, — иначе ще се въртим в един и същи порочен кръг и всичко това ще ти замъгли главата.

— Трябва да ни кажеш какво ти се иска да правиш — продължи енергично Дженифър. — Разходките до Тейбъл Маунтин с лифта и с кола по крайбрежния път са задължителни. Ще те заведем и до нос Добра Надежда, а някой ден ще отидем и до Паарл, най-изящно построения град в света. Намира се в лозовите полета отвъд Стеленбош — тя се наведе и импулсивно сграбчи ръката на Софи. — Толкова се радвам, че дойде, скъпа. Остани колкото можеш по-дълго.

— Да — намеси се Питър. — Ще трябва да опиташ всичко от южноафриканската кухня на Джен. Научила се е да готви агнешко с чесън и праскови, а само почакай да вкусиш от печеното от южноафриканска газела и щраус.

— Яла съм какво ли не по света, защото Брок е авантюрист и чревоугодник, включително сурова риба в Япония и овнешки очи в Абу Даби, но никога не съм яла месо от щраус и газела — засмя се Софи.

— Като пилешкото е, само че е по-ароматно — отбеляза ведро Дженифър. — Никога обаче не съм готвила крокодилска опашка. Ако обичаш омари, и крокодилското ще ти хареса.

— Нямам търпение да опитам. Вярно ли е, че южноафриканската кухня е смесица от холандски, английски, германски и малайски ястия?

— Според мен си си написала домашното — Питър беше впечатлен. — Да, така е. Развила се е много през последните триста години, но Джен я е довела до изкуство.

— И аз напоследък много си падам по готвенето. С Тим почти не ходим по ресторанти… — гласът й затихна, спомни си как се бе учила да готви през последните няколко месеца, приготвяше ястия, които знаеше, че ще му харесат, и много се забавляваше да експериментира с нови рецепти. Но тези дни отминаха много бързо и съзнанието за този край я изпълваше с болка. Дженифър отгатна тъгата по изражението й.

— Нищо не продължава вечно, скъпа — каза тя с разбиране. — Нито щастливите, нито тъжните дни. Отново ще срещнеш щастието.

Софи се обърна натъжена към нея, в тъмните й очи внезапно бяха избили сълзи.

— Но точно в момента е истински кошмар — каза тя и избърса лицето си.

— Да, така е — Дженифър й говореше майчински, въпреки че бе връстница на Софи. — Колкото по-бързо оправиш тази бъркотия, толкова по-добре. Тогава ще отвориш нова страница и ще започнеш отначало.

— Разбира се, права си — отвърна Софи. Мислеше, че е отворила нова страница, когато напусна Брок. Тогава смяташе да започне нов живот, който да може да контролира изцяло сама. Но пак се бе влюбила в мъж, който искаше да доминира във всеки аспект от живота й, само че този път мотивът беше материалният интерес, не любовта.

 

 

Одри излезе от банята, изглеждаше розова и чистичка в бялата си памучна нощница от „Маркс & Спенсър“. Никълъс седеше на леглото и четеше хотелските брошури.

— Какво ще кажеш да покараме водни ски? — попита той, без да вдига очи. — Тук пише, че предлагат още плуване и ветроходство с опитни инструктори, както и голф, и тенис.

Одри седна до него на леглото и погледна през рамото му към типичните снимки на двойки, които ядат и пият, танцуват в дискотеки и се гмуркат в басейни.

— Изглежда много забавно, но ще бъда напълно доволна да прекарам следващите няколко дни, лежейки на плажа или край басейна — каза тя. След това протегна бледата си ръка напред. — Искам да почернея. Изглеждам отвратително бяла.

Никълъс сгъна брошурата.

— На мен ми харесва. Ще ми кажеш, ако искаш да правиш нещо специално, нали? — свали очилата си, сгъна ги и ги сложи на нощното шкафче. Одри мълчеше, но след малко нежно сложи ръка на голото му рамо. — Нали? — промълви той.

Тя кимна, като все още избягваше погледа му.

— Това да не е ново начало? — каза той и покри с голямата си длан ръката й.

Одри отново кимна.

— А ще можем ли да… — започна тя и млъкна.

— Да. Ще можем — отвърна твърдо Никълъс. След това я прегърна и я притегли към себе си. В отговор тя плъзна ръце по врата му, притисна бузата си в неговата и тялото й изведнъж се събуди от спомена за Трой. Той я бе научил как да се наслаждава на тялото си и да получава удоволствие от секса. За първи път в живота си бе разбрала как да стигне до оргазъм, как да удължи предварителната игра, докато й прималее от желание, как да доставя удоволствие на мъжа и да го довежда до екстаз. Сега й се струваше, че тялото й е деликатен инструмент, който, ако се настрои внимателно, може да се извиси до кулминацията на чистата наслада. Тя извърна глава и целуна Никълъс с такава страст, че той усети как моментално се възбужда. След това пъхна крака си между бедрата му, притисна се в слабините му, от което той простена изненадано — не само от действията й, но и от бързината, с която получи ерекция.

Нямаше нужда да я пита, както обикновено, дали е в настроение за секс. Умелите й ръце го разсъбличаха, галеха, тя целуваше гърдите му, корема, пениса, а той през цялото време притискаше на тласъци бедрата й към своите. Изненадата отстъпи на желанието към нея, а това само по себе си беше учудващо. Одри, за която сексът беше задължение, без което можеше спокойно да мине, сега се бе развихрила навсякъде по възбуденото му тяло, подлудяваше го от страст с устата си и сръчните си ръце. Накрая го възседна и той се зачуди какво бе станало с мисионерската поза.

— О, Од! — простена той, когато тя започна да се движи нагоре-надолу, като майсторски използваше вътрешните си мускули. — О, Господи, Од! — трябваше да опита да се контролира, за да не свърши прекалено бързо, помисли си той. Освен това беше време да поеме инициативата. Със сръчно движение, научено от честата практика с Дениз, той се преобърна, докато Одри се озова под него, и започна да прилага собствените си умения, за да й достави удоволствие.

След това лежаха прегърнати, останали без дъх и изтощени, но най-вече задоволени. Никой от тях не казваше и дума. За миг Никълъс се бе почудил дали не е спала с някой друг! Как, по дяволите, бе придобила целия този опит? Точно Одри. Одри, която, след като се любеха, веднага се втурваше в банята да се мие, сега посягаше отново към него. Одри, която дори бе хващал да си гледа часовника точно в разгара на акта!

— Беше прекрасно, нали? — чу я той да казва с дрезгав глас.

— Беше направо невероятно! — отвърна Никълъс, поразен.

Тя се сгуши в него, краката й бяха преплетени около едното му бедро, а ръката й го галеше нежно. Трябваше да я попита. Нямаше да се успокои, докато не разбере къде бе станала такъв експерт и какво бе накарало либидото й да скочи от нулата до върха.

— Од, откъде научи всичко това?

Тя изглеждаше стресната.

— Какво искаш да кажеш, Никълъс?

Той се повдигна, седна в леглото и я загледа с любопитство.

— Е, нали разбираш, всички тези неща… изглеждаш… сякаш… — не знаеше защо, но той бе притесненият от този разговор, не Одри. — Стори ми се, че вече ти харесва. Чудех се какво ли се е случило.

— По женските списания има едни статии… нали се сещаш. Някъде четох, че всеки е отговорен сам за оргазма си.

Той извърна втрещено поглед към нея.

— Наистина ли? За първи път го чувам.

— Според мен е вярно, ти как мислиш? — той забеляза, че тя не поглежда към него, а се взира внимателно в лакираните си в червено нокти.

— Е, възможно е — не беше много сигурен. — Но не трябва ли хората взаимно да си доставят удоволствие?

— О, да, разбира се — спомни си за Трой и за изключителното удоволствие, с което я бе дарил. — Трябва да има взаимност — страните й бяха пламнали и тя избутваше навътре кожичката на нокътя си толкова упорито, сякаш животът й зависеше от това.

— Точно така — съгласи се той. — О, да — настъпи неловко мълчание, след това той взе ръката й, приближи я към лицето си и целуна червения й маникюр. — Ако ти е харесало, както на мен ми хареса, дали да не…

В отговор Одри обви врата му с ръце и се притисна към него, като зарови лице до рамото му.

— О, да, Никълъс! Да. Желая те. Желая те веднага — прошепна тя, а дъхът й опари ухото му.

 

 

Софи спа неспокойно въпреки умората си. Мислено не спираше да се връща към всичко, което Тим й бе казал за катастрофата на Каролин, но то не беше много. Някога отдаваше сдържаността му по въпроса на нежелание да се връща към прекалено силната за него болка, но сега разбираше, че е било, защото е имал какво да крие. Какво бе казал на хората от селото в Уелс, където живееха? Ами на майка си в Йорк? Дали не им е обяснил, че Каролин го е напуснала? Или че и двамата са отишли да работят в Лондон? Никой не би се усъмнил в това — освен, разбира се, хората от банката, в която Каролин е работила. Глупаво от нейна страна, че забрави да го попита къде точно е работила Каролин. Едно телефонно обаждане дотам можеше да й даде доста интересна информация.

Стана от леглото и излезе на балкона на стаята си, за да погледа изгрева. Беше хладно и от морето духаше студен бриз, но като пое с пълни дробове свежия солен въздух, тя веднага се почувства по-добре. Скоро Тейбъл Маунтин се показа на фона на яркосиньото небе, издигайки се величествено над Кейптаун, а по протежение на брега и между палмовите дървета се стелеше ивица утринна мъгла, прозрачна като воал.

Софи протегна ръце над главата си и след това импулсивно надяна банския си костюм. Грабна една хавлия, слезе тихо, за да не събуди Дженифър и Питър, и излезе през главната порта. След минута тичаше по бледата златиста ивица пясък, после се гмурна в морето и пое дълбоко дъх при приятния допир на студената вода и усещането за свобода. Поплува енергично десетина минути, а през това време слънцето се издигна по-високо и мъглата започна да се разпръсва. Тя се загърна в хавлията и затича обратно към къщата, влизането й изненада Дженифър, която приготвяше в кухнята кафе.

— Я виж ти! Рано си станала — поздрави тя Софи. — Много съм впечатлена. Мислех, че животът в Лондон те е разглезил.

Софи се засмя:

— Забравяш, че прекарвам доста време в Ла Маделийн, където плувам по няколко пъти на ден. О, толкова беше приятно, Джен! Чувствам се прекрасно.

— Добре ли спа? — докато й говореше, тя слагаше гуава, манго, папая и банани в един плитък панер, който се готвеше да изнесе на верандата, където Питър вече разпъваше голямата кремава тента.

— Почти не съм мигнала — призна си Софи, — но се чувствам добре. Бедата е, че не мога да престана да мисля за Тим. Чувствам се предадена, Джен. Нямаш представа колко много го обичам все още. Всъщност съм влюбена в него от седемнадесетгодишна. И все още съм. Как можа да ми причини това? — възкликна развълнувано.

 

 

— Защото е свиня, скъпа моя — отвърна кратко Дженифър. — Гадно копеле! А сега, преди да си хванала пневмония, защо не отидеш да си вземеш гореща вана и да се облечеш? Докато се приготвиш и слезеш, закуската ще е готова.

Софи се усмихна широко.

— Много добре си те представям като майка, Джен. Тази роля ще ти хареса, нали? Да се суетиш като квачка около пиленцата си?

Дженифър потупа все още плоския си корем.

— Нямам търпение. Надявам се да си имам поне четири.

— О, не! — каза Питър, влизайки в кухнята. — За мен две са достатъчни — освен ако внезапно не стана милионер.

Дженифър игриво го замери с крайчеца на кърпата.

— Но ти ще станеш, нали, скъпи? Нали затова се омъжих за теб!

Софи се засмя на добросърдечните им шеги и забърза нагоре по стълбите. Прекрасно бе да се намира сред тези открити и щастливи хора. Точно сега нямаше изобщо нужда от Одри и нейните безкрайни оплаквания, нито от майка си, която все още се тревожеше за здравето на Алън.

Беше се отпуснала във ваната, когато Дженифър почука на вратата.

— Търсят те по телефона, Софи. Брок се обажда от Ню Йорк и ми се струва развълнуван.

Софи се изправи рязко и разплиска водата, която замалко да прелее през ръба на ваната.

— Какво? — каза тя ужасено. — Брок? О, Господи, сега вече я оплесках! — изскочи от ваната, загърна се с хавлията и отвори вратата. — Какво каза той, Джен? Знае ли какво се е случило?

— Не каза. Просто ми съобщи, че се е опитвал да се свърже с теб и момичетата от „Глория Антика“ му дали адреса ти. Каза, че спешно иска да говори с теб.

Софи стисна кърпата по-силно.

— О, Господи, какво да му кажа? — тръшна се на леглото и вдигна слушалката. — Здравей, Брок! — звучеше много по-уверено, отколкото се чувстваше. — Как си?

Гласът му беше опасно тих и спокоен.

— Ще ми кажеш ли какво става, Софи?

— Какво имаш предвид? — знаеше, че прозвуча гузно като гимназистка.

— Защо отказа услугите на счетоводителите? И може ли да попитам защо си позволила точно на Тим Калторп да поеме управлението на финансите ти?

— Брок, той е дипломиран експерт-счетоводител — запротестира тя.

— Сигурен съм, че е така.

— Е, и? Какъв е проблемът? — на Софи й се искаше да му каже много неща, но не бе в състояние. Щеше й се да каже: „Парите са си мои, мога да правя с тях каквото си искам“, но Брок бе инвестирал собствени средства в „Глория Антика“ и тя му бе задължена. Искаше да може да му каже: „Гледай си работата“, но ако не беше щедростта на Брок, сега щеше да е просякиня. Спомни си как не много отдавна Тим я убеждаваше, че Брок й е препоръчал своите счетоводители, за да я контролира. И за да е винаги наясно какво е намислила.

— Говорих с „Уайзмън, Страуд и Халкроу“…

— Защо, Брок? — избухна тя, неспособна да се спре. — Защо е нужно да си правиш труда, след като вече не сме заедно? Честно казано, караш ме да се чувствам като дете, на което не може да се повери и касичка! — лицето й бе пламнало от гняв и Дженифър, която седеше на стола пред тоалетката и я гледаше, се усмихна развеселено.

— Всъщност те ми се обадиха — отвърна ледено Брок. — Нали не си мислиш, че имам време да следя малките ти сделки, когато въртя стотици милиони всеки Божи ден.

Софи се почувства по-нищожна от всякога, но твърдо реши да не се предава.

— След като си толкова зает, защо те безпокоят тогава?

— Очевидно отново си ги наела да работят заедно с банката и да прегледат финансите ти, защото подозираш приятеля си в измама. Това е доста сериозно, Софи. Щом нещата са толкова зле, защо не се обади в Икономическа полиция?

Софи подбираше всяка своя дума.

— Не съм сигурна, че нещата са толкова зле — отбеляза тя. — Затова помолих „Уайзмън, Страуд и Халкроу“ да проверят документацията.

Чу как Брок въздъхна.

— Първо, изобщо не трябваше да се отказваш от услугите им, а да ги заместиш с любовника си е възможно най-непрофесионалната постъпка, за която се сещам. Щом „Уайзмън“ не са те удовлетворявали, защо не ми се обади, преди да постъпиш толкова прибързано?

Ръката на Софи, която държеше слушалката до ухото й, затрепери.

— Ще ти кажа защо! — гласът й се бе извисил до писък. — Не ти се обадих, защото ми писна до смърт от отношението ти към мен. Не съм дете, Брок. Не искам да ме контролираш, все едно че си ми баща. Ще ми позволиш ли да се оправям сама в живота, без чужда намеса, без да ми дишаш във врата, без непрекъснато да си вреш носа в делата ми и без да се държиш с мен като с идиотка? — след това тресна телефона и погледна към Дженифър, която бе ококорила очи от изненада. — Е, вече го направих, нали? — каза тихо Софи. Цялата трепереше, учудена от собствената си ярост, но все пак доволна, че се бе противопоставила на Брок.

— Горкият стар Брок — каза ведро Дженифър, но все още не можеше да дойде на себе си. — Не че не си го заслужи.

Софи се отпусна на възглавниците, изтощена от избухването си.

— Никога не съм държала такъв тон на никого.

— Полезно е от време на време да поотпускаш нервите си.

— И пред Брок ли? — Софи вдигна вежди. — О, Джен, защо така ме влудява? Винаги се опитва да ме подвежда. Сякаш ме предизвиква на бой, а аз като шаран винаги захапвам стръвта, винаги. Знае, че полудявам, когато ме пренебрегва.

— Но освен това може би е наясно, че имаш подозрения относно почтеността на Тим. Помисли си колко по-зле би било, ако не знаеше нищо и той ти бе казал какво става.

— Недей! Не бих го понесла. О, Господи, наистина бях гадна! Много лошо ли се държах с него, Джен?

— Е, не бих те нарекла сладка и невинна — засмя се Дженифър.

— Знаеш ли какъв ми е проблемът?

— Кажи ми.

— Всъщност ненавиждам парите на Брок. Дълбоко в сърцето си мразя факта, че всичко, което притежавам, е благодарение на него. Затова на моменти го мразя. Знам, че трябва да съм му признателна, но вместо признателност чувствам… че се задушавам, че ме притежава, че съм в капан.

— В златна клетка? Някое друго клише? — Дженифър бе отметнала глава и се заливаше от смях. Софи също се зарази от нея.

— О, Господи, Джен! Какво ще правя сега?

— Ще се облечеш и ще слезеш долу да закусиш. Не знам за теб, но аз умирам от глад.

Софи пак стана сериозна.

— Чудя се дали да не се обадя на счетоводителите и да видя докъде са стигнали.

— Съмнявам се, че ще са в състояние да ти кажат нещо. На твое място бих изчакала още няколко дни. Знаят ли къде си?

— Да. Всички знаят къде съм.

— Тим ще ти се обажда ли?

— Няма причина да не го направи. Не мисля, че подозира нещо. Всъщност би трябвало да ми се обади. Предполага се, че си липсваме.

— А той на теб липсва ли ти? — Дженифър я погледна проницателно.

Софи сведе тъжно глава.

— Да.

— Много ли?

Тя кимна:

— Да. Когато заживяхме заедно, си помислих, че този път наистина съм постигнала щастието. Толкова си пасвахме. Затова тази ситуация е толкова ужасна и направо ме разкъсва на парченца.

— Първата любов ръжда не хваща, нали? О, Софи, скъпа, толкова съжалявам! Наистина заслужаваш нещо по-добро.

Софи направи тъжна физиономия.

— Бях омъжена за много добър човек, може би дори прекалено добър. Вероятно имам нужда от някое копеле, за да се мотивирам.

— Какво? Ти? Една от най-лъскавите дами на Лондон?

— По-скоро една от най-глупавите дами на Лондон — отвърна й Софи.

Дженифър се изправи на крака.

— А сега се обличай, за Бога, иначе скоро ще стане време за обед.

— Чудя се какво ли прави Тим сега?

— По-добре да не знаеш — отговори й Дженифър.

 

 

— Добро утро, момичета! — Тим поздрави Франки и Кейти в обичайното си добро настроение, докато крачеше през магазина. — Как вървят нещата? — хвърли поглед наоколо по полиците и масите, сякаш наглеждаше стоката си.

— Страхотно.

— Добре — двете отговориха почти едновременно.

— Хубаво, хубаво. Не мога да остана дълго, защото заминавам за Йорк да видя майка си.

— Ще се бавиш ли? — попита Кейти.

— Не, ще отсъствам само около седмица. Ще се върна, преди Софи да пристигне. Между другото, чухте ли се вече с нея? — той се настани зад бюрото в офиса и включи компютъра.

Те поклатиха глави — едната искрящо руса, а другата черна като гарваново крило.

— Какво ще правиш в Йорк — попита Кейти, — освен че ще се видиш с майка си?

— Това не е ли достатъчно? — каза остро Тим. — За повечето хора е напълно достатъчно да се видят със старата си майка.

Когато си тръгна, в магазина отново настъпи тишина и спокойствие.

— Много е забавен, нали? — отбеляза Кейти.

— Но е малко уморителен, не мислиш ли? — отвърна Франки.

— Сигурно.

— Веднъж каза, че според теб той не е влюбен в Софи и никога няма да напусне жена си заради нея — каза Франки. — Все още ли го мислиш, след като вече е свободен?

Кейти изглеждаше угрижена.

— Не съм сигурна. Не е минало много време от смъртта на жена му. Предполагам, че още му липсва, въпреки че пред хората определено се държи мъжки.

 

 

Въпреки че бе свикнала да пътува много, Софи не си спомняше някъде другаде по света да й е било толкова хубаво, колкото в Южна Африка. През следващите няколко дни Дженифър и Питър, които си бяха взели отпуски, я закараха да види огромния и спокоен залив Фолс, величественото и елегантно имение Константия, разположено сред буйната растителност на нос Дъч, и впечатляващата сграда на парламента в центъра на Кейптаун. Софи бе поразена от белите сводести къщи и колониалния архитектурен стил на хотел „Маунт Нелсън“, но великолепието на планинските покрайнини я омагьоса най-много. Показаха й цъфналите червеникави евкалипти в подножието на Тейбъл Маунтин, многообразието от сребристи дървета от семейство протеа, блестящи под горещото слънце, моравите и белите диви орхидеи и достолепните кали, които цъфтяха край пътя. След това я заведоха на вечеря в прочутия морски ресторант „Тролърс“, разположен в сграда от деветнадесети век, и в Кръглата къща под високите дървета на плажа.

— Всичко е невероятно красиво — възкликна Софи. — И толкова чисто. Ако в Лондон боядисаш някоя сграда в бяло, след десет минути вече ще е сива.

— Заради морския въздух е — обясни й Питър. — И, разбира се, заради климата. Мястото е идеално за отглеждане на деца — спря колата и те се загледаха към морето и към залива Калк.

— Защо и ти не си купиш къща тук? — попита Дженифър. — Можеш да я даваш под наем за няколко месеца всяка година, освен това ще е сериозна инвестиция, след като в страната сега се чувства такова раздвижване и всички са обнадеждени.

— Идеята много ми харесва — отвърна Софи. — Но може да ми дойде множко. Не искам да продавам Ла Маделийн, там ходя винаги когато мога. Толкова обичам тази вила. Сякаш съм оставила част от душата си в нея и се чувствам цялостна само там. Много искам някой ден двамата да ми дойдете там на гости.

— Прилича ли на това място? — Дженифър протегна ръка и посочи девствената брегова ивица, скалите, гладко изваяни в причудливи форми, и бабуините, които подскачаха по стената, построена по протежение на крайбрежния път, с надеждата да намерят останки от храна, изхвърлени от преминаващите коли.

Софи отвърна, без да се замисли:

— Изобщо не прилича на това място. Там пейзажът е пасторален и нежен и много, много спокоен. Съвсем френски. Старци, жени в черно, винаги в черно, прашният селски площад, а въздухът навсякъде е пропит с миризма на цигари „Голоаз“ и кафе. Тук атмосферата е много по-наситена. По-енергична.

Питър натисна съединителя.

— Да отидем ли до Брега на изгрева, Джен? — той погледна в огледалото за обратно виждане, улови очите й и се усмихна. — Може да видим някоя местна забележителност, а също и ловците на стриди.

— Съгласна ли си, Софи? — попита тя.

— С всичко съм съгласна. Нали ви казах, че никога не съм прекарвала по-добре? Не искам тази ваканция да свършва.

Седяха в градината и пиеха аперитив преди вечеря, когато телефонът иззвъня. Дженифър продължи да разговаря със Софи, а Питър влезе вътре да вдигне.

— Трябва да те запозная с най-страхотния моден дизайнер, който откри нов салон в най-хубавата част на Кейптаун — каза тя. — Дрехите му са… — изведнъж млъкна и погледна съпруга си. — Какво има, Питър? — Софи също обърна очи към него. Изражението му беше сериозно и гледаше към нея, не към Дженифър.

— За теб е, от Англия — каза той.

Сърцето на Софи заби лудо и за миг й се догади. Хиляди мисли запрепускаха в главата й. Да не би да се обаждаха от счетоводната фирма, за да потвърдят, че Тим е откраднал от нея пари? Дали щяха да й препоръчат да повдигне обвинение? Или Тим вече беше арестуван?

Дланта й се стрелна към устата.

— Кой е, Питър?

— Майка ти.

— Майка ми? — изпита облекчение и се ядоса на себе си, че е толкова нервна. Наистина трябваше да престане да си прави прибързани заключения. Бедата беше, че Тим присъстваше денонощно в мислите й и бе по-разстроена от случващото се, отколкото се осмеляваше да признае дори пред себе си. Тя бързо влезе в хладното квадратно преддверие, за да приеме обаждането. — Мамо? Здравей, как си? — попита тя ведро.

Веднага разбра, че Джийн плаче. Почти нищо не можеше да й разбере и й се стори, че каза нещо като „Одри трябва да си плати“.

— Мамо, какво е станало? Нещо с Одри ли?

— Не, не. Казах, че съжалявам, задето те безпокоя, но Одри е на почивка.

— Не знаех, че е заминала. Къде е?

Джийн си издуха носа и Софи я чу да изхлипва.

— Няма значение, Софи. Алън пак е много зле. В болницата в Нюбъри е.

— О, Господи! Но защо в Нюбъри? Защо не сте в Лондон?

— Бяхме в къщата на Одри, за да гледаме Амелия и Ребека. Те са в Сардиния. Опитвам да се свържа с тях, но са заминали на някаква екскурзия. Снощи Алън припадна и аз ужасно се тревожа за него. Лекарите го откараха в интензивното, но не казват дали… — гласът й пресекна и тя не можа да продължи.

— Веднага се връщам — каза незабавно Софи. — О, бедната мама, сигурно се чувстваш ужасно. А и децата са ти на главата. Не се тревожи. Аз…

— Не, Софи. Не искам да се връщаш. Не прекъсвай ваканцията си в никакъв случай. Просто исках да знаеш, защото…

— Разбира се, че се връщам — отвърна твърдо Софи. — Не мога да понеса мисълта, че си сама в такъв момент. Утре ще съм при теб.

— О, Софи, наистина, не исках да…

— Повече нито дума, мамо. Предай поздрави на Алън, от летището веднага идвам в Нюбъри. Пак ще ти се обадя, за да ти кажа кога точно пристигам.

Питър надничаше през вратата и от дочутото разбра какво се е случило. Когато Софи затвори, и двамата й приятели я гледаха угрижено.

— Зле ли е? — попита веднага Дженифър.

Софи сви безпомощно рамене.

— Трудно е да се каже. Възстановяваше се добре от операцията миналата година и аз не знам дали ракът е рецидивирал, или е нещо друго.

Питър започна да действа уверено и ефективно, обади се на авиокомпанията и разбра, че вечерта има самолет до Йоханесбург, от който можеше да се прехвърли на полет до Лондон.

— Толкова ми е неприятно, че ще трябва да се връщаш така внезапно — каза тъжно Дженифър. — Бедната ти майка! Сигурно е ужасно разстроена.

Софи, която вече хвърляше дрехите си в куфара, кимна разтревожено.

— Загубена е, ако на Алън му се случи нещо.

— Дори не си го помисляй! — заповяда й Дженифър.

— Така ще стигнеш до нервен срив.

Двамата се качиха в колата, за да я откарат до летището, и преди да влезе в терминала, Софи хвърли последен тъжен поглед към Тейбъл Маунтин в далечината.

— Ще се върнеш пак — каза Дженифър и буйно я прегърна на сбогуване.

Софи също я прегърна, чувстваше приятелката си по-близка от собствената си сестра.

— Опитай се да ме спреш! Искам задължително да видя бебето ти.

— Значи се уговорихме. Няма да можем да го кръстим без кръстница.

— Пази се, Софи — каза сериозно Питър и я целуна по бузата. — Късмет във всичко, включително и в отношенията ти с Тим.

— Да — Дженифър я целуна приятелски. — Много, много късмет, скъпа! И ще ни държиш в течение, нали? Обади се да ни кажеш как е Алън. И какво става с Тим.

— Обещавам! — Софи нервно се засмя.

— И не оставяй този мошеник да те победи! — извика Дженифър след нея, а Питър се усмихна и й махна.

Докато чакаше полета си, Софи гледаше как слънцето се спуска сред алени и златисти отблясъци, които постепенно се превръщаха в тюркоазни и нежновиолетови. Беше най-драматичният и красив залез, който някога бе виждала, съперничеше дори на карибските заници, но незнайно защо, гледката я потисна. След като пъстротата на небето най-накрая избледня и потъна в тъмномораво и сиво, й се стори, че и надеждите й за бъдещето потънаха с нея. Радостта от преоткритата любов към Тим бе изчезнала, на нейно място се бе настанило ужасното усещане за предателство и страх. Мислеше си, че я обича, а вероятно през цялото време е планирал как да я убие.

 

 

Състоянието на Алън беше без промяна, когато тя пристигна в болницата в Нюбъри. Джийн седеше до леглото и държеше ръката му, не се бе отделяла от него, откакто го бяха приели, и изглеждаше пребледняла от изтощение и тревога.

— Мамо, прибери се и поспи — каза й веднага Софи. — Ще припаднеш, ако продължаваш така.

Очите на Джийн се напълниха със сълзи, но беше прекалено уморена, за да ги избърше. Хвана Софи за ръката и я отведе настрани, за да поговорят.

— Толкова съм уплашена — прошепна тя, когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуе спящият Алън.

— Какво казват лекарите?

— Страхуват се, че ракът може да има разсейки. Правят му изследвания, но още не са ми съобщили резултатите. Какво ще правя, ако нещо се случи с него? — гласът й премина в хлипане.

Софи стисна ръката на майка си.

— Не мисли за това! В днешно време медицината е способна на толкова много неща, има и химиотерапия. Може дори да не става въпрос за рак.

Седнаха на два стола в средата на голямото отделение и наблюдаваха Алън, докато си говореха тихо. Около тях имаше само пациенти, които лежаха в леглата си — някои щяха да се възстановят, други щяха да умрат. По лицата на всички бе изписана надежда, колкото и да бяха болни, и от това на Софи й се късаше сърцето.

— Само ако беше отишъл на лекар веднага щом е разбрал, че не е добре — каза Джийн. — Знаеш ли, съпругата на един от пациентите ми каза, че над десет хиляди души умират годишно от рак на простатата, защото не са го уловили навреме.

Софи почувства как я обзема ужас и по тялото й премина ледена тръпка. Спомни си как той не се чувстваше добре, когато всички почиваха в Ла Маделийн миналото лято. Само ако… Тя въздъхна. Всички трагедии на света започваха със „само ако“, а съжаленията нямаше да им помогнат сега.

— Дават му диаморфин. Когато припадна, изпитваше ужасни болки. Бях потресена, Софи. Той плачеше. Мислех си, че умира — Джийн си издуха носа и пое дълбоко дъх в опит да овладее емоциите си.

Софи погледна към Алън, който лежеше, пребледнял като платно, кожата му изглеждаше прозрачна като восък. За миг се почуди дали е умрял, или е заспал. Но после забеляза лекото повдигане на гръдния кош от дишането и коленете й омекнаха от облекчение.

— Мамо, свърза ли се с Одри и Никълъс?

— Да. Върнаха се от Сардиния тази сутрин, слава Богу! Малко се тревожех за Амелия и Ребека, които останаха на грижите на чистачката, но какво друго можех да направя? Чувствам се ужасно, че прекъснах твоята ваканция и почивката на Одри, но бях отчаяна.

— Постъпила си правилно, мамо. Нямаше да ти простя, ако не ми се беше обадила. Сигурна съм, че и Одри изпитва същото — дълбоко в себе си Софи не бе съвсем сигурна за сестра си, която беше пословично себична, затова се учуди от следващите думи на Джийн.

— Одри се държа прекрасно. Мисля, че между тях с Никълъс се е случило нещо. Не си спомням откога не съм я виждала толкова щастлива и доволна — Джийн за малко се оживи. — Няма ли да е прекрасно, ако бракът им се заздрави?

Софи кимна.

— Може би той се е отървал от секретарката си.

— Тя каза, че прекарали страхотно и май наистина го мислеше — Джийн леко се усмихна. — Сигурно Никълъс й е обръщал специално внимание, кой знае.

— Да се надяваме, че е така — Софи вдигна очи към тавана. — Виж какво, мамо. Ще се обадя в магазина да им кажа, че съм се върнала — докато говореше, извади мобилния телефон от дамската си чанта. — Може ли някъде да остана сама?

— По коридора има стая за почивка.

— Добре, няма да се бавя. А след това искам ти да отидеш до къщата на Одри и да си починеш. Аз ще остана вместо теб.

Джийн я погледна с благодарност.

— Е, щом поне една от нас ще остане при него… — гласът й пресекна и устните й затрепериха.

— Разбира се — за да увери майка си в това, Софи постави длан на рамото й.

Стаята за почивка миришеше на застоял цигарен дим, примесен с дезинфектант. Софи седна на черен пластмасов стол и набра номера. Кейти вдигна след първото позвъняване.

— Софи! — извика тя радостно. — Чудех се дали изобщо ще се обадиш. Наслаждаваш ли се на почивката? Хубаво ли е в Кейптаун?

Софи й обясни набързо положението.

— Не знам колко ще остана тук. Всичко зависи от това дали ще успеем да преместим Алън в Лондон, където е лекуващият му лекар. Как върви в магазина?

— Добре. Няма проблеми. Франки направи голям удар с един клиент вчера. Дойде за една купа, която сме изложили на витрината.

— Синята с изрисуваните платноходи на едната страна?

— Да, същата. Но си тръгна с майсенския сервиз за вечеря от двадесет и осем части, който ти купи в Честър.

Сърцето на Софи подскочи. Беше платила много висока цена за този порцелан от 1850 година и се боеше, че си е взела белята с него.

— Това е фантастично! И не се ли пазари за цената? — беше направила добра инвестиция, въпреки страховете си, че само милионер би се заинтересувал от нея.

— Плати с платинена кредитна карта „Американ Експрес“, която Франки провери и всичко беше наред.

— Благодаря на Бога за това. Може ли да поговоря с Тим, ако е там?

— Той замина, Софи. Отиде в Ню Йорк преди четири дни.

Софи се изпълни с лоши предчувствия.

— Каза ли защо?

— Каза, че иска да се види с майка си.

— Остави ли телефон?

— Не. Съжалявам, не те очаквахме толкова скоро и той каза, че ще се върне преди теб — Кейти звучеше притеснено, сякаш се боеше, че е направила нещо нередно.

Софи заговори спокойно:

— Не се тревожи. Ще изчакам да се върне и тогава ще поговоря с него. Ако имаш нужда от мен, можеш да ме намериш на мобилния телефон — след като изключи апарата, тя погледна часовника си. Беше три и половина. Моментът бе съвсем подходящ да се обади на Елис Уайзмън и да го попита дали има да й докладва нещо.

— Добър ден. „Уайзмън, Страуд и Халкроу“. С какво мога да ви помогна? — попита секретарката, която звучеше като програмиран робот.

Веднага щом я свързаха, Софи зададе въпроса си:

— Открихте ли някакви нередности по сметките ми?

Настъпи, както й се стори, дълго мълчание, след което Елис Уайзмън й отговори.

— В момента проверяваме всичко — каза той най-накрая. — До момента сме открили липси, които всъщност възлизат на почти три милиона паунда…

Софи простена и главата й се завъртя.

— … от някои сметки. От друга страна, изглежда, в други има повече пари, отколкото очаквахме да намерим. Разбирате ли, общата сума, изтеглена от… — Елис продължи да мънка, но Софи вече не го слушаше. Колкото повече й казваше, толкова по-малко тя разбираше, и се раздразни от невежеството си. След десет минути щеше да я заболи главата и съвсем щеше да се обърка. Сякаш от умението да се борави с цифри я делеше дебела стена и тя се проклинаше, че не й върви математиката.

— Кога ще можете да ми кажете колко точно пари са присвоени? — попита тя.

Елис Уайзмън замълча и отговори почти обидено:

— Ами, както ви казах…

— Моля ви, бих могла да се запозная с подробностите и по-късно. Искам да знам цялата цифра.

— Все още е много рано, госпожо Дювал.

Като се чудеше защо не й каза това от самото начало, Софи се сбогува с него и изключи апарата. След това се върна и седна до Алън, за да може майка й да се прибере. По-късно ще намери чрез „Справки“ номера на госпожа Калторп, а ако не успее, нямаше да е трудно да открие номера на училището, в което работеше. Но защо Тим е отишъл да види майка си, без да я предупреди, преди да замине за Южна Африка? Възможно ли бе да е усетил, че го подозира? След това още по-ужасна мисъл й мина през ума. Тим бе избягал някога в Австралия, защото му омръзнало да бъде „задушаван“ от майка си. Дали не бе избягал отново? Но този път с три милиона паунда от нейните сметки?

 

 

Софи остана при Алън целия следобед, опитваше се да чете вестник, но умората я надви и от липса на концентрация думите се сливаха пред погледа й. От време на време влизаше сестра да провери системите му, но когато Софи я попита как е той, каза, че трябвало да пита лекаря. Алън продължи да спи дълбоко, без да помръдва, дишаше повърхностно и изглеждаше напълно равнодушен към оживлението около себе си. Изпълнена с лоши предчувствия, Софи се чудеше какво би правила Джийн, ако той умре.

Беше шест часът, когато Софи вдигна поглед и видя в отделението да влиза жена, която й бе позната отнякъде. Имаше хубав тен, бе облечена в елегантна червена ленена пола и бяла риза и крачеше уверено към нея.

— Одри! — каза хрипливо Софи и се почувства мръсна, измачкана и безцветна в сравнение със сестра си. — Няма нужда да те питам дали си прекарала добре ваканцията.

Одри я целуна по двете бузи, дръпна един стол и седна до нея. Хвърли загрижен поглед към Алън, но нищо не можеше да скрие щастливото й излъчване.

— Прекарах страхотно — съгласи се тя с усмивка. — Как е Алън? Има ли някаква промяна?

Софи поклати глава, като все още се опитваше да свикне с промяната у сестра си. Нямаше го киселото изражение на мъченица, увисналите ъгълчета на устата, разочарования поглед.

— Сестрата не иска да ми каже нищо.

— Изглеждаш ужасно, Софи. Защо не отидеш в къщата да си вземеш душ и да си починеш? Летяла си цяла нощ, предполагам. Между другото, имаш ли нещо против да делиш стаята за гости с мама? Предполагам, че ще искаш да поостанеш, докато… докато… — Алън се размърда и леко обърна главата си. Софи и Одри го загледаха внимателно. След това им се стори, че той въздъхна дълбоко и отново задиша спокойно. — Докато той се оправи — завърши Одри, чудейки се дали Алън можеше да я чуе.

— Благодаря, Од. Но май ще трябва да пътувам. Много неща стават в магазина в момента, а ще трябва да се погрижа и за някои неотложни дела — на Софи не й се говореше за Тим. Не и преди да научи всичко.

— Но това не е ли по-важно? Да си тук с мама?

— Не се тревожи, повечето време ще съм тук, но сигурно ще се налага да отскачам до града за някоя среща — отвърна тя уклончиво.

— Как е Тим?

— Не знам. Трябва да се опитам да се свържа с него.

Одри я погледна озадачено.

— Той не беше ли с теб в Южна Африка?

— Отидох сама. Исках да прекарам малко време с Дженифър и Питър Корниш.

— Но можеше да вземеш и Тим, нали?

— Можех, но не го направих — отвърна Софи. После, за да приключи този разговор, стана. — Е, аз ще тръгвам, благодаря за поканата. Мама ще дойде ли по-късно?

— Предполагам. Спеше, когато тръгнах, и не исках да я будя.

— Между другото, как беше в Сардиния?

Одри притвори за миг очи.

— Като в рая — отвърна тя. — Прекрасно.

— Добре — Софи потисна напиращата усмивка. Никога не бе виждала сестра си толкова замечтана и доволна. Джийн беше права. Изглежда, бракът на Одри се бе стабилизирал. Стига никой никога да не кажеше на Никълъс за странния, побъркан по секса автор на текстове за песни на име Трой.

 

 

Рано на следващата сутрин Софи се зае да открие номера на майката на Тим в Йорк. Джийн се бе върнала при леглото на Алън, а Одри бе отишла с нея. Никълъс беше на работа, а момичетата — на училище. Бе сама в цялата къща и се обади на „Справки“.

— Боя се, че нямаме записан никой с името Калторп в Йорк — казаха й оттам.

— Може би номерът е в предишния указател?

— И така да е, пак щеше да е записан при нас.

— Да. Разбира се. Благодаря — Софи затвори и се опита да си спомни името на училището, в което госпожа Калторп работеше. Беше сигурна, че Тим й го бе казал — майка му работеше там поне от двадесет и пет години. Реши да се обади отново на „Справки“. Този път поиска номерата на всички училища в Йорк. — Съжалявам, не мога да си спомня името, но знам, че е някъде в центъра на града — обясни тя на операторката.

Там бяха прогимназия „Торнтън“, основно училище „Йорк Минстър“, държавно училище „Кроки Хил“, „Муър енд Грейндж“…

— Това е! — каза Софи. — Сега си спомних. „Муър енд Грейндж“ — тя си записа победоносно номера. След минута искаше да говори с портиера.

— Добро утро. С какво мога да ви помогна? — гласът беше чаровен и приятелски.

— Извинете, че ви безпокоя, но се опитвам да се свържа с госпожа Калторп, госпожа Анджела Калторп, и тъй като не мога да намеря домашния й телефон, се чудех дали не бихте могли да…

— Анджела Калторп? — прозвуча силно изненадан. — Роднина ли сте й?

Софи разбра, че нещо не е наред.

— Не. Не, стара приятелка, познавам добре сина й. Той е при нея в момента, но, изглежда, телефонът й не е записан никъде — заекна тя.

Гласът й беше толкова дрезгав, че едва изговаряше думите.

— Това не е чудно.

— О? Така ли?

— Съжалявам, че аз трябва да ви го кажа — той се поколеба, преди да продължи, — но госпожа Анджела Калторп не е работила тук от много години.

— О?

— Боя се, че почина преди единадесет или дванадесет години.

Към кого да се обърне? Софи крачеше напред-назад из кухнята на сестра си, пиеше кафе и се чудеше какво да прави сега. Нищо около Тим не беше такова, каквото изглеждаше. Защо я бе излъгал за майка си? Дори си спомни как й каза, че Анджела Калторп е била на погребението на Каролин. И какво бе направил с Каролин? Нима бе избягал с три милиона?

— О, Господи! — простена Софи и рязко седна на кухненската маса. Точно така, това беше. Беше се възползвал, че тя е в Кейптаун, и бе избягал от страната, казал бе на Франки и Кейти, че отива при майка си в Йорк, и така бе спечелил поне една седмица, през която да прикрие следите си. — О, Господи, как можах да го допусна отново в живота си?

Три милиона паунда. Сигурно вече бяха скрити в някоя офшорна компания. А къде беше той сега?