Катрин Каултър
Лабиринтът (35)

35

Нямаше време. Абсолютно никакво време.

Не искаше да умре от ръката на побъркан негодник, който й се хилеше насреща като луд, какъвто и беше. Всъщност не беше луд — напълно съзнаваше какво прави и че не е редно да го прави. Наслаждаваше се. Не изпитваше угризения. Хуманността му бе непозната.

Погледна Хана — свела глава, стоеше опряна на една от подпорите на Марлин. В първия момент Лейси помисли, че е скована от страх, но после осъзна, че не е вцепенена от ужас, както Марлин и Еразъм вероятно смятаха. Не. Преструваше се. Хана започваше да се окопитва, да мисли, да търси изход.

Добре. Нека я вземат за съсипана. Лейси се провикна — бе сигурна, че Хана ще прозре през изпълнения й с фалшива загриженост тон:

— Хана, добре ли си?

— Да, но докога — тя не я погледна, само продължи да диша дълбоко, взряна в мръсния дървен под. — Предполагам, че няма начин Савидж да се появи тук.

— Не знам.

— Млъкнете и двете мръсници!

— Добре се изразява баща ти, Марлин.

— Негова воля, да си говори каквото иска, Марти. Знаеш, че е така. Той е мъж.

— Той? Мъж? — гласът на Хана прозвуча дрезгаво, защото Еразъм я бе стиснал за врата, когато се опита да се откопчи от него. — Той е червей. Страхлив червей! А с възпитанието си те е превърнал в убиец.

Хана не успя дори да се подготви за удара, който Еразъм й нанесе с дръжката на пистолета.

— С удоволствие ще й прережа гърлото — заяви Еразъм, застанал над загубилата съзнание Хана.

Беше се свила на кълбо. От носа й течеше кръв.

— Значи ще я убиете! — възкликна Лейси и се усмихна на Марлин. — Няма да вляза в лабиринта. Няма причина. Всъщност тя не е лост, за да ме принудите да действам. Имате намерение да я убиете и нея. Чух какво каза сладкото ти татенце.

Еразъм вдигна ръка да я удари, но Марлин го хвана за китката.

— Марти е моя. Аз ще се занимавам с нея. А за теб, тате, ето една малка наркоманка. Искаш ли да се справиш с нея?

Младо чернокожо момиче, облечено с изпокъсани мръсни джинси и старо яке с дупки на ръкавите, седеше свито до входа на склада. В широко отворените му очи се четеше страх, защото не само бе попаднало на неподходящо място в неподходящ момент, но и разбираше, че нищо не може да предприеме. Еразъм отиде до момичето, хвана го за врата и го разклати като пиле. Лейси чу как вратът на момичето се счупи. Беше непоносимо. Затвори очи, но преди това видя как Еразъм мята нещастницата настрани като боклук.

— Ще погледна дали вътре няма и други отрепки — каза Еразъм и се шмугна през тесния процеп на огромната полуразрушена сграда.

Из пустия, мрачен район витаеше някаква безнадеждност. Някогашните обитатели просто се бяха предали и изоставили околните сгради. Имаше захвърлени автомобилни гуми, виждаха се внимателно подредени кашони, осигуряващи убежище на някой бездомник. И всичко това в столицата на страната. По-скоро приличаше на руините на босненските градове, каквито Лейси бе видяла по телевизията.

Марлин я хвана за брадичката и повдигна лицето й.

— Познай какво стана, Марти.

— Казвам се Лейси.

— Не, за мен си Марти. Така ми се представи в Бостън. Така ще си отидеш от този свят. Познай какво намерих.

Изгледа го мълчаливо.

Той измъкна дамския й колт от джоба си.

— Сетих се за този ти трик. С такъв пистолет ме простреля в Бостън. Надяваше се, че ще забравя, нали? Искаше отново да стреляш по мен, а? Е, този път няма да постигнеш нищо. Аз печеля, Марти. Печеля всичко.

— Нищо няма да спечелиш. Няма да вляза в лабиринта ти.

— Ами… ако ти обещая, че ще я пусна?

Тя се засмя.

— Баща ти се кани да я убие, Марлин, не ти.

— Добре, тогава имам друга идея — зашлеви я. — Хайде, Марти, време е представлението да започне.

Еразъм излезе от склада, влачейки окъсан старец за яката на мръсното му сако.

— Само един, Марлин… Този нещастник. Получи си наградата. Щеше да ми благодари, обзалагам се, задето го освободих от земните му грижи, стига да му бе останал дъх.

Еразъм пусна тялото на стареца върху изгнилите дървени дъски пред склада, после го срита към купчина гуми.

— Взимай си момиченцето, Марлин, и да тръгва на разходката си. Искам да се махаме от този проклет град. Много е недружелюбен, не намираш ли? Само погледни наоколо. Хората тук нямат никаква гордост. Всичко е развалини. Защо правителството ни не се погрижи за столицата?

Марлин се усмихна на Лейси, вдигна магнума си и го стовари върху главата й. Преди да се свлече на пода, потъна в тъмнина.

— Да, сега трябва да продължавам — заяви Марлин на баща си, който се бе навел над Хана. — Нямам търпение да видя лицето й, когато най-после стигне до центъра на лабиринта, когато най-после стигне до мен.

 

 

Четири квартални полицейски коли без сирени паркираха на една пряка от склада. От тях тихо се измъкнаха мъже и жени. Луис Джейкъбс ги събра при Савидж, който току-що бе пристигнал с такси. До него стоеше чернокож мъж на средна възраст.

— Джими Мейтланд идва с още петнадесет специални агенти — съобщи Савидж тихо. — Ето какъв е планът.

 

 

Лейси бавно дойде в съзнание. Повдигаше й се, главата силно я болеше. Понечи да я вдигне, но й се зави свят. Затвори очи. Марлин я бе ударил с пистолета над лявото ухо. Този път по-силно, отколкото в Бостън. Вероятно се е засмял, когато се е свлякла в краката му. Лежеше мълчаливо. Изчакваше, преглъщаше конвулсивно и се молеше Дилън да е открил съобщението й, но същевременно съзнаваше, че трябва да разчита на себе си, а не да чака някой друг да я спаси. Къде беше Хана?

В огромния мрачен склад цареше мъртвешка тишина. Само от време на време прошумоляваше някой плъх. Миришеше на гнило — изглежда тук бяха умирали разни животни и така си бяха оставали. Преглътна и се насили да не повърне. Благодарение на Марлин пред нея имаше малко светло петно.

Имаше и кълбо канап.

„Мисли, да те вземат дяволите, мисли.“ Той разполагаше с пистолета й, с двата й пистолета. Внимателно се огледа. Питаше се дали Марлин и Еразъм я виждат. Наоколо не забеляза нищо, което да й послужи като оръжие.

С изключение на канапа. Бавно се надигна на колене. Все още усещаше главата си замаяна, но така бе по-добре. Само още няколко секунди и ще премине. Поне бе махнал въжето от ръцете и краката й. Поне бе свободна.

Дочу от тъмнината да долита призрачният глас на Марлин:

— Ей, будна си. Добре. Доста време ти отне, но според татко просто съм прекалено възбуден, за да проявявам търпение. А сега чуй, Марти.

Писъкът на Хана раздра тишината.

— Държа я тук, Марти, в центъра на лабиринта. Това е само начална демонстрация. Не се паникьосвай. Нараних я съвсем леко. Тя май никак не издържа на болка, щом писна така само защото леко извих ръката й. Е, ако не пристигнеш бързо тук, скоро тя няма да е напълно цяла. Тръгвай веднага, иначе ще започна да й режа пръстите, после — носа, а после и пръстите на краката. И ще продължа, Марти, а ти ще чуваш всеки неин вик, докато я обработвам с ножа. Ще отрежа езика й най-накрая. Ще чуваш всичко, което й правя. Иначе няма да е никак забавно.

Тя се изправи с въженцето в ръка.

— Тръгвам, Марлин. Не я наранявай. Обещаваш ли?

Последва тишина. Тя знаеше, че той говори с Еразъм. Това е добре. Значи са заедно. Няма защо да се притеснява, че Еразъм я наблюдава, скрит на друго място.

— Нищо няма да й се случи, докато знам, че вървиш насам. Движи се, Марти. Точно така. Сега вече те виждам.

Не отговаряше обаче на истината — не я виждаше през цялото време, а само там, където бе поставил огледала.

Тя започна да навива тънкото въженце около ръката си. Не, нищо нямаше да се получи така. Налагаше се да го намотае двойно и да прави възелче през няколко сантиметра. Стигна почти до входа на лабиринта. Всеки момент въженцето щеше да свърши. Молеше се да й стигне.

— Идвам, Марлин. Не докосвай Хана.

— В момента не я наранявам, Марти. Но ти продължавай да се движиш към гласа ми. Точно така. Използваш ли въженцето, Марти? Това е част от играта. Трябва да го използваш.

— Използвам го.

— Добре. Умна кучка си ти.

Тя си пое дълбоко въздух, после извика:

— О, да, Марлин, шибано копеле такова. Толкова съм умна, че ще те убия. Разчитай на това. Няма да липсваш на никого. Всички ще са доволни, че си в ада, където ти е мястото.

Тя влезе в лабиринта.

— Не говори по този начин на сина ми, момиче, или и аз ще се разправям с теб, когато той приключи.

Чу ги да разговарят. Марлин се обади:

— Току-що казах на тате, че съм прав. Бил съм прав през цялото време. Имаш мръсна уста. Той чу каква лоша дума употреби. Заслужаваш да ти наложа наказание.

Изсмя се дълбоко и гърлено, но се долови и още нещо — още нещо, което можеше да оприличи на страх. Наистина ли в тона му долавяше страх? Веднъж успя да го нарани, но нямаше представа защо би се страхувал в момента. Беше сама, не разполагаше с оръжие. Не й оставаше нищо друго, освен да го притисне.

— Помниш ли как се чувстваше с куршум в корема, Марлин? Забрави ли всички онези тръбички и игли, който забиха по теб в болницата? Имаше една дори в пениса ти. Помниш ли? Лежеше там и хленчеше с посивяло лице. Изглеждаше направо жалък. Приличаше на смазано от бой малко момче. Погледнах те и останах доволна, че те прострелях. Надявах се да умреш, но не стана. Този път обаче ще умреш, Марлин. Ти си луд скапаняк, знаеш ли?

— Ще ти го върна, Марти!

— Ти ли, дребно копеле? За нищо не ставаш. Страхливец си, Марлин, и се боиш от мен. Нали? Долавям го в гласа ти. Трепериш. Отрепка си, Марлин. Винаги и във всичко губиш.

— Не! — започваше да губи контрол. — Ще те убия, Марти, и ще се наслаждавам на всеки миг. Много повече от всички останали заслужаваш да умреш.

— Дай да й видя сметката, момче.

— Не! Тя е за мен. А и тази. Искам и двете. И тази, другата, кълне през цялото време, знаеш ли? Точно така — искам и двете. Чакай да видиш колко хубавичко ще ги накълцам. Ще се гордееш с мен, тате — викаше и същевременно умоляваше баща си. Всеки момент щеше да загуби напълно самообладание. — На този свят аз съм най-добър с ножа, не ти. Аз съм най-добрият!

Лейси се придвижваше изключително тихо. Въженцето с навързани възли бе намотано около дланта й. Лабиринтът бе хитро построен. Два пъти попадна в задънени проходи и й се наложи да се връща.

Провикна се:

— Марлин, май най-после си се научил да строиш хубави лабиринти. Току-що попаднах на второ задънено място. Жалко, че си толкова шибано глупав, та баща ти не е успял да те научи да ги правиш такива хубави още когато си бил малък. Доста време ти е трябвало да се научиш, жалък скапаняко!

— По дяволите, кучко, млъкни! Не говори така! Правиш го нарочно, знам — за да ме ядосаш и да ме накараш да загубя контрол, но няма да се получи. Не говориш по този начин през цялото време, нали? По дяволите, кучко, отговори ми!

— Точно така, отрепко. Всичко е заради теб, Марлин, скапан глупако.

— Дяволите да те вземат — млъкни!

Гласът му трепереше. Добре. Нейният глас отекна студен и овладян:

— Защо, мама му стара?

— Ей сега ще те убия, Марти. Магнумът ми е готов и те чака. Върви по-бързо или Хана ще загуби едно от розовите си пръстчета.

— Идвам, Марлин. Казах ти, че ще дойда. За разлика от теб спазвам дадената дума. Само страхливец би се нахвърлил да я нарани, а нали се кълнеше, че не си такъв?

Дишането му бе станало доста учестено. Тя се намираше достатъчно близо, за да усети яростта му, почти да я вкуси. Миришеше сладникаво, с аромат на човешка кръв.

— Няма да я нараня. Поне не засега. Но ти си първа, Марти. Само ти. Искам теб. Може след това да се почувствам удовлетворен.

Тя пристъпи в тясна ивица светлина. Внимателно притискаше въженцето отстрани на тялото си.

— Къде е татенцето ти, Марлин? Да не се крие в някой от ъглите на лабиринта? И той е страхливец. Наследил си тази черта от скъпия си татко, нали?

— Никъде не се крия, момиче — провикна се Еразъм. — Оставям момчето си да постъпи както намери за добре. Искам да е щастливо. Ти само изпълнявай желанията му и няма да те скалпирам.

— Скалпира ли жена си, Еразъм? След като й преряза гърлото или преди това?

— Не е твоя работа, момиче. Хайде, идвай насам, чуваш ли? Искам да се махам оттук, защото не се чувствам уютно. Кожата ми направо настръхва.

— Да, добре те чувам.

Намираше се вляво от нея, на около десетина метра. Марлин стоеше на около три-четири метра от другата страна.

Беше намотала въженцето около дланта си. То беше единственото й оръжие срещу двамата убийци с три пистолета. Отпусна въжето и направи от него примка, която да нахлузи през главата на Марлин. Не, трябваше да е по-голяма. А това щеше да й отнеме време.

От ужас в устата й се появи неприятен вкус. Преглътна. Няма право, не бива да се предава, докато той не я убие. Помисли за Дилън — ще полудее, ако Марлин я убие.

Една жена, която бе обичал, вече го бе изоставила.

Нямаше никакво намерение да допусне Марлин да я убие.