Хелън Митермайър
Отвлечена от олтара (1)

I

Дебора беше сигурна, че ще види отново високия рус мъж. От една седмица той идваше всеки ден. Беше се сблъскала с него — веднъж, когато бързаше за лекция по психология. Той я бе хванал за момент и й се беше усмихнал.

— По-леко, малката! За къде сте се забързали?

— Не съм малката! Висока съм метър шестдесет и пет и добрата си фигура дължа на спорта — Дебора се опита да се отскубне от него, но трябваше да признае, че докосването на ръцете на непознатия мъж предизвика у нея приятно чувство.

— Сладко същество сте вие! — той я притегли към себе си.

— Не, пуснете ме вече! Ще закъснея!

Той се беше засмял и бе я пуснал. „Пак ще се видим!“ — бе извикал след нея. И удържа на думата си. От една седмица идваше всеки ден.

Когато вчера я попита дали иска да излезе с него, Дебора се съгласи по много глупав начин. Но сега бе решила да откаже уговорката. Не искаше да я вземе от студентското общежитие.

Дебора чакаше пред зала „О’Конър“, но той не се появяваше. Нервно се оглеждаше на всички страни. Как беше, й хрумнала тази налудничава идея да приеме поканата? Как можеше да излезе с мъж, на когото не знаеше дори името!

Той не дойде и Дебора се върна в общежитието.

Точно в седем часа се почука на вратата.

Беше той! Висок, рус, добре изглеждащ мъж, със сияеща усмивка. Дебора го изгледа скришом. Беше облякъл светли дънки и спортно яке. За щастие и тя се беше облякла небрежно.

Той се усмихна, хвана я за ръка и я отведе към ниското ферари. Група любопитни студенти се бяха събрали около колата. Докато отваряше вратата на Дебора, той им отговори на няколко въпроса. После заобиколи колата и се качи.

— Надявам се, че харесвате японската кухня.

— О, да, много — Дебора го погледна и се смути, когато той отвърна на погледа й. — Къде ще вечеряме?

— Вкъщи — той запали мотора, бързо зави наляво и насочи колата към централната улица.

— Спрете! — Дебора сложи ръка на вратата. — Мислех, че ще вечеряме в някой ресторант.

— Без паника! Свалете ръка от вратата и престанете да си въобразявате, че съм лошият прелъстител от приказките на майка ви. Моят готвач е фантастичен специалист по японската кухня.

— Не на моята майка, а на моя брат! — извика Дебора.

Тя изведнъж осъзна, че беше се качила в колата на съвсем непознат мъж и дори не му знаеше името.

— Какво? — попита той изненадан. — Вие сте очарователно момиче, а се държите глупаво. Какво искате да кажете с „моя брат“?

— Моят брат ме е предупреждавал за прелъстителите на момичета, а не моята майка. Но всъщност как се казвате?

Той избухна в смях.

— Казвам се Джейсън Лейтръп. И естествено ще искате да знаете с какво се занимавам. Моята строителна фирма действа в момента на територията на Лейнпорт.

— Да, разбирам. Вие сте строителен инженер или нещо подобно.

Дебора се облегна на меката седалка и с интерес заслуша думите на Джейсън, който разказваше за работата на фирмата. Гласът му беше плътен и звучен и Дебора би го слушала с часове.

Малко преди края на града той насочи колата към паркинга пред голяма къща. Стратфорд беше малко достъпен квартал. Дебора не би могла и да мечтае да дойде тук на гости. Джейсън паркира колата в подземния гараж, после се качиха на асансьора. На една от вратите на най-горния етаж стоеше неговото име. Джейсън отвори и заедно влязоха в луксозно обзаведено антре.

Елегантният японец вече ги чакаше. Костюмът и обувките му бяха черни като косата и превръзката на едното око. Той се усмихна дружелюбно на Дебора.

— Добър вечер — поздрави без никакъв акцент. — Роден съм в Калифорния и на състезание с коли загубих едното си око. В десния си крак имам игла и готвя с удоволствие.

Дебора го гледаше с отворена уста.

Джейсън се засмя и я хвана за ръката.

— Той има ужасни маниери, но ни свързва старо приятелство от училище. Освен това знае много неща за мене, за да се освободя от него. Дебора Паркър, това е Джим Сагава.

Доброто настроение на двамата мъже се предаде и на Дебора.

— Е — каза Джим, — трябва да те оставя сам с тази скучна, но чудно хубава млада дама. Надявам се, че ще хареса вечерята ти.

Той щракна с пръсти, а Дебора се засмя.

— Само не го насърчавайте! — пошепна й Джейсън на ухото. Дъхът му беше горещ. — Хм, ухаете на хубаво!

— Благодаря! — тя преглътна и се отдръпна малко. — Шалимар. Брат ми го подари.

— Явно сте много привързана към брат си — Джейсън я въведе във всекидневната. Лампа от тавана осветяваше бар от масивно дъбово дърво. — Какво желаете да пиете?

— Аз… да — един Манхатън, моля.

Дебора се надяваше коктейлът да й хареса. Не се сети за друго питие. Джейсън я погледна.

— Сигурна ли сте?

Тя кимна.

— Да.

Той направи коктейла.

— Аз лично нямам предпочитание към Манхатън — погледна я въпросително, когато й подаде чашата. — Надявам се да ви хареса.

Дебора се усмихна и вдигна чашата.

— Наздраве! — тя опита внимателно една глътка от кафявата течност и започна, да кашля. Очите й се навлажниха.

— Добър е — каза с пресипнал глас. Дано не разбереше, че пие за първи път Манхатън.

Джейсън се обърна, със смях. Той си наля уиски в чаша с лед. Дебора седеше на светлото меко канапе до камината. Харесаха й свежите тонове и обзаведената с вкус всекидневна. Когато Джейсън седна до нея, тя се отдръпна малко настрани. Той я погледна, после разклати разсеяно леда в чашата.

— Най обичам ирландско уиски — каза Джейсън. — Понякога пия и бира. Стар навик от студентските години.

— В кой университет сте учили?

— В Харвард.

— Ооо.

Дебора замълча. Не знаеше какво да говори и се чувстваше още по-несигурна. Когато Джим съобщи, че вечерята е готова, тя с облекчение си пое дъх.

В столовата Джейсън седна срещу нея. Най-добре би било, ако и Джим присъстваше на вечерята. Но той само се поклони с усмивка, каза:

— Беше ми много приятно да се запознаем, Дебора — и изчезна.

— Не се притеснявайте, Дебора — Джейсън й намигна. — Нямам намерение да ви нападам.

Той й подаде купата с димящия задушен зеленчук, а в чинията сложи едри скариди и тънко нарязано филе.

Яденето беше фантастично, но на Дебора й беше трудно да се наслаждава истински на изисканите лакомства, приготвени с толкова любов от Джим. Тя правеше комплименти на готвача и говореше за времето — в момента нищо друго не й идваше на ум. Никога не беше се чувствала толкова безпомощна.

След пищната вечеря взеха чашите със зелен японски чай и отидоха във всекидневната. Джейсън остави чашата на масата и се насочи към нея. Тя отстъпи инстинктивно крачка назад.

— Спокойно, Дебора! — той взе ръката й. — Защо се страхувате от мене? Нищо лошо няма да ви направя. Не съм толкова обезумял.

Джейсън пое дълбоко въздух и я притегли към себе си. Сега той говореше съвсем тихо.

— Косата ви ухае! Изобщо цялата ухаете!

— Благодаря.

Дебора усети бързото пулсиране на сърцето си. Тя се опита да избегне погледа му, но събра кураж и погледна в зелените му очи. Тръпки полазиха по гърба й.

— Ще ме подлудиш! — чу го да шепне. Усети горещия му дъх върху устните си. — Ти си чудесна!

— Благодаря — повтори. Изстена, когато той силно притисна тялото й и започна да я целува, най-напред нежно, а после все по-страстно.

Дебора беше на път да изгуби контрол върху себе си. Трябваше да се опита да го отклони по някакъв начин. Внезапно извърна лицето си настрани.

— Обичате ли музика? — попита задъхано.

Джейсън се отдръпна от нея и я погледна с насмешка.

— Да, естествено. Какво ще кажете за една песен на Линда Ронстад?

— Добре.

Дебора усети кожата й да настръхва, когато се разнесе приглушеният глас на певицата. Тя знаеше песента за страстната любов и често беше я слушала, но сега, когато беше заедно с Джейсън, думите придобиваха съвсем ново значение.

— Казах ти да не се страхуваш. Няма да направя нищо, което не желаеш, но ще опитам да те накарам да се влюбиш в мене — той целуна Дебора нежно по тила и пулсът й отново забушува.

— Сигурно няма да ми повярваш, че при първа среща никога не целувам — каза тя тихо и както й се стори — неубедително.

Джейсън й се усмихна и бавно разкопча най-горното копче на роклята й.

— Радвам се да чуя тези думи, но подобен проблем никога вече няма да те занимава.

— Нима? — тя усети ръката му върху гърдата си, а другата му ръка продължи да разкопчава копчетата.

— Не — подчерта той, — защото никога вече няма да излезеш с друг мъж.

Той съблече внимателно роклята и погледът му се плъзна по горната част на тялото й.

Дебора стоеше като вцепенена. Тя знаеше, че трябва да скочи, да избяга от стаята и да забрави Джейсън завинаги. Така щеше да я посъветва и брат й. Но точно това не искаше сега.

— Никой мъж, освен мене няма да има достъп до тази картина! — той погледна лицето й и очите му сякаш потъмняха. — Искам те, Дебора, но ти си още много млада. Ще те изчакам известно време, но не дълго.

Той говореше тихо и я съзерцаваше с поглед, изпълнен с желание.

Този страстен поглед изплаши Дебора, но само за секунда — тя протегна ръце и каза:

— Няма нужда да чакаш.

В този момент тя разбра какво означаваше това. Нежностите и целувките на момчетата, с които беше излизала, не й бяха доставяли особено удоволствие, но сега в нея се пробуди желанието. Тя искаше да знае всички тези неща, за крито другите студентки шепнешком разказваха. Искаше да ги изживее с Джейсън.

— Не, този път не — предпазливо я погали по косата. — Аз също искам колкото тебе, но ще изчакаме.

— Много си властен. Известно ли ти е това? — тя го целуна и той страстно отвърна на целувката й.

Джейсън се засмя, но гласът му трепереше. Дебора едва сега разбра какво означава да е жена. Преди да беше казала нещо, той й облече роклята и се обърна.

— Ще те закарам вкъщи, малката — каза той твърдо. — Утре ще вечеряме отново тук.

Дебора беше абсолютно, сигурна, че на следващата вечер той ще я обладае. Но той не го направи, напротив, по-скоро се държа хладно и отблъскващо. Когато се върна в общежитието, тя реши, че повече няма да го види. Отваряйки вратата на колата, Джейсън я хвана нежно за ръката и прошепна едва чуто:

— Утре през нощта.

После се качи във ферарито и изчезна в тъмнината.

На петата вечер, когато отново се срещнаха, беше петък. Дебора беше влюбена до уши в Джейсън. Ядеше като птиче, спеше лошо и се чувстваше болна и нещастна, когато той не беше при нея. По време на лекциите й беше трудно да се концентрира. Беше щастлива само тогава, когато седеше в аудиторията, от чиито прозорци се виждаше строежът на Джейсън. Дебора копнееше за часовете в това помещение, защото така се чувстваше по-близо до любимия.

Съквартирантката й по стая Марси и другите студентки бяха отишли на лекция, когато Дебора започна да се облича. Колежките й вече не я питаха какво ще прави, защото всеки път отговорът беше един и същ.

Най-после дойде моментът. Дебора извади от шкафа черната копринена рокля, която й бяха купили в Ню Йорк нейните родители и брат й Дев. Снаха й Санди също беше участвала в покупката. Те се колебаха дълго, понеже решиха, че не е съвсем подходяща за младото момиче. Най-накрая Санди се намеси с думите: „Тази рокля е точно като за Дебора!“ Дев изглеждаше доста скептичен, когато Дебора пробваше роклята. Полата имаше странични шлицове, които разкриваха дългите й стройни крака. Горната част загатваше закръглените й гърди и тънката талия.

Дебора се огледа в тясното огледало на стенния шкаф. Тя беше доволна от това, което видя. Дали Джейсън щеше да я хареса? За първи път се обличаше за него. Изглеждаше особено женствена в елегантните вечерни обувки с висок ток. Когато мислеше за Джейсън, сърцето и биеше лудо. Той беше висок един и деветдесет и откакто го беше видяла, Дебора мечтаеше за широките му плещи, за тесния му ханш и мускулестото му тяло, за очите му и устата — за всичко, което беше Джейсън. Дебора се сепна, когато се почука на вратата.

Преди да отвори, тя пое два пъти дълбоко въздух.

Джейсън се беше облегнал на вратата, гледаше я и мълчеше. Дебора нервничеше. Най-после я попита:

— Готова ли си? Тази вечер искам да вечеряме навън и е добре, че си се наконтила така.

— Така ли? — попита тя разочарована. Това ли беше единственото, което имаше да й каже? Беше положила толкова усилия да се подготви за тази вечер.

Отидоха в един кънтри клуб. На паркинга имаше кадилаци, линкълни и няколко ролс-ройса. Джейсън разговаряше непринудено с хората — както с портиерите, така и с гостите на заведението. Но представи Дебора на малцина познати. Това накърни честолюбието й, тя се почувства нещастна и това не й позволи да се наслади на хубавата вечеря и чудесното бяло вино. Когато им поднесоха кафето, й стана ясно. Това беше последната й вечер с Джейсън. Не можеше да бъде влюбена в мъж, който през цялото време изобщо не й обръщаше внимание!

Докато Джейсън плащаше, Дебора стана бързо и ядосана отиде при колата.

— По-бавно, малката! — Той я настигна и я хвана за лакътя.

— Вече ти казах, че не съм „малката“ — Дебора стоеше до колата, без да поглежда Джейсън.

— Зная, че си висока един и шестдесет и пет и добрата си фигура дължиш на спорта — той й отвори да се качи, после заобиколи и седна зад волана. — Кажи ми защо си толкова ядосана?

— Моля те, закарай ме вкъщи! — гласът й прозвуча високо и остро.

Джейсън я погледна безмълвно. Вдигна рамене и запали колата. Пътуваха по тясна странична улица.

— Кажи ми сега какво има?

— Не!

Дебора сви юмруци. Би го ударила задето той не я обичаше. Защо не послуша брат си! Никога вече няма да се доверява на мъж. Дано скоро стигнат. Ще слезе и ще изчезне в общежитието, без да каже нито дума.

Когато изведнъж стана тъмно, тя разбра, че са в подземния гараж на Джейсън.

— Какво си намислил? — попита го. — Върни ме вкъщи!

— Добре — той загаси мотора. — Най-напред ми кажи какво има? — Джейсън отвори вратата на колата и се обърна към седящата Дебора. — Ще слезеш ли сама или ще трябва да те взема на ръце?

— Мога да ти го кажа тук, в колата. Не е необходимо да слизам.

— Дебора! — той протегна ръце към нея.

— Добре! — тя отстъпи. — Ще сляза, но след това веднага ще се върнем! — опита се да се освободи от ръката му, която беше сложил на талията й. — Остави ме, Джейсън мога сама да вървя!

Дебора пламтеше от яд, когато стигнаха до асансьора. Беше толкова разгневена, че й се искаше да го наругае, но не успя. Джейсън я притегли към себе си. Тя чуваше ударите на сърцето му и преди да разбере какво става, той я целуна силно и страстно. Кръвта силно забушува във вените й, стана й горещо, зави й се свят. Когато Джейсън вдигна глава, Дебора въздъхна и се вкопчи в него.

— Няма да те пусна вече да си ходиш! — гласът му беше категоричен, но той се усмихна.

Асансьорът спря. Джейсън отключи вратата на апартамента си.

— Да видим какво има в хладилника. Ти почти не докосна вечерята. Макар че Джим не би те пуснал в кухнята.

Дебора се опита да влезе в тон с неговото настроение, въпреки че от възбуда не можеше да говори.

— В момента Джим е в Калифорния, на гости на семейството си. Преместиха се там от Бостън, защото баща му страда от астма.

Дебора се наведе, за да може да види какво има в хладилника.

— Трябвала е да се премести в Ню Йорк. Там въздухът е много чист.

Джейсън вдигна глава и се ухили.

— Какво? Нима снегът, мъглата и бурите са много здравословни?

Дебора пое дълбоко въздух.

— Не се подигравай с моя щат, ти, масчусет… масачус… как се наричат хората, които живеят там?

— Бостънци — обясни той и захапа ябълка. — Това е добре за зъбите.

Хвърли й една и включи кафеварката. Когато Дебора видя как Джейсън реже хрупкави филии бял хляб, апетитът й се изостри. Тя се наведе и взе от хладилника буркан с ягодов конфитюр.

Седнаха до кухненската маса. Дебора ядеше сандвичи, а Джейсън се подсмиваше.

— Знаех, че си гладна — после наля кафето.

— Вече не съм! — Дебора се облегна.

Джейсън нареди съдовете в миялната машина.

— Сега ще пием вино и ще ми кажеш защо си сърдита — той я хвана за ръка и я заведе във всекидневната. Наля виното и седна на канапето до нея. Прегърна я и я притегли към себе си. — Така, малката. Кажи ми. Какво всъщност се е случило?

С най-голямо удоволствие Дебора би му казала да върви по дяволите. Вместо това изтърси:

— Мислиш не забелязвам, че съм ти напълно безразлична. Никога повече няма да изляза с тебе.

Сега се почувства по-добре. Защо й беше толкова трудно да изкаже тези думи?

Джейсън пое дълбоко въздух. Взе чашата с виното от ръката й и я постави на масата.

— Какво говориш? Всичко друго, но не е безразлична. Полагам усилия да не действам прибързано — той сложи ръка под брадичката й и се облегна назад, за да може тя да види очите му. — Още си много млада, не искам да ти причиня болка.

Дебора помълча известно време, докато премисли думите му, след това въздъхна с облекчение.

— Но, Джейсън, ти ми причиняваш по-голяма болка, когато не ми обръщаш внимание.

— Дебора, аз вече ти казах, че…

— Шшт, не казвай нищо — бавно, без да сваля поглед от лицето му, Дебора се приближи към него. — Целуни ме, Джейсън! — тя обви шията му с ръце й почувства ускореното му дишане.

Затвори очи и когато устните му докоснаха нейните, изстена. Целувката му беше нежна, но когато Дебора искаше да му отвърне, той се освободи от нея.

— Дебора. Любима. Не.

— Да! — тя разкопча ризата му и започна да гали гърдите му. Никога не беше мислила, че тялото на мъж може да бъде толкова привлекателно.

Дебора притаи дъх:

— Хубав си! — каза импулсивно и се усмихна, когато Джейсън се изчерви.

— На мъж не се казва, че е хубав — Джейсън се засмя. Погали бузата й. — Знаеш ли как ми действаш ти, малка вещице? Знаеш ли какво предизвикват твоите думи? — хвана ръцете й, но след енергичния й протест ги пусна. — Дебора, още си млада. Да почакаме, докато твоето възпитание бъде завършено.

— Това няма никаква връзка с моето възпитание — каза Дебора съвсем сериозно. Тя се наведе над Джейсън и го притисна към възглавниците.

— Може би това ще се отрази положително на моето развитие — играейки с език, тя докосваше устните му. — Ако все пак искаш най-напред да събера в Лейнпорт достатъчно опит, преди да се нахвърля върху големия Джейсън Лейтръп, тогава…

Изведнъж стаята се завъртя. Джейсън скочи, грабна Дебора на ръце и я погледна в очите.

— Не го казвай! — предупреди я той със заплашителен глас — Аз ще ти бъда единственият опит!

— Добре, готова съм тогава!

— Дебора. О, Дебора! — Джейсън я прегърна и стана, понесъл я на ръце.

Тя се взираше в напрегнатото му лице, когато я сложи в огромното легло. Покривките бяха черни — от алпака, а долните чаршафи и калъфите на възглавниците — в кремаво.

Джейсън спря пред леглото и съблече останалото. Панталонът, коланът и слипът паднаха на пода. Очите му блестяха от напрежение. Той коленичи до нея в леглото, голото му тяло се движеше в светлината на нощната лампа.

— Сега ще те съблека, моя малка вещице — каза той. — Най-после ще те освободя от тази рокля, която тази вечер ме подлуди — хвърли роклята на пода. — А сега е ред на твоите бикини. О, Дебора.

Джейсън притаи дъх. Дебора лежеше пред него гола.

Стана й горещо, когато видя погледа му. Как ще стане това, което трябваше да се случи между тях?

— Джейсън? — гласът й трепереше.

На Джейсън му се струваше, че се събужда от сън. Той се наведе над нея.

— Ти си дяволски хубава, Дебора. А сега ми принадлежиш.

Целуваше я така, както никой не го беше правил досега с нея. Когато освободи устните си от нейните, ръцете му започнаха да откриват тялото й.

Ласките му бяха нежни и енергични. Кулминацията за Дебора настъпи, когато Джейсън проникна в нея. За момент й причини болка, но след това ги облада чувството, че са едно цяло. Изведнъж чу ясен глас да назовава името му и беше изненадана, че е собственият й глас. Да можеше този момент да няма край! Когато Джейсън се освободи, тя остана да лежи неподвижна, щастлива и изтощена. До слуха й стигна загадъчният му шепот:

— Обичам те, Дебора. Веднага ще сключим брак.

Дебора отвори широко очи от изненада.

— Не е необходимо да сключваме брак!

— Да, да, ще го направим. Нямаш шанс да се измъкнеш — Джейсън се подпря на лакти и я погледна. — Нима не искаш да се омъжиш за мене?

— Напротив, искам, но още следвам!

— Ще продължиш да учиш. Така ще подредя нещата, че да живея тук до твоето дипломиране — той нежно погали бузата й. — Причиних ли ти болка, малката ми?

— Само за момент — Дебора се усмихна и го привлече към себе си. Лицата им бяха на сантиметър едно от друго. — Всичко останало беше чудесно — тя го целуна по върха на носа. — Значи това е, за което мечтаят другите момичета! — Дебора се засмя. — Трябвало е по-рано да пробвам.

— Не! В никакъв случай! — Джейсън отвърна на усмивката й, но погледът му остана сериозен. — Аз съм първият и последният ти мъж, любима! Естествено, ти ще събереш още много опит, за да ти доставя любовта още по-голямо удоволствие, но партньорът ще бъда винаги само аз!

Той отново се наведе над нея и целуна гърдите й.

— Обичам тялото ти!

— Забелязах вече.

— Умно момиче си ти — призна той. — Добре е, че си научила нещо в университета.

— Това в момента учебен час ли е? — Дебора намигна на Джейсън.

— Най-добрият, който си имала досега.

 

 

Дебора се събуди от детските викове. Беше потънала в пот и сълзи се стичаха по бузите й. Отново чуваше плача на децата. От един месец, откакто те бяха при нея, непрекъснато сънуваха загиналите си родители. Оттогава и Дебора сънуваше много често Джейсън.

„Не, не, не!“ — стана и облече пеньоара си. „Не бива да сънувам повече Джейсън!“ Отиде в коридора и извика на децата.

— Идвам! Всичко е наред, идвам! — „Ще ги закрилям и ще се грижа за тях“, закле се тя. Прегърна треперещите деца и започна да ги целува. — Всичко е наред. Сега сме заедно и сме едно семейство.

„Аз съм жена на двадесет и седем години“, помисли тя. — „Не съм вече осемнадесетгодишната студентка. Мога и ще се грижа за това семейство!“