Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Destiny Doll, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Николаев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Клифърд Саймък. Куклата на съдбата
ИК „Плеяда“, София, 1993
Поредица „Фантастика Плеяди“ №3
ISBN 954-409-089-4
История
- — Добавяне
- — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
Глава осма
Бяхме влезли съвсем малко във вътрешността на сградата, когато Бух се обърна към мене:
— Аз идвах с друга новина, но не я разгласих, тъй като значението изглеждаше малко в сравнение с печалното отсъствие на приятеля ти. Но може би сега ще я чуеш.
— Казвай — подканих го аз.
— Става дума за семената — подхвана Бух. — С този оскъден ум е свързана голяма мистерия.
— За Бога — прекъснах го аз, — защо ми говориш само със заобикалки?
— Мисля, че подобрявам и думите си — заяви Бух. — Но това ще ти го покажа. Моля ти се, завий малко заедно с мене.
Тръгнахме под ъгъл, после двамата завихме леко и стигнахме тежка метална решетка върху пода. Той я посочи сериозно с едно от пипалата си.
— Семената са там долу.
— Е, и какво от това?
— Моля ти се, погледни — настоя той. — Освети ямата.
Спуснах се на лакти и на колене и насочих фенерчето към ямата, като се наведох да видя между железата и допрях лице в метала.
Ямата изглеждаше огромна. Лъчът не стигаше дори до стените. Под решетката имаше огромна купчина семена — сигурен бях, че са много повече, отколкото плъховидните същества бяха пренесли вчера.
Огледах се за нещо, което би обяснило голямото значение, което Бух отдаваше на ямата, но не забелязах нищо.
Изправих се и загасих фенерчето.
— Не виждам нищо необикновено — махнах с ръка аз. — Това е скрит склад за храна. Нищо повече. Плъховете донасят семената и ги пускат през решетката…
— Не е склад за храна — възрази Бух. — Това е постоянен склад. Гледах. Закрепих си гледачката в пространството между железата. Завъртях я. Изучих кладенеца. Видях, че всичко е здраво зазидано. След като семената попаднат вътре, няма как да бъдат извадени.
— Но там долу е тъмно.
— Тъмно е за тебе. Не е тъмно за мене. Мога да нагаждам зрението си. Мога да виждам навсякъде в пространството. Мога да виждам дъното през семената. Мога да изучавам повърхността отблизо. Няма отвор. Няма отвор, дори покрит. Няма как да се изнесат. Нашите малки жетвари събират семената, но за нещо друго.
Погледнах пак и видях, че семената долу са тонове.
— И те не се събират само тук — допълни със стържещ глас Бух. — Има ги на още няколко места.
— А друго нещо? — раздразнено го попитах аз. — Какво друго си успял да откриеш?
— Това са купчините от износени мебели, от които взехте дървата. Това са белезите по пода и по стените, откъдето са взети мебелите. От място на благоговение…
— Искаш да кажеш олтар ли?
— Аз не знам какво е олтар — отвърна той. — Място на благоговение. Мирише на святост. И има врата. Тя води отзад.
— Отзад на какво?
— Навън — допълни той.
— Но защо не ми каза за това преди? — извиках аз.
— Казвам ти сега. Колебаех се заради уважението към липсващия човек.
— Нека видим тази врата.
— Но първо трябва много внимателно да потърсим отсъстващия другар — възрази Бух. — Ще ровим, колкото и да е безнадеждно…
— Бух.
— Да, Майк.
— Ти каза, че не е тук. Сигурен си, че не е тук.
— Сигурен, разбира се — потвърди той. — И все пак ще го търсим.
— Не, няма — отсякох аз. — Твоята дума ми стига. Той можеше да вижда в мрачното подземие и да разбере, че е затворено. И нещо повече. Не само виждаше. Той и знаеше. Носеше всички ни в ума си, а един от нас го нямаше. Когато ни каза, че Смит не е наблизо, аз изпитвах огромно желание да е прав.
— Не знам — започна Бух. — Не бих искал ти…
— Но аз искам — прекъснах го аз. — Хайде да намерим вратата.
Той се обърна и заситни през мрака, а аз го последвах отблизо, като нагласях ремъка на пушката си. Вървяхме през празно пространство, което ехтеше от най-малкия шум. Погледнах назад и видях тесния светъл процеп на открехнатата предна врата. Стори ми се, че видях нещо да се движи покрай ръба й, но не можех да бъда сигурен.
С навлизането ни в празното пространство ивицата светлина зад нас все повече намаляваше, а над нас тук просто усещах извисяващото се пространство, което стигаше до покрива. Накрая Бух спря. Не бях видял стената, но тя беше там, само на метър пред нас. Появи се светлина в малък процеп, който постепенно се разширяваше. Бух блъскаше вратата и я отваряше. Беше малка. С ширина около половин метър и толкова ниска, че трябваше да се наведа, за да я премина.
Червено-жълтият пейзаж се откри пред мене. Тъмночервеният камък на сградата образуваше ограда от двете страни. В далечината имаше и други дървета, но оттук не забелязвах дървото, което ни бе обстрелвало. Намираше се зад сградата.
— Ще успеем ли да отворим отново вратата, след като излезем? — попитах аз.
Бух, който още я държеше отворена се обърна и разгледа външната й част:
— Със сигурност не. Тя е направена така, че да може да се отваря само отвътре.
Потърсих малък камък, подритнах го по земята и го закарах до вратата. Закрепих го така здраво, че тя да остане отворена.
— Ела — подканих го аз. — Ще поогледаме. Само стой непременно зад мене.
Тръгнах вляво и заобиколих стената. Достигнах ъгъла на сградата и надникнах оттам. Дървото си беше на мястото.
То ме видя, усети ме или разбра, че съм там, защото в секундата, когато показах глава зад ъгъла, то започна да стреля. От него се откачаха черни точки и профучаваха към мене, като увеличаваха пътем размера си.
— Лягай! — извиках на Бух. — Лягай долу!
Хвърлих се назад към стената и се сгуших до приведения Бух, като зарових лице в ръцете си. Над мене прелетяваха и тупваха шушулките. Някои от тях явно попадаха в ъгъла на сградата. Семената свистяха, чуваше се приглушено фучене. Едно ме удари по рамото, друго попадна в ребрата ми. Не ме нараниха, но яростно ме ужилиха. Останалите се блъскаха в стената над нас и рикошираха оттам, като виеха, докато се завъртаха.
Първият залп завърши и аз започнах да се изправям. Преди да се надигна обаче, започна вторият залп и отново се хвърлих върху Бух. Този път нито едно семе не ме удари силно, но едно облиза врата ми и там започна да ми пари.
— Бух — викнах аз, — можеш ли да тичаш бързо?
— Пълзя много бързо — отвърна той, — когато хвърлят разни неща по мене.
— Слушай тогава.
— Целият съм в слух — отвърна той.
— То ни обстрелва на залпове. Когато следващият свърши, когато извикам, опитай се да изтичаш до вратата. Дръж се близо до стената. Не се надигай. Натам ли си обърнат?
— Не, в другата посока — отвърна той. — Ще се завъртя.
Той се премести под мене.
Долетя още един залп. Семената заподскачаха покрай мене. Едно ме жулна по крака.
— Почакай — спрях го аз. — Когато стигнеш там, кажи на госпожица Фостър да натовари хобитата и да ги подкара. Махаме се оттук.
Нов залп от шушулки ни достигна. Семената изтропаха по стените и заподскачаха по земята. Едно от тях запрати пясък в очите ми, но този път не бях ударен.
— Тръгвай! — извиках аз.
Затичах се към ъгъла ниско наведен. Държах пушката си в ръка, като преди това я бях нагласил на най-висока интензивност. Бях настигнат от цял ураган семена. Едно попадна в челюстта ми, друго ме удари в пищяла. Залитнах и едва не паднах, после се закрепих и продължих напред. Чудех се как ли се оправя Бух, но нямах време да погледна.
Бях на ъгъла на сградата и виждах дървото — може би на пет километра, трудно беше да се прецени.
Поднесох приклада към рамото си. От дървото излизаха някакви черни мушици и летяха към мене, но аз не бързах. Прицелих се добре и после натиснах спусъка, като придвижих цевта надолу и настрани, като че режех нещо. Лазерният лъч трепна за миг и се изгуби, а в мига преди семената да долетят, се хвърлих на земята, като се опитах да задържа пушката отгоре, за да не поеме целия удар от падането.
Милиони юмруци удряха по главата ми и се досетих какво е станало — някои шушулки се бяха ударили в ъгъла на сградата и бяха избухнали. Сега ме засипваха със семена.
Изправих се с мъка на колене и погледнах към дървото. То сякаш се въртеше и пред очите ми започна да се срутва. Избърсах праха от очите си и загледах дървото, което все повече и повече се накланяше. Отначало падаше бавно, без желание, като че ли се бореше да остане изправено. После набра скорост, спусна се от небето и се устреми към земята.
Изправих се, избърсах тила си и видях, че ръката ми, когато я свалих, беше в кръв.
Дървото се стовари върху земята и тя подскочи под мене от мощния удар. Над мястото, където бе паднало дървото, към небето се издигна гейзер прах и други предмети.
Направих стъпка напред, обърнах се към вратата и се препънах. Главата ми се изду и започна да ми се вие свят. Видях, че Бух е застанал от едната страна на отворената врата, но пътят му е преграден от истински потоп плъховидни същества. Те се трупаха едно върху друго, тъй като широката им, силно тичаща редица сега трябваше да се събере, за да премине през тясната врата. Провираха се като вода, прекарана под налягане в маркуч. Бяха тласкани от страхотната необходимост да приберат падналите семена.
Паднах, не, заплувах в безкрайността от време и пространство. Знаех, че падам, но не само падах бавно, а и земята изглежда се изплъзна под мене, понесе се напред и се оказа не на мястото, където трябваше да бъде. Накрая изобщо нямаше земя, защото с моето падане бе паднала и нощта — носех се напред през ужасна чернота, която продължаваше безкрайно.
След нещо, което ми се стори като безкрайно дълго време, мракът се оттегли и аз отворих очи — изглежда ги бях затворил, докато пропадах в мрака. Лежах на земята и погледът ми попадна върху тъмносиньото небе, в което се издигаше слънцето.
Бух бе застанал от едната ми страна. Плъховидните неща ги нямаше. Облакът прах, който все още стоеше над падналото дърво, бавно се спускаше на земята. От едната ми страна червената каменна стена на голямата сграда се издигаше в небето. Всичко бе потопено в тежко и мрачно мълчание.
Вдигнах се до седнало положение и открих, че цялата ми сила отиде за опита да изправя горната половина на тялото си. Пушката лежеше от едната ми страна — протегнах се и я взех. Само един поглед ми стигаше, за да разбера, че е счупена. Предпазният кожух на лъчевата й тръба бе извъртян, а и самата тръба бе силно разцентрована. Довлякох я до себе си и я сложих в скута си. Не знам защо си правех труда — никой нормален човек не би посмял някога отново да стреля с нея, а нямаше начин сам да я поправя.
— Изпих ти флуидите аз — весело кресна Бух — и ти ги върнах пак. Надявам се, че не ми се сърдиш.
— Я го дай още веднъж! — изръмжах аз.
— Няма нужда от още веднъж — избуха той. — Вече е направено.
— Какво е направено вече?
— Флуидите ти аз изпих…
— Почакай малко, по дяволите — ядосах се аз. — Какво е това пиене на флуиди?
— Ти беше изпълнен със смъртоносни вещества — обясни той — от семената, които те удариха. Смъртоносни за теб, но не и за мен, ни най-малко.
— Така че ти ми изпи флуидите?
— Единственото нещо, което можеше да се направи — каза Бух. — Процедурата се одобрява от лекарите.
— Господи Боже! — възкликнах аз. — Ходещо и дишащо устройство за диализа.
— Думите ти аз не схващам — оплака се той. — Изпразвам те от флуидите. Отделям веществата. После те напълвам отново. Биологичната помпа, която имаш у себе си, едва ли е пропуснала и един удар. Но тревога, тревога, тревога! Мислех, че съм закъснял. Но явно не съм бил.
Постоях така дълго — много, много дълго — и ми се струваше невъзможно. И все пак бях жив — слаб и без всякакви сили, но жив. Спомних си как главата ми се бе издула, как бях падал бавно-бавно и че наистина у мене нещо беше много зле. Бях удрян от семена и преди това, но ударите бяха леки, не бяха пробивали кожата. Този път обаче по ръцете си бях видял кръв, когато бях обърсал тила си.
— Бух — започнах аз, — предполагам, че съм ти задължен…
— Няма задължение за тебе — радостно избуха той. — Аз ти се издължавам. Моя живот ти спаси преди. Сега ти се отплащам. Вече сме наравно. Дори не бих ти казал, ако не мислех, че може да съм извършил много голям грях. Навярно срещу нещо, в което вярваш. Може да не си искал някой да се намесва в работата на тялото ти. Не беше нужно да ти казвам само затова. Но ти не си разочарован от това, така че всичко е наред.
Успях да се изправя на крака. Пушката се изплъзна от скута ми и аз я изритах встрани. От ритника едва не се проснах по лице. Още се клатушках.
Бух ме наблюдаваше весело със зрителните си пипала.
— Ти веднъж вече ме носи. Аз не мога да те нося. Но ако легнеш и се завържеш здраво за тялото ми, мога да те влача — предложи той. — Краката ми са много силни.
Махнах с ръка:
— Ти просто тръгни напред. Аз ще се оправя.