Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (3)

2

Все едно някой заби юмрук в слънчевия й сплит. Зяпна. Задъха се. Навярно не бе чула добре. Невъзможно беше да е изрекъл името Ник Гренвил.

— Не е вярно — категорично поклати тя глава. — Познавам Ник Гренвил. Не сте вие.

Взря се в лицето му, търсейки някакъв жест на близост, което беше глупаво, тъй като този мъж не беше Ник Гренвил. Ник имаше руса коса, лъчезарна усмивка и жилаво, яко телосложение. Този мъж беше грамаден, почернял от слънцето, със свиреп поглед.

— О, вярно е — отвърна той, без да откъсва очи от лицето й. — Ваш ред е. Как се казвате, моля.

— Кайла. Кайла Шеридан — измърмори тя. Той ахна, което я изненада. — Какво толкова казах?

— Кайла ли? Същата, която е оставила повече от десет съобщения на моя телефонен секретар ли?

— На телефонния секретар на Ник — поправи го тя, — но вие не сте Ник. Мисля, че щях да позная собствения си съпруг. Какво правите в неговата къща?

— Това е моята къща.

— Не зная каква игра сте намислили и ще се обадя в полицията — заплаши го тя колкото можа по-уверено.

— Вече се обадих — изненада я той още веднъж.

Тя се втренчи съвсем объркана в него. Говореше глупости. Защо ще се обажда в полицията, след като се представя за някой друг? И защо тя продължава да разговаря със съвсем непознат тип, който навярно е и опасен? Заотстъпва, но той я сграбчи за ръката.

— Не бързайте толкова — изрече мъжът, а очите му проблясваха злобно. — Никъде няма да ходите.

— Пуснете ме! — Взе да се дърпа, но той здраво я стискаше.

— Ще си отидете, след като ми отговорите на няколко въпроса.

— Аз ли? Не аз, а вие трябва да обясните някои неща. Например какво правите в къщата на моя съпруг?

— Вече ви казах. Живея тук, при това от шест години.

— Това не е вярно.

— И защо да лъжа?

— Защо ли… ами… още не зная и не виждам никакви причини да ви вярвам.

Кайла потисна неясното съмнение, което започна да я обзема. Каза си, че познава Ник и му вярва. Този мъж, някакъв непознат тип, я лъжеше. Но все пак образът на Ник бе помрачен от седмиците неизвестност и вече сама не си вярваше както преди.

— Щом настоявате за доказателство, веднага ще го получите.

И без да пуска ръката й, извади от джоба си портфейл. Разтвори го и бутна пред очите й шофьорската си книжка. Тя загледа снимката, която без съмнение беше на мъжа пред нея. Името беше Ник Гренвил, адресът — същият. Всичко съвпадаше идеално.

— Това не е вярно — изрече тя с категоричен тон, но всъщност се обърка. Нима беше възможно да има двама души с еднакви имена и с един и същ адрес. — Трябва да има някаква грешка.

— Няма никаква грешка. Аз съм Ник Гренвил. Това е моят дом.

Господи! Кайла бе обзета от ужасното чувство, че той говори истината. Но как беше възможно?

— А сега вие — продължи той. — Кажете ми какъв е този мъж, за когото сте се омъжили, и защо сте живели в моята къща.

— Аз не съм живяла тук, Ник живееше.

Тя облиза устните си. В гърлото й заседна буца и изгуби дар слово. Знаеше, че трябва да защити Ник, но не се досещаше как.

— По кое време? — попита мъжът. — Кога разби къщата ми и се намъкна?

— Не я е разбивал. Имаше ключ. Неведнъж съм го виждала да отключва и да заключва.

Това разяснение като че ли го обърка. Тя се възползва от предимството, за да допълни:

— Каза ми, че живее тук повече от година. Дори поздрави един от съседите ви. Един ден се засякохме също с жената, която чисти. Той разговаря с нея. Чистачката се отнасяше към него като към собственик на жилището.

— Защото никога не сме се срещали лично — промърмори той. — Наех я по телефона.

— Така твърдите вие.

— Това е самата истина. През последните три месеци работих извън страната. Инженер съм. Работя за компанията „Купър енд Джеймс“ — добави, споменавайки една от най-големите и престижни строителни фирми в Сан Франциско. — Току-що се връщам от Африка, където строих мост.

А това беше правдоподобно обяснение за чудесните черно-бели фотографии на различни мостове, които красяха всички стени в къщата. Ник й беше казал, че харесва мостове. А този мъж твърдеше, че ги строи. Той навярно можеше да го докаже, а и на нея нищо нямаше да й струва сама да провери. Едно обаждане в споменатата компания бе достатъчно, така че поне за работата си сигурно не лъжеше. И все пак това не го оневиняваше.

— Не си Ник, само се преструваш — каза тя предизвикателно. Това й се видя единственото смислено обяснение. Всъщност шофьорската книжка с името на Ник навярно беше фалшифицирана, за да се представи като Ник. — Какво му направи? Къде е той?

— Шибана, побъркана жена! И ти си в играта, нали?

— Каква игра?

— Която двамата сте замислили, за да ме ограбите до последния цент. Видях, че кредитните ми карти са използвани, а от банковата ми сметка са теглени пари. Още не зная размера на кражбата, но ще разбера и тогава ще ви накарам и двамата скъпо да си платите.

Обвинение в кражба към нея ли беше отправено? Сърцето й се разтуптя.

— Нищо не съм взимала от теб.

— Но си идвала тук — продължи той. — В банята мирише на парфюм, а на тоалетната си маса намерих червило. — С прикован в устните й поглед добави: — Тъмночервено.

Кайла не можа да се сдържи и облиза устните си, начервени със същия цвят червило, всъщност харесваше се само с този нюанс.

— Предполагам, че е твое — каза той.

— Възможно е. И да съм забравила нещо мое, не си спомням. След като се оженихме, не съм идвала тук. Ник също, поне през изминалите две седмици. Всеки ден се обаждах по телефона и минавах оттук. Къщата беше необитаема… до тази вечер. А сега ме пусни.

Той я стисна още по-здраво.

— Не се надявай. Никъде няма да ходиш, преди да дойдат полицаите.

Защо така нетърпеливо очакваше полицаите, след като беше виновен? Да би могла да си отговори смислено на този въпрос! От тона му остана с убеждението, че ще я арестуват.

Телефонът иззвъня. Той не помръдна.

— Няма ли да се обадиш? — попита тя, учудена кой ли се обажда.

Откакто Ник се изпари, отчаяно се напрягаше да си спомни име на негов приятел или колега, но най-накрая осъзна, че и да е имал някакви приятели, нищо не е споделял с нея.

— Трябва да влезеш — задърпа я мъжът. Тя се опита да се измъкне, но беше смешно да се надява, че би могла да успее. Той се добра до телефона и се обади:

— Ало! Мамо, ще ти се обадя малко по-късно. Държа в ръцете си една ужасна неприятност.

„Мамо“ ли? Какъв беше този крадец, на когото майка му се обажда в къщата, която ограбва. Внезапно Кайла се почувства смазана. Вече не знаеше кое е истина и кое — лъжа.

— Да, обадих ти се — продължи той и отдръпна слушалката от ухото си, тъй като някаква жена ядосано занарежда нещо на висок глас. — Да, да, разбирам. Досетих се. В момента не мога да запиша адреса — мъжът въздъхна. — Добре, добре, почакай!

Докато жонглираше със слушалката, за да вземе химикалка, пусна ръката й. Кайла отстъпи, в това време той повтори адреса и записа нещо в бележника. Беше вече навън, когато го чу да ругае. Шумът от падането на телефона я накара да се втурне по стълбата и тичешком да пресече улицата. Качи се в колата и едва тогава той се появи на тротоара. Пъхна ключа, молейки се моторът веднага да запали. Той изрева и Кайла се понесе по улицата, като едва не прегази мъжа.

Сърцето й биеше лудо. Направи един завой, после още един. Хвърли бързо поглед в страничното огледало и видя, че зад нея няма никого. Слава богу, мъжът не я преследваше. Трябваше й време, за да проумее случилото се, ако това би било възможно. „Аз съм Ник Гренвил“ натрапчиво й се въртеше в главата.

Ако беше вярно, кой по дяволите, беше човекът, за когото се омъжи?

 

 

— Мамка му! — ругаеше Ник, когато колата на Кайла изчезна от погледа му.

Единствената му връзка избяга. Коя беше тя? Крадла! Съучастница! Беше шокирана, когато той отвори вратата. Каза й кой е, а тя го погледна, сякаш беше луд или опасен престъпник. Но тя беше луда да го нарича лъжец. За какво, по дяволите, беше всичко това? Не знаеше какво да си мисли за нея.

Тя жертва ли беше? А дали някой не я бе подвел? Положително не изглеждаше като изкусна крадла с буйната си кестенява коса, с тесните джинси и светлооранжевата тениска с надпис, който се издуваше от великолепни гърди. За миг се разсея и се смръщи, като си каза, че трябва да се съсредоточи само върху фактите, с които разполага. Бяха го ограбили, а тази жена току-що призна, че е живяла в дома му с друг мъж.

Отново си припомни казаното, замисли се върху твърдението й, че той всъщност е лъжецът, а другият тип е истинският Ник Гренвил. Досега не му се беше случвало някой да се съмнява в самоличността му. Струваше му се неправдоподобно да доказва, че той е същият, за когото се е представил.

След като се върна в къщата, си записа регистрационния номер на колата й. Имаше отлична памет. С малко късмет тази Кайла щеше да го отведе при крадеца, нахлул в дома му.

Погледна колко е часът, като се питаше къде са полицаите. Мина час, откакто им се обади. Мразеше да чака за каквото и да било. Търпението не беше сред добродетелите му. Не понасяше да не контролира живота си и някой друг да му диктува какво да прави. Спомни си как очакваше баща си. В девет от десет пъти той не се появяваше. Ник още помнеше разочарованието и гнева от онези дни. Но това беше минало. Сега живееше както винаги си бе представял. Обичаше работата си, особено пътуванията, и беше готов да се разправи с всеки, който би се опитал да му открадне живота.

Започна да осъзнава, че заради прекалената всеотдайност в работата си е станал уязвим. Трябваше да вземе повече предпазни мерки. Беше чувал за крадци на самоличност. Беше му известно, че има хакери, които теглят пари от кредитни карти и проникват в банковите сметки, особено когато се извършваха различни операции онлайн. Но самият той не обръщаше внимание на личните си финансови дела и ето че сега плащаше скъпо и прескъпо. Не знаеше още колко му е откраднал крадецът или крадците. В кредитните карти имаше хиляди долари, а салдото отчиташе суми далеч под предполагаемите. Нямаше представа дали не би могъл да си възвърне откраднатото, но щеше да направи всичко възможно. Беше работил прекалено много, за да спечели тези пари, и нямаше да разреши да се изпарят като дим. Сновеше напред-назад и си преповтаряше всяка дума от разговора им с Кайла. Никаква следа ли не му остави тя? Дали не беше споменала нещо, което да му подскаже кой е бил в дома му?

Представи му се и с двете си имена. И как се казваше? Кайла Шеридан. Да, точно това беше името й. Ник грабна телефонния указател от рафта в кухнята и го запрелиства. Ето го. Сърцето му подскочи, когато намери името й, адреса и телефонния номер. Оказа се изненадващо лесно.

За пръв път, откакто започна този кошмар, той се оживи.

 

 

Кайла все още трепереше, когато след около час зазвъня звънецът на входната врата. Погледна през прозореца и видя сребристо порше пред къщата си, а от гледката стомахът й се сви. Ник ли беше… нейният Ник? Или онзи тип? Отиде на пръсти до вратата и погледна през шпионката. Сърцето й се сви. Как я бе открил?

Пое дълбоко дъх и отвори на същия висок тъмнокос мъж, когото завари в къщата на Ник. Вместо спортните панталони и ризата сега носеше износени сини джинси и тъмносив пуловер с навити до лактите ръкави. Кестенявата му коса беше още влажна от скорошната баня, а страните му лъщяха гладко избръснати. Като че ли повечето време бе прекарвал на открито, тъй като лицето му беше загоряло. Изразът му бе мрачен, устните му стиснати. Със свитите пестници имаше вид на човек, който всеки момент щеше да ги забие в някого. Тя се надяваше, че няма да е в нея.

— Какво ви води насам? — попита тя боязливо.

— Имам по-интересен въпрос. Какво ще кажете за новата ми кола? — попита той с неприкрит сарказъм. — Открих я в гаража, където обикновено паркирам моя джип „Чероки“ — продължи. — Също така открих, че е платена с пари от моята банкова сметка.

— Не зная за какво говорите — отвърна тя.

— А знаете ли кой я е купил?

— Съпругът ми. Бях с него, когато я купи. Каза, че е крайно време да се поглези и да се позабавлява.

— О, хващам се на бас, че се е забавлявал. А с моя джип какво стана?

— Изтъргува го. Бил прекалено практичен.

Мъжът впи поглед в нея.

— Къде е той? Къде е този тип, който ме ограби?

Още не се решаваше да допусне мисълта, че Ник би откраднал каквото и да било. Но несъмнено беше длъжен да обяснява доста неща.

— Не зная. Ако знаех, в момента щях да разговарям с него.

Отново впи очи в нея, за да разбере дали казва истината. Кайла едва се сдържа да не отмести поглед, тъй като щеше да излезе, че крие нещо.

— Говорих с полицаите — рече той след малко. — Дадох им името ви.

— Много добре — тя се стегна и изпъна рамене. — Попълних писмена молба за издирване на изчезнало лице, и то веднага щом се върнах от езерото Тахо.

— Съобщили сте в полицията ли? — изненада се той.

— Че къде другаде — сопна се тя. — Съпругът ми изчезна безследно. Според мен нещо ужасно му се е случило.

— Оженили сте се на езерото Тахо! Да не би в някой от онези крайпътни параклиси!

От неговите уста прозвуча непоносимо блудкаво.

— Не беше така. Просто искахме да се оженим веднага, скромно и без излишни формалности.

— Защо? Да не би да сте бременна?

— Не! — тя се възмути. — Разбира се, че не съм.

— Какво толкова, само питам. Въпросът е логичен.

— За мен сте абсолютно непознат и подобен въпрос е неприемлив — отвърна му също безцеремонно тя.

— Едва ли сме непознати, Кайла — мина на „ти“ той. — Очевидно си приела моето име, след като си се омъжила. Живяла си в къщата ми, спала си в леглото ми, къпала си се…

— Моля те, престани.

Притисна ръце към корема си с чувството, че всеки момент ще повърне. В какво се бе забъркала?

Ник пъхна ръце в джобовете си, погледна към улицата и после пак към нея.

— И кога се чупи този симпатяга? Като се върнахте от езерото Тахо ли?

Тя облиза устни колебливо, тъй като отговорът й щеше да я злепостави още повече, но нямаше смисъл да крие, защото той така или иначе щеше да го научи от нейната молба, подадена в полицията.

— Изчезна през първата ни брачна нощ. Отиде за лед и повече не го видях.

— Зарязал те е в първата брачна нощ?

— Не ме принуждавай да го повтарям.

— И кога се случи това?

— Преди малко повече от две седмици.

— Какво предприеха полицаите, когато им каза?

— Нищо. Обясниха ми, че след като няма улики за някакво престъпление, най-вероятно е размислил и си е тръгнал. Нямали време да се занимават със случая, чакали ги стотици по-важни дела.

— На мен ми казаха същото. Изглежда, кражбата на самоличност е процъфтяващ бизнес. Не мисля, че ще хукнат по петите точно на моя крадец.

— Зная, че няма да ми повярваш, но ми се ще да бяха хукнали — каза тя. — Защото и аз искам да зная какво става. Искам да разбера какво се е случило с моя съпруг.

— Щом искаш да знаеш истината, защо избяга? — възрази той.

— Изплаши ме — чистосърдечно отговори тя. — Обърках се. Искаше от мен веднага да ти повярвам, че си Ник Гренвил, че всичко, което смятах за собственост на моя съпруг, било твое… е твое — Кайла скръсти ръце пред гърдите си. — Не е лесно да престанеш да вярваш на човека, когото обичаш. Но ако този, за когото се омъжих, се е представил за теб или е откраднал от теб, трябва да зная.

— В такъв случай се налага да действаме заедно — каза той. — Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш, всяка подробност, независимо дали според теб е маловажна.

— Ще отнеме повече време.

— Ами да започваме. Не искам да губя повече нито секунда. Следи почти няма, не искам съвсем да се заличат. Имам намерение да си върна живота колкото е възможно по-скоро.

Тя кимна.

— Тогава влез, но трябва да те предупредя, че не зная почти нищо. През последните седмици точно това осъзнах.

— Знаеш как изглежда. Можем да започнем оттук. Искам да си представя образа на този тип.

Кайла се накани да започне описанието, но се досети, че няма да й се наложи.

— Имам снимка.

Отдръпна се от вратата и взе чантата си от масичката до входа.

Той влезе след нея и затвори след себе си.

— Направихме си сватбена снимка — обясни тя, докато ровеше в чантата си.

Както прехвърляше снимките, попадна на засмените сини очи на Ник и едно особено усещане на утеха я изпълни, тъй като можеше да докаже, че наистина е съществувал и че наистина се е омъжил за нея. Не е било сън. И той е бил от плът и кръв. Подаде на мъжа до себе си снимката.

Той я заразглежда много внимателно.

— Мамка му, да го вземат дяволите!

— Какво има? — попита тя.

— Познавам този човек.

Ник се беше втренчил във фотографията. Очите ли му изневеряваха? Макар и чертите на лицето да бяха мъжки, а не хлапашки, не би сбъркал изсветлялата от слънцето руса коса, хитрите очи и наглата усмивка. Беше решил, че повече в живота си няма да срещне тази личност, но ето го тук, заснет върху цветна лента „Кодак“.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кайла. — Откъде го познаваш?

Ник я погледна.

— Казва се Евън Чедуик. Бяхме състуденти в университета.

Обзе го гняв, ръцете му се разтрепериха, стомахът му се сви на топка. Искаше му се да разкъса снимката, да изличи физиономията на Евън, но трябваше да се въздържи. Тази снимка беше доказателство, което щеше да му бъде необходимо, когато открие Евън.

— Били сте състуденти ли? — повтори изненадана тя. — Били сте приятели с… с мъжа, за когото се омъжих!

— Не сме били приятели, а неприятели.

Така бе стиснал зъби, че произнасяше думите със съскане.

— Защо, какво стана?

— Много неща — каза той. — Живеех в един апартамент с Евън през първата година в университета. Трябваха ми шест месеца, за да разбера кой е той в действителност.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — изрече тя объркана.

— Евън беше крадец и много артистично умееше да мами. Постъпил в университета с фалшиви документи. Щом го приеха, започна да върти най-различни игри и всичко, което му носеше пари, беше тръпка за него. Не съм сигурен кое обичаше повече — играта или печалбата. Всъщност и това не е вярно. Евън обичаше да се подиграва с хората. Радваше се да ги прави на глупаци. По този начин самочувствието му растеше и се смяташе за по-важен, по-добър и по-силен, отколкото беше.

Ник се напрегна, гняв разтърси тялото му. Той мислеше, че е затворил вратата на Евън Чедуик. Беше повярвал, че е спечелил последния рунд, но явно играта не беше свършила. Той само е чакал подходящия момент за реванш цели дванайсет години.

— Човекът, за когото се омъжих, не е такъв — обади се Кайла.

Тя не беше първата жена, която защитаваше Евън. Неговата по-малка сестра Джени едно време беше казала същите думи. Имаше същия объркан поглед като Кайла сега.

— Евън много го биваше да се представя според очакванията на хората — Ник се стараеше да говори изключително спокойно, въпреки че беснееше. Трябваше да накара Кайла да разбере. Трябваше да я привлече на своя страна или губеше всички шансове. — Той беше хамелеон. Нагаждаше се според средата, като че ли се срастваше с нея. Един път се престори на гостуващ в университета професор. Отиде на прием и се държа най-непринудено като четирийсетгодишен преподавател по астрофизика. Знаеше как да накара хората да му повярват и след това им се подиграваше. Така постъпваше тогава и доколкото разбирам, не се е променил.

Кайла го гледаше, без да мигне. Той забеляза, че е разколебана, но още не се решаваше да продума.

— Какво друго знаеш за него?

— Ти какво знаеш? — сопна се той. — Ти си се омъжила за него преди няколко седмици. Твоите сведения са по-пресни от моите.

Тя се двоумеше. Ник подозираше, че тази жена изгаря от желание да го изхвърли от дома си. Тя не желаеше да се раздели със своя блян. Това не го изненада. Евън винаги беше напипвал доверчиви хора. И също така си подбираше хубави жени. С джинси и тениска, без следа от грим, освен червило на устните, тя имаше естествена хубост, фантастична коса, фини кости, бяла кожа, големи очи и заоблени форми, където им е мястото. Той се покашля. Харесваше брюнетки, но не се вълнуваше от тази Кайла. Само това оставаше.

— Добре — след дълго мълчание рече тя. — Да обсъдим положението. Не твърдя, че безусловно съм ти повярвала… поне засега, но ще те изслушам и ще кажа каквото зная.

— Чудесна идея.

— Дано да е така. Напоследък не мога да се похваля с гениални идеи — посочи сводестата врата към гостната. — Заповядай, аз ще донеса нещо за пиене.

Тя тръгна по коридора и на Ник му олекна, че не го изгони. Тази жена беше единствената му следа към Евън. На всяка цена трябваше да измъкне от нея всичко, което знае.

Щом пристъпи в гостната, се стъписа от уюта на дома й. На лъснатия дъсчен под се виждаха пъстри килимчета, пред прозорците имаше дивани с меки възглавници, цялата стая беше в цветя — на полицата над камината, на масичката, на старото пиано, разположено точно до прозорец с красив витраж, който навярно пречупваше светлината на изгряващата луна. Върху разноцветните прежди в една кошничка имаше куки за плетене.

Усещаха се топлота и спокойствие. Истински семеен дом. Позачуди се дали Кайла живее тук сама. Къщата в никакъв случай не беше за сам човек. Също така в никакъв случай не беше къща по вкуса на Евън. Прекалено старомодна, с прекалено много домашен уют. Какво, да го вземат мътните, е правил Евън с Кайла, освен очевидното?

Ник седна на дивана и изведнъж се почувства уморен. Пътува дълго, за да се завърне. И след всичко, което го сполетя през последните няколко часа, не успя дори дъх да си поеме. Изтегна се, потъна във възглавниците и изпъшка. Но по-добре не се почувства. Яростта го разяждаше. Ако му паднеше Евън в този миг, вероятно щеше да го убие. Виждаше ръцете си около шията на Евън. Остана шокиран от себе си. Никога не бе мразил толкова много друг човек. Имаше опит с измамите на Евън и беснееше, че ги допусна отново. Този път щеше да си плати и нямаше да му се размине.

Ник погледна Кайла, която тъкмо влизаше. Тя му подаде чаша червено вино, седна на фотьойла срещу него и попита:

— Защо според теб Ник… искам да кажа Евън, се преструваше, че си ти?

— Точно това трябва да разбера. Явно Евън е знаел, че съм в чужбина, и по всяка вероятност е проучил, че имам някакви пари.

Ник отпи от виното и постави чашата на масата. Колкото и да се изкушаваше да замъгли съзнанието си с алкохол, не биваше да го допуска, иначе как щеше да мисли ясно.

— Ако на Ник… искам да кажа на Евън… толкова е странно да го наричам така — отбеляза Кайла, — целта е била да те обере, за какво съм му притрябвала аз? И на всичкото отгоре защо се ожени за мен?

— Сигурно е искал нещо от теб.

Тя се намръщи.

— Аз нямам кой знае какво и освен това нищо не взе от мен.

— А не предложи ли обща банкова сметка или заем?

— Не, не поиска абсолютно нищо. Всъщност нямаше време, защото изчезна веднага след като се оженихме.

Ник беше изненадан, че Евън се е оженил за Кайла. Защо беше постъпил така?

— Кажи ми какво се случи, когато за последен път го видя?

Ник я наблюдаваше внимателно. Кайла пое дълбоко въздух.

— Отиде за лед и повече не се върна. Търсих го из целия хотел, повиках охраната. На следващата сутрин намериха смокинга му в тоалетната на казиното. Венчалната халка беше в джоба. И толкова. Не знаех дали някой го е обрал, отвлякъл или наранил по някакъв начин. Всъщност не зная какво е станало с него, зная само, че изчезна.

— Чудя се защо се е разкарал точно тази нощ — умуваше Ник. — Да не се е случило нещо между вас? Скарахте ли се?

— Не, всичко беше идеално.

Ник гледаше как Кайла си играе със сребърната верижка на шията си. Искрящото диамантено сърце привлече вниманието му.

— А този медальон? — попита той. — Нов ли е?

Ръката й замръзна, а очите й се ококориха.

— Да, Ник… искам да кажа Евън… ми го купи. Сватбен подарък.

— Това обяснява сметките в бижутерия „Кларингтън“.

— Нямах представа, че плаща с чужди пари — отпусна ръка засрамена и виновна, а по страните й плъзна червенина. После разкопча верижката и я хвърли на масата помежду им, като че ли не можеше да я понася и миг. — Сигурно има начин да си върнеш парите.

Ник дори не погледна колието.

— Разкажи ми по-подробно за вашата връзка. От колко време се познавахте?

Тя се изчерви отново.

— От около месец — избъбри.

— Месец ли? — учуди се той, като предположи, че не е чул добре. — Сериозно ли говориш? И се омъжи за човек, когото познаваше само от няколко седмици!

Тя се размърда притеснено и очевидно не можеше да си намери място.

— Да, зная, сега изглежда прибързано, но тогава ми се стори съвсем естествено. Поне веднъж в живота си исках да рискувам, да се гмурна надълбоко. Копнеех да усещам как животът пулсира в мен, както ако се движа по ръба на пропаст. Едва ли можеш да прибавиш нещо, което да не съм чула. Бях глупава, обезумяла, тъпа, безразсъдна, с една дума, идиотка… Нещо да съм пропуснала?

Очите й гневно проблясваха.

— Моите впечатления не са такива — предпазливо отвърна той. — Къде се запозна с Евън?

— У баба ми. Представи се като агент по недвижими имоти. Продаваше жилище до нейното. Един ден взели да обсъждат пазара на имоти и той й предложил безплатна оценка. Тя ни запозна и това беше. Какво да кажа — съдба.

— Каква ти съдба! — възрази той язвително. — Евън винаги действа с умисъл. За да изчезне толкова внезапно… или си е свършил работата, или някой го е притиснал. А що се отнася до твоята роля в цялата история… бъди сигурна, че има сериозна причина. Евън не прави любов заради любовта.

— По този въпрос едва ли знаеш нещо — нацупи се Кайла. — Предположенията ти са неоснователни. Не си го виждал с мен.

— Виждал съм го с много други жени, включително и с моята сестра. Джени също си въобразяваше, че е влюбен в нея. Не, не можеш да ме убедиш — каза той с решителен жест. Сигурен беше, че въпросът не опира до любов, нито в началото, а за края нямаше смисъл да се споменава. — Евън е искал нещо. Какво взе, когато си тръгна?

— Вече ти казах, нищо — отговори тя, но после млъкна изведнъж и очите й просветнаха.

— Какво има? Какво си спомни?

— Не съм сигурна, че е важно.

— Нека аз да реша.

— Стар джобен часовник, останал от моя дядо. Не беше нещо особено, имаше повече емоционална стойност. Това е всичко.

Ник се стегна. Най-после имаше за какво да се хванат.

— Кога му го даде.

Тя се подвоуми от неудобство.

— На нашата брачна нощ. Часовникът беше моят сватбен подарък за него. Беше го видял и много го хареса, а баба ми го даде и ми заръча да го подаря на мъжа, когото обичам.

— Бинго! — скочи той на крака. — Часовникът! Търсел е часовника.

— Защо? За какво му е притрябвал петдесетгодишен часовник?

— Сигурно има някаква стойност.

Той се опита да си представи колко ли струва един стар часовник.

— Не, няма — възрази Кайла. — Нямаше скъпоценни камъни, нито пък беше нещо по-особено.

— Все трябва да има нещо — Ник беше убеден. — Кого бихме могли да попитаме за часовника.

Тя се замисли.

— Баба. Часовникът е бил на дядо. Той почина преди две години. Тогава тя ми го даде.

— Кога можем да говорим с нея? Сега става ли?

— Сега ли? — Не беше особено ентусиазирана, когато каза: — Ами, не е ли много късно?

— Защо не й се обадиш?

— Много си припрян.

— Имам сериозен повод, а ти нямаш ли? Не искаш ли да разбереш защо Евън се ожени за теб и защо взе часовника на дядо ти?

— Разбира се, че искам — малко по-твърдо изрече тя. — И аз като теб искам да разнищя тази история докрай.

— Тогава ми помогни. Колкото по-бързо намерим Евън, толкова по-бързо и двамата ще излезем от твоя живот.

— Няма да е зле — Кайла стана. — Ще се обадя на баба — но преди да набере номера, телефонът иззвъня. — Ало?

Ник видя как пребледня и веднага разбра кой се обажда. Отиде до нея и грабна телефона от треперещата й ръка.

— Евън — извика той. Чу дишане и после линията прекъсна. — Мамка му! Евън ли беше? Какво каза?

Тя го загледа объркано.

— Каза: „Предай на Ник добре дошъл вкъщи.“

 

 

Евън прибра мобилния телефон в джоба си и се усмихна доволно. Най-после Ник му беше в ръцете. Нещата си идваха на място, точно както ги беше планирал. Ник и Кайла бяха марионетки, на които той дърпаше конците и сега щяха да играят по неговата свирка. Запали цигара и пламъчето освети тъмните сенки, които го заобикаляха. Дръпна дълбоко и се облегна на някакъв стълб.

Над града се здрачаваше. Мъглата от океана скриваше луната и звездите. Обичаше хладния, влажен мрак. Беше създание на нощта. Сенките бяха негови приятели. Не че се страхуваше от светлината. Никой не можеше да се мери с неговия талант да се сраства с пейзажа. Знаеше как да се впише в него. Преобразяваше се, в когото му хрумне, всякаква роля можеше да изиграе, за него нямаше неподходящо име, както и облекло. Толкова го биваше, че можеше да убеди майка, че е синът й, или сестра, че е брат й. Знаеше как да продава мечти, а всеки имаше мечти.

Беше страхотен и скоро всеки щеше да разбере колко е велик.

От близката лагуна се чуха нощни птици. Около ротондата на Музея за изящни изкуства беше тихо. Музеят беше затворен, туристите си бяха отишли. Но той чакаше. След малко лъскава черна лимузина се плъзна до него. Изгледа я, хвърли цигарата и я смачка с тока на ботуша. Шофьорът слезе и му отвори задната врата, но той никак не се разбърза. Не беше уреждал тази среща и не го интересуваше, но засега щеше да се примири.

— Закъсня — каза Евън, като се настани на елегантната кожена седалка.

— У теб ли е?

Той стисна часовника в джоба си.

— Не. Информацията ти беше грешна и ти само ми загуби времето.

— Както и ти моето. Много се забави с онази жена.

— Имах си причини.

— Твоите причини не ме интересуват. Искам резултати. Имаме само няколко седмици, за да задействаме плана. За провал и дума не може да става.

— Аз никога не се провалям — отговори Евън, слезе от колата и затвори тихо врата след себе си. Лимузината се скри в нощта, също както и той.