Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (22)

20
Труди

„Върху зеленото небе

една звезда зелена.

Какво да стори тя,

любов, освен да се изгуби?“

„Прелюдия“^[1], Федерико Гарсиа Лорка

Стряскам се от наситения кораловочервен цвят на стената на дневна светлина. Ставам и започвам да му се любувам, изненадана и доволна от смелостта си, като обмислям дали да не купя индийски памучни възглавници с миниатюрни огледала — като допълнение.

Добила кураж, пускам музика и я усилвам, за да я чувам в кухнята, без да се притеснявам, че ще събудя мързеливото си дете, което обича да се излежава до късно. Правилото гласи, че можеш да спиш до, когато си искаш, но аз не трябва да се съобразявам и да пазя тишина през нормалните часове на деня. Дискът е сборен на Пол Саймън. Имам го от години и винаги е успявал да повдигне духа ми. Веднъж Ричард, най-големият ми син, влезе точно когато го бях пуснала и каза: „Този диск винаги ми напомня за детството. Колко пъти сме те заварвали да танцуваш необуздано из кухнята.“ Милото ми момче!

Тази сутрин съм с боси крака под широката пижама с шнур на кръста. Малките ми гърди подскачат свободно нагоре-надолу и това ме кара да се чувствам млада. Сякаш животът ми все още тепърва предстои. Пригласям на „Аз и Хулио Даун край училищния двор“, докато изваждам тежката керамична купа, която ми направи преди години един от студентите от департамента по изкуства, и проверявам в хладилника за съставките на палачинки със сирене и плодове. Във фризера има къпини, онзи ден купих прясно сирене и макар че нямам заквасена сметана, имам ябълково пюре.

Този вид палачинки са един от специалитетите ми. Всеки път, когато правя гофрети, ги изгарям и ми е страшно досадно да поддържам гофретника чист, освен това не ми иде отръки да уцелвам твърдостта на бисквитите, но палачинките ми са отлични. Щом ще приготвям закуска само за себе си, мога да направя каквото си поискам. Пеейки на глас, слагам прясното сирене, сиренето крема, яйцата и маслото в миксера, въртя, докато сместа стане хомогенна, и я оставям настрани. След „Аз и Хулио“ има няколко песни, които не харесвам, затова пускам „Вечен рок“. Отмервам брашното, млякото, яйцата и олиото в една купа и ги разбърквам до гладка смес, докато пея: „О, мама ме обича.“ Наистина обичам децата си. Тази песен ги развеселяваше, когато ги хващах и ги люлеех напред-назад. Доволна съм, че поне едно от тях помни.

Нямам тиган за палачинки, но най-големият чугунен тиган върши чудесна работа, затова го слагам да се нагрява, отварям пакета с къпините и ги слагам в микровълновата фурна.

Докато подскачам с боси крака из кухнята, изведнъж ме обзема силно вълнение. Боже, мога да направя всичко, което си поискам! Мога да отида, където си поискам и да бъда каквато си поискам! Здрава съм. Имам средства. Децата ми са големи. Под старата ми пижама има кожа, която все още може да бъде докосвана с любов. Или със страст.

Пропускам седма песен. Осмата също, която е „50 начина да напуснеш любимия си“. Девета също, която прилича на химн, а сега не съм в такова настроение. Което ни отвежда до десетата, „Късно вечерта“, и махам тигана от котлона, за да посветя цялото си внимание на песента.

На тази песен децата обичаха да се промъкват и да ме гледат. Латино ритмите, кубинското звучене ме вълнуват и макар че не съм кой знае каква танцьорка, много обичам да сядам на пода с подвити по тялото ми крака, особено в кухнята, където няма значение дали джазовото ми движение е калпаво (каквото всъщност е). Тази сутрин това ми доставя истинска радост, понеже мога да размахвам ръце и да танцувам сякаш наистина ме бива, тъй като няма кой да ме види.

Ето ме, красива млада жена, може би испанка, с гърди, които изпълват разкошно прилепналата блуза, с обувки на високи токчета, ръцете ми са над главата, а гривните се спускат женствено като водопад. Косата ми се разстила по раменете, гърдите и ръцете, а аз пея.

Господи, колко е забавно! Мисля си за Лусил и Ейнджъл, който сигурно може да танцува много добре, за червената ми стена и за първи път от месеци насам се чувствам жива. Топло ми е. Дори горещо. Искам да пия, да танцувам и да правя необуздан секс.

Рик Марино е идиот. Как може изобщо да помисли за друга, освен мен? Тази мисъл ми хрумва към края на песента и ме кара да се смея на глас.

Отварям очи.

И изпищявам, преди да осъзная, че не някой друг, а Рик стои там. Облегнал се е на задната врата, очите му се смеят, а езикът му е пъхнат под устната по начин, който познавам много добре. Изглежда ужасно. Измъчен и блед, като че ли не е спал, но този път това не ме засяга. Бузите ми пламват от унижение и преди да се усетя, го удрям силно по ръката.

— Не е честно!

Той се засмива:

— Какво? Виждал съм те хиляди пъти.

Трясвам тигана върху котлона.

— Не ме интересува! — обръщам се на пети. — Нямаш право да идваш тук така, без предупреждение.

— Почуках, ти не ме чу, но аз чух музиката. Не мислех, че ще имаш нещо против.

— Е, имам! Това е моята къща. Аз дори не стъпвам в твоята.

— Можеш, ако искаше.

— Е, не искам — унижението, мощно като писък с цяло гърло, тупти в мен и аз покривам лицето си с ръце. — Господи, Рик, забавлявах се толкова добре, а ти ми го отне, като ме шпионира!

Той свежда очи.

— Извинявай. Просто се отбих да ти донеса някои неща — повдига найлонова пазарска торба. От „Лоу“, забелязвам, и жегата опарва вътрешностите ми. Едно по едно той слага покупките на плота. Крушки, две от шейсет вата и една от сто. — Онзи ден забелязах, че лампата на верандата е изгоряла — препарат за миялната. Чук, понеже се оплаках, че нямам, откакто той си взе инструментите. — Виж този. Предполагам, че ще ти е удобен.

— Хубав е. Благодаря.

Разширява ноздри. Не ме поглежда.

— Палачинки ли правиш?

— Да. Реших, че мога да си позволя да приготвям любимите си неща, след като само аз се храня у дома.

Той кима.

— Добре, извинявай, че те обезпокоих. Пусни си пак твоята песен и си танцувай, щом искаш.

— Рик — спирам го, преди да е излязъл. Той застива, а на лицето му е изписана надежда. Надежда за какво, питам се аз. — Не можем да продължаваме да живеем по този начин, на кръстопът. Имам нужда да взема отново живота си в ръце. Прекалено тежко е за мен да идваш и да си отиваш просто така. Трябва първо да се обаждаш.

— Имаш право.

Защо се чувствам толкова гадно? Не аз съм грешникът тук, а той. Независимо от всичко, не мога да оставя нещата така.

— Утре вечер Ани не е на работа.

— Да. Като че ли има някакво значение за мен. От една седмица не ми се е обадила нито веднъж.

— Беше много заета.

— Да бе! — преглъща той. Забелязвам колко отънял изглежда вратът му.

— Мога ли да ти предложа нещо?

— Разбира се.

— Просто не се отказвай, Рик. Идвай вкъщи, когато тя се прибира вечер от работа. Обикновено си тръгва около десет, но понякога остават до по-късно.

— Не искам още повече да я настройвам срещу мен.

— Не казвам, че ще подейства, но си струва да опиташ.

Той кима.

Един демон на съпругата, каквато бях толкова дълго, казва:

— Знам, че не са ти любимите, но ако искаш палачинки, имам достатъчно и за двамата.

— Благодаря, но вече хапнах бекон с яйца.

— Добре — усмихвам се. — Приятен ден!

За момент той застава до вратата с отпуснати до тялото ръце и оглежда кухнята.

— И на теб — казва и си отива.

 

 

Ани казва за новобоядисаната стена:

— Отвратителна е.

Джейд:

— Леле! Фантастична е!

Според Шанел няколко акцента в лимонен цвят ще стоят чудесно и е права. Купувам възглавници в бледо оранжево и лимоненожълто.

Рик не се появява често главно защото проверявам от кой номер звънят и вдигам телефона само когато се чувствам спокойна и силна. Днес се отби, за да ми донесе тамалес^[2], направени от съпругата на негов клиент. Застанал е в средата на дневната и се е вторачил в стената, без да коментира, докато не забелязва липсата на телевизора. С разширени от учудване очи ми казва:

— Какво си направила с него?

— Качих го горе, защото никога не гледам телевизия.

— Напротив, гледаш. Ами „Семейство Сопрано“?

Свивам рамене.

— Вече не е същото. Отказах се от НВО. Струва ми се глупаво да плащам шейсет долара месечно за нещо, което никога не използвам.

— Отказала си се от кабелната?

Няколкото тамалес, които притоплих в микровълновата фурна са направо съвършени. Стоя в кухнята с боси крака и ги хапвам на плота.

— Боже, много са хубави!

— Труди, защо си се отказала от кабелната телевизия? — сочи с ръка към стената. — И как си могла да направиш нещо такова, без първо да поговориш с мен?

Засмивам се. Смехът ми е нещо средно между горчив и тъжен.

— Ти вече не живееш тук, Рик.

— Да, но…

Повдигам вежди.

— Един монтьор оправи спирачките на колата ми.

С ръце на ханша той произнася:

— Е, много умно. Защо просто не ме помоли?

— Време е да се науча да се справям сама — гласът ми е много спокоен. Сърцето ми не препуска. — Не знам какви точно са твоите планове, но още преди две седмици ти казах, че се уморих да живея по този начин. Очевидно наистина, обичаш Каролин и е време да го приема и да продължа напред.

— Не е точно така.

— Както и да е — свивам рамене и пъхам още едно парче във фурната. — Можем да си останем приятели, защото ми е трудно да си представя живота без теб, а и децата имат нужда от теб, независимо как са настроени сега. Мисля, че ти също имаш нужда от тях.

— Разбира се, че имам нужда от тях — свъсил е вежди и погледът му е потъмнял. Синьото се е превърнало в буреносно сиво. — Това ли искаш ти?

— Рик, имам работа и не искам да започваме караница. Може би сега не е най-подходящото време за разговор.

Той забива поглед в червената стена и кимва.

— Кога ще си дойде Колин — за Деня на благодарността?

Слънчевият ми сплит се свива от болка.

— Няма да си идва. Ще гостува при приятел. За Коледа ще си дойде — фурната звънва и аз изваждам тамалето, завивам го в салфетка и го подавам на Рик. — Говори ли с него?

Той се отпуска тежко на един стол край масата, развива обвивката от тесто и го посолява.

— Ако може да се нарече разговор. Държи се учтиво и отговаря на въпросите ми, но винаги си намира повод да прекрати разговора.

Наливам му чаша мляко и сядам до него на масата.

— Ще му мине.

Рик не казва нищо.

Изведнъж забелязвам устата му, ръцете му. Лъскавата му коса. Около нас е притихналата къща без деца и разкошът на няколко свободни часа. Мисля си за леглото ни — моето легло — и колко хубаво би било да си легна с него, да почувствам ръцете му по тялото си. Поглеждам крадешком линията на гърлото му, представям си как я целувам и зърната на гърдите ми щръкват под блузата.

Той забелязва и вдига очи. В погледа му се чете изненада, но и нещо друго. Напрегнатото чувство на очакване, зелено от възможността и синьо по краищата от спомените. Набъбва и изпълва кухнята като тропическо растение от джунглата.

Извръщам се, ставам и премествам една лъжица от плота в мивката, като се старая да дишам равномерно. От месеци не съм правила секс и сега чувствам всяка дълга минута на лишение; чувствам го с тила си и ходилата си, с всеки сантиметър от зажаднялото си за докосване тяло. Дори едничко докосване с пръст по рамото вероятно би ме накарало да затреперя от глава до пети.

— Блузата ти е нова, нали? — пита той.

Въздушна зелена селска блуза, малко тънка за сезона, но отвътре е топла.

— Да — отвръщам. — Май отново започвам да се обличам като хипи.

— Отива ти.

Изглежда безопасно да се обърна и го правя, но той поглежда зачервеното ми лице и очите му грейват.

— По-добре да тръгваш — казвам, като се подпирам с ръце на плота зад мен. Предизвикателна и контролираща положението. Нямам нужда от теб.

Само че тези негови сини, сини очи са ме наблюдавали години наред и той знае какво точно се върти в главата ми в този момент.

— Можем да полудуваме — казва небрежно. — От време на време приятелите правят такива неща един за друг.

Господи, наистина се изкушавам! Устата ми е пресъхнала и треперя, толкова силно го искам. Но ако го направя, ако си позволя да заведа този красив привлекателен мъж в спалнята горе, ще се върна отново на начална позиция, а през последните седмици отбелязах голям напредък.

Затварям очи.

— Не мога.

— Добре — тонът му е съвсем безгрижен и осъзнавам, че съм се надявала на някаква настойчивост, което само подклажда пламъците на гнева в тялото ми. Те се смесват с тези на копнежа и в този момент съм готова да изпитам разтърсващ оргазъм или да изтичам с пушката до най-близката кула. Налага се да се откажа от всичко, да тикна ръце в джобовете, за да не го ударя, да не го привлека към себе си или да не се поддам, на каквото там бушува в мен. — Ако си промениш решението, знаеш къде да ме намериш.

Отмятам косата от лицето си. Поглеждам го кръвнишки. В продължение на една-единствена сърцераздирателна секунда достигам отвъд възбудата, която той имитира заради мен, до дъното на неговия празен, празен свят.

В следващия момент вече го няма, а аз се провиквам:

— Благодаря за храната!

 

 

До вечерта настроението ми не се подобрява. До Деня на благодарността остава една седмица и се мъча да не мисля какво ще бъде с всички тези липсващи чинии на масата. Ричард, Джо и Мина ще дойдат, ще придумам нацупената Ани да се присъедини към нас, но няма да ми е лесно.

Обаждам се на Джейд, но нея я няма. Отивам на разходка и се прибирам вкъщи още по-нервна. Чудя се дали да не отида на кино. Имам нужда от личен живот, от това имам нужда. Прекарвам един час на компютъра в търсене на курс, който да започна през януари. Курсът по испански е пет пъти седмично, но мисля, че при всички случаи ще мога.

Накрая правя това, за което си мисля от часове: гримирам се, едва доловимо, за да не личи, вземам няколко тамалес и отивам при съседа. Смрачава се и камбанките на верандата прозвънват на вятъра, рошещ косата ми, когато Ейнджъл отваря вратата.

— Здрасти — поздравявам, като отмахвам кичур коса от лицето си, за да го виждам. Обут е в джинси и семпла бяла риза и има вид на деликатес, който човек би искал да яде бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. — Не искам да те притеснявам, но си помислих, че не би имал нищо против да опиташ от тези тамалес. Съпру… бъдещият ми бивш съпруг ги донесе, а на мен са ми много.

— Заповядай — усмихва се той и ми прави път, като се покланя вежливо.

— Не, не. Исках само да ги опиташ. Правени са от една жена в града, която…

Той ме хваща нежно за ръката и ме издърпва през прага.

— Твърде студено е, за да говорим на верандата.

— Не исках да те притеснявам.

— Не — възразява той, като разперва ръце. — Както виждаш, нищо не правя и ми е приятно да имам гости. Искаш ли кафе?

Поколебавам се, не съм наясно какво правя.

— По-скоро бих пийнала нещо по-силно.

Усмивката му е сияйна, снежнобяла и всезнаеща.

— Тогава вино. Аз лично го предпочитам — той прави жест към дивана. — Сядай. Ей сега се връщам.

Сядам на самия ръб на дивана, без да си свалям палтото. Къщата е малка, четири стаи на един етаж, но ми харесват малките щрихи, с които е придал уют на обстановката. Върху един от столовете е метнал южноамериканско вълнено наметало в лилаво и зелено, из стаята са разхвърляни кадифени възглавнички. Забелязвам, че няма телевизор, но той може да е в спалнята. Една от стените е украсена с колекция от черно-бели снимки и аз ставам, за да ги разгледам отблизо.

— Твои ли са — провиквам се.

Той донася големи чаши с червено вино.

— Да. Харесват ли ти?

Да ми харесват би било слабо казано. Всичките са на жени, някои красиви, други не. Телата им са с различни форми — стройни и издължени, ниски и дебели, някои са голи, други представляват обикновени портрети на седнали жени — индианска селянка, бяла старица на панаир с балони над главата й. Във всяка от тях е уловил нещо изключително и се мъча да разгадая какво е то.

— Сияят — показалецът ми застива над извивката на гърба на едно от голите тела, кожата блести сякаш изотвътре. Соча към скулите на индианката. — Имаш око за тези неща.

— Благодаря.

Обръщам се.

— Професионален фотограф ли си?

Той повдига рамо и среща погледа ми.

— Si. Така пътувам. Пътуването ми дава обекти, а обектите ми дават пари, с които да пътувам и да виждам нови неща.

— Защо се спря в Пуебло? — отпивам от виното, което е леко и пивко като августовска нощ. — Не е най-привлекателното място за посещения.

Той поглежда през рамото ми към фотографиите.

— Не съвсем.

Сяда и ме подканва с жест и аз да сторя същото. Личи си, че в мое присъствие се чувства добре в кожата си и аз неусетно се отпускам. Прехвърля дисковете на пода, избира един и го пъха в уредбата. Звуците на испанска китара изпълват, стаята и той се усмихва.

— Добре ли е?

— Идеално.

Отпива от виното, облегнат удобно на стола, седнал по турски.

— Един приятел ми каза, че в Колорадо Спрингс е красиво и непременно трябва да го разгледам, но на мен не ми хареса — поклаща глава. — Във въздуха има някакъв хлад. Лицата са студени. Затова тръгнах към Ню Мексико, но първо се отбих тук да посетя един роднина, чичо ми.

— Така ли? Къде живее?

Той посочва зад рамото си.

— На една пряка оттук. През онази вечер светлината се стелеше по улицата, сякаш всеки момент от храстите щяха да се покажат феи. Затова останах — за да видя дали мога да ги намеря — усмихва се той. — Страх ли те е от мен сега?

Засмивам се.

— Не. Изобщо. Знам за какво точно говориш — звукът от китарата е гърлен и изпълнен със секс, но въпреки това не чувствам възбуда, а просто си седя. Той е твърде млад, твърде красив, твърде каквото и да било за мен, но отношението му е като балсам за наранената ми душа. В къщата на Ейнджъл не се чувствам като старица. — Сега ми е неловко, че те снимах в парка, без да имам представа какво правя.

— Не, не! Получи ли се?

— Още не съм проявила лентата.

— Покажи ми я после. Ако искаш, ще ти дам няколко урока.

— Добре. Става. Днес си мислех, че съм готова да уча нови неща.

— В замяна — изрича той, като накланя глава и гъстата му чуплива коса пада върху рамото му — бих искал да те снимам.

Повдигам въпросително вежди.

— Как?

— Както желаеш. Както се чувстваш добре — ухилва се той и на едната му буза се показва опустошителна трапчинка. — Кълна се, че няма да те карам да си сваляш дрехите.

— О! — разочарована съм и се засрамвам, когато го осъзнавам. Отпивам от виното, чувствам се безкрайно банална, после се изправям смутена. — Няма проблем. Искам да кажа, със снимките, не…

Млъквам и по някаква причина започвам да се смея. На себе си, на ситуацията, на всичко в моя живот, което изобщо не е наред и е глупаво. Косата ми пада и забулва лицето ми и аз я отмятам назад върху рамо като защитна реакция, защото знам, че хората гледат косата вместо мен.

— Извинявай — изричам. — Май се притесних.

— Прости ми — той се изправя и оставя чашата с вино. — Не исках да те смутя, но — със сериозно изражение пъха ръце в задните джобове и в жеста проличава младостта му. — Нека ти призная нещо. Настаних се в този квартал, защото когато дойдох да търся къща под наем, видях една много красива жена да стои в тази красива светлина и страшно много ми се прииска да я снимам. Е, сега сигурно ти се струвам млад и глупав, но съм искрен.

— Кого видя?

Той протяга ръка и докосва края на кичур от косата ми, сякаш е нещо рядко и ценно.

— Теб — отвръща, сякаш е ясно от само себе си.

Без съмнение той е най-красивият мъж, когото съм виждала. Дори ми се струва, че сънувам. Тези скули, коса и кадифена кожа, европейското му излъчване…

— Ако ти позволя да ме снимаш — започвам, — ще ми позволиш ли аз да те снимам?

Ъгълчето на устните му се извива в закачлива усмивка.

— Как? — пита, повтаряйки моя въпрос.

— Както желаеш.

— Дори гол? — ноздрите му се разширяват от проявената дързост.

— Най-вече.

Той се разсмива, хваща ръката ми и ме придърпва да седна край ниската масичка, където сме оставили чашите с вино.

— Има предостатъчно време за снимки. Нека да поиграем шах тази вечер и да си разказваме истории, а?

— Може да поупражня ръждясалия си испански.

— Sin disputa — отвръща той. — Иска ли питане!

 

 

Три часа по-късно се прибирам вкъщи зачервена и сгорещена от виното и зашеметяващото флиртуване на Ейнджъл. Играхме шах и говорихме за пътуванията му и моето старо ново желание да уча испански. Тананикам си мелодията на испанската китара, докато отключвам входната врата.

Ани е на дивана.

— Къде беше?

— Здрасти! — отивам при нея и я целувам по главата. — Не знаех, че ще се прибереш толкова рано, иначе щях да оставя бележка.

— Колата беше тук — продължава тя. — Не би могла да отидеш далеч. Джейд каза, че не те е виждала.

Събличам си палтото и го окачвам на гърба на стола.

— Притесни ли се? Съжалявам.

— Мамо — тя се изправя със скръстени пред гърдите ръце. — Татко звъня три пъти. Не знаех какво да му кажа.

Изсулвам обувките си, доволна, че поне веднъж не съм си била вкъщи.

— Каза ли какво иска?

— Не, искаше само да поговорите.

— Тогава ще му се обадя утре — питам с прозявка: — Ти говори ли с него?

— Мамо!

— Да, скъпа?

— Къде беше?

— В съседната къща.

Дъхът й излиза с пухтене от гърлото.

— Така си и мислех. Това е отвратително! Майко! Той е прекалено млад за теб — тя покрива лице. — О, Боже мой! Скоро сигурно ще започнеш да излизаш със съучениците ми.

Засмивам се.

— Е, като отвори дума за това, Нейтън е много секси. На деветнайсет е, нали?

— Мамо, никак не е смешно!

Очарователната червена топлина от вечерта ме обгръща като въздушен мехур.

— Имаш нужда да се отпуснеш, Ани.

Тя произвежда нещо средно между писък и стенание.

— Децата не искат да знаят за тези неща, разбираш ли? Да свързват родителите си със секс. Постъпката на татко ме принуди да мисля за тези неща, но не искам и ти да го правиш. Противно е.

Осмелявам се дай противореча.

— Тогава можеш да си затвориш очите, защото няма да се консервирам, за да ти угодя. Ти си част от живота ми, най-важната, но също така имам право да се чувствам жена.

— Дори ако целият квартал ти се подиграва, че имаш афера с евтиния испански жиголо? Ти си жалка!

Горещина залива лицето ми и знам, че тя го забелязва под снежнобялата ми кожа.

— Първо, това не е твоя работа. Второ, нямам афера, но сигурно ще се изненадаш да разбереш, че не всички смятат майка ти за готова за пенсия. Трето… — не мога да измисля трето. — Наистина не разбирам защо си толкова ядосана.

— Защото татко се обажда много пъти. Мисля, че наистина искаше да поговорите! Ами ако това е бил единственият шанс да се сдобрите и ти си го провалила? — тя избухва в сълзи.

— О, Ани!

Прегръщам я й я привличам към себе си. Все още е толкова по-дребна от мен. Прилича на майка ми — ниска и набита. Тя премята ръце през шията ми и хлипа на рамото ми, а аз я галя по косата и й шептя нежно. Когато се поуспокоява, я завеждам в кухнята да изпием по чаша чай. Тя се отпуска на стола, докато аз се суетя с чайника и отмервам листенцата.

— Когато гледам Мина — казвам тихо, — винаги си мисля колко е лесно да я предпазвам да не пострада на тази възраст. Качи нависоко отровите, покрий електрическите контакти, дръж далече от нея чупливите предмети — въздъхвам и се обръщам. — Ще ми се да можех да те предпазя от всичко, което може да те нарани до края на живота ти, но това е невъзможно.

— Иска ми се да можехте да се разберете помежду си.

— Знам. Само че не съм сигурна дали нещата са поправими — от очите ми бликват сълзи и аз примигвам. — Може би ще трябва да обичаш баща ти такъв, какъвто е, и да ми позволиш да открия за себе си какъв е новият ми живот.

— А може би трябва да му се обадиш, за да разбереш какво иска?

Казвам внимателно:

— Не тази вечер, мила. Обещавам да му се обадя утре — чайникът започва да свири. — А сега да пийнем чай и да забравим за всичко това, а? Искаш ли да поиграем на карти?

Извивката на устните издава тъгата й, но тя кимва.

— Може.

 

 

По-късно горе, сама в леглото, докосвам ребрата си и опипвам кожата над тях. Дръпвам защитната завеса, която скрива чувствеността на майката от дъщерята, и си припомням вечерта. Тялото ми пее от възбуда, която не съм изпитвала от много, много отдавна. Чувството за реална възможност. Само играхме шах, пихме вино и слушахме испанска музика. Само че паметта ми е пълна с трептящите мигове от вечерта и ги превърта многократно. Главата му, леко наведена, за да може да ме поглежда отдолу, а ирисите му — златисти и палави. Моментът, в който се наведох напред със съзнанието, че той се любува на очертанието на профила ми. Мигът, преди да си облека палтото, когато се приближи съвсем плътно и ми се усмихна, като ми благодари за гостуването. Импулсивно го прегърнах и прегръдката продължи по-дълго.

Подозирам, че ако не бях извърнала глава в точния момент, той щеше да ме целуне.

Болката от това сега ме изгаря отвътре.

Тази нощ изобщо няма да мога да спя.

Той е твърде млад за мен. Вероятно си въобразявам, че ме харесва. Само че това няма значение. Обичам това усещане в крайниците ми, в органите ми, в гърлото ми — чувството да желаеш някого, дори за малко. Носи ми облекчение, че не желая единствения, когото не мога да имам никога вече.

Отново преживявам миговете от вечерта. Още веднъж. Ръката му на тила ми. Моята върху твърдата му ръка.

Сънят се промъква незабелязан и ме отнася там, където миговете се превръщат в сънища.

„Върху водата на басейна,

люлей се циганката смугла

Зелена плът, коса зелена,

с очи като сребро студено.

Една ледунка от луната

поддържаше я над вълните

Нощта по-близка и позната

от мъничко площадче стана.“

Федерико Гарсиа Лорка „Сомнамбулен романс“^[3]