Клифърд Саймък
Куклата на съдбата (26)

Глава двадесет и шеста

Призрачните кораби все още стояха върху белотата на космодрума, а огромните бели стени на града се издигаха наоколо като вътрешността на някаква огромна чаша. Пистата бе чиста както винаги и навсякъде цареше гробовно мълчание. Нищо не се движеше, нямаше и най-малък полъх на вятъра.

Сбръчканият, свит труп на джуджето висеше отпуснат и безжизнен в края на въже, привързано към една от таванските греди в склада. Самият склад изглеждаше същият — с натрупани едни върху други кутии, денкове и вързопи. От хобитата нямаше и следа.

В голямата стая, към която извеждаше платформата от улицата, каменните плочи все още си стояха с кръглия пулт за управление от едната страна. Една от плочите светеше и на нея се виждаше кошмарна картина от нещо, което приличаше на съвсем нова планета с бавно пулсираща полуразтопена, полукристализирала повърхност, осеяна от кратери с огненочервена лава, от дупки, изпускащи тънки стълбчета пара и пренагрята вода. Далечни вулкани бълваха лава и наситени облаци дим.

Роскоу беше свалил багажа и тубата с вода до самата врата след платформата, беше се навел и драскаше по пода, без да оставя каквито и да е следи, и за първи път не си мърмореше.

Продължих да троша дървената пейка, която бях донесъл от склада, и да слагам дърва в огъня, който бях стъкмил. Ето какво беше положението ми, мислех си — стоя тук като новопокръстен варварин в изоставен от по-висша раса град заедно с друг варварин, който се клати на края на въже в съседната стая и с един изкуствен интелект, зает с непознат за никого проблем, най-малко за него самия.

Беше невероятно Роскоу да знае с какво се занимава. Изглеждаше невероятно някой да го е програмирал да се занимава с изчисленията, които правеше в момента. Възможно ли беше, питах се, боят, който е изяла мозъчната му кутия, докато са я използвали като топка за поло, не само да го е лишил от здрав разум, но и да го е осенил с гениалност?

Слънцето бе отминало зенита си и долната част на улицата отвън бе потънала в сянка, но като протягах врат, можех да видя слънцето по горните етажи на извисяващата се сграда. А от горната част на града се носеше слабият, далечен шум от вятъра, фучащ покрай високите етажи. На по-ниското равнище изобщо не полъхваше.

Градът бе изоставен, но защо е станало това? Какво бе прокудило хората от него и къде бяха отишли те? Може би просто си бяха свършили работата, градът бе изпълнил предназначението си и те си бяха тръгнали, защото навярно имаше още планети, където биха искали да направят същото като тук. А би ли могла целта да е просто засаждане на дърветата — засаждането и внимателното отглеждане, докато станат достатъчно големи, че да нямат повече нужда от грижи? Би отнело векове, може би хилядолетия, преди дърветата да могат да бъдат оставени да растат сами. Проучването на терена, където да се засадят, самата предварителна работа биха отнели много години. Дори след изграждането на ямите, където да се складират семената, и след отглеждането на малките гризачи, които да ги събират, все още имаше много работа.

Но би си струвало наистина, ако дърветата бяха засети с целта, която Найт загатваше в ръкописа си. Всяко дърво да е приемателна станция, която събира информация чрез средства, които не можех да си представя (може би чрез засичане на мисловни вълни?) и които проникват от галактиката. Милиони приематели по цялото протежение на галактиката, които засичат всички познати видове излъчване, обработват ги, подреждат ги и ги складират, докато стопаните минат край тях в определени интервали, за да приберат придобитите така познания. Но къде би могла да се събира получената информация? Естествено не в самите дървета, а навярно в семената, където тя се подрежда в сложни ДНК-РНК комплекси, като променя чисто биологичните характеристики на нуклеиновите киселини, така че там да се съхрани не само биологическа информация, но и още много други данни.

Изпотих се от мислите си. В използваните за склад от гризачите ями и хранилища имаше много по-голямо богатство, отколкото човек можеше да си представи. Хората, които биха могли да съберат семената и да стигнат до технологията и кода, чрез които се добиват познанията, щяха да бъдат в състояние да въртят на малкото си пръстче интелектуалните постижения на галактиката. Ако човек би могъл да пожъне преди стопаните на тази планетна градина, той явно би се добрал до голямо богатство. Стопаните обаче добре са съзнавали тази опасност и бяха взели необикновено строги мерки същността на тази планета и целта й никога да не станат достояние на някого. Тук можеше да идват пришълци, дори ако попаднеха наблизо, бяха призовавани, но след като се озоват на планетата, за тях изглежда ставаше невъзможно да я напуснат и да съобщят на галактиката какво са открили.

Чудех се колко често ли идват стопаните. Веднъж на хиляда години навярно. На хиляда години почти сигурно би се събрало галактическо познание, което си струва да се прибере. Или вече бяха престанали да идват? Дали не им се е случило нещо, което да е спряло събираческите им пътешествия? Или са изоставили цялото начинание, защото са решили, че вече не си струва усилията? В хилядолетията, които са изминали, откакто градът е построен и планетата засадена, може да е имало преосмисляне на ценностите и промяна в гледната точка, така че сега за тях — вече по-зряла или оглупяла раса — засаждането на планетата (или навярно на много планети) би могло да изглежда само като детинска програма, извършена необмислено като проява на младежки ентусиазъм.

Краката ми бяха започнали да се схващат от клечене и аз се протегнах, за да се подпра с длан на пода преди да сменя позата си. Ръката ми попадна на куклата. Не я вдигнах, не исках да я гледам. Просто прокарах пръсти по издяланата повърхност на тъжното лице и си помислих, че онези, които са засадили планетата и са построили града, не са били първите. Преди те да дойдат, тук е живял друг род, който е построил подобната на черква сграда в края на града. Някой негов представител е издялал куклата и може би, казвах си аз, това дело е било по-голяма победа, по-интелектуално и със сигурност с по-голяма емоционална стойност постижение от издигането на града и засаждането на дърветата.

Но сега нито един от тези родове го нямаше тук. Тук бях аз — представител на друга раса, може би не така велика, но не по-малко лукава от всяка останала. Бях тук, знаех историята, знаех и къде е съкровището, а съкровището беше нещо реално, много по-ценно от натрапчивия мит, който Найт бе преследвал. Беше нещо, което би могло да се продаде, и в това отношение го оценявах много по-добре, отколкото бих оценил един мит. Найт сигурно също е знаел — би трябвало да знае, за да пише по този начин за това, — но когато е научил, навярно вече е бил така обладан от търсенето на фантома си, че най-вероятно го е отминал като маловажно.

Нещастен глупак, помислих си — да отмине такъв шанс. Макар че си дадох сметка, че е възможно и да е научил, след като е разбрал, че планетата не може да се напусне.

Аз самият не бях убеден, че е така. Не можеше да няма начин. Винаги имаше изход, ако човек го търсеше достатъчно упорито. Бандата глупави градинари нямаше да може да ме задържи тук.

Първо щях да хапна нещо и щях да почина, а после щях да се заема с тези други светове. Въпреки мнението на Сара, че е най-вероятно те всичките да са изолирани светове, не бе разумно да се предполага, че на нито един от тях не съществува разумен живот, който да е дорасъл за пътешествия в космоса. А на мене само това ми трябваше. Нужно ми беше единствено да се добера до кораб, какъвто и да е кораб.

Зачудих се да направя ли нещо с джуджето, но реших да го оставя да си виси на въжето под таванската греда. Дори и да го свалях, нямах представа как да постъпя. Какво би искал той. Явно бе пожелал да увисне от гредата и аз нямаше защо да се намесвам. Въпреки че се чудех защо ли го е направил. Признавах, че самата му постъпка доказваше, че е хуманоид. Единствено хуманоидите прибягваха до обесването като начин за самоубийство.

Погледнах към Роскоу. Той беше престанал да пише цифрите си и сега седеше неподвижен, с протегнати крака и загледан в пространството. Като че ли изведнъж му бе хрумнала мисълта за удивително откритие и той бе замръзнал, за да я прецени.