Клифърд Саймък
Куклата на съдбата (3)

Глава трета

Но можеше да си помисля много по-сериозно, казвах си, докато стоях сред огряната от луната пустиня. Изобщо не би трябвало да тръгвам.

Смит все още пълзеше по лакти и колене и скимтеше. Слепите му бели очи отразяваха лунната светлина и блестяха като очи на ловуваща котка. Тък се мъчеше да откачи краката си от смешната си одежда, като залиташе към стенещия Смит. Какво беше това, чудех се, защо двамата бяха толкова близки приятели? Не беше хомосексуализъм, защото това би си проличало в ограничените по обем помещения на звездолета. Навярно у тях имаше някаква духовна потребност, която търсеше и откриваше другия. Смит естествено би се радвал да разполага с човек, който да се грижи за него, а Тък би могъл да смята слепеца и гласа в главата му за добро капиталовложение, но в приятелството им сигурно имаше и нещо повече. Бяха навярно двама непохватни неграмотници, които откриваха в слабостите на другия основание за взаимно съчувствие и разбирателство.

Пустинята бе осветена ярко като през деня и когато погледнах небето, видях, че силната светлина не се дължеше само на луната. Целият небесен свод бе обсипан със звезди — по-големи и по-ярки от всички, които бях виждал дотогава. Звездите не бяха така видими при първия ни поглед към мястото преди хобитата да ни захвърлят в него, но ето ги сега — звезди, които изглеждаха така близо, че човек би могъл да се пресегне и да започне да ги бере, като ябълки от дърво.

Сара вече се бе изправила, все още държеше пушката си и я бе стиснала като на парад пред гърдите си.

— Успях да задържа дулото нагоре — похвали се тя.

— Е, браво — поздравих я аз.

— Това е първото правило все пак — продължаваше тя. — Дръж дулото нагоре, за да не се задръсти. Ако не бях го направила, цялата цев щеше да е пълна с пясък.

Джордж все още виеше, но сега към воя му се добавиха и думи:

— Какво стана, Тък? Къде сме? Какво се случи с приятеля ми? Него го няма. Вече не го чувам.

— Боже Господи! — обърнах се отвратен към Тък аз. — Изправете го на крака, изтупайте му дрехите, избършете му носа и му кажете какво е станало.

— Аз самият не мога да му обясня — изплака Тък. — Преди това някой трябва да каже на мене какво става.

— Те ще се върнат — зави Джордж. — Ще се върнат и ще ни вземат. Не може да ни оставят тук.

— Не, разбира се, че няма да се върнат сега. — Тък му помогна да се изправи на крака. — Ще се върнат едва когато слънцето изгрее.

— Слънцето сега няма ли го, Тък?

— Не. Свети луната. И много звезди.

И аз се бях оставил да попадна в това, мислех си. Захвърлен на място, което нямах представа къде е, в компанията на двама мухльовци и на една бяла Диана, чиято единствена мисъл беше да задържи дулото си нагоре.

Огледах се. Бяхме захвърлени в подножието на една дюна, а останалите дюни от двете ни страни се надигаха към нощното небе. По самото небе нямаше нищо освен луната и звездите. Не се виждаше нито един облак. И земята бе застлана единствено с пясък. Нямаше дървета или храсти, не се забелязваше и стрък растителност. Във въздуха се чувстваше известен хлад, но според мене и той щеше да се разсее, след като изгрее слънцето. Най-вероятно ни очакваше дълъг и горещ ден, а нямахме дори вода.

В пясъка личаха дълги бразди, изорани от падането на телата ни. Бяхме хвърлени в посока насам откъм другата дюна — помислих си, че ако сме наясно с това, бихме могли да извлечем някаква полза. Минах малко настрани, с приклада на пушката си начертах дълга линия в пясъка и я оформих като стрела.

— Мислите, че бихме могли да се върнем? — попита Сара, която ме бе гледала внимателно.

— Не бих се обзаложил — кратко отвърнах аз.

— Онова беше някаква врата — замисли се тя — и хобитата ни подхвърлиха през нея, но когато се озовахме тук, вратата вече я нямаше.

— Бяха ни нарочили още от мига, когато кацнахме — казах аз. — Знаеха какво ще направят още тогава. Не сме имали и най-малкия шанс.

— Да — съгласи се тя, — но сега сме тук и трябва да се замислим как да се измъкнем.

— Наблюдавайте тия двамата клоуни — поръчах й, — гледайте да не направят някоя беля, а аз ще огледам наоколо.

— Намислили ли сте нещо, капитане? — внимателно ме погледна тя. — Нещо конкретно?

— Просто ще огледам — поклатих глава аз. — Може и да попадна на вода. Тя ще ни бъде много необходима преди края на деня.

— Но ако се изгубите…

— Нали ще останат собствените ми стъпки — освен ако изведнъж не се вдигне вятър и не ги заличи. Ако нещо се случи, ще изстрелям един лъч към небето, а и вие гръмнете оттук веднъж-дваж, за да се ориентирам.

— Не мислите, че хобитата ще се върнат да ни вземат?

— Вие вярвате ли в това?

— По-скоро не — отвърна тя. — Но какъв е смисълът? Какво спечелиха от всичко това? Багажът ни не би трябвало да представлява особена ценност за тях.

— Просто се отърваха от нас — измърморих аз.

— Но те ни насочиха към себе си. Ако не беше лъчът им…

— Взеха ни кораба — замислих се аз. — Може именно той да им е трябвал. Събрали са доста кораби на космодрума си. Трябва да са примамили и още много други хора.

— И всички те се намират на тази планета? Или на други планети?

— Кой знае — махнах с ръка аз. — Важното е сега да видим дали не можем да отидем на някое място, което е по-добро от тази пустиня. Нямаме нито храна, нито вода.

Нагласих ремъка на пушката си и закрачих с мъка по дюната.

— Мога ли да направя нещо друго? — попита Сара.

— Бихте могли да спрете тия двамата, ако се опитат да стъпват по линията, която начертах. Ако пък излезе вятър и започне да я заличава, опитайте се някак да я означите.

— Вие вярвате много в тази линия.

— Просто не е лошо да знаем къде се намираме.

— Това може и нищо да не значи — усъмни се тя. — Може да сме попаднали тук посредством някакъв пространствено-временен парадокс и мястото, където сме, да не показва…

— Съгласен съм, но няма на какво друго да се опрем.

Помъкнах се през дюната, но ходенето никак не беше леко. Краката ми потъваха дълбоко в пясъка и непрекъснато се подхлъзвах. Всичко вървеше много бавно и с големи усилия. Малко преди да прехвърля билото, се спрях да почина и погледнах надолу. Тримата стояха там обърнати към мене. По причина, която не бих могъл да обясня, открих, че ги обичам — и тримата: противния, отпуснат глупак Смит, лъжеца Тък и Сара, Бог да я пази, с падащия кичур коса и смешната старовремска пушка. Каквито и да бяха те, все пак са хора и аз трябваше някак да ги измъкна оттук. Защото те разчитаха на мен. За тях бях човек, избродил целия космос, който се е сблъсквал с всякакви неприятности. Бях несговорчивият суров тип, който поне формално ръководеше експедицията. Бях капитанът, а в решителен момент именно от капитана се очаква да спаси положението. Горките доверчиви глупаци, помислих си — нямах и най-малката представа какво става с нас, нямах план за действие, бях уплашен, победен и отчаян като всеки от тях. Но не биваше да им го показвам. Трябваше да продължа да се преструвам, че всеки миг ще измисля нещо, което благополучно ще ни върне у дома.

Вдигнах ръка и им помахах. Опитах се да си придам весел вид, но не успях. После продължих да се влача по дюната, достигнах върха й и видях ширналата се пред мен пустиня. В която и посока да се обърнех, картината бе една и съща — вълни от еднакви дюни докъдето поглед стига, никакви открити пространства, никакви дървета, покрай които би могло да има вода, нищо освен пясъчна шир.

Плъзнах се по дюната, качих се на нова и от билото й пустинята изглеждаше все същата. Признах пред себе си, че бих могъл така цял живот да се изкачвам по дюните, без нещо да се промени. Навярно цялата идиотска планета бе пустиня. Хобитата, когато ни изхвърлиха през портите, вратата или каквото беше там, знаеха какво правят и ако целта им е била да се отърват от нас, едва ли биха могли да се справят по-добре. Защото те, или светът, който представляваха, не бяха пропуснали нищо. Бяхме примамени от лъча, принудени да слезем от кораба, който след това бе запечатан, после, без да ни се остави време да размислим или да възразим, бяхме запратени в този свят. Изхвърляне, помислих си, което е било разработено предварително.

Изкатерих се по още една дюна. Винаги има възможност, не спирах да си повтарям, в някоя от долинките между дюните да се открие нещо ценно. Може би вода, защото най-напред щяхме да почувстваме нуждата от вода. Или пътека, която би могла да ни изведе до туземско поселище, а там да открием някаква помощ, макар че изобщо не можех да си представя защо на някого би му хрумнало да живее в такова място.

Всъщност не очаквах нищо, разбира се. Сред тази ширнала се пустиня нямаше нищо, което би могло да вдъхне надежда. Но когато доближих върха на дюната — достатъчно близо, за да мога да погледна зад нея — забелязах нещо върху билото на отвъдната дюна.

Там бе заровено нещо като птича клетка. Металните й ребра просветваха под лунната и звездната светлина, приличаше на укритие, изготвено от гръдния кош на някой праисторически звяр, който е загинал върху дюната.

Свалих пушката от рамото си и я приготвих. Плъзгащият се пясък, който шепнеше под мене, ми позволи да се спусна бавно по дюната. Когато стигнах долу, вече не можех да виждам над билото на дюната, така че минах вляво и започнах отново да се изкачвам, като се привеждах, за да прикривам главата си. На пет-шест метра от върха легнах и запълзях. Когато очите ми се показаха над билото и отново видях птичата клетка, замръзнах и забих крака в пясъка, за да не се плъзна назад.

Забелязах, че под клетката има ивица от движещ се пясък и пред очите ми нови участъци от пясъка под конструкцията се освобождаваха и потичаха по склона. Сигурен бях, че клетката скоро се е приземила върху билото на дюната — смутеният от кацането още не бе се успокоил, а процепът бе съвсем пресен.

Приземяване изглеждаше странна дума, но все пак логиката ми подсказваше, че трябва да е кацнала, защото ми се струваше твърде малко вероятно някой да я е поставил там. Навярно е някакъв кораб, макар и странен кораб — не закрит, а състоящ се само от рамка. А ако е бил кораб, мислех си, трябва да е пренасял живи същества, които или са мъртви в него, или са някъде наоколо.

Огледах бавно дюната и забелязах далеч вдясно от птичата клетка плитък белег, нещо като следа от шейна, която се спускаше от билото към сянката между дюните. Опитах се да видя и какво има сред сенките, но не можах да различа нищо. Трябваше да се приближа към тая следа от шейна.

Спуснах се с пълзене по дюната, като този път се насочих надясно. Внимавах, за да предизвиквам колкото може по-малко плъзгане на пясъка, който при всяко по-рязко движение се разместваше и със съскане се спускаше. Може би от другата страна на дюната имаше нещо, което слушаше за признаци на живот.

Когато показах горната част от главата си над билото на дюната, все още не бях стигнал до следата от шейна, но бях много по-наблизо и от празнината между дюните до мен стигна стържещ звук от плъзгане. Напрегнах очи и ми се стори, че долавям някакво движение в падината, но не бях сигурен. Стържещият звук от плъзгане престана и отново започна. Пак ми се стори, че долавям движение. Изнесох пушката напред, така че всеки миг да мога да я насоча към падината.

Зачаках.

Плъзгането престана, почна отново и нещо се помръдна долу (този път бях сигурен), нещо изстена. Всички звуци спряха.

Нямаше смисъл да чакам повече.

— Ало, там долу! — обадих се аз.

Нямаше отговор.

— Ало — повторих аз.

Осъзнах, че може би си имам работа с нещо от толкова далечно място в космоса, че космическият жаргон, който се използва в нашия сектор, не му е познат и ние да не можем да установим контакт.

После ми отговори разтреперан бухащ глас. В началото помислих, че е само шум, а после, като надмогнах шума, разбрах, че е дума — единичен, бухащ въпрос.

„Приятел?“ беше думата.

— Приятел — отвърнах аз.

— Трябва на мене приятел — започна бухащият глас. — Моля да се приближи безопасно. Не нося оръжие.

— А аз нося — малко мрачно обясних аз.

— От него няма нужда — каза нещото от сянката. — Аз съм в клонка и съм безпомощен.

— Онова там корабът ти ли е?

— Кораб?

— Превозното ти средство?

— Наистина е така, мили приятелю. То се разглоби. Вече не работи.

— Слизам долу — съобщих на нещото. — Насочил съм оръжието си към теб. Едно движение и…

— Ела тогава — покани ме бухането. — Няма движение. Ще лежа по гръб.

Изправих се и се прехвърлих бързо през върха на дюната. Хвърлих се по склона от другата страна, като се привеждах, за да представлявам колкото може по-дребна мишена. Държах пушката все така насочена към сенките, откъдето бях чул гласа.

Плъзнах се наведен в падината и я огледах отдолу. Тогава го видях — черна издутина, която лежеше съвсем неподвижно.

— Добре — викнах аз. — Тръгни сега към мене.

Издутината се помести, претъркаля се и отново застина.

— Да тръгна аз не мога.

— Добре тогава. Лежи там. Изобщо не помръдвай.

Притичах и спрях. Нещото лежеше неподвижно. Дори не трепна.

Приближих, като внимателно го гледах. Сега го виждах по-ясно. От челото му излизаше кичур пипала, които лежаха отпуснати на земята. От доста масивната му глава, ако частта от тялото с пипалата наистина бе главата му, се простираше тяло, дълго около метър и двайсет, чийто край бе тъп. Изглежда нямаше нито крака, нито ръце. Навярно ръце не му трябваха, щом разполагаше с тези пипала. Не носеше никакви дрехи, по тялото му нямаше изобщо нищо. Пипалата не държаха оръжие или някакъв инструмент.

— Какво ти е? — попитах го. — Мога ли да ти помогна?

Пипалата се повдигнаха и се залюляха като кошница, пълна със змии. Дрезгавият глас се дочу от устата, заобиколена от пипалата.

— Краката ми са къси — оплака се то. — Потъвам. Не ме държат. С тях само разбутвам пясъка. Изкопавам още по-голяма яма около себе си.

Две от пипалата с очи в краищата си бяха насочени право към мен. Оглеждаха ме целия.

— Мога да те измъкна оттук.

— Този жест ще е ненужен — отвърна съществото. — Ще заседна отново.

Пипалата, които му служеха за перископи, се движеха нагоре и надолу, преценяваха ме.

— Ти си голям — изскърца то. — Имаш ли я и силата?

— Искаш да кажеш да те нося?

— Само донякъде, до някое твърдо място.

— Не знам такова място — поклатих глава аз.

— Не знаеш… Тогава ти не живееш на тази планета.

— Не живея… Мислех си, че ти може би…

— На тази планета? — възкликна то. — Никой член на моята раса, който се уважава, не би удостоил такава планета и с изхождане по голяма нужда.

Клекнах, за да застана срещу него.

— А корабът? — попитах го. — Ако успея да те върна обратно на дюната…

— Няма да помогне. Там няма нищо.

— Но трябва да има. Храна и вода…

Водата, трябва да си призная, ме интересуваше значително.

— Не ми трябват — обясни то. — Аз пътувам с втората си самоличност и не се нуждая от храна или вода. Стига ми само малка защита от открития космос и известна топлина, за да не се повредят много живите ми тъкани.

Боже мой, какво става, питах се аз. Той беше във втората си самоличност и аз се чудех какво ли може да значи това, но не смеех да го попитам. Знаех как стават тия неща. Първо изненада, ужас или удивление, че може да съществува толкова невежествен и изостанал биологичен вид, който да не е запознат с идеята, после несръчен опит да се обясни същината и накрая описание на преимуществата й и съжаление към онези, които не я познават. Или щеше да стане така, или всичко това е табу, за което не може да се говори, и дори намекът за съдържанието му би се приел за обида.

А думите му за живите тъкани? Като че ли у него има и нещо повече от живи тъкани.

Това бе нормално, разбира се. Човек попада на странни неща при скитанията си из космоса, но когато се сблъска с тях, обикновено може да ги отбегне или да не им обърне внимание, а в случая аз не можех да постъпя така.

Трябваше да помогна по някакъв начин на това същество, макар че изобщо не ми идваше наум какво бих могъл да направя. Бих могъл да го вдигна и да го замъкна при останалите, но след като попаднеше там, то нямаше да е по-добре отколкото тук. Но не можех просто да се обърна, да си тръгна и да го изоставя така. Заслужаваше поне вниманието някой да му покаже, че се интересува от съдбата му.

От момента, когато бях видял кораба и се бях досетил, че е паднал наскоро, ми бе хрумнало, разбира се, че на него може да открием храна и вода, а може би и други предмети, които четиримата можем да използваме. Но сега, признавам си, всичко излезе пълен сапунен мехур. Аз не можех да помогна на това същество, а и то не можеше да помогне на нас. Всичко се оказа само нова неприятност и съществото ми се обеси на врата.

— Не мога да ти предложа кой знае какво — започнах аз. — Ние сме четирима — аз и още трима души. Нямаме храна и вода, нямаме абсолютно нищо.

— Как попаднахте тук? — попита то.

Опитах се да му опиша как сме се озовали тук и докато търсех думи, осъзнах, че просто си губя времето. Пък и какво ли значение имаше начинът, по който сме дошли? Но то изглежда разбра:

— Така значи.

— Виждаш значи колко малко можем да направим за теб.

— Но ще се опиташ да ме отнесеш до мястото, където са се устроили останалите?

— Да, това мога да направя.

— И няма да имаш нищо против?

— Ни най-малко — успокоих го аз — щом ти така искаш.

Имах нещо против, разбира се. Никак нямаше да ми бъде лесно да го мъкна през пясъчните дюни. Но наистина не можех да си представя, че виждам положението му, махам с ръка и го зарязвам тук.

— Това ще ми хареса много — зарадва се съществото. — Животът на другото място е за предпочитане, а да си сам не е добре. Освен това колкото повече сме, толкова по-голяма е силата ни. Никога не знаеш.

— Казвам се Майк между другото — представих се аз. — Аз съм от една планета, наречена Земя, в съзвездието Карина Сигнус.

— Майк — пробва името и го избуха така, че приличаше на всичко друго, но не и на Майк. — Хубаво е. Върти се лесно по гласните струни. Местоположението на планетата ти за мене е загадка. Термините са ми непознати. Разположението на моята планета няма да ти каже нищо. А името ми? Името ми е сложна работа, включва идентификационни структури и означава нещо само за хората от собствената ми раса. Ти ми избери име, моля. Можеш да ме наричаш, както поискаш. Нека бъде кратко и просто.

Идеята да започна с имената беше малко шантава, разбира се. Смешното е, че по начало нямах такова намерение. Беше нещо, което просто се изплъзна от мене, почти по инстинкт. Бях дори малко изненадан, когато се чух, че произнасям името си. Но след като вече го бях направил, положението не ставаше по-благоприятно. Вече не бяхме две същества от различни светове, попаднали случайно едно на друго. Бяхме добили самоличност в по-голяма степен.

— Какво ще кажеш за Бух? — попитах го аз. В момента, когато го казах, ми идеше да се изритам. Защото това не беше най-хубавото име на света, а то би имало всяко възможно основание да го мрази. Но изглежда не беше така. Размаха пипалата си няколко пъти и го произнесе три-четири пъти.

— Е хубаво — заключи то. — Е отлично за същество като мене. Здравей, Майк.

— Здравей, Бух — отвърнах аз.

Преметнах пушката през рамо, стъпих здраво и посегнах да го обгърна с двете си ръце. Накрая успях да го закрепя на другото си рамо. Беше по-тежко, отколкото изглеждаше, а тялото му бе така закръглено, че бе трудно да се хване добре. Но накрая го закрепих както трябва и поех нагоре по дюната.

Не се опитах да тръгна право нагоре, а минах по диагонал. Краката ми затъваха до глезените при всяка крачка, а пясъкът се плъзгаше под мене. Борех се за всеки сантиметър — оказа се дори по-трудно, отколкото си мислех в началото.

Накрая достигнах билото и се отпуснах, колкото можех по-леко, като внимателно оставих Бух. После просто легнах задъхан.

— Много те затруднявам, Майк — обади се Бух. — Преуморявам те много аз.

— Остави ме да си поема дъх — помолих го аз. — Вече е близо.

Обърнах се по гръб и се загледах в небето. Звездите ми заблестяха в отговор. Право над мене се намираше огромен син гигант, който светеше като скъпоценен камък, а близо до него тъмно лъщеше звезда — навярно червен супергигант. И още милиони — като че ли някой бе седнал и бе изготвил матрица, с която да запълни цялото небе със звезди.

— Къде е тази планета, Бух? — попитах го аз. — На кое място в галактиката?

— Това е една сферична група — отвърна той. — Мислех, че знаеш.

Това можеше да се очаква, помислих си аз. Защото планетата, на която бяхме кацнали, която големият глупак Смит ни бе посочил, беше доста над галактичната плоскост, в пространството отвъд основния корпус на галактиката — в царството на сферичните групи.

— Твоят дом наоколо ли е? — попитах го аз.

— Не, надалече е. — Начинът, по който го каза, ме накара да не го питам повече. Негова работа си беше дали ще говори за планетата, откъдето е дошъл. Можеше да е избягал, можеше да е заточеник или да е отстранен като нежелан. Тези неща се случваха. Космосът беше пълен със скитници, които повече не можеха да се завърнат вкъщи.

Лежах загледан в небето и се чудех къде ли сме точно. Сферична група, беше казал Бух, а те бяха много и това, предполагам, можеше да е всяка от тях. Ясно ми беше, че разстоянието или близостта нямаха особено значение, ако се използва методът, с който ние бяхме прехвърлени, за придвижване от едно място на друго.

Нито пък бе толкова важно къде сме точно. Ако не откриехме вода, нямаше да изкараме дълго тук. Същото се отнасяше и за храната, разбира се, но липсата й не бе така критична. Смътно се чудех защо ли не съм по-разтревожен. Може би се дължеше на многократните ми пребивавания по толкова чужди места с разни таратайки, откъдето някак винаги бях съумявал да се измъкна. Изглежда вече бях започнал да мисля, че винаги ще успея да се спася. Или пък вътрешно бях убеден, че запасите ми от късмет са се изчерпали отдавна и че е крайно време да ме постигне участта, от която бях избягвал толкова пъти — съзнавах, че накрая някоя планета или някоя злонамерена твар ще ми видят сметката. С такива мисли в главата реших, че няма кой знае какъв смисъл да се тревожа, защото когато ми дойде времето, ще значи, че няма друг изход, така че предварителните притеснения са излишни.

Все още бях унесен в мислите си, когато нещо леко ме докосна по рамото. Рязко обърнах глава и видях, че Бух ме почуква с едно от пипалата си.

— Майк — изскърца той, — трябва да погледнеш. Не сме сами.

Изправих се веднага и грабнах пушката.

Едно колело се движеше през дюната зад нас, същата, в която се бе разбил корабът на Бух. Беше голямо, ярко оцветено колело със зелена главина, която просветваше в лунната светлина. Виждах само част от него, но чудовищната му, блестяща крива се издигаше във въздуха над дюната поне на трийсетина метра. Шината му бе широка — според мене три метра или повече — и блестеше като полирана стомана. Стотици сребърни спици водеха от вътрешността на шината към зелената светеща главина.

Не се движеше. Висеше във въздуха надвесено над дюната. Лунносребърните ребра на кораба на Бух приличаха на сплескана детска играчка в сравнение с него.

— Живо? — попита Бух.

— Сигурно — отвърнах аз.

— Тогава по-добре да се приготвим за защита…

— Ще стоим тук — отсякох аз. — Няма да си вдигнем и пръста срещу него.

Сигурен бях, че ни наблюдава. Каквото и да беше то, може би бе излязло да проучи останките от кораба на Бух. Нищо по него, освен зеленикавата главина донякъде, не потвърждаваше думите ми, че е живо, но по някаква причина, която не можех да назова точно, нещо в него свидетелстваше за живот. Може би щеше да се обърне след малко и да си замине. Но дори и да не го направеше, не бяхме в състояние да започнем да стреляме по всичко, което се движи.

— Ти по-добре се плъзни към падината — обърнах се аз към Бух. — Ако се наложи да бягаме, оттам по-лесно ще те вдигна.

Той завъртя едното си пипало в несъгласие:

— Имам оръжие, което може да ти потрябва.

— Ти каза, че нямаш никакво оръжие.

— Мръсна лъжа — избуха радостно той.

— Би могъл да ме нападнеш, когато ти хрумне — гневно се възмутих аз.

— О, не — възрази той. — Ти дойде като приятел. Ако ти бях казал, можеше и да не дойдеш.

Махнах с ръка. Той беше хитрец и мошеник, но за момента бе на моя страна и нямах възражения.

Някой ме извика отзад и аз се обърнах. Сара стоеше на върха на съседната дюна, а вляво от нея от ръба стърчаха две глави. Тя бе заела стойка на билото, бе насочила глупавата си пушка и аз се уплаших до смърт, че може всеки миг да започне да сипе олово.

— Добре ли сте, капитане? — провикна се тя.

— Добре съм.

— Можем ли нещо да ви помогнем?

— Да — викнах и аз. — Можете да издърпате приятеля ми до лагера.

Казах лагер, защото просто не можах да измисля как иначе да го нарека.

С ъгъла на устата си изръмжах на Бух:

— Престани с глупостите си и се плъзни към падината.

Насочих вниманието си отново към колелото. То си стоеше на същото място. Все още имах чувството, че ме гледа. Наместих се и стъпих по-добре, бях готов да се оттегля, ако се наложеше.

Чух как Бух се плъзга по склона. След миг Сара ми викна:

— Какво е това нещо? Къде го намерихте?

Обърнах се и я видях надвесена и загледана в Бух.

— Тък — повиших отново глас, — слез там и помогни на госпожица Фостър. Кажи на Смит да не мърда от мястото си.

Можех да си представя как оня сляп глупак се опитва да тръгне след Тък и целият се заплита.

Гласът на Сара беше жален и малко остър:

— Но капитане…

— И той се е загубил като нас — успокоих я аз. — Мястото му не е тук и е затруднен. Просто го отведете обратно в лагера.

Погледнах пак към колелото. Накрая бе започнало да се движи — въртеше се бавно, почти царствено, минаваше над склона на дюната и се издигаше все по-високо.

— Махайте се оттам — изкрещях на Тък и на Сара, без да се обръщам.

Колелото спря. Беше почти на билото. Сега дюната почти не го закриваше. Извисяваше се на фона на небето.

Тъй като сега можех да го огледам по-добре, забелязах, че странното при него беше, че е наистина колело, а не нещо, което само прилича на колело. Външният му ръб бе изработен от някакво много силно светещо вещество, шината му бе триметрова, но може би не по-дебела от трийсет сантиметра. Въпреки цялата му масивност, в него имаше нещо елегантно. С изкачването по дюната ръбът бе загребал малко пясък и го бе запратил по-навътре — сега пясъкът се сипеше, докато колелото се движеше напред. Зеленикавата главина плуваше в центъра на колелото и „плуваше“ бе точната дума, тъй като слабите спици, въпреки броя си, не биха могли да я задържат. А сега видях, че спиците, колкото и тънки да бяха, бяха пресечени с още по-фини жици (ако наистина бяха жици), които превръщаха цялото пространство между главината и шината в нещо като паяжина. Аналогията обаче свършваше дотук, тъй като самата главина нямаше нищо общо с паяк. Беше просто някаква сфера, която висеше в центъра на колелото.

Погледнах бързо през рамо и не забелязах останалите. По склона на дюната, където бяха минали, имаше дълбоки следи.

Изправих се и се плъзнах по склона, а след това се заизкачвах с мъка по следващото възвишение. На върха се обърнах и отново погледнах. Колелото си стоеше на същото място. Спуснах се по новия склон и се изкачих по дюната, зад която бях оставил останалите. Видях, че всички са долу, а колелото все още не се е поместило. Може би това бе краят на срещата, помислих си. Колелото е дошло да огледа и сега, доволно от видяното, щеше да си продължи по пътя.

Плъзнах се по склона и Сара се изправи да ме посрещне.

— Може би за нас има надежда — съобщи ми тя.

— Надежда да се измъкнем оттук?

— Вие сте казали на вашия Бух какво е станало — продължи тя. — Той изглежда има опит в тези неща.

— Дори не бях убеден, че му е ясно за какво говоря — учудих се аз.

— Той не е разбрал всичко, но зададе някои въпроси и сега работят по случая.

— Те?

— Тък и Джордж му помагат. Джордж е особено добър. Изглежда успява да долови къде е вратата.

— Това е точно работа за него — кимнах аз.

— Бих искала да престанеш да се отнасяш така с Джордж.

Нямаше време за препирни с нея, така че се спуснах по дюната.

Тримата бяха клекнали един зад друг — поне двамата клечаха, а Бух лежеше със заровени в пясъка крака. Тък гледаше втренчено напред, а отпуснатото лице на Смит имаше напрегнато и развълнувано изражение. Всички пипала на Бух бяха протегнати пред него и върховете им трептяха.

Погледнах в посоката, накъдето бе обърнат Тък, и не видях нищо. Там беше само извисяващия се склон на следващата дюна.

Стоях си тихо зад тях, а Сара дойде и застана до мене. Не помръдвахме. Не знаех какво става, но каквото и да беше, не исках да се намесвам. Ако мислеха, че има някаква възможност вратата да се тласне и да се отвори, нямах нищо против да опитат.

Изведнъж пипалата на Бух се отпуснаха и провиснаха към земята. Тък и Смит също отчаяно се приведоха. Явно онова, което се опитваха да направят, не бе станало.

— Повече сила ни трябва — забеляза Бух. — Може би ако всички ние…

— Всички ли? — попитах аз. — За съжаление не мисля, че ме бива по тия неща. Какво се опитвате да направите?

— Съсредоточаваме се върху вратата — обясни Бух. — Мъчим се да я отворим.

— Тя е още тук — намеси се Джордж. — Усещам ръбовете й.

— Можем да опитаме — съгласи се Сара. — Това е най-малкото.

Тя клекна до Бух.

— Какво трябва да направим? — попитах аз.

— Опитайте се да си представите вратата — каза Тък.

— После дърпаш — добави Бух.

— С какво дърпам? — попитах аз.

— С ума си — с неприязнен тон отвърна Тък. — Това, капитане, е случай, когато голямата уста и мускулите изобщо не помагат.

— Отец Тък — студено каза Сара, — никой не ви е искал тази оценка.

— Но той само това прави, откакто сме на кораба — заяви Тък. — Вика ни и дава нареждания.

— Братко — изръмжах аз, — ако наистина мислите това, след като се измъкнем оттук…

— Млъкнете, вие двамата — викна Сара. — Капитане, моля ви.

Тя поглади пясъка до себе си и аз клекнах заедно с останалите, като се чувствах глупаво унизен. Никога не бях виждал такова отявлено тъпоумие. Е, аз съвсем нямах нещо против — наистина имаше чуждоземни жители, които правеха чудеса с волята си, но ние бяхме човешки същества (всички с изключение на един), а човешката раса никога не се е славела с нещо подобно. Макар че ако вземеш двама мухльовци като Тък и Джордж, можеш да очакваш всичко, мислех си аз.

— Нека сега — призова ни Бух — всички да се напрегнем и да отместим вратата.

Пипалата му така бързо се стрелнаха пред него, че изпукаха и после застанаха на едно място, като само върховете им трептяха.

Бог ми е свидетел, че опитах да се съсредоточа. Опитвах се да видя врата пред себе си и наистина я видях — призрачна врата, обградена с тънък светъл лъч, — а след като я зърнах, се опитах да я дръпна, но по нея нямаше нищо, за което да я хвана, а при това положение възможността човек да я отвори бе твърде малка. Въпреки това се опитвах и продължавах да се мъча. Можех почти да почувствам пръстите на съзнанието си, които се мъчеха да се захванат за гладката и хлъзгава повърхност и после я изпускаха.

Знаех, че няма да успеем. Вратата сякаш се бе отворила малко, тъй като светлата ивица около нея изглежда се бе разширила. Но щеше да ни отнеме много време — никога нямаше да съумеем да я задържим отворена толкова дълго време, че да можем да се промъкнем.

Започнах да се чувствам ужасно уморен — изглежда и умствено, и физически, — а знаех, че и останалите едва ли са в по-добра форма. Щяхме да опитаме отново, разбира се, отново и отново, но щяхме да отслабваме все повече и знаех, че ако не я отворим първите няколко пъти, няма да има надежда.

Така че продължих още по-съсредоточено. Изглежда успях да я хвана за нещо и задърпах с всички сили. Усещах, че и другите я дърпат — вратата започна да се отваря, плъзгаше се към нас върху невидимите си панти и накрая се откри достатъчно място, за да може да мине един човек — ако там наистина имаше врата, разбира се. Знаех обаче — дори докато я бутах и се потях мисловно, — че вратата не съществува във физическите измерения и че тя е нещо, което човек никога не би могъл да докосне.

После, тъкмо когато вратата бе започнала да се отваря, ние се провалихме — всички. Всички заедно. И вече нямаше врата. Нямаше нищо освен дюната, устремена към небето.

Нещо изскърца зад нас. Аз скочих и се обърнах. Колелото бе издигнато високо над нас, а от зелената маса в центъра и паяжината, която се премяташе между главината и шината висеше нещо. Не беше паяк, макар че общите му очертания и начинът, по който пълзеше по мрежата, напомняха за това същество. Паякът, в сравнение с чудовището, което пълзеше по мрежата, би изглеждал добронамерен и сговорчив. Представляваше трептяща гадост, обляна с мръсна лига, имаше дванайсет ръце или крака, а в единия му влажен край би могло да има лице — нямаше начин да се изрази с думи целият ужас, който се излъчваше от него, струящото от вида му усещане за мръсотия, като че ли самото му присъствие можеше да зарази плътта и ума ти. Човек наистина изпитваше нужда да се отдалечи от него и страх то да не се доближи и да го докосне.

То издаваше някакъв звук, докато слизаше по мрежата, и той изглежда нарастваше. Макар че имаше нещо, което би могло да се приеме за лице, не се виждаше уста, от която звукът би могъл да излиза, но въпреки това шумът не спираше. В него се усещаше хрупкане от големи зъби, захапали кости, примесено с лигавенето на лешояд, който набързо гълташе разложената си плячка, и сърдито квакане без всякакъв смисъл. Но не беше някое от тези неща поотделно, а всичките едновременно, представата за всички тях. Може би ако човек си наложеше да го слуша дълго, би открил и други съставки.

То достигна края на колелото, изтласка се от паяжината и се спусна върху дюната — пльосна се там, извиси се над нас, мръсотията капеше от тялото му по пясъка. Виждах миниатюрните топчици мокър пясък, където гадостта бе падала.

Стоеше там, гневеше ни се, а шумът, който издаваше, изпълваше целия пясъчен свят и се отразяваше към небето.

А в шума изглежда имаше една дума, сякаш скрита и разположена сред пластовете звук. Приведен под напора от звуци, изглежда накрая успях да почувствам — не да чуя, а да почувствам — думата.

— Махайте се! — изглежда беше крясъкът. — Махайте се! Махайте се!

Отнякъде в огряната от луната и звездите нощ, от земята на нагънати дюни, долетя вятър или някаква сила, подобна на вятър, която ни блъскаше и ни отхвърляше назад, макар че — като си помислиш — не можеше да е вятър, тъй като не вдигаше пясъчна пушилка и не се чуваше ревът, който би придружавал подобен вятър. Блъсна ни обаче като юмрук и ни запрати замаяни назад.

Докато се препъвах под гневния поглед на проснатото върху дюната гадно същество осъзнах, че вече не съм стъпил върху пясък, а върху някаква настилка.

А после изведнъж дюната вече я нямаше и на нейно място се изправяше стена, като че ли врата, която не можехме да видим, се беше тряснала пред лицето ни, а заедно с това гневните звуци на съществото престанаха и се заместиха от мълчание.

Тишината не продължи много, тъй като Смит започна да крещи като малоумен:

— Върна се! Приятелят ми се върна! Той отново е в ума ми. Върна се при мене…

— Млъкни! — викнах му аз. — Стига си дрънкал!

Той поутихна, но продължи да мърмори седнал на задник с протегнати крака и онова глупаво противно изражение на екстаз, изписано по лицето му.

Бързо се огледах и видях, че сме се върнали в стаята, от която бяхме дошли, стаята със светещите блокове, върху които блестяха очертанията на други светове.

Завърнахме се благополучно, помислих си, макар че това не се дължеше на някакво усилие от наша страна. Ако разполагахме с достатъчно време, накрая сигурно бихме могли да открехнем оная врата толкова, че да успеем да минем през нея. Но не ни се бе наложило, някой го бе направил вместо нас. Беше се появило същество от оня пустинен свят и ни бе изхвърлило.

Нощта, която се бе спуснала над белия свят, когато бяхме още в него, отново бе заменена с ден. През масивния вход виждах бледожълтата светлина на закритото от гигантските сгради слънце.

Нямаше и следа от хобитата и от човекоподобното джудже, което бе избрало света, в който хобитата ни захвърлиха.

Изтърсих брича и свалих пушката от рамото си. Имах сметки за уреждане.