Клифърд Саймък
Куклата на съдбата (16)

Глава шестнадесета

Кутията с мозъка бе назъбена и очукана. Явно бе минала през много премеждия.

— Ето я — подадох я аз на Сара. — Вие поехте ужасен риск.

— Не беше никакъв риск. — Тя настръхна от гнева в гласа ми. — Куршумът отива накъдето насоча пушката, а мене ме бива в това. И стана, нали?

— Стана чудесно. — Все още едва се владеех. — Но половин метър настрани…

— Невъзможно беше — възрази тя. — Прицелих се точно…

— Да, знам — продължих аз. — Точно в центъра на главата му.

Слязох от Пейнт и смъкнах расото от себе си. Тък се беше свил в основата на едно от уродливите пустинни дървета. Подхвърлих му расото.

— Къде са ми панталоните?

— Ето там — посочи ми Сара. — Аз ги вдигнах и ги сгънах.

Вдигнах панталоните, изтърсих ги и започнах да ги обувам.

Сара вече много пъти бе преобърнала мозъка в ръце:

— Какво му се е случило? За какво им е трябвал?

— А вие какво мислите, че би могла да направи с тази мозъчна кутия тайфата варвари, които играят поло?

— Искате да кажете, че са я използвали вместо топка за поло?

Кимнах:

— Сега трябва да се върнат отново към издяланите от камък топки. Това ги тревожи толкова.

Бух се спусна от възвишението, на което бе стоял на пост.

— Чудесно изпълнение — похвали ме бухащо той. — За човек, който борави с оръжие, което не познава…

— Доброто изпълнение всъщност е на госпожица Фостър — прекъснах го аз. — На нея дължа победата си.

— Няма значение — каза Бух, — работата е свършена добре и играещите хобита вече се изнасят.

— Искаш да кажеш, че си тръгват?

— Заемат вече походен строй.

Изкачих се до върха на хълма и видях, че кентаврите наистина се бяха подредили някак си и поемаха на запад. Колкото и да бяха почтени (а те наистина бяха почтени, тъй като ми дадоха кутията с мозъка), все пак бих изпитвал известно притеснение, ако се намираха наоколо.

Като се обърнах, видях, че Тък и Сара бяха взели тялото на Роскоу от купчината туби с вода и го бяха изправили. Отваряха черепа му, за да сложат там кутията с мозъка.

— Мислите ли, че е повреден? — попита ме Сара. — След толкова много удари. Погледнете само вдлъбнатините.

Свих рамене, защото не знаех.

— Не трябва да знае кой знае какво — с надежда в гласа си продължи Сара. — Няма да го питаме много неща. Само някои прости въпроси.

Тък протегна ръка за мозъка и Сара му го даде.

— Знаете ли какво да направите? — попитах го аз.

— Мисля, че да — отвърна той. — Там има жлебове. Просто се намества вътре.

Той го тласна, после го притисна с длан, за да го вкара, и затвори капака на черепа.

Роскоу се раздвижи. Опря се на пръстената стена, повдигна се и се изправи на крака. Главата му се извъртя и той изгледа всички ни поред. Помести ръцете си внимателно, като че ли ги изпробваше.

Заговори със стържещ глас:

— Презкога, докога, когато, кога ли, някога.

Спря и ни огледа да види дали сме го разбрали. Когато трябва да му е станало ясно, че не сме, той тържествено и бавно обяви, като че ли този път не можеше да има грешка:

— Камъче, кремъче, куче, комшулуче, бърдуче, внуче.

— Той напълно откача — забелязах аз.

— Скача — допълни Роскоу.

— Римува — забеляза Сара. — Само това прави — той е римен речник. Мислите ли, че е забравил всичко? Че вече нищо не знае?

— Защо не попитате него? — пошегувах се аз.

— Роскоу — започна Сара, — спомняш ли си изобщо нещо?

— Висок — отвърна Роскоу, — кръжок, синеок, водоскок, блок, смок.

— Не, не — настоя Сара. — Спомняш ли си своя стопанин?

— Мюсюлманин — с вбесяващо желание за разговор се обади Роскоу.

— О, няма никакъв смисъл! — извика Сара. — Цялото пътуване, всички тревоги за нас и за вас там долу, когато рискувахте живота си — всичко, за да стигнем до това.

— Роскоу — ядосано извиках аз, — ние търсим Лорънс Арлън Найт…

— Олрайт — отвърна Роскоу, — брайт, спрайт…

— Не, по дяволите! — прекъснах го аз. — Ние го търсим. Покажи ни посоката.

— Високата — подхвана Роскоу, — широката, еднооката.

Но още докато изговаряше римуваните си глупости, той се обърна и насочи ръка, със здраво стегнат пръст, към северната част на пътеката.