Хелън Митермайър
Отвлечена от олтара (2)

II

Дебора седеше със скръстени ръце и слушаше внимателно адвоката. Уилсън Чеймбърс й подаде оформените документи за наставничеството над трите деца и малкото завещание от загиналите родители. Дебора въздъхна и кимна. Едва сега при адвоката й стана ясно какво означаваше това. Нямаше вече никога да види брат си и снаха си.

Вдигна поглед, когато Уилсън се обърна към нея.

— Благодаря, добре съм.

Тя си спомни, че същия Уилсън беше обявил развода й с Джейсън и остана много учуден, че Дебора отказа предложената великодушна издръжка от бившия си съпруг. Тя се опита да се усмихне, когато Уилсън Чеймбърс я погледна загрижен.

Как можеше да си помисли, че тя ще приеме пари от Джейсън. Все едно е заплащане на изминалите брачни години. Дебора беше убедена, че никога няма да се омъжи след развода с Джейсън. Сега, шест месеца по-късно, трябваше да се поправи. Най-същественото за нея беше сега да се концентрира върху това, което за момента беше най-важно. Спомените си ще да остави за идните времена.

— Мислите ли, че в чакалнята децата се чувстват добре?

— Естествено, Дебора. Госпожа Шулц се отнася с тях като майка.

Дебора кимна и вдигна завещанието от скута си.

— Значи Дев иска децата да израснат в Лейнпорт, а не в града?

Уилсън кимна и тя въздъхна дълбоко.

Изведнъж се сети за брачното предложение на Жерард Холдън. Мислеше да го отхвърли, тъй като кандидатът не можеше да се сравнява с Джейсън.

Дебора поклати ядосана глава. Защо мислите й непрекъснато се връщаха към Джейсън?

— Естествено, за вас ще е трудно да отгледате сама трите деца — каза Уилсън и погледна Дебора съчувствено. — Особено след като децата се бяха привързали към осиновителите си — Уилсън се изкашля, изчисти очилата си и се усмихна. — Вярвате ли наистина, че ще можете сама да отгледате три корейски деца?

Дебора кимна.

— Вече ги обичам и за малкото време, откакто сме заедно, се сближихме много. Може ли сега да влязат?

— Да, ние сме готови.

Адвокатът отиде до вратата, отвори я и с жест покани децата. Те влязоха едно след друго и изтичаха при Дебора, която ги прегърна и целуна.

Доволен, Уилсън наблюдаваше тази мила сцена.

— Децата може би ще ви помогнат да запълните празнотата в живота си след развода.

Дебора избегна погледа му.

— Тази част от живота ми свърши — тя обърна очи към децата. — Това е моят живот сега. Това е всичко, от което се нуждая, ние сме едно семейство. Ще си помагаме взаимно, нали?

Децата кимнаха със сериозни лица.

— Виждате ли? — Дебора потърси погледа на Уилсън и стана с малката Сара на ръце.

Адвокатът се намръщи.

— Отслабнали сте още повече, откакто ви видях последния път.

— Глупости! Така или иначе трябваше да пазя диета.

Дебора знаеше разбира се, че е отслабнала. Но след развода и самолетната катастрофа, в която бяха загинали Дев и Санди, не можеше да се храни. Всяко ядене будеше в нея страх от задушаване. Месеци вече тя живееше само с чай и сокове. Пълничкото й тяло се беше стопило. Бузите й бяха хлътнали, сините й очи на слабото лице изглеждаха още по-големи. Тънката й талия можеше да се обхване с две ръце, а ханшът й беше станал като на момче.

Тя подхвана малкото момиченце с една ръка, за да подаде на Уилсън другата.

— Благодаря ви за всичко, което направихте. И не се тревожете за нас, ще се оправим. Заповядайте някой път на вечеря с Мади! Сега, когато дните стават дълги, можем да седнем навън.

Петгодишната Кимбърли и тригодишната Сара хванаха ръцете на Дебора и всичко заедно напуснаха кантората на адвоката. Лий, който носеше името на дядо си по майчина линия — южноамериканец — вървеше естествено сам, горд млад мъж на седем години.

Дебора се усмихна, когато децата се качваха в колата. Беше интересно, че, имената на Ким и Лий звучаха като ориенталски. Никой не можеше да подозира, че те носеха имена на типични американци като Лий Калхоун и Кимбърли Дюрант.

Преди да запали мотора, Дебора се обърна към децата:

— Не се познаваме много добре, защото вие живяхте дълго в Япония, но ще станем приятели. Знаете ли, аз вече много ви обичам. Вие сте всичко, което ми остана от Дев и Санди — очите й плувнаха в сълзи, когато и трите деца я погледнаха строго и тъжно. Дебора беше решила да не ги лъже, че един ден родителите им ще се върнат. — Ще ни бъде много трудно, но заедно ще се борим и няма да разочароваме мама и татко, нали?

— Не, няма — каза Лий като най-голям, а малките момиченца се държаха за ръце и гледаха Дебора. — Ще ти помагаме, Деби.

За вечеря Дебора приготви лазаня. Тя се радваше, че децата ядоха с голям апетит. На нея също й беше вкусно повече от всякога.

След яденето тя попита децата дали не искат да поиграят навън на поляната. Зелената площ беше част от имението, което Дебора наследи от родителите си. Те бяха починали един след друг две години след женитбата й с Джейсън. Пет декара тревна площ заобикаляха къщата. Имението със селската си атмосфера беше само на една крачка от Лейнпорт сити.

Най-важната част на града беше университетът, който спадаше към щата Ню Йорк. И Дебора и брат й бяха се дипломирали тук. Дев имаше и докторат по математика. По-късно, по време на професурата си в университета в Токио, той и Санди взеха трите деца от един дом за сираци. Малките бяха дошли от най-отдалечените краища на югоизточна Азия.

Дебора гледаше как Сара, Ким и Лий играеха с любимото си куче Мило — немска овчарка. Те веднага бяха обикнали животното.

— Всъщност — беше им обяснила Дебора — той трябва да пази къщата, когато съм в града. Но се опасявам, че Мило по-скоро ще заведе крадеца направо при скъпоценностите и ще маха с опашка, да го поощри за кражбата.

Ким и Лий се закикотиха, а малката Сара прегърна кучето и му прошепна с нежното си гласче да не се тревожи.

Дебора пое дълбоко въздух.

— Утре ще ни гостува мой приятел, Жерард Холдън. Той би могъл да ви стане добър баща. Очаква с нетърпение да се запознае с вас.

— Прилича ли на татко? — попита Ким. Лъскавата й черна коса се развяваше от хладния вечерен бриз.

— Никой не може да бъде точно като татко — обясни Лий.

Дебора наблюдаваше децата. Изведнъж пред нея се появи лицето на Джейсън. Тя си представи как той щеше да ги обикне. Лицето й помръкна. Защо толкова трудно го забравяше?

— Имаш право, Лий — каза тя, — никой не може да замести татко. Аз също много обичах моя брат — тя сложи ръка върху рамото на Лий и вдигна Сара. — Но ще бъдем щастливи. Ще си помагаме взаимно.

Двете по-големи деца обгърнаха талията й с ръчички отляво и отдясно и така вървяха всички заедно. В този момент Дебора реши, че трябва да се омъжи за Жерард Холдън. Но очите й пламнаха за момент, когато помисли за Джейсън.

 

 

Къпането се превръщаше в цяло удоволствие. Докато Сара и Ким пляскаха в пенестата вода, Дебора отиде в другата баня, за да види Лий.

— Сам ще се оправиш, нали? — извика тя през вратата.

— Харесва ми много — провикна се момчето.

— Ти си също като баща си. Той винаги използваше горещата вода докрай и нищо не оставяше за мене — тя се зарадва, когато чу Лий да се смее. — Това беше банята на Дев, докато беше още малък. Щом порасна, баща ми трябваше да инсталира нов бойлер.

Момиченцата си харесаха банята със светлите плочки. Те настояха сами да я почистят. Усилено пръскаха плочките с препарата за чистене, а после ги търкаха с книжни салфетки. Дебора се смееше. След усилията на Сара и Ким тя щеше основно да се заеме с банята.

Дебора сложи децата да спят. Можеше само да се надява, че Ким няма отново да сънува страшни сънища и да вика татко си. Лий и Сара също не можеха да сдържат сълзите си. Дебора ги прегръщаше и успокояваше.

Остана половин час, докато се увери, че децата са заспали. После отиде до телефона и се обади на Жерард.

— Надявам се, че вече си взела решение в моя полза, Дебора — Жерард говореше както винаги педантично и хладно.

Поне веднъж, си помисли Дебора, можеш да излезеш от черупката си. После се упрекна. Може би неговият спокоен нрав беше точно това, от което тя се нуждаеше, за да отгледа децата. Това сигурно не би било възможно по време на техния бурен брак с Джейсън. Дебора сви рамене при тези мисли.

— Да, съгласна съм, Жерард — отговори тя. — Може би ще трябва да дойдеш утре по-рано, за да вечеряш с нас.

Мина известно време, докато Жерард отговори:

— Май нямам ангажимент за утре. Ще дойда за вечеря. Държа децата да се запознаят колкото се може по-рано с мене. От самото начало трябва да знаят, че държа на строгата дисциплина, но…

— Жерард, за децата отговарям аз! — прекъсна го Дебора.

— Естествено, мила, пред закона — да — възрази той, — но тъй като ще бъда техен баща, те трябва да разберат, че главната отговорност ще нося аз. Сигурно разбираш какво е предимството. Или искаш децата да станат вироглави и непоносими, защото никой не ги е научил на дисциплина?

— Не, но…

— Да, знаех, че ще ме разбереш.

Жерард искаше веднага да определят датата за сватбата. Защо бързаше толкова? Дебора не каза нищо. Още докато затваряше слушалката, усети неприятно чувство в стомаха.

 

 

Когато на следващата вечер напусна работното си място, тя се молеше да се придвижи по-бързо до вкъщи. Добре че преди няколко дни беше замразила нещо за ядене. Супата ще се размрази бързо, а филето от морски езици със спанак ще приготви в момента. Може би Жерард щеше да иска за десерт шоколадов сладкиш и айс крем. Дано движението не е много натоварено. Но връщането трая двойно по-дълго от друг път. Дебора пуфтеше и се притесняваше. Трябваше непременно да продаде спортната си кола и да купи по-голяма.

Пристигна цял час по-късно. Щом спря пред къщи, Ким изтича от поляната, за да я поздрави. Мило я последва, а Джени Лисман, детегледачката, се появи на верандата с малката Сара на ръце.

Лий не се виждаше никъде.

— Лий се би — заразказва радостно Ким. С всеки изминат ден тя все повече приличаше на обикновено американско дете. — Той ме защити от Тими Диърборн.

— Да не е наранен? — Дебора погледна Джени, която беше прекарала следобеда с децата.

Момичето поклати глава и слезе по стъпалата от верандата. Тя носеше Сара, която протегна ръчички към Дебора.

Дебора целуна детето и го прегърна.

— Беше ли послушно моето бебе днес?

— Не бебе — каза Сара и се усмихна. — Голямо момиче.

Джени се сбогува и обеща да дойде в петък. В петък банката на Жерард организираше пролетно тържество с вечеря и Дебора беше се съгласила да го придружи.

Тя бъркаше соса за филето, когато Лий влезе вкъщи. Той се облегна на рамката на вратата и я погледна. Тя забеляза драскотината на бузата му и едва се сдържа да не изтича при него и да го прегърне.

— Баща ти го правеше по-добре — му каза. — Той се връщаше обикновено с насинено око.

Дебора опита соса и направи гримаса, защото беше много горещ.

Лий не отговори нищо. Дебора продължи да бърка, подправи го с чер пипер и щипка майоран.

— Да беше видяла другото момче! — извика Лий най-после.

Дебора се обърна и го погледна. Той се засмя гордо.

— О, не забелязах, че устната ти е наранена. Дали ще можеш да ядеш супа и риба?

Той кимна.

— Обичам супа от карфиол.

Ким дойде със Сара в кухнята. Косите им блестяха като черна коприна.

— Облякох Сара и донесох мехлем за Лий. Джени каза, че ще е добре за наранената му устна.

Дебора с удоволствие наблюдаваше хубавото момиченце.

— Благодаря за мехлема, Ким — тя погледна Лий. — Ким е права. Добър е за подутата ти устна — тя се усмихна на Сара в розовата рокличка. — Я погледнете дали на масата всичко е в ред!

Двете момичета отидоха през летящата врата в столовата. Дебора отиде при Лий и го притегли към себе си.

— Същият си като Дев — момчето я прегърна и се гушна в нея. Хълцане разтърси тялото му. Дебора му шепнеше утешителни думи и го пусна едва когато се увери, че се беше успокоило. — Искаш ли да облечеш тази вечер новата синя риза?

Лий кимна. Когато напусна кухнята, лицето му отново сияеше.

Жерард пристигна точно в 18.30 часа.

— Обикновено ям по-рано, Дебора. Обичам дългите си вечери — беше първото, което каза.

— Прибрах се едва преди час — Дебора отбягна погледа му и заяви, че има работа в кухнята.

В този момент се позвъни на вратата. Жерард погледна въпросително.

— Кой може да е?

— Не знам.

В кухнята дойде Ким.

— Какво има? — Дебора избърса ръцете си и коленичи пред момичето.

— Бащата на Тими Диърборн е на вратата — каза Ким разтревожена. — Той е много ядосан заради Лий и му се кара.

Дебора бързо стана, без да чуе въпроса на Жерард. Трябваше веднага да се притече на помощ на Лий.

Мъжът се беше облегнал на междинната врата, хванал Лий за раменете, и му се караше. Дебора кипна.

— Какво, по дяволите, си позволявате? — извика тя високо. — Веднага си махнете ръцете, да не ви ги счупя!

— Дебора! — извикаха едновременно Лий и Жерард, но Дебора изобщо не ги чу.

Тя не им обърна внимание, само се опитваше да избута чуждия мъж.

— Да не сте посегнали никога повече на детето! — досега беше се старала да контролира чувствата си. За първи път чувстваше нужда да излее яда си. — Изчезвайте от верандата!

— Слушайте! — гласът на мъжа прозвуча грубо. — Няма да позволя някакво си китайче да се бие с моя син. Ясно ли ви е?

— Вие не знаете повода — Дебора застана пред Лий и отблъсна ръката на Жерард. — Вашият син Тими е започнал пръв. С това смятам въпроса за приключен. Ако сте на друго мнение — кажете. Но да не сте посмели никога повече да докоснете сина ми!

— Стенли Диърборн е в тръста на Лейнпорт — каза тихо Жерард. — Успокой се, Дебора!

— Все ми е едно! — Дебора излезе на верандата.

— А вие, господин Диърборн, бъдете така добър да кажете на сина си да не дразни Ким. Оттам е започнала кавгата.

Стенли Диърборн невероятно се разгневи:

— Слушайте какво ще ви кажа.

— Няма какво да казвате! — прозвуча внезапно плътен мъжки глас.

Дебора веднага го позна. Тя притаи дъх. Кога беше пристигнал Джейсън?

Затвори вратата на своето ферари и с бързи крачки мина през зелената площ. Силното му тяло излъчваше сила и решителност. Джейсън Лейтръп, метър и деветдесет, изглеждаше по-скоро като спортист, отколкото като директор на световноизвестна строителна фирма, която се занимаваше с проектиране и строежи на апартаменти, училища, офиси. Русата му коса беше изсветляла от слънцето и посребрена на слепоочията. Широките му рамене ясно се очертаваха под тъмнозелената риза.

Дебора преглътна. Почувства се несигурна и объркана, когато погледна зелените му очи. Къде е бил през цялото това време? Кожата му беше загоряла и той изглеждаше, като че ли бе прекарал последните шест месеца под лъчите на тропическото слънце.

Стенли Диърборн се обърна предпазливо.

— Кой, по дяволите, е този човек? Ако сте бащата, трябва сериозно да си поговорите с жена си и децата!

— А вие да не сте се появили повече тук и не позволявам да разговаряте така с жена ми! — предупреди го Джейсън. — За какви деца говорите изобщо? — бавно се обърна към Дебора и присви очи. — Какво означава всичко това?

Стенли Диърборн изведнъж млъкна. Жерард мълчеше и Лий спря да повтаря: „Не крещете така на Деби!“

Джейсън се приближи до Дебора.

— Кажи, какво се е случило?

Дебора отстъпи назад.

— Няма какво да ти казвам! — избухна тя. После погледна Стенли Диърборн. — Но на вас ще ви кажа следното: оставете детето ми на мира! Ако имате оплаквания, ще дойдете при мене!

Още загледан във високия мъж с решителния израз на лицето, Стенли каза:

— Чуйте добре.

— Изчезвайте оттук! — Очите на Джейсън искряха.

Стенли измърмори още нещо и бързо се отдалечи.

Дебора въздъхна. Но преди да каже нещо, зад вратата се появи Ким:

— Дебора, през цялото време бърках, но въпреки това сосът стана много гъст!

— Господи, сосът! — Дебора хвана Ким за раменете. — Ти си добро момиче, но внимавай, когато си до печката. Можеше да се изгориш.

Взе Сара на ръце и изтича в кухнята. Остави я на пода и отчаяно изгледа кафявата лепкава каша, която трябваше да бъде сосът за морските езици.

— Проклет Стенли Диърборн — измърмори тя, когато взе тигана от печката и го изсипа в кофата.

Дебора се обърна да обясни всичко на Жерард. Зад него стоеше Джейсън и говореше с Лий, който му кимаше. Ким гледаше Джейсън.

Дебора усети пронизваща болка. Двамата искаха да имат деца. Но тя не успя да му роди, може би и това беше причината за тяхното отчуждаване.

— Не можеш ли да направиш на децата няколко сандвича и да ги сложиш да спят? — попита Жерард. — След това ще ядем ние.

Джейсън пристъпи в кухнята и погледът му падна върху шоколадовия сладкиш.

— Това е за мене. Какво ще кажеш да изведа децата навън и да се представя на Мило. Междувременно можеш да направиш нов сос.

— Какво? — Жерард беше възмутен. — Кой сте вие всъщност?

— Какво? О да, естествено. По-късно ще го обсъдим, Жерард. Занеси, моля те, спанака на масата! — каза Дебора.

Той нареди блюдата върху таблата и попита:

— Този човек с нас ли ще вечеря?

— Какво? Не, не вярвам — Дебора избута Жерард към столовата.

Когато затвори вратата след него, изтича на верандата. Първото нещо, което видя, беше Джейсън да люлее Сара на люлката. Изглеждаше така, като че ли той и децата бяха от край време добри приятели.

— Вечерята! — извика Дебора. Тя обмисляше думите, които искаше да каже на Джейсън.

След като децата спряха да се люлеят, Джейсън вдигна Сара на раменете си, а Лий и Ким хвана за ръка.

— Има достатъчно ядене за Джейсън — каза Ким развълнувана. — Ще му дам половината от моята порция.

Сара дърпаше радостно русите къдрици на Джейсън.

— Аз също — извика тя.

— Джейсън каза, че ние приличаме на тебе, Дебора, защото имаме кафяви очи — говореше Ким. Тя сияеше от щастие. — Той каза, че и ти си имала дълга коса като моята.

— И аз приличам на тебе — пак извика Сара. — Обичам те, Деби.

— Благодаря ти, мила — Дебора протегна ръце към нея. — Умираш от глад, нали? Ето ти рибата — на Джейсън тя изобщо не обърна внимание.

Миенето на децата също щеше да й отнеме много време, ако Джейсън не беше се погрижил за Сара и Ким. Лий, разбира се, се оправи сам. Когато пристигнаха на масата, Жерард вече беше вече седнал. Дебора поднесе горещия супник.

— Аз ям салатата преди яденето — обясни Жерард. — А шоколадовият сладкиш е десертът.

Дебора забеляза, че Джейсън се подсмиваше, когато й дръпна стола, за да седне. Тя знаеше, че той ще седне до нея, за да й въздейства. А тя трябваше да направи всичко възможно, за да запази спокойствие. По-добре да седне на друго място.

Супата се хареса дори на Жерард. Той намръщи чело, когато Лий отказа да яде спанак.

— Трябва да го опиташ, момче! Спанакът е много полезен!

— Зная! — с поглед потърси помощ от Дебора и Джейсън.

— Вече говорих с него — Джейсън погледна Лий с израз на заговорник и с обичайния си апетит се нахвърли на филето.

— Извинете — Жерард му хвърли унищожителен поглед. — Тъй като след месец ще стана законен баща на тези деца, трябва да ви кажа, че никак не ми харесва, как се бъркате.

— Какво казахте? — Джейсън изпусна вилицата.

Всички лица се обърнаха към него. Дебора почувства, че въздухът й свършва.

— Ти не ме чу, когато ти обяснявах навън, защото лудуваше с децата — започна тя. После пое дълбоко дъх. — Казах ти, че Санди и Дев починаха след катастрофата — тя погледна децата и им кимна успокоително.

— Узнах за новината едва когато се върнах от Сенегал — Джейсън беше пребледнял. — Върнах се вчера през нощта. Преди това е нямало как да ми съобщят — той се намръщи. — Исках да изкажа съболезнованията си. Знаеш, че ги обичах много — погледът му се прехвърли към малките. — Знаех за децата, но не предполагах, че си поела настойничеството над тях.

— Естествено само до нашия брак през следващия месец. — Жерард се избърса със салфетката и бутна чинията настрани. — Като техен баща отговорността ще премине върху мене.

— Така значи — Джейсън се облегна на стола. — Не мислех, че ще искаш толкова бързо да се омъжиш, Дебора — бостънският му диалект се чувстваше по-силно, отколкото преди. Дебора се изплаши. Джейсън не можеше да се владее.

— Жерард и аз решихме да осигурим нормален живот на децата.

— И не помисли в този момент да говориш с мен?

Какво означаваха тези думи на Джейсън в момента можеха да знаят само хора, които добре го познаваха.

Дебора се настрои за словесна престрелка.

— Виж какво, Джейсън.

— Спокойно, мила моя — прекъсна я Жерард. — Нямаш основание да повишаваш тон. Лейтръп, изглежда, всичко разбира.

— Така ли? — попита Дебора скептично. Тя се вгледа в зелените очи на Джейсън и извърна поглед. — Тук не съм сигурна.

Джейсън стана.

— Да донеса ли десерта и кафето?

— Няма нужда — отвърна Дебора. Тя стана бързо и събра чиниите една върху друга. Отвътре всичко й кипеше. Джейсън помоли децата да й помогнат. Те веднага го послушаха. „По дяволите този мъж!“ — мърмореше тя на себе си. — „Защо не изчезва?“

Дебора мина през летящата врата с наведена глава. Сложи чиниите в мивката и пусна водата. Внезапно зад нея застана Джейсън.

— Да не искаш да се омъжиш за тази лакирана маймуна? — тонът му беше остър, но докосването на ръката му до раменете й — нежно.

Дебора се обърна и го погледна в лицето.

— Престани. Не те засяга какво ще предприема в моя живот, както и аз не се интересувам от твоя.

Джейсън се засмя подигравателно:

— Не ми говори като твоя надут приятел!

— Не го наричай надут!

Той пренебрегна думите й.

— И кога искаш да сключиш брак с него?

— Не те засяга, но мога да ти кажа точната дата — 21 този месец. Ще се венчаем в местната църква, а децата ще хвърлят цветя.

— Сватбата сигурно няма да бъде отпразнувана като нашата, нали?

— Имаш предвид, че няма да присъства цялото общество от Бейкън Хил? — Дебора не можеше да се владее. — И майка ти и леля ти Силви няма да имат възможност да одумват и противопоставят гостите, семейството и приятелите ми. А ти няма да седиш в някой ъгъл с твоите приятели спортисти и да кроите планове.

— Не съм го правил в деня на нашата сватба — защити се Джейсън. — Винаги съм бил на твоята страна. Никога не съм искал да те напускам.

— Наистина ли? Много бързо забравяш. Един месец след женитбата отлетя за Манила.

— Беше, разбира се, служебно.

— Дил Питърс взе жена си — Дебора отваряше стари рани. — И Грант Ричардс замина с приятелката си.

— Дебора, Господи, аз ти обясних.

Джейсън прокара пръсти през косата си. Една къдрица беше паднала на челото му и му придаваше момчешки вид.

Дебора вдигна ръка.

— Имаш право. Това беше преди много години. Няма да говорим за стари истории. Знай, че моята женитба с Жерард няма никаква връзка с тебе.

— О, така ли мислиш? — Джейсън се обърна рязко и излезе от кухнята.

Дебора остана силно разгневена.

 

 

Беше шокирана, че сънищата отново се бяха появили. От няколко дни Джейсън беше в подсъзнанието й, знаеше, че е безполезно да се бори с тях. Те винаги се появяваха.

Тя често стенеше в съня си, особено когато се появяваше сцената как осемнадесетгодишната Дебора с блестящите очи се омъжва за безукорния мъж, единадесет години по-възрастен от нея.

— Обичам те — беше и прошепнал Джейсън, когато останаха сами. Бе повтарял непрекъснато тези думи в спалнята на замъка, намиращ се на един от Бермудските острови, и с нежностите си я беше възбудил до краен предел.

Тя остана приятно изненадана и щастлива, че Джейсън беше толкова мил и нежен към нея. „Обичам те“ — беше шепнала и тя.

Внезапно се събуди. Лицето й беше мокро от сълзи. Тя хлипаше върху възглавницата.

— Ще се омъжа за Жерард — закле се тя. — Ще го направя. Децата ще бъдат щастливи. Всички ще бъдем щастливи.

Продължаваше да плаче и удряше с юмруци по възглавницата.