Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (26)

24
Труди

Денят на благодарността. Събуждам се в пет часа сутринта. Бях нагласила алармата на часовника за пет и половина, за да сложа пуйката да се пече, но депресията ме кара да ококоря очи по-рано. Лежа в леглото си с чувството за празнота и си спомням как беше. Къщата пълна с приятни ухания. Рик щеше да е изпекъл вече пайовете си с пиканови^[1] ядки, за да е свободна фурната за пуйката. Тази сутрин във въздуха мирише само на влага.

— Добре, хващай се на работа — изричам на глас.

Вземам душ и обличам джинси и топъл пуловер, обувам дебелите си вълнени чорапи и слизам безшумно долу. Вали сняг, което обяснява влагата във въздуха, и е толкова красиво — големи тежки снежинки. Не мога да се сдържа и си обувам ботушите, за да се поразходя навън.

Още не се е зазорило, студът не е хапещ и всичко е съвсем притихнало. Вятърът е изчезнал. Снежинките са колкото чаена чаша, въртят се надолу през жълтите шатри на уличните лампи и кацат на носа и по ръкавиците ми. Натрупалият се сняг скърца под стъпките ми.

До този момент, в който усещам влагата в дробовете и по лицето си, не бях осъзнала колко опустошителни са били ветровете тази есен. Откраднаха цялата влага от света, изсмукаха соковете на дърветата, изсушиха прерията до слегнали туфи жълта трева. Дори кактусите придобиха съсухрен вид.

Срещам момчето с вестниците. Поздравяваме се мълчаливо с кимване. Продължавам нататък.

Зимното спокойствие някак си прояснява мислите ми, сякаш влагата подхранва изсъхналата ми мозъчна тъкан и отваря здраво стиснатите ми очи заради яростните атаки на ветровете. Помирисвам полъха на надеждата във влажността, чувам зова на новото в тишината. В далечината съзирам трепкащия мираж на приключението.

Плашещо е да бъдеш сам, да започнеш отначало, но в очакването може би има нещо прекрасно. Може би днес, вместо да скърбя по онова, което си е отишло, ще се посветя на празнуването на това, което е. Ще бъда благодарна, ще си създам нови навици и традиции.

Да.

В края на улицата се обръщам кръгом и се прибирам вкъщи, където намирам рецептата на Рик за пиканов пай и опичам два. Коричката им е на бучки, за разлика от неговата, която винаги е била сипкава като от илюстрация в кулинарна книга. Докато ги правя, слушам тихо Кат Стивънс — въпреки че Рик винаги ми е напомнял за Кат и защото това е една от най-леките, приятни и успокояващи мелодии изобщо. Слънцето се показва иззад облаците и гася лампата. Изваждам пуйката и я слагам във фурната да се пече.

Почиствам стръкове целина и го нарязвам на идеално равни парчета от по седем сантиметра, после приготвям плънката на баба — предимно настърган чедар с малко лук, шарена сол от семена на целина и майонеза „Меджик Уип“. (Не ме питайте защо, но никога не сме яли истинска майонеза и дори сега вкусът й ми се струва странен.) Това е едно от любимите ми занимания и изпитвам огромно удоволствие да пригласям на „Кой ще бъде моят любим?“, докато топвам още едно парче от целината в сместа и го задъвквам. Може пък Денят на благодарността да ми помогне да си възвърна половин-един килограм.

Изведнъж забелязвам колко ми е леко на гърдите и се сещам, че това е щастие. Щастлива съм. Щастлива да готвя за семейството си, да правя неща, които обичам, по същия начин, както преди. Обичам, когато къщата се изпълва с познатите ухания, обичам снега, обичам да играя с Мина цял следобед, както и това, че имам късмет да съм жива и здрава и богата на близки и приятели.

Не съм подозирала!

Когато свършвам с приготовленията, сядам на масата и се оглеждам из кухнята. Всичко, което се случва, става тук. Любила съм се с Рик на тази маса. Бърсала съм лицата на децата, сервирала съм хиляди закуски и аламинути, имала съм милиони важни разговори. Седнала сама, осъзнавам, че обстановката тук ми е омръзнала. Шкафовете са боядисани в отдавна избледняло кремаво, а върху тях са натрупани уреди, които никога не използвам. Бордюрът на тапетите представлява лозови филизи, които преди ми харесваха, но сега ми се струват малко еснафски.

Може би трябва да пребоядисам и кухнята. Нещо дръзко. Може да сменя вратичките на шкафовете с остъклени, за да се вижда колекцията ми от бокали; да се отърва от издрасканата разклатена маса и да потърся нова. Онзи ден в „Сиърс“ видях много хубав плот за хранене — сглобява се, което ме стъписва, но се обзалагам, че ще се справя. Масата. И няколко високи столчета.

Кимам си с глава, когато Рик се втурва през задната врата с пай в ръцете. Заковава се на място, когато ме вижда.

— Добро утро! — по косата му има сняг, големи парцали от бяло върху лъскавото черно. Капчици стопен сняг по лицето му. — Мислех си, че още спиш.

— Трябваше да сготвя — обяснявам с жест.

— Хубаво мирише.

— Благодаря — не искам да разруши крехкия момент на хармония, затова не ставам.

— Ами… — казва той след малко, — минах само да ти донеса пай. Помислих си, че децата ще искат.

Соча към плота.

— Благодаря, но както виждаш, вече направих два. Не мисля, че можем да изядем три.

Той поглежда към сложените да изстиват пайове, после към своя.

— О! — съкрушен е. По червенината, която запълзява по лицето му, се вижда, че се смущава.

Когато се обръща да си ходи, ме обземат угризения. Винаги е обичал празниците, а този няма да е лек за него — без децата, без Джо, който да го разведри, майка му също я няма вече. Не искам да го каня, защото ще създам очаквания у децата, освен това не ми се мисли за Каролин, която пече пуйка за него в някоя друга къща.

Само че не мога да се правя, че не забелязвам смущението му, затова скачам и го дръпвам за ръкава.

— Чакай — казвам. — Остави го. Твоят със сигурност е по-хубав от моя — вземам пая от ръцете му и го оставям на плота. — Това беше грозно от моя страна. Извинявай — срещам погледа му.

Очите му са толкова тъжни и не мога да не го прегърна. Ръцете му ме притискат силно.

Сякаш е създаден за мен. Точната височина, тялото му ми е така близко, косата му гъделичка носа ми. Затварям очи и попивам чувството за сила, утеха или може би покой. Той мирише на себе си — миризмата, която не мога да излича от възглавниците, и сега я вдишвам дълбоко със затворени очи. Иска ми се да върна назад времето и да изтрия онова, което ни се случи. Той ме прегръща много силно и мога да почувствам тъгата, която пулсира във всяка клетка от тялото му. Денят ще е ужасен за него.

Преди да съм се размекнала, аз се отдръпвам и го потупвам по ръката.

— Благодаря, скъпи. Много мило от твоя страна.

Ани се появява иззад ъгъла с едва сдържано грейнало изражение, което я издава, че ни е видяла как се прегръщаме.

— Здрасти, татко! Ще останеш ли да празнуваш с нас?

Той прочиства гърлото си.

— Не, дойдох само да донеса пая. Искаш ли да дойдеш по-късно при мен да погледаме телевизия?

Лицето й се вкаменява.

— Имам други планове — казва и излиза.

 

 

Ето го чудото. Денят е прекрасен. Застилам масата с ярка ръчно боядисана покривка и вместо традиционния семеен порцеланов сервиз, изваждам всички красиви стари съдове, които съм събрала — всеки уникален сам по себе си, като черната порцеланова чиния, изрисувана с лилаво-червени цветя, тънката като хартия розова чиния и чашите от цветно стъкло. Никой от съдовете не е особено ценен, но ми харесват така подредени на масата. Рик винаги иска всичко да е съчетано. Прави се, че не държи, но така е свикнал и това му създава уют. В някои отношения той е заклет традиционалист.

Изваждам и всички салфетки от плат и поставям различна до всяка чиния. Все още нещо липсва. Свещи и цветя. Свещите с миризма на пачули намирам в банята. Цветята (О, защо не съм го правила преди?) са от зимната ми градина.

Толкова са красиви, че премествам няколко саксии с бегонии в дневната.

Ани идва и застива със зяпнала уста. Приготвям се за критиката й, но тя ме поглежда с блеснали очи.

— Мамо, толкова е красиво! — засмива се. — Винаги съм знаела, че си хипи по душа.

— Благодаря ти — накланям глава. — Виж, Ани, не искам да те разстройвам, затова този път искам мнението ти. Бих искала да поканя съседа Ейнджъл да празнува с нас — мисля да кажа още нещо, някакво оправдание, но всъщност го каня, защото ме привлича, затова замълчавам, за да не се налага да изопачавам истината.

Тя поглежда надолу, протяга ръка, за да погали восъчния цвят на една розова „Катлея“.

— Мисля, че нямам нищо против.

— Може и да не дойде.

Тя изпъва рамене и си поема дъх.

— Ами надявам се да дойде. Не само ти го намираш за красив, ако искаш да знаеш.

Разсмивам се и звукът излиза дълбоко от гърдите ми.

— Още едно цвете на масата?

— Защо не?

— Гостите ще пристигнат всеки момент, затова ще прескоча да го поканя още сега — преди да съм се уплашила. Всичко е по съседски все пак. Освен това той сигурно вече си има планове.

Ейнджъл отваря вратата и ме лъхва миризма на нещо пикантно и люто.

— Здравей! — поздравява ме той и изненадата в тона му е точно колкото трябва. — Влизай!

— Не, не мога… гостите ми ще пристигнат всеки момент, но исках да ти кажа, че ако нямаш специални планове, ще се радваме да се присъединиш към нас на трапезата. Нали знаеш, за Деня на благодарността. Ако нямаш някаква работа — скръствам ръце. — Ако искаш.

Устните му се извиват в усмивка, от която златистите му очи заблестяват и всичко от физиката му ме привлича да се хвърля върху него. Без обвързване, без обещания.

Той слага ръка на сърцето си и въздиша съжалително.

— За мое съжаление Робърта вече ме покани и аз приех.

Отстъпвам крачка назад.

— Много хубаво. Просто исках да се уверя, че ще отпразнуваш един истински американски Ден на благодарността.

— Чакай — той хваща ръката ми, издърпва ме през прага, където ми се иска да оближа въздуха заради миризмата на шоколад и подправки. — Влез — казва той. — Un momento. Искам да опиташ нещо.

Миризмата в кухнята е още по-силна и нещо в нея ме замайва, сякаш е забъркал някаква магьосническа отвара. Вече се чудя дали е истински, или съм си го измислила, защото имам нужда да вкуся от вълшебството на забранения плод в живота си. Той загребва с лъжица от гъстия кафяв сос на говеждото с подправки и ми я поднася, за да го опитам. Трябва да се наведа и да отворя уста.

Сосът ме опарва, ароматен и лютив.

— Ау!

— Харесва ли ти — пита с повдигната въпросително вежда, — или е твърде лют за американския вкус?

Докосвам с пръсти устата си.

— Чудесен е.

Той примигва и ни обгръща облак от топлина, ухание на канела и нещо по-питателно, докато вдига ръка и докосва бузата ми.

— Каква кожа! — изрича почти шепнешком. Пръстите му са леки като пеперудени криле. — Като мляко. Като лунна светлина.

Ако ме целуне, ще се разтопя като кафява захар на пода и никога няма да стана пак цяла. Не мога да откъсна очи от устните му, почти треперя от желание. Представям си, че ще има вкус, подобен на уханието във въздуха, и езикът му ще се плъзне в устата ми, донасяйки влагата, за която все копнея. Дишането ми се ускорява, докато чакам, но той само погалва още малко бузата ми, после проследява очертанията на устните ми с върха на пръста си. Отпуска ръка и усмивката, с която ме дарява, не оправдава очакванията ми. Малко неуверена може би. Той се отдалечава и разбърква соса. Заставам с отпуснати до тялото ръце.

— Трябва да се връщам. Много е хубаво… ястието. Приятен следобед!

— Труди — обръща се към мен, като ме спира по средата на стаята. От устата му името ми звучи различно: Труудии. По-меко. — Ще ми позволиш ли да те снимам? Сега, веднага.

— Ааа! — повдигам ръце и ги отпускам. — Добре.

Той вдига пръст, скрива се в спалнята, после се показва с тежка, доста използвана „Минолта“, хваща ме за ръката и ме завежда в кухнята. Кара ме да застана на мястото, където бях преди малко, и осъзнавам, че светлината, която прониква през северния прозорец, е много добра. Поглеждам през стъклото и забелязвам, че прозорецът на спалнята ми се вижда оттук. Дали е виждал силуета ми вечер?

— Погледни ме — нарежда той с натежал от нещо глас и аз се обръщам към фотоапарата, под който се вижда чувствената му уста. Иска ми се да ме беше помолил да си сваля блузата, защото щях да го направя и да застана там с голи гърди и с цялата си млечна белота пред неговия фотоапарат. Той снима една поза, после още една и си представям какво би било да ме снима гола.

Сякаш прочел мислите ми, ноздрите му се разширяват и той отпуска фотоапарата. Преглъща.

— Gracias — казва и думата прозвучава много меко.

На улицата се чува шум от двигател на камионетка и ме връща към реалността.

— О! Това е синът ми! — подръпвам деколтето на блузата, като че ли наистина съм я свалила, и се завъртам — трябва да тръгвам!

— Благодаря ти — извиква след мен той.

— За нищо! — втурвам се обратно навън, а студът щипе и боцка кожата ми.

 

 

Всички сме седнали и ядем пай, когато кавгата отсреща започва. Ричард е заел на масата мястото на баща си и е приятно да го гледам как разрязва пуйката, самият той баща на дъщеря. Най-големият ми син е мургав като рода на баща си с кадифените кафяви очи на баба си и пиперливо чувство за хумор. Той беше моят футболист с яки рамене, непоклатим на терена. Сега изкарва купища пари като компютърен консултант. Млад е за такова бързо издигане, но открай време щом си наумеше нещо, никой и нищо не бе в състояние да го отклони от целта.

Нямам представа откъде е наследил това качество. Със сигурност не е отличителен белег на нито един от родителите му. Една приятелка, астроложка, го обясни с това, че луната и слънцето му са в Овен, и кой знае — може би има право. Днес е общителен и приветлив, а аз държа дъщеря му в скута си по-дълго, отколкото седи на столчето, защото близостта й ме прави щастлива.

Неприятностите започват, когато обсъждаме дали да разрежем пая сега, или да го оставим за по-късно. Първо се чува форсиране на двигател и тракане като от разпилени инструменти в каросерия на пикап. Въпреки желанието си се сещам за Рик и се чудя дали би се осмелил да се появи. Само че се чува затръшване на врата и вик. После втори и още един, някой изпищява на улицата. Поглеждам Ани и двете скачаме на крака. Тя грабва телефона за всеки случай и отиваме до прозореца да видим какво става.

Пред спретнатата къщичка на Шанел един камион е паркиран накриво в тревата. Някога е бил боядисан в жълт металик, но сега е в убито кафяво с петна от ръжда. Един мъж, когото разпознавам като бащата на Шанел — оплешивяваща, шкембеста карикатура на недъгав лентяй — се олюлява сред моравата и крещи. Тони излиза, облечен за празника в спретната бяла риза, джинси и каубойски ботуши. Прилича на испански благородник и поведението му е подобаващо, докато се опитва да успокои мъжа, като слага ръка на рамото му и му говори тихо.

Само че старият пияница не поема.

— Пати, кучко, вдигни си задника и се прибирай вкъщи, за да ми приготвиш нещо за ядене!

Шанел излиза на верандата. Облечена е в тънка рокля и сандали, неподходящи за студа навън. Косата й се спуска на букли около раменете. Казва нещо на баща си, като сочи към улицата.

Ала той не се разбира от дума. Замахва некоординирано към Тони, чуват се още крясъци и тогава излиза и майката на Шанел — безцветна, очукана от живота жена, която изглежда като избеляла от времето снимка. Тръгва към съпруга си, докато говори на Шанел, която я издърпва назад и вдига телефон към ухото си.

Браво на нея!

— Нека не я притесняваме с присъствието си — докосвам ръката на Ани. — Сигурно не иска всичките й съседи да зяпат пияния й баща.

В този момент обаче от долния край на улицата бързо се приближава спортната кола на брата на Шанел. Той рязко натиска спирачка, излиза от колата и започва да крещи, неясно на кого — на баща си, на Шанел или на майка си. Очевидно е, че бащата и синът са дялани и от едно и също дърво — но синът е по-млад и ударът му сваля Тони на земята.

— Рич, може би трябва да се намесиш.

Моят силен син веднага става, но Джо не е много щастлива от това.

— Ами ако имат пистолет или друго оръжие? Не искам да пострадаш.

Той стои, разкъсван между майка си и жена си, и аз отстъпвам.

— Може би е права. Да оставим полицията да се справи.

— Джейд излиза — съобщава Ани.

Отварям входната врата, за да знае Джейд, че съм тук, в случай че има нужда от мен, и излизам на верандата. Ани ми подава телефона.

Джейд се затичва.

— Шанел, влизай вътре веднага!

Тя кляка до Тони, който се изправя на крака с разкървавена устна и е бесен — опитва се да се освободи от приятелската намеса на Джейд и от хватката й. Тя го държи за ръката, докато той се бори да се освободи, но тя не помръдва. Повеждат разгорещен спор — Тони вика, а Джейд клати глава.

— Пати! Веднага си довлечи задника тук! — изкрещява пияният баща, а братът е вече на входната врата, вероятно да извлече със сила майка си.

Джейд не се двоуми и веднага се заема с него, преди да е стигнал дотам, но освободеният Тони на мига се сбива с бащата и във въздуха се раздават юмруци и в двете огнища на скандала.

За облекчение на всички се чува воят на сирените в долния край на улицата — бърза реакция на полицията. Всички застиват.

— Хайде да се прибираме — подканям аз моите хора. Затварям вратата, но съм силно впечатлена от физическата сила на Джейд. От нейните реални способности. Какво ли е да си толкова силна, че да можеш да се справиш с двама мъже?