Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (2)

1

След две седмици

Ник Гренвил се радваше, че най-после си е у дома. Не беше оставил сърцето си в Сан Франциско, както се пееше в песента, но градът с тесните стръмни улици и залива в далечината, му липсваше. С дълбока въздишка на облекчение пусна куфарите на излъскания под в хола на двуетажната си къща. Макар и последните три месеца, когато проектира мостове в забравено от бога място из джунглите на Африка, да бяха вълнуващи, авантюрата го научи да цени простите удоволствия в живота, като например гореща баня, чаша хубаво кафе и меко легло. Възнамеряваше да се наслади незабавно и на трите.

Отиде до прозореца, за да го отвори. С изненада установи, че транспарантите са вдигнати. От службата за чистене сигурно бяха забравили да ги спуснат. Беше се договорил да идват веднъж месечно, за да не потъне къщата в прах. На пръв поглед си бяха свършили съвестно работата. Въздухът не беше застоял, както очакваше, но въпреки това отвори прозореца, за да нахлуе хладният мартенски ветрец.

Беше си избрал тази, макар и малка къща, тъй като имаше чудесен изглед към игрището за голф на яхтклуба, залива и най-вече към моста Голдън Гейт. Мостовете бяха неговата страст. Според общото мнение те бяха неговият наркотик. По стените в хола му от край до край бяха накачени фотографии на мостовете, които най-много харесваше, като в строежа на някои от тях беше участвал. Имаше нещо в масивната конструкция, което караше кръвта му да бушува. Още като ученик в гимназията реши, че ще стане инженер, и се посвети изцяло на тази професия. Никак не му беше лесно. Куп отговорности към семейството му се струпаха, когато баща му изчезна, но оттогава изтече много вода. „Както под мостовете“ — помисли си той с лека усмивка. Сега животът му беше какъвто си го бе представял. Само това имаше смисъл.

Отдръпна се от прозореца и погледна телефона. Червената светлинка на телефонния секретар примигваше. Натисна копчето и заслуша първото съобщение. От спикера се чу женски глас:

„Ник, Кайла е. Къде си? Моля те, обади ми се веднага.“

Кайла ли? Коя, по дяволите, беше Кайла? Апаратът изпиука преди следващото съобщение:

„Ник, пак съм аз, Кайла. Не зная какво да правя. Човек от охраната намери смокинга ти и брачната халка в мъжката тоалетна на хотела. Много съм разтревожена. Ако си искал да се измъкнеш, трябваше да ми кажеш. Моля те, обади ми се.“

Неговият смокинг и брачната му халка! И да се продъни земята, нямаше брачна халка. Тя очевидно бъркаше номера, бъркаше го и с някой друг Ник.

„Пак съм аз — каза тя, а в гласа й се долавяше паника. — Не зная защо продължавам да ти звъня, но друго не ми идва наум. От полицията отказаха да те издирват, тъй като липсвали данни, за каквито и да е неприятности около теб. Смятат, че си ме зарязал. И аз точно това предполагам. Не мислиш ли, че ми дължиш поне някакво обяснение? Обичам те, Ник — тя се разхлипа. — Вярвах, че и ти ме обичаш. Идеята да се оженим толкова набързо беше твоя.“

Ник изключи телефонния секретар, тъй като не му се слушаше повече хленченето й. Почувства се така, като че ли наднича през ключалка и без разрешение нахлува в нечий чужд живот, а удоволствието от завръщането му у дома беше съсипано от предусещане за нещо много неприятно.

Както се оглеждаше, още повече се разтревожи. Дребни подробности веднага се хвърляха в очи: булчински списания на малката масичка, увехнали рози във ваза до прозореца, забравена чаша от кафе, одеялото, което обикновено държеше на леглото, беше преметнато върху страничната облегалка на кафявия кожен диван.

Съвсем объркан, Ник отиде в кухнята и забеляза на плота кутия с подсладени корнфлейкс, каквито никога през живота си не беше ял. В хладилника имаше половин бутилка шардоне и кутия мляко с изтекъл преди месец срок на годност. Стомахът му се преобърна, докато обмисляше възможностите. Несъмнено някой беше обитавал дома му. Единствените хора, които имаха ключове, бяха майка му и от службата за почистване. Майка му никога не би оставила прокиснало мляко в хладилника.

Нервите му се опънаха. Усещаше се миризмата на някакъв парфюм, но не можеше да определи мъжки ли беше или дамски. Цареше потискаща тишина. Извърна се с чувството, че зад него има човек, но там нямаше никого.

Взе телефона и се обади в службата за почистване.

— Обажда се Ник Гренвил — съобщи той на служителката, която отговори. — Искам да се свържа с жената, която е чистила моята къща през последните три месеци.

Чу как тя разлисти някакви документи, след което каза:

— Трябва да е била Джоан. В момента я няма. Да й предам ли да ви се обади?

— Да, нека при първа възможност да ми позвъни. Спешно е.

Затвори телефона и нервно набра номера на майка си. Тя не отговори. Не му се искаше да обяснява надълго и нашироко по телефонния секретар, затова само й съобщи, че се е прибрал и я моли незабавно да му се обади.

Запъти се към своята спалня на горния етаж. Изкачи на бегом стълбите и спря чак когато влезе в стаята. Кремавата кувертюра беше отметната, завивките и чаршафите неоправени, сякаш някой току-що е станал. Кърпите от банята бяха на пода. На нощното шкафче имаше чаши от вино.

Всяка подробност го вбесяваше все повече. Що за крадец е спал в леглото му, къпал се е в неговата баня и е готвил в кухнята му?

Телефонът иззвъня и той грабна слушалката на деривата върху нощното шкафче. Обаждаше се Джоан от службата за почистване.

— Нещо нередно ли има, господин Гренвил? — попита тя. — Лори ми каза веднага да ви се обадя.

— Да, има нещо много нередно. Тук цари пълен безпорядък. Навсякъде има боклуци, кърпи на пода, леглото е неоправено. Какво, да му се не види, е ставало в моята къща?

— Моля? Не ви разбирам — очевидно се смути жената.

— Какво не разбираш? Бях в чужбина. Само хора от вашата служба са имали достъп до дома ми.

— Как така! Преди няколко седмици си бяхте вкъщи! — отвърна тя. — Точно преди Деня на Свети Валентин попаднах на вас. Не си ли спомняте? Смяхме се много, че най-накрая се видяхме.

— Какво говориш? От три месеци ме няма, как е възможно да си разговаряла с мен?

Ник трескаво започна да се досеща. Джоан беше разговаряла с някого, но с кого? Бил е мъж, това беше ясно, и се е представил като Ник Гренвил. Кой ли би го направил? Ник нямаше братя, нито пък приятели, които да му изиграят такъв номер.

Джоан доста дълго не отговори, най-накрая промълви:

— Не зная какво да ви кажа господин Гренвил. Може би сте забравили. Попитайте жената, с която бяхте.

Жена ли? Сети се за хленчещия отчаян глас от телефонния секретар.

— Споделихте, че през уикенда ще се жените — продължи тя. — Изглеждахте невероятно щастлива двойка. Помислих си колко е романтично да се жените точно на празника на Свети Валентин.

Не можеше да повярва на ушите си.

— Не съм бил аз. Не си говорила с мен.

— Мъжът, с когото разговарях, ми каза, че той е Ник Гренвил — настоя Джоан. — Не си измислям.

— Сигурен съм, че не си измисляш, но не съм бил аз. Пак ще разговаряме, за да ми опишеш как изглеждат тези хора. Но преди това ще се обадя в полицията.

— Направете каквото е необходимо — отговори загрижено жената. — Но кълна се, и през ум не ми мина, че онзи мъж не сте вие.

— Не се съмнявам.

Ник затвори телефона. Беше смаян. Гордееше се, че умее да предвижда ударите и да ги избягва, да се приспособява към всяка ситуация, независимо колко е опасна. Но това посегателство върху дома му, върху личния му живот го разстрои повече, отколкото искаше да си признае. Както се оглеждаше, погледът му попадна на компютъра. Екранът на монитора беше тъмен, но лампичката на индикатора светеше. Някой беше бърникал в компютъра му. Наруга се, че не е въвел парола. Но освен него друг не го използваше. Осъзна, че който и да е бил в дома му, е можел да се добере до банковите му сметки, до кредитните му карти и още бог знае до какво. Дойде му наум, че много отдавна не е преглеждал банковите си извлечения. Не му беше необходимо. Неговите приходи далеч надминаваха всекидневните разходите, особено когато работеше на някой обект. Имаше вероятност да са го ограбили.

Зае се да проверява компютъра, но той само бръмчеше. Навярно беше блокиран. По дяволите! Изключи го, после пак го включи. Докато чакаше да се рестартира, слезе в хола и още веднъж прослуша съобщенията.

„Ник, Кайла е…“

Кайла. Трябваше да се заеме с нея. Но как, за бога, да я открие?

 

 

Кайла се взираше в разтрошените цветни стъкълца върху работната маса в ателието си и нямаше как да не свърже счупения прозорец с разбития си живот. Долита топка и стъклата на прозореца с трясък се сгромолясват. В нейния живот ролята на топка изигра Ник Гренвил. През изминалите две седмици се беше люшкала между гнева и тревогата. Изгриза си ноктите до кръв. Не се хранеше, не спеше, мислеше само за Ник.

Беше подала молба за издирване на изчезнало лице в полицията и на Невада, и на Калифорния. Но и в двете управления, щом чуеха, че е познавала човека само от няколко седмици, ентусиазмът им мигом се изпаряваше. Доказателства за мошеничество не се откриха, а разпитите изясниха любопитна подробност. Получи се доста неловко, когато стана очевидно, че тя не знае почти нищо за съпруга си.

Когато в полицията отхвърлиха молбата й за издирване като неуместна, се обърна към частен детектив. Той я изслуша, едва сдържайки смеха си, и й поиска хиляда долара предварителен хонорар. Макар и да се изкушаваше да изпразни сметката си, някаква част от мозъка й най-после проработи и тя отказа. Ако Ник я беше баламосал със сватбата като лапнишаран, защо още не го проумява и наистина ли е готова да бъде хваната наново в клопка? Беше я зарязал, а тя се молеше Ник да се върне при нея с някакво идиотско, но все пак логично обяснение за изчезването си.

Още се надяваше и чувстваше, че от минута на минута оглупява. И приятелите, и семейството й натякнаха, че са я предупредили за опасностите от прибързаната сватба. Казваха й да продължи да живее, сякаш нищо не се е случило. Но как да живее с толкова неизяснени въпроси?

Кайла се протегна и изтощено въздъхна. Превъзмогна дните, а понякога и нощите, само с работа. Беше почти четири часът следобед, което означаваше, че вече шест часа си блъска главата над изображението на витража, за да употреби в максимална степен годните стъкла. Щеше да се наложи да изработи и по-малки парченца, за да попълни разтрошените съвсем на ситно части.

Този красив прозорец с витраж от параклис в Президио е стоял близо сто години, докато децата от квартала не решили да играят бейзбол на поляната до църквицата. По много причини Кайла държеше да реставрира до съвършенство прозореца, но най-вече за да докаже, че нищо не се унищожава безвъзвратно. Всичко може да се поправи. Така я учеше дядо й. И когато животът й стана на пух и прах, се вкопчи до болка в тази идея.

Спомни си дядо си Едуард Хърш, който я бе научил на изкуството на стъклописа. Той веднага щеше да разбере как да постъпи с този прозорец. Цяло столетие хората от семейство Хърш бяха творили и реставрирали витражи в Германия. Едуард й беше предал семейната дарба. Беше й завещал и къщата с гаража, превърнат в ателие. Е, наистина баба й също не бе имала нищо против. Шарлот Хърш реши да се премести другаде и да започне наново, след като съпругът й, с когото беше живяла повече от четирийсет години, почина.

Потреро Хил не беше толкова моден и изискан квартал като центъра на Сан Франциско, но слънцето през повечето време огряваше ателието на Кайла в прелестна светлина, така че условията за нейната работа бяха идеални. Стъклописите бяха хоби за дядо й, начин да освободи творческата енергия у себе си след всекидневните си задължения на банкер. Но Кайла превърна своята страст в печеливш бизнес.

Заобича и старата викторианска къща, която един ден щеше да бъде чудесен дом за нейното семейство с трите си спални и салона за танци. Щеше да дава приеми в приземния етаж.

Ник я хареса, щом я видя. Веднага се втурна да изследва всеки ъгъл и на двата етажа. Бяха определили коя от трите спални ще бъде детска стая. Бяха правили планове как да модернизират кухнята и как да възстановят дъсчения под. Беше му се доверила, без капчица съмнение му бе повярвала, че красивите думи ще бъдат последвани от действия. Когато през първата им брачна нощ й каза, че отива за лед и веднага се връща, на нея и през ум не й мина, че това ще бъде последният им разговор.

Стана и отиде да си налее кафе. Отпи, но кафето беше студено и безвкусно. Направи гримаса и го изхвърли в мивката. Докато миеше чашата, се загледа през прозореца към избуялата градина, привидно дива, но всъщност представляваше едно от многото й чудесни творения. Около широко разклоненото старо ябълково дърво беше засадила полски цветя, под него бе монтирала дървена пейка, а на ствола — къщичка за птици, за да гнездят там колибрите. В другия край на двора имаше беседка, обвита с пълзящи рози, а висок и гъст жив плет криеше от погледа съседните къщи. Беше съчетала различни храсти — розмарин и салвия с боровинки и френско грозде. Не беше забравила дигиталис и слънчогледи заради пеперудите и всъщност цялата градина грееше от нацъфтели цветя, беше садила каквото й попадне — тропически растения с разноцветни листа, цинии и невени. Особено много обичаше лавандулата около пътечката към къщата.

Занимаваше я мисълта да пресътвори това цветно многообразие във витраж, но се страхуваше, че способностите й няма да бъдат достатъчни, за да изобрази тази дива красота и да улови в съвършенство нюансите на сезоните. Усмихна се, спомняйки си изражението на Ник, когато за пръв път видя градината й. Започна да му обяснява, че зад привидната дива пищност е приложила свой метод, но той само бе поклатил глава и я бе погледнал, сякаш е вманиачена. Беше й казал, че в задния двор си представя само басейн или джакузи. Чудно как спомените за него сега я караха да се съмнява наистина ли са били подходящи един за друг? Всичко ли е било една голяма заблуда? Размислил ли беше Ник или му се беше случило нещо ужасно?

Отдръпна се от прозореца и се опита да откъсне мислите си от потискащите въпроси, за които нямаше отговори, като се зае да разчиства работното си място. След минута вратата на ателието й неочаквано се отвори. Сърцето й се разтуптя. Бяха изминали две седмици и половина, но тя все така подскачаше при всеки звън на телефона и при всяко почукване. Не беше нейният съпруг, а дългогодишната й приятелка и съдружничка Саманта Дженингс. Висока, слаба, с пепеляворуса коса, остроумна и дейна, Саманта беше истински факир на маркетинга. Беше превърнала представянето на художници в доходен бизнес. Независимо от това приятелството им не почиваше на взаимната изгода, беше още от детството.

За съжаление отношенията им се обтегнаха след сватбата на Кайла. През времето, когато Кайла беше с Ник, Саманта беше в Лондон. Бе умолявала Кайла да не се омъжва, преди да се върне, но тогава тя не пожела да отложи и със секунда сбъдването на всичките си мечти. И сега й се наложи не само да събере отломките на разбитото си сърце, но и да изглади недоразуменията със Сам.

Саманта се настани в края на тезгяха и хвърли поглед на стъкълцата.

— Напредваш ли с витража?

— Бавно — отговори Кайла и приседна.

Очите на Саманта искряха. Очевидно гореше от нетърпение да съобщи нещо.

— Какво има? — попита Кайла.

— Току-що ми се обадиха от хотел „Карлтън“ в Сосалито. Започнали са ремонт и тук е голямата новина — канят теб да им изработиш два витража за фоайето. Не е ли страхотно? Не само че ще ти платят добре, но и за теб като художничка шансът толкова много народ да гледа творбата ти е изключителен — не ти трябва изложба.

— Работата ми изглежда доста голяма.

Кайла се почувства и въодушевена, и леко уплашена. Адът, който преживя през последните седмици, унищожи самочувствието й, както и доверието й в хората.

— Голяма е, но ти ще се справиш — каза Саманта. — Толкова си талантлива!

— Въпреки това…

— Няма „въпреки“, зная, че премина през много тежък период, но тази поръчка е добре дошла за теб… и за двете ни.

Думите й бяха добронамерени, което припомни на Кайла, че не е сама в това изпитание и точно Саманта я окуражаваше да продължава напред.

— Кога ще се срещна с хората?

— Не по-рано от три седмици. Имаш предостатъчно време да се подготвиш. Обясниха ми в най-общи линии идеята си — Саманта подаде една папка на Кайла.

— Сама ще видиш.

— Ще хвърля един поглед после.

— Добре. Трябва да тръгвам — каза Саманта и грациозно се изправи. — Довечера е втората ми среща с Джеф.

— Склонила си за повторен спектакъл… поразена съм — усмихна се Кайла.

Приятелката й беше всеизвестна с претенциите си към мъжете и за разлика от нея никак не бързаше с брак, деца и живот с къщичка и бяла ограда.

— Първото ми впечатление е добро — отбеляза Саманта. Замълча и после попита с известно неудобство: — Говори ли с доведената си сестра да уреди развода?

— Не — отвърна раздразнено Кайла. — Минали са само две седмици. Разследването не е приключило.

Саманта я погледна скептично:

— Няма и да приключи скоро. Извинявай, че те притискам, но трябва да подадеш молба за развод. Не се отпускай, остави тази гадост зад гърба си.

— Но той още би могъл да се върне.

— И какво, ако се върне? — попита смаяно Саманта.

— Ще измисли нещо, например, че са го отвлекли или че е получил амнезия, и нима това би обяснило защо те е зарязал?

— Възможно е да са го отвлекли. И амнезията е реална клинична диагноза.

Другата жена изпъшка възмутено:

— Въобразяваш си, Кай. Знаеш, че е така.

На Кайла й бе ясно, че си съчинява, но алтернативата я караше да се чувства истински идиот.

— Права си, но ми е по-леко да вярвам, че нещо му се е случило, отколкото, че ме е зарязал.

— Ами по-добре сега, отколкото след година или след като родиш едно дете. Вероятно е осъзнал, че сте се държали импулсивно, направили сте грешка, и се е спасил. Знаеш какви са мъжете. Все гледат да им е лесно.

— Аз изобщо не познавам мъжете — каза Кайла уморено.

— Е, аз пък зная що за стока са. Така че следващия път ме слушай — каза Саманта и размаха пръст. — Обади ми се другата седмица да обядваме заедно. Но не ми звъни рано — допълни, отправяйки се към вратата. — Възнамерявам да прекарам няколко бурни нощи — подсмихна се тя.

След като Саманта си тръгна, Кайла стана, изключи осветлението и се отправи по отъпканата пътечка към дома си. Надникна за всеки случай в празните кухненски шкафове и в хладилника и реши, че е крайно време да купи нещо за ядене. Облече късичко джинсово яке върху оранжевата тениска, разпусна косата си и прокара пръсти през заплетените кичури. Не би било зле да се среши, но какво пък толкова, нима трябваше да си направи прическа, за да си купи пица.

Когато се качи в колата, си каза, че никъде няма да се отбива, но желанието да намине покрай къщата на Ник ставаше все по-непреодолимо с всеки изминал километър. Но вместо спокойно да намине, препусна през града, тъй като наистина трябваше да престане да се самоизтезава по този начин. Може би за последен път отиваше дотам, едно последно сбогом, успокояваше се Кайла. Край на представлението, завесата се спуска. Чувстваше необходимост да приключи с тази глава от своя живот.

Водена от подбуди, които дори на самата нея не й се струваха особено смислени, Кайла продължи да шофира, докато пред нея не се откри игрището за голф на яхтклуба, обширно затревено пространство, стигащо до крайбрежната ивица на Сан Франциско, с фантастичен изглед към моста Голдън Гейт и преминаващите под него кораби.

Едва ли щеше да си върши работата, ако живееше наблизо. Изкушението да прави дълги разходки, галена от лекия ветрец, беше много голямо. Дори можеше само да съзерцава през прозореца залязващото слънце, което и в момента пръскаше в небето пурпурни, оранжеви и розови отблясъци.

Докато чакаше на светофара, въздъхна с удивление пред тази божествена палитра и веднага във въображението й се очерта стъклопис със съвсем същите цветове. Съмняваше се, че би могла да постигне подобно съвършенство. Ето че докато се опитваше да запечата в паметта си тази хармония от нюанси, те станаха по-интензивни на нощното небе. Никога нищо не остава в покой.

Щом светофарът светна зелено, сви наляво и когато в далечината се появи къщата на Ник, сърцето й се разтуптя. След онзи ден, когато се омъжи, стотици пъти мина по тази улица, като се надяваше на чудото да види някакъв знак на живот. Всеки път изпитваше разочарование.

Но днес…

Светлината в прозорците я стресна така силно, че примигна, за да се увери, че не й се привижда. С треперещи ръце паркира наблизо и изключи мотора, а сърцето й щеше да се пръсне. Ник се бе върнал. Беше си вкъщи. Тази вечер щеше да се срещне с него, щеше да отговори на въпросите и. А защо не можеше да помръдне? Защо беше вцепенена от страх?

Не беше редно да се плаши, а да бъде гневна, бясна. Трябваше да застане пред него и да му каже точно какво мисли.

Ето как трябваше да постъпи.

Изправи рамене, слезе от колата, прекоси улицата и изкачи стълбите към входната врата. Почука и веднага се чуха тежки стъпки. Задушаваше се от страх.

Вратата рязко се отвори и пред нея застана някакъв мъж.

— Кой сте вие? — попита тя ужасено.

Този човек не беше Ник. Не го познаваше, стърчеше над нея с поне трийсет сантиметра. Беше тъмнокос, с пронизващи очи, каквито никога не бе виждала. Инстинктивно отстъпи, за да се предпази, но от какво, сама не съзнаваше.

— Кой сте вие? — отново попита тя.

— Аз съм Ник Гренвил.