Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (7)

6

Докато се върнат в дома на Ник, стана четири часът. На Кайла й се стори, че следобедът се изниза за минути. След като си пожелаха окончателно да изхвърлят Евън от живота си, разговорът им взе неутрална насока и тя изпита удоволствие от прекараното време заедно. Ник беше умен, начетен, с чувство за хумор, което се прояви, когато престанаха да обсъждат случая „Евън“. Разказа й за работата си и страстта, с която се отнасяше към нея, се долавяше във всяка дума. За известно време забравиха защо са заедно и се отпуснаха.

За съжаление нервите й отново се обтегнаха, щом влязоха в къщата на Ник. Все по-неловко се чувстваше, докато се изкачваха по стълбите към спалнята на горния етаж, където бе компютърът. Когато влязоха, тя загледа леглото, спомняйки си последното си пребиваване в тази стая… или по-скоро в това легло.

Заля блузата си с вино и тръгна към банята да я почисти. Евън я последва. Започнаха да се закачат, да се гонят, после да се целуват, галят, докато не се озоваха на леглото. Представи си го великолепно и ярко, но сега изпита известно неудобство от подробностите. От все сърце й се искаше, ако може да изличи от съзнанието си всяка минута, прекарана заедно.

— Какво има? — попита Ник и привлече вниманието й отново към себе си. Той стисна зъби, когато погледът му се отмести върху леглото. — Спомени, а?

— За това не ми се говори.

— Много добре, защото пък на мен не ми се слуша — той се настани пред компютъра и посочи един стол. — Дръпни го насам и седни, ако искаш.

Тя придърпа стола и седна. В това време Ник вкара името Джони Бландино в търсачката. След миг се появи цяла библиография. Изглежда, имаше много Джони Бландиновци по света.

— Ограничи във връзка със Сан Франциско — предложи тя.

След миг разполагаха с куп нови данни. Ник тихичко подсвирна.

— Погледни тук — посочи й първия параграф. — „Джони Бландино бяга от Алкатраз.“

— Не може да е същата личност — възрази тя.

— Нека да проверим.

Намериха статия във вестник „Сан Франциско Трибюн“, в която се отбелязваше годишнината на някакво особено известно бягство от Алкатраз, както и излизането на книгата „Приказки от Гибралтар“. Ник продължи да чете: „Едно от най-позорните бягства от Алкатраз се случва през 1960 година, когато известните банкови крадци Джони Бландино, Нейтън Кармело и Франки Деймън избягали от затвора на острова — четеше Ник. — След три дни тялото на Франки било изхвърлено от течението на брега. Другите двама мъже не били открити, но било прието, че са се удавили в опасните течения около острова. Бягството им остава една от неразкритите тайни на Алкатраз.“

Ник погледна Кайла.

— Какво мислиш за това?

Не знаеше какво да мисли, усети хлад, взе да зъзне. Баба й, й бе казала, че Джони е трябвало да си отиде… къде… в затвора ли?

— Не искам да повярвам и все пак мисля, че е истина. Продължи да чете оттам, докъдето Ник бе стигнал:

„Тримата мъже, които като деца прислужвали в църквата «Сейнт Базил» в Норт Бийч, тероризирали търговците в Сан Франциско повече от пет години. Най-накрая били заловени три месеца, след като откраднали цяло състояние във вид на редки златни монети от федералния монетен двор в Сан Франциско. По време на грабежа двама от пазачите били убити. Златните монети не били открити. Мъжете били осъдени на доживотен затвор и въдворени в Алкатраз, но излежали само пет години, тъй като избягали.“

Кайла пое дълбоко дъх, потресена от прочетеното.

— Не може да е същият човек. Баба не би се влюбила в убиец. — Съзря истината в очите на Ник, истина, която не искаше да приеме. — Не е възможно.

— Това обяснява защо така неохотно разговаря с теб и нищо не пожела да ти каже за него. Онова, което ме заинтригува, е липсващото съкровище от златни монети. Точно подобно нещо би преследвал Евън — Ник се облегна и се зае да обмисли ситуацията. — Това е само догадка, но предполагам, че часовникът на Джони по някакъв начин е свързан с изчезналото съкровище. И още, статията излиза във вестника веднага след Нова година. Кога се запозна с Евън?

— В средата на януари. Но как би могъл да узнае за мен или за баба ми?

— Нямам представа, но веднага след като е излязла статията, се е свързал с баба ти. Ти ми каза, че е правил оглед на къщата, за да я оцени, което му е осигурило прекрасна възможност да търси часовника. Тогава се е запознал с теб.

— Направи оглед и на моята къща — завърши Кайла. — Разпита ме за историята й, кой е живял в нея, откога докога, ей такива неща. Казах му, че баба ми се е преместила, след като се е омъжила, и е живяла там допреди две години. Дори му се оплаках, доколкото си спомням, че остави всичките си вещи, и че не разбирам защо не пожела да вземе нещо просто за спомен — тя въздъхна и се замисли за подробностите от разговора им. — По едно време той подхвана темата за антики и после стигнахме до бижутата.

— И ти нито за миг ли не се усъмни?

— Е, то не стана веднага — защити се тя. — Казвам ти го накратко.

— Цялата ти връзка е продължила по-малко от месец. Наистина доста кратко.

Почувства се засегната от саркастичната му забележка и се намръщи.

— Никак не ме улесняваш.

— Добре, продължавай.

— Опитвам се да си спомня кога за пръв път му споменах часовника — направи пауза, преди да продължи: — Спомням си, че пазарувахме в един антикварен магазин. Същата вечер, когато се върнахме, ме попита нямам ли някое старинно бижу от баба си. Споменах часовника на дядо ми. Показах му го и той прояви много голям интерес. Каза, че бил майсторска изработка. Дълго време го разглежда.

— Попита ли те дали не би му го продала?

— Как се сети?

— Логично е това да е следващата му стъпка — той млъкна за миг. — Каза ли му, че не го продаваш, тъй като е семейна ценност.

— Да — по очите му позна, че вече знаеше какво е последвало. Тя трябваше само да го потвърди. — Казах му, че ще го дам на този, за когото ще се омъжа. Часовникът ще бъде моят сватбен подарък.

— И на следващия ден ти предложи да се ожените.

— Не, минаха поне няколко дни. Бях забравила за този разговор. Сега изглежда ясно, но тогава… все пак не ставаше въпрос за диамантено колие. И през ум не ми е минало, че часовникът е нещо кой знае какво.

Ник се умълча и не направи никакъв коментар. Нямаше нужда да го пита какво си мисли, защото се досещаше. Била е истинска глупачка, знаците за опасност са били пред очите й, а тя не ги е забелязвала, сама се бе оплела, понесена от водовъртежа на любов, романтика и обещания. Така че само у себе си трябваше да търси вината. Беше допуснала Евън в живота си. И да се укоряваше, нищо нямаше да промени. Трябваше да се съсредоточи върху настоящето и бъдещето.

— В онази статия пишеше, че авторът на „Приказки от Гибралтар“ е написал книга за Алкатраз, която трябвало да излезе след няколко дни. Ще проверим какво има там за Джони Бландино — каза Ник. — Но междувременно на всяка цена говори отново с баба си. Кажи й, че знаем за Джони. Научи нещо повече за часовника.

— Имаш право. Може би ще престане да ме предпазва, като разбере какво зная.

— Нали е споделила, че според нея часовникът бил краден?

— Да, точно така — отговори Кайла и се хвана за този дребен факт. — Може би това е ключът. Може би часовникът никога не е бил собственост на Джони, а истинският му притежател е бил важен човек.

— Интересно, ако Делорес Рики успее да ни информира дали Джони Бландино е купил часовника от баща й.

— Той по-скоро е ограбил магазина — тя изпъшка отегчено. — До гуша ми дойде — преди Ник да каже нещо, се чу звънецът на входната врата. — Очакваш ли гости?

— Не, но може да е някоя от сестрите ми или майка ми. Обичат да наминават, без да се обаждат.

Кайла се подвоуми, когато Ник стана. Но никак не й се искаше майка му или сестра му да я сварят в неговата спалня, така че го последва. Когато той отвори, видя някакво пакетче, оставено пред вратата. Наоколо не се виждаше никакъв човек.

— Какво е това? — промърмори Ник, като вдигна бялата кутийка, привързана със сребърна панделка.

Кайла погледна за кого е предназначена пратката и сърцето й се разтуптя. Беше адресирана до господин и госпожа Ник Гренвил.

— Искаш ли да го отвориш? — попита Ник. — Прилича на сватбен подарък.

— Кой ли би изпратил сватбен подарък тук? Никой от моите приятели не знае този адрес.

Той отвори пакетчето и извади картичка.

„Добре дошъл вкъщи, Ник — прочете. — Надявам се, че си прекарваш добре с новопридобитата си булка. Това беше най-малкото, което бих направил за теб. Евън.“

Бележката беше зашеметяващо жестока със своята откровеност. В първия миг Кайла помисли, че Ник не е прочел правилно. Нима Евън се бе оженил за нея и после я бе прехвърлил на Ник като… като утешителна награда? Не би постъпил така. Сложи ръка на устата си, тъй като й се повдигна при тази мисъл.

— Евън ли е позвънил според теб? — попита тя.

Ник срещна погледа й, захвърли картичката на масата и хукна към входа.

Тя се затича след него.

Стоял ли е Евън само преди няколко минути тук отпред? Лично ли е оставил подаръка им?

Ник изтича на улицата и се заоглежда във всички посоки. Зададе се кола. Кайла затаи дъх, когато мина покрай тях, но видя възрастни мъж и жена на предните седалки и й олекна. Не беше Евън. Навярно си беше отишъл. Но дали пък не беше някъде наоколо?

На улицата бяха паркирани много коли. Беше краят на седмицата. Всички си бяха по къщите. Можеше да е, в която и да е кола й да ги наблюдава в този момент. „И сигурно е така“ — помисли си тя. Оставил беше подаръка с умисъл. Притаил се беше наблизо, за да види реакцията им.

Ник се приближи към нея с мрачно изражение.

— И да е бил тук, се е разкарал.

— Не ми се вярва.

— Какво намекваш?

— Иска зрелище — отвърна тя. В пристъп на безумен гняв си спомни грубите му думи: „Надявам се, че си прекарваш добре с новопридобитата си булка.“ — Да му го организираме!

— Какво си намислила…

Тя обви ръце около врата на Ник и го целуна страстно по устните, преди да помисли доколко е разумен подобен жест. Ярост и чувство на безсилие я бяха тласнали към отчаяние и тя впи устни в неговите, а той се вцепени от изненада, от което тя се възползва. След миг Ник отвърна на целувката й, прегърна я и силно я притисна към себе си, като задоволи нейното желание със своето.

И тогава Ник най-неочаквано й отне главната роля. Трескавите му жадни ръце засноваха по тялото й, обхвана с две ръце дупето й и я притисна към горещите си слабини. Разумът го напусна. Остана само желанието да я целува лудо до забрава. Мислеше си, че ще продължи, но изведнъж Ник вече не беше при нея.

Кайла посегна към него, но той отстъпи задъхан. Очите му се впиха в нейните с въпрос, на който тя не искаше да отговаря.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита я.

— Н-н-н… не зная точно — смотолеви тя, като прекара пръсти през разрошената си коса.

— Влизай вътре — изкомандва той.

Тонът му не й се понрави, но въпреки това се подчини. Ник затръшна вратата и се облегна на нея със скръстени ръце. Погледът му я пронизваше, все още изпълнен с желание. Обхвана я ужасното чувство, че току-що е пробудила звяр. Беше нетърпелива той да заговори, при все че се плашеше от онова, което би й казал.

— Съжалявам — промълви тя, тъй като и секунда повече не можеше да изтърпи напрежението. — Предположих, че Евън ни наблюдава.

— Вероятно е така.

— Не искам да си въобразява, че владее положението. Не ми хареса бележката му. Прозвуча, като че ли ме е преотстъпил на теб. Вбеси ме. Въобще не мислех.

Ник кимна.

— Загрях — рече той.

Според нея изобщо не бе „загрял“.

— Да видим какво още има в пакета — предложи Ник и профуча край нея.

Кайла нямаше особено желание повече да се занимава с този пакет.

— Едва ли е нещо хубаво — измърмори.

Беше напълно права. Ник извади една снимка и я обърна, за да й я покаже. В гърлото й заседна буца. Бяха снимани с Ник, докато обядваха днес. Отгоре Евън бе надраскал: „Щастливата двойка“.

— Евън е бил тук. Дебнал ни е — изрече тя очевидния факт.

— Може да е бил и в църквата — каза Ник.

— Както и в бижутерията. Знаел е, че ще се опитаме да разберем какво представлява часовникът. Но защо ни преследва? Защо не се разкара с този проклет часовник, след като толкова му трябва?

— Ето един интересен въпрос. Сигурен съм, че част от перверзната му наслада е да гледа как се гърча, за да се измъкна от въжетата, с които ме е омотал.

— И едно от тези въжета съм аз — искаше й се Ник да го опровергае, но той само сви рамене. Въздъхна, като внезапно се почувства съкрушена и изморена. Какво ли не се случи за един ден. Главата й натежа, виеше й се свят. — Тръгвам, Ник. Трябва да се махна оттук.

— Кайла, почакай — спря я той, когато се отправи към вратата. — Къде отиваш?

— У дома. Ще се заключа в ателието си, ще се занимавам само с моята работа и ще се постарая да забравя последните няколко седмици.

— Не бива да си заравяш главата в пясъка.

— Мога да се опитам — взе чантата си, но се спря. — Как мислиш, дали е още отвън?

— Не зная. Но не трябва да се прибираш сама. Ще те изпратя с моята кола, за да съм спокоен, че всичко е наред.

— Той няма да ме нарани… поне физически — каза тя, но не беше съвсем убедена.

— Нямаш представа на какво е способен Евън. — Ник размаха снимката. — Това постъпка на нормален човек ли е?

Сърцето й замря. Не, не беше, което недвусмислено й доказа, че се бе омъжила за някакъв луд, зъл и сатанински подъл човек. Наистина ли Евън се бе дегизирал като монахиня? И сега виждаше сините очи иззад очилата. Погледът й бе до болка познат, но не пожела да си признае истината. Какво искаше той? Защо продължаваше да я преследва? Нима можеше още нещо да измисли?

— Според теб не показа ли вече най-лошото, на което е способен?

Ник бавно поклати глава.

— Помоли ме винаги да ти казвам истината. Съжалявам, Кайла. Мисля, че играта едва сега започва.

Тя почти съжали, че не я излъга, но беше длъжна да приеме действителността.

— Ако имаш желание да ме изпратиш до вкъщи, няма да ти откажа.

Беше доволна, че Ник е до нея, когато излязоха. Влезе в своята кола и се заключи, докато го чакаше да изкара поршето от гаража. Огледа улицата за нещо необичайно, но нищо не забеляза. Нервите й бяха обтегнати. Нямаше да се успокои, докато не се прибере в дома си.

Ник караше плътно зад нея. От време на време тя поглеждаше в страничното огледало, за да се увери, че не ги следят. Когато пристигнаха, паркира пред къщата. Ник я пресрещна на верандата. Кайла затърси ключовете си в чантата.

Беше тъмно и се радваше, че як мъж като Ник е зад гърба й. Докато пъхаше ключа в ключалката, вратата се открехна. Да не би да беше оставила отворено?

Ник сграбчи ръката й.

— Не бързай! Заключи ли, преди да излезеш?

— Мисля, че да.

— Може някой да се крие вътре — каза той.

Дали Евън не ги причакваше? Спотайваше ли се, предполагайки, че ще се върне?

— Какво да правим?

— Аз влизам, ти остани тук.

Ник бутна вратата и пристъпи в антрето.

— Откъде се включва лампата?

— Откъм лявата ти страна — отговори тя.

Той заопипва стената и когато откри ключа, запали лампите и тръгна по коридора към дневната. Тя го чу да ругае.

— Какво има? — провикна се Кайла.

— Имало е посетител — отвърна той, като се появи отново в коридора. — В стаята цари хаос.

— Крадец ли? — попита смаяно тя. Никога никой не беше разбивал къщата през всичките петдесет години, през които баба й и дядо й бяха живели тук.

— Или някой е търсил нещо определено — отвърна Ник. — Възможно е още да е в къщата. Ще се кача на горния етаж. Къде е спалнята ти?

— Първата врата вдясно. Внимавай!

Тя грабна един чадър от закачалката до вратата в случай, че й дотрябва оръжие. Не беше кой знае какво, но все пак по-добре от нищо.

Ник се втурна по стълбите. Видя го как влиза в спалнята.

— Какво намери? — попита тя, когато той не излезе веднага. — Ник! — извика. Чу силен шум. Господи, някой го бе причакал? — Ник, отговори ми!

Тя се разтревожи. Трябваше ли да се качи горе? Или да извика полиция? Не знаеше как да постъпи. И тогава чу стъпки зад себе си. На верандата имаше човек.

Тя се извърна и видя висок тъмен силует. Замахна с чадъра, като се молеше да го зашемети, за да успее да се изплъзне.