Клифърд Саймък
Куклата на съдбата (19)

Глава деветнадесета

Беше едно от древногръцките места, за които бях чел в училище, когато учителят се опитваше да ни вдъхне някакво отношение към историята и културата на планетата, от която се бе пръкнал човешкият род. И въпреки че тогава не се бях интересувал изобщо от тази далечна планета, нито от факторите, свързани с появата на човека, бях потресен от класическата красота на гръцките схващания. Бях почувствал на времето, че това е наследство, с което всяка раса би трябвало да се гордее, а после бях забравил за всичко и не бях си го спомнял много години. Но накрая го виждах тук същото, както си го бях представял много отдавна, докато четях учебника си.

Пътеката продължаваше през назъбена, обградена със скали долина, сред която течеше бърз планински поток, чиито води блестяха на слънцето, когато се спускаха от праговете по каменното корито. Самият пейзаж беше суров и гол, главно скалист, но тук-таме имаше зелени участъци, от които стърчаха обветрени дървета и се провираха в цепнатините на каменните склонове. Пътеката водеше към долината. Понякога се виеше покрай потока, друг път завиваше рязко, за да заобиколи някой скалист хребет, който се спускаше до самата вода. По назъбените каменни склонове, надвиснали над потока, имаше пръснати миниатюрни вили, изградени от блестящ мрамор — или нещо, което от нашето място приличаше на мрамор. Те всички бяха издържани в чистите и отчетливи очертания на гръцката архитектура.

Дори слънцето напомняше за Гърция или за онова, което си бях мислил, че представлява Гърция. Нямаше го синият цвят на голямото плато, през което бяхме минали, за да достигнем планините. Той бе заместен от чистата и силна слънчева светлина, която се спускаше върху сухата, ъглеста и гола земя.

Това беше то — мястото, което търсехме, без да знаем какво търсим, като може би си мислехме, че може да е човек, предмет или просто идея. Търсехме го слепешком. Макар че би могло все пак да се окаже човек, защото в долината не бе изключено да открием човека, ако не лично него, поне гроба му или някакви данни за съдбата на тази легендарна за космоса личност.

Защото като гледах назъбената долина, не изпитвах ни най-малкото съмнение, че пътеката, която бяхме следвали, не бе служила за нищо друго освен да ни изведе тук — не точно нас, разбира се, а и всеки друг тръгнал по нея.

Никой от нас не бе проговорил, откакто влязохме в процепа и под гръцкото слънце. А и нямаше какво да се каже. Сега Сара бе застанала на пътеката, а ние с Бух отивахме към нея.

Излязохме на алея, която водеше нагоре към първата вила, кацнала на скалистия хълм над потока. До алеята имаше стълбче с табела, на която пишеше нещо на непознат за нас език.

Сара се спря.

— Име ли е? — попита ме тя.

Кимнах. Можеше да е това, навярно бе името на съществото, което живееше във вилата, разположена на хълма.

Но ако това беше табела с име, нямаше никакви признаци за живот от страна на онзи, който живееше горе. Нищо не нарушаваше пълното спокойствие в долината. Никой не надничаше към нас. Над главите ни не летеше въздушно същество. Не се чуваше остро жужене от насекоми или от някои техни съответствия. Всичко, което ни заобикаляше, ни навеждаше на мисълта, че тук може би ние сме единствените живи същества.

— Би могло да се очаква, че е табела с име — каза Сара.

— Нека приемем, че е така — предложих аз. — Да продължим и да потърсим някоя, на която пише Лорънс Арлън Найт.

— Не можеш ли да си сериозен за това поне сега — смъмри ме тя. — Беше казал, че никога няма да го намерим. Твърдеше, че е легенда. Смяташе, че е мъртъв…

— Не ме гледай — свих рамене аз. — Може да бъркам. Не вярвам да е така, но вече всяко нещо е загубило смисъла си. Ти предложи…

— А ти беше против от самото начало.

— Не съм бил против — възразих аз. — Просто не вярвах истински.

— Изминахме целия този път… — почти жално започна тя.

— Сара, и аз не знам, Боже мой. Нека просто вървим натам и да държим под око знаците.

Продължихме — спускахме се надолу, изкачвахме се по стъпала. Видяхме други вили и други табели с различни азбуки (не че всички можеха да се нарекат азбуки), но не успяхме да разчетем нито една.

Слънцето печеше немилостиво, лъчите се спускаха като потоп, който отскачаше от камъните и искреше при допира с водата. Единственият шум наоколо идваше от мехурите и ромона на водата. Нищо не помръдваше.

След това се появи нова табела с едър блоков шрифт, който можахме да разчетем:

Цялото нещо бе лудост, разбира се. Просто не можеше да се пресече галактиката, за да се търси един човек… и той да бъде открит. Не можеше току-така да се намери някой, който би трябвало да е мъртъв от години. За легендите не е прието да имат край. Но ето го пред нас надписа, на който пишеше Лорънс Арлън Найт.

И после през главата ми мина мисълта — това не е домът, а гробът му. Не е вила, а е последният му пристан.

— Сара — повиках я аз, но тя вече бе тръгнала по пътеката, като хлипаше от възбуда и облекчение, цялото напрежение от дългото търсене накрая бе изчезнало.

А от покрития вход на блестящата бяла постройка вече излизаше човек — възрастен, но запазен мъж със снежнобяла коса и брада, с все още изправени рамене и стабилна крачка. Бе облечен с бяла тога и това бе съвсем естествено. В такава обстановка тогата беше единствената дреха, която би могъл да носи.

— Сара! — извиках аз и хукнах след нея с Бух близо до мен.

Тя не ме чуваше. Не ми обръщаше внимание.

Старецът вече говореше:

— Посетители! — Той протегна ръка. — От собствената ми раса! Никога не съм мислил, че отново ще видя хора.

Гласът му разпръсна всичките ми съмнения. Нямаше измама, фокус или магия. Наистина беше мъж от човешката раса, гласът му бе дълбок и сериозен, изпълнен с човешка радост при вида на сродните му хора.

Сара протегна ръце, старецът ги грабна и двамата застанаха загледани един в друг.

— Толкова много време мина — казваше старецът. — Прекалено много. Пътеката е дълга, пътят е тежък, а и никой не знаеше. Вие… откъде разбрахте вие?

— Сър… — Сара спря все още задъхана от изкачването — вие трябва да сте… Лорънс Арлън Найт.

— Да, разбира се — кимна той. — А вие кого очаквахте?

— Очаквахме? — поколеба се Сара. — Вас, естествено. Макар че можехме само да се надяваме.

— А тези добри хора с вас?

— Капитан Майкъл Рос — представи ни Сара — и Бух, добър приятел, когото срещнахме по пътя си.

Найт се поклони на Бух:

— Ваш покорен слуга, сър.

После протегна ръка към мене и стисна моята сърдечно и силно. В този миг, когато имаше и по-важни неща за гледане, забелязвах само ръката му, която въпреки силата си бе стара и сбръчкана, покрита с петна:

— Капитан Рос, добре дошъл. Тук има място за вас, за всички ви. И за младата дама… не разбрах името ви.

— Сара Фостър — подхвърли тя.

— Само като си помисля — продължи той, — че вече няма да бъда сам! Колкото и прекрасно да беше всичко, гласовете на хората и видът им ми липсваше. Тук има много други, същества със забележителен ум и с фина чувствителност, но на човек винаги му липсва собствената му раса.

— От кога сте тук? — попитах аз, като се мъчех да си представя откога ли датира легендата за него.

— Когато човек изживява пълно дните си — започна той — и след всеки отминал ден очаква с нетърпение следващия, времето не може да се изчисли. Всеки ден, всяка негова минута се превръщат в част от вечността. Мислил съм за това и вече не съм сигурен, че съществува такова нещо като време. То е абстрактно понятие, грубо средство за измерване, пространствена структура, възприета от някои общества, в никакъв случай не от всички, които изпитват нужда да си намерят място в така наречените пространствено-временни рамки. Времето само по себе си е загубено във вечността и не е нужно да се търси началото или краят му, защото те никога не са съществували, а в обстановка като тази тук старателното измерване на смешно малки отрязъци от вечността се превръща в съвършено безсмислена задача. А — трябва веднага да добавя — самата мисъл за рязане на вечността…

Той продължаваше и аз се зачудих, докато гледах към долината от покрития вход с мраморните колони, дали мисленето му не се е объркало от самотата или е убеден в някои от нещата, за които приказваше. Защото в това място, с неочакваната си долина, вечността някак се чувстваше. И същевременно се питах как ли би могъл който и да е човек да знае как изглежда вечността. Но ако се остави това настрана, под яркото слънце тук наистина се усещаше нещо непроменящо се.

— Но аз се разбърборих — спря се старецът. — Бедата при мен е, че ми се е насъбрало твърде много за казване. Не че е нужно да се опитвам да кажа всичко наведнъж. Извинявам се, че ви държа тук прави на вратата. Бихте ли влезли вътре, моля.

През отворената врата преминахме в помещение, което се отличаваше със спокойна елегантност. Нямаше прозорци, но слънчевата светлина се спускаше някак откъм тавана, огряваше класическото изящество на фотьойлите и канапето, на бюрото с поставеното върху него малко дървено ковчеже и разпилените листове, полирания чаен сервиз на масичката в ъгъла.

— Разположете се, моля ви — посочи ни той. — Надявам се, че ще можете да прекарате малко време с мен. (Помислих си — все пак говореше за времето, въпреки твърдението си, че няма такова нещо.) Глупаво е, че го казвам, разбира се, защото имате време. Вие държите в шепите си цялото време на света. След като сте дошли тук, няма къде другаде да отидете, не бихте искали да отидете на друго място. Когато човек попадне тук, той никога няма желание да си тръгне, не му е нужно да си тръгва.

Всичко беше прекалено зализано и гладко, прекалено приличаше на добре написана пиеса и все пак изглеждаше нормално — просто един стар и самотен човек си бе развързал езика в резултат от неочакваното посещение на хора от неговия род. И все пак някъде под всичко това, под собственото ми възприятие за мястото и за човека в него (защото и двете бяха пред очите ми), нещо ме безпокоеше.

— Тук има къде да се настаните, разбира се — започна той. — Винаги има свободни места. Малцина успяват да заслужат честта да дойдат тук и винаги има място. След ден-два ще ви разведа и ще се обадим и на други хора. Ще бъдат официални посещения, защото ние сме официални тук. Но важното е, най-хубавото е, че след като протоколът е спазен, няма нужда от по-нататъшни посещения, макар че вие можете да се свържете с някого и да го посещаваме от време на време. Тук живее отбрана компания, събрана от всички звезди. Някои от тях може да са ви забавни, други ще откриете, че ще са ви от полза, макар че — трябва да ви предупредя — много от онова, което правят, няма да разберете. Ще видите неща, които ще ви се сторят тревожни и противни. Но това не трябва да ви смущава, тъй като всички си мълчат и…

— Какво е това място? — попита Сара. — Как разбрахте за него? Как…

— Какво е това място? — с приглушено учудване повтори той.

— Да, какво е това място? Как го наричате?

— Виж ти — възкликна той, — никога не съм си задавал въпроса. Никога не съм се замислял. Никога не съм питал.

— Искате да кажете — недоумявах аз, — че сте прекарали тук толкова време и никога не сте си задали въпроса къде сте?

Той ме погледна поразен, като че ли неволно бях извършил нещо еретично.

— Защо би трябвало да питам? — продължи той. — Какво би ми донесло чуденето? Би ли се изменило нещо, ако мястото имаше име или нямаше?

— Съжаляваме — извини се Сара. — Ние сме нови тук. Не искахме да ви разстройваме.

Тя можеше да го каже, но аз имах желание да го разстроя и може би да успея да измъкна нещо смислено от него. Ако това място беше безименно, мене ме интересуваше, колкото и нелогично да е, защо няма име и дори как е станало така, че той изобщо не се е заинтересувал.

— Казахте, че дните ви са пълни — намесих се и аз. — Как точно ги запълвате? С какво уплътнявате времето си?

— Майк! — остро ми каза Сара.

— Защо, искам да знам. Дали си седи тук и размишлява загледан в пъпа си? Дали…

— Пиша — заяви Лорънс Арлън Найт.

— Извинявам се, сър — обърна се към него Сара. — Този кръстосан разпит е проява на лош вкус.

— Не и за мене — отсякох аз. — Аз съм грубиян, който държи да му се отговори. Той твърди, че никой, който е дошъл тук, не иска да си тръгне. Казва, че дните му са пълни. Ако трябва непременно да останем тук, искам да знам…

— Всеки — тихо ме прекъсна Найт — прави каквото си иска. Прави го заради радостта, която открива в него. Няма друг мотив освен удоволствието да върши онова, което му се иска или което умее най-добре. Няма икономически трудности или социално напрежение. Не го работи заради пари или слава. Остава верен единствено на себе си.

— И вие пишете?

— Аз пиша — кимна Найт.

— Какво пишете?

— Нещата, които искам да пиша. Мислите, които ме вълнуват. Опитвам се да ги изразя по най-добрия начин. Пиша ги и ги преписвам. Изглаждам ги. Търся най-точната дума и фраза. Опитвам се да изложа целия опит от живота си. Опитвам се да разбера що за същество съм, защо съм такъв…

— И как се справяте? — попитах го.

Той посочи към дървеното ковчеже на бюрото:

— Всичко е там. Но само началото. Става бавно, но е работа, от която никога не се уморявам. Няма да я свърша скоро, ако изобщо някога я свърша. Макар че е глупаво от моя страна да го казвам, тъй като разполагам с цялото време на света. Някои рисуват, трети пишат музика, четвърти я изпълняват. Или много други неща, за които никога не бях чувал. Един от близките ми съседи, много особено същество, ако мога да се изразя така, съставя изключително сложна игра, която се играе с много комплекти от фигури и от много страни на триизмерното табло, предполагам че понякога става и четириизмерно, и…

— Стига! — извика Сара. — Стига! Няма нужда да ни давате обяснения.

Тя ме изпепели с поглед.

— Нямам нищо против — махна с ръка Лорънс Арлън Найт. — Всъщност мисля, че ми е приятно. Има толкова много за разказване, толкова чудесни неща. Добре разбирам, че някой, който току-що е дошъл, може да бъде озадачен и да иска да зададе въпроси. Трудно е да се възприеме.

— Майк — обади се Бух.

— Шшшт — обърна се Сара.

— Трудно е — продължи Найт. — Да, много трудно. Трудно е да се разбере, че тук времето е застинало и като се изключи редуването на светлината, което ни заблуждава да мерим времето чрез изкуствени дни, всъщност времето не съществува. Да схванеш, че вчера е същото като днес, че утре не се различава от вчера, че човек броди из непроменящото се езеро на вечността, че промени няма, че тук бремето на времето е отхвърлено…

Бух силно изтръби:

— Майк!

Сара се изправи на крака, аз я последвах и със ставането ни мястото се измени — мястото и човекът.

Намирах се в коптор с пробит покрив и пръстен под. Столовете бяха разнебитени, а масата, на която липсваше един крак, бе опряна до стената. На нея стояха дървеното ковчеже и листовете.

— Това надхвърля човешките познания — подхвана пак Найт. — Нахвърля всъщност и човешкото въображение. Понякога се чудя дали някой в далечното минало, посредством технология, каквато дори не мога да си представя, не е успял да зърне това място и да схване значението му, после го е нарекъл Рай…

Беше стар. Беше невероятно стар и мръсен, жив труп. Кожата му бе силно опъната върху скулите, бе издърпана от устните и разкриваше жълти, изгнили зъби. През голяма дупка в халата му се виждаха щръкналите му ребра, които стояха като на кон, прекарал гладна зима. Ръцете му приличаха на щипки. Брадата му бе сплъстена от мръсотия и лиги, премрежените му очи светеха неопределено, полумъртви, но проницателни очи, прекалено проницателни, за да бъдат разположени в това старо, залитащо тяло.

— Сара! — извиках аз.

Тя стоеше напълно погълната и в учтив екстаз от думите на мръсната стара развалина, която бе отпусната в стола си.

Завъртя се към мен:

— Майк, за последен път…

От хладния гняв по лицето й разбрах, че още го виждаше като по-рано, че промяната все още не е достигнала до нея, че все още е подвластна на магията, чиито пленници бяхме.

Придвижих се бързо почти без да мисля. Ударих я по брадичката — силно, точно и безмилостно — и я подхванах, когато политна. Хвърлих я на рамо и забелязах, че Найт се мъчи да стане от стола си, но устата му продължава да се движи, защото не спираше да говори.

— Какво има, приятели? — попита той. — Дали неволно не съм направил нещо, което да ви е засегнало? Понякога е трудно да се разберат и оценят нравите на хората, с които човек се среща. Лесно е да се направи нещо неразумно или да се каже нещо…

Като се обръщах да тръгна, видях дървеното ковчеже на бюрото и се пресегнах да го взема.

Бух умолително ме подканяше:

— Майк, не се бави. Остави любезностите. Бягай, моля ти се, много енергично.

И ние хукнахме много енергично.