Катрин Каултър
Лабиринтът (17)

17

— Да, при първа възможност ще си дойда, татко. Искам да видя и теб, и мама.

— Сега доволна ли си, Лейси?

В тона му ясно се долавяше сарказъм. Тя усети обичайното свиване в стомаха. Беше заловила убиеца на Белинда. Защо баща й не беше доволен?

„Запази спокойствие. Запази спокойствие. Учеха те на това в Академията.“

— Да, наистина не съм си представяла, че някога ще го хвана. Вече два пъти разговарях с него. Нещо обаче ме притеснява.

— Какво?

— Твърди, че е убил само шест жени в Сан Франциско.

— Той е луд психопат. Тези хора лъжат непрекъснато. Познавам ги. Осъдил съм безброй такива като него.

— Да, прав си. Всъщност не знам защо го казвам. Странно е все пак. Изброи имената на жените, които е убил, но не спомена Белинда.

— Значи е забравил името й.

— Възможно е. Но защо не е забравил някоя от другите? Нали е ясно, че започвам мащабни проверки, за да се убедя, че той е убил Белинда?

Даде си сметка какво изрече току-що, но не се извини. С нисък, овладян глас баща й попита:

— Какви ги приказваш, млада госпожице? Да не си въобразяваш, че друг е убил Белинда? Някой, който е копирал „почерка“ на въпросния Джоунс. Кой, за Бога?

— Не това имах предвид, татко. Знам, че Марлин Джоунс я е убил и сега играе някаква перверзна игричка с мен. Но каква точно? Защо пропусна точно нейното име? Защо не някое друго? Не схващам логиката.

— Стига с тези глупости, Лейси. Защото всичко това наистина са само глупости. Можеше да пропусне кое да е от имената. Какво значение има? Ще си дойдеш ли вкъщи този уикенд?

— Ще се опитам, но искам да поговоря с Марлин Джоунс поне още веднъж. А и едва ли ще остана вкъщи повече от няколко дни, татко — пое си дълбоко дъх, затвори очи и бавно издиша. — Ще остана във ФБР. Искам да се занимавам с тази работа. Важно е за мен.

Последва тишина. Лейси изпитваше леко притеснение, но не можеше да предприеме нищо. Започна да се върти наляво-надясно. Най-сетне баща й проговори:

— Дъглас направи глупава грешка.

Зарязваше предишната тема, поне засега.

— Е, сега вече е женен, ако това имаш предвид.

— Да, точно това имам предвид. Тази жена го преследваше, после го излъга, че е бременна. Той винаги е внимавал и е взимал предпазни мерки. Направих опит да го посъветвам да направи кръвни изследвания, да получи неоспорими доказателства за бащинство, но според него тя нямала причина да лъже. Оказа се, че е сгрешил, разбира се. Кучката го спипа. Той сподели с мене колко много иска дете — вече му било време. А тя дори не беше бременна. Дъглас се държа като глупак.

— Дъглас не искаше ли да има деца от Белинда?

Баща й дрезгаво се засмя. Не се смееше често. Прозвуча странно, пресилено и малко плашещо. Пръстите й стиснаха по-здраво слушалката.

— Спомни си коя е майка й, Лейси. Не искаше да рискува да има дете, лудо като майката на Белинда. Естествено, нали?

— Не вярвам да ти е казал подобно нещо.

— Не го е направил, разбира се, но аз не съм глупав.

Ненавиждаше тези моменти. Обикновено поднасяше обидите по адрес на съпругата си по-внимателно, но не и този път.

— Тя е и моя майка, не забравяй.

— По-различно е. Баща съм ти аз, а аз не съм луд.

Не й ли бе подхвърлил само преди две седмици, че обзелата я натрапчива идея му напомня ранния стадий от болестта на майка й? Поклати глава, съзнавайки желанието си да затвори телефона, но нямаше смелост да го направи.

— Никога не съм срещала бащата на Белинда.

Отговорът на баща й прозвуча хладно:

— Защото никога не сме говорили за него пред теб. Нямаше нужда. Дори самата Белинда не знаеше нищо за него. Все по същата причина: да не проявяваме жестокост.

— Жив ли е? Кой е той?

— Казва се Конал Франсис. Не виждам защо вече да не научиш истината. В „Сан Куентин“ е, поне това чух последно за него.

— Той е в затвора? — Лейси не вярваше на ушите си. Нито той, нито майка й бяха споменавали някога, че бащата на Белинда е в затвора. — Какво е направил?

— Опита се да ме очисти. Вместо това уби мой приятел — Лукас Бенет. Случи се много отдавна, Лейси, преди да се родиш, преди двамата с майка ти да се оженим. Четири години е по-възрастен от мен. Сега сигурно е поне на шестдесет. Беше снажен ирландски побойник, комарджия и работеше за мафията. Белинда беше обречена. Гените й я провалиха. Независимо че аз я възпитах, тя пак щеше да поеме по лош път. Малко преди да умре, процесът вече бе започнал. Жалко, но е факт.

— Но Белинда е знаела за него, нали?

— Знаеше само, че когато е била осем-деветгодишна, той ги е изоставил — нея и майка й. Никога не й казахме нищо друго. Нямаше смисъл. Слушай, Лейси, всичко това беше отдавна. Ти си хванала убиеца й. Лудостта на Белинда си отиде с нея. Сега мъжът, който я е убил, също ще умре. Забрави. Забрави всичко.

Надяваше се той да е прав. Не искаше обаче да забрави Белинда. Но поне сега, когато Марлин Джоунс беше задържан, чувството за безнадеждност изчезна.

Като се изключи фактът, че той отричаше да е убил Белинда.

— Ела си скоро у дома, Лейси — последва пауза, а после: — Желаеш ли да разговаряш с майка си?

— О, да, моля те, татко. Как е тя днес?

— Почти както винаги. При мен в библиотеката е. Сега ще ти се обади.

Пръстите й стиснаха още по-здраво слушалката. Нима баща й бе говорил по този начин пред майка й за първия й съпруг и Белинда? Савидж се появи в стаята, но бе прекалено късно да затвори.

— Мамо? Как си?

— Липсваш ми, мила. Радвам се, че си хванала онзи лош мъж. Сега се върни вкъщи и остани тук. Винаги си била толкова хубава, мила. Сладка и хубава. А и как добре свиреше на пиано. Всички ми казваха колко си талантлива. Можеше да преподаваш на децата в детската градина. Баба ти беше пианистка, помниш ли?

— Да, мамо, помня. Скоро ще дойда да ви видя. Не след дълго ще прекараме два-три дни заедно.

— Не, Лейси, искам да останеш тук, при мен и баща ти. Викам Джошуа Мюлер да акордира пианото ти на всеки шест месеца. Помниш ли колко много му се възхищаваше?

— Мамо, чака ме работа. Обичам те. Моля те грижи се за себе си.

— Винаги го правя, Лейси, особено откакто баща ти се опита да ме прегази с черното си беемве.

— Какво? Татко се е опитал да те прегази с беемвето?

— Лейси? Баща ти е. Майка ти изпадна в една от обичайните си кризи.

— Какво искаше да каже с това, че си се опитал да я прегазиш?

— Нямам представа — въздъхна дълбоко. — Понякога майка ти е по-добре. Но днес е различно. Никога не съм наранявал майка ти, нито съм правил опит да го сторя. Забрави каквото ти каза, Лейси.

Но как да го направи? Вторачи се в телефона, сякаш беше змия, заела позиция да я нападне. Готова бе да се закълне, че чува как майка й плаче.

Савидж я гледаше. Лицето й бе пребледняло. Имаше вид на човек, изпаднал в шок; да, точно така.

Ни най-малко не възрази, когато Савидж издърпа слушалката от ръката й. Чу го да говори с характерния си спокоен дълбок глас:

— Съдия Шерлок ли е? Името ми е Дилън Савидж. И аз съм служител на ФБР. Шеф съм на ОПУСП. Дъщеря ви работи при мен. Надявам се, разбирате, че е изумена от всичко случило се напоследък — замълча, слушайки баща й. — Да, ясно, майка й не е добре. Но пък е редно да си давате сметка колко шокиращи са думите на майка й.

Тя прекоси стаята, като разтъркваше ръце. Чу го да продължава със същия спокоен, но решителен тон:

— Да, ще се погрижа да внимава за себе си, сър… Да, да, добре е. Дочуване.

Савидж се извърна и я погледна; нищо повече — само я погледна. После промърмори:

— Какво, за Бога, става с твоето семейство?

Тя нервно се засмя.

— Чувствам се като Алиса в страната на чудесата. Току-що паднах в дупката на заека. Винаги е така, но сега за пръв път дупката е по-дълбока от височината ми.

Той се усмихна.

— Това е добре, Шерлок. Цветът ти малко се възвърна. Ще ти бъда благодарен, ако друг път не ме плашиш така.

— Не биваше да оставаш в стаята.

— Всъщност ти носех съобщение от Марлин Джоунс. Иска пак да разговаря с теб, но в присъствието на адвоката си. Ангажирал е Големият Джон Бълок — едра риба от Ню Йорк; доста добре защитава клиентите си, като почти винаги успява да ги изкара невменяеми. Съветвам те да не отиваш. Несъмнено тази среща има за цел адвокатът да те унижи. Едва ли ще ти позволи отново да говориш с Джоунс на четири очи.

Беше готов да се обзаложи срещу следващата си заплата, че тя ще настоява да се види с Марлин Джоунс. За негова изненада Лейси отвърна:

— Прав си. Нека полицията и прокурорът сами измъкнат останалата важна информация от него. Аз нямам какво друго да му кажа. Тръгваме ли си вече?

Той кимна. Запита се какво ли се върти в главата й.

 

 

В десет вечерта таксито спря пред нейната къща. Изпитваше невероятна умора. Ала не чувстваше удовлетворението, което очакваше сега, след като убиецът на Белинда бе заловен.

По време на полета от Бостън, а също и в таксито от „Дълес“ до Джорджтаун, двамата със Савидж почти не разговаряха. Той я изпрати до входната врата с думите:

— Наспи се добре, Шерлок. Не желая да те виждам преди утре по обяд, чуваш ли? През последните три дни ти се случиха повече неща, отколкото през последните пет години. Поспи. Това е най-доброто за теб сега, разбра ли?

— Ще ми изпееш ли само още един невъзможен куплет от някоя кънтри песен, преди да си тръгнеш?

Той й се ухили, остави куфара й на стъпалата и запя:

„Разказах й за моята земя във Аризона.

Тя кимна сладко.

Тогава предложих да й я дам във дар.

С усмивка ми благодари,

а в отговор й казах,

че я обичам и ще й бъда верен.

Тя ме целуна:

не се усъмни в нито една моя дума…“

— Благодаря ти, Дилън. Беше възхитително. А и твърде безсърдечно и цинично.

— Винаги на услугите ти, Шерлок. Хайде — значи до утре по обяд. А колкото до песента — пее се от самотен мъж, който няма да отиде никъде. Останала му е единствено възможността да мечтае да е победител, какъвто не е, и дълбоко в сърцето си го съзнава. До утре, Шерлок.

Проследи го с поглед, докато не зави зад ъгъла. После се повтори случката от миналия път: гласът на Дъглас долетя зад гърба й тих, но ядосан. В момента, когато го чу, вече се навеждаше да измъкне дамския си колт от кобура при глезена. Бавно се изправи. Беше се изморила да слуша гневни гласове.

— Трябва да престанеш да се виждаш с този тип, Лейси. Той е смотаняк. Какви глупости ти пееше?

— Стресна ме, Дъглас. Моля те не ме причаквай пак по този начин. Можех да те застрелям.

— Ти си музикантка. Свириш прекрасно на пиано. Или поне някога свиреше. Не си в състояние да застреляш никого. Защо беше с него?

Едва не се развика, че вече от седем години не е някогашното мекушаво, сантиментално момиче и преди два дни е простреляла в корема психопата, убил сестра й. Успя да се въздържи и каза:

— Връщаме се от Бостън. Той ме изпрати. Това е всичко. Но трудно бих го нарекла смотаняк, Дъглас. Благодарение на него и компютъра му заловихме убиеца на съпругата ти. По-скоро ми се струва редно да му дадеш медал. Е, какво правиш тук?

— Трябваше да те видя. Искам да чуя какво мислиш за брака ми с Кандис. Тя ме излъга, Лейси. Какво ще правя? — в този момент забеляза превръзката на ръката й. — Господи, какво ти се е случило? Не каза на баща си, че си пострадала. Кой го направи? Този тип, с когото беше ли?

— Влез вътре и ще поговорим.

Пет минути по-късно му подаде чашка бренди.

— Ето, това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

Отпиваше бавно, оглеждайки всекидневната й.

— Хубава е. Най-после жилището ти е обзаведено както трябва.

— Благодаря. Е, какво толкова, което вече не знам, искаш да ми кажеш?

Седеше срещу него на диван, тапициран с бледожълта дамаска. Докато е била в Бостън, специалистът по вътрешно обзавеждане се бе погрижил да инсталират по тавана лампи, разпръскващи мека светлина. Придаваха топъл и уютен вид на помещението; правеха го някак интимно. Това въобще не й допадаше. Облегна се назад.

— Първо ми кажи как си пострадала.

— Раната е съвсем малка. След два-три дни ще сваля превръзката. Наистина не е нищо страшно, Дъглас, не се притеснявай. Разкажи ми сега за Кандис.

— Ще се разведа.

— Женен си по-малко от седмица. Какви ги говориш?

— Тя прекрачи всякакви граници. Чу ни да говорим по телефона… Казах ти. Е, веднага след като затворих, се нахвърли върху мен: обвини ме, че спя с теб. Крещеше, че съм спал едновременно и с теб, и с Белинда; че си развратница и щяла да се разправи с теб. Не мога да рискувам да те нарани, Лейси.

— Дъглас, успокой се. Била е ядосана. Не я виня. Току-що си се оженил, а ми говореше неща, които въобще не бива да се изричат. На нейно място и аз щях да се развикам. Забрави какво се е случило. Двамата не обсъждате ли всичко?

— Какво да й кажа? Тя ме излъга. Баща ти смята, че трябва да се разведа. Майка ти е на същото мнение.

— Майка ми и баща ми нямат вече нищо общо с теб. Става въпрос за твоя живот, Дъглас. Прави каквото искаш ти, а не някой друг.

— Толкова си мъдра, Лейси. Винаги си била внимателна и мъдра. Помня как седях на дивана в къщата на баща ти и те слушах да свириш прелюдии от Шопен. Свиренето ти ме трогваше. Караше ме да се чувствам повече от онова, което представлявах.

— Много мило, Дъглас. Желаеш ли още бренди?

Той кимна и тя отиде в кухнята. Чу го да се движи из всекидневната. После престана да чува стъпки. Свъси вежди и бавно излезе от кухнята. Той не беше във всекидневната. Не беше и в банята. Застана пред прага на спалнята: той разглеждаше снимките, поставени в рамки върху нощното й шкафче. Бяха три: на двете Белинда беше сама, а на третата двете се усмихваха пред обектива.

— Тук си седемнадесетгодишна. Снимах ви заедно с Белинда на Рибарския кей. Помниш ли онзи ден? Един от малкото изцяло слънчеви дни; заведохте ме на тридесет и девети кей. Купихме орехов крем и някаква отвратителна храна. Май беше мексиканска.

Тя си спомняше, но бегло. Остана потресена от подробностите, които изреждаше той.

— Всичко помня. Беше толкова красива, Лейси. Така забавна и толкова невинна.

— Същото важи и за Белинда, само дето винаги е била по-красива от мен. Можеше да е топманекен, както знаеш. Почти го бе постигнала, когато се срещна с теб. Отказа се от всичко, защото искаше да се посвети единствено на теб. Ела във всекидневната, Дъглас.

Седнаха отново и тя подхвана:

— Няма как да ти помогна по отношение на съпругата ти. Според мен обаче е редно двамата с Кандис да обсъждате задълбочено всичко.

— Отегчава ме.

Лейси въздъхна. Беше изтощена. Искаше той да си тръгне, да се върне в Сан Франциско. Странно, но откакто заловиха Марлин Джоунс, се чувстваше дистанцирана от Дъглас. Сякаш убийството на Белинда ги бе свързвало по някакъв начин.

— Знаеш ли, едно нещо продължава да ме тревожи — тя говореше тихо, прокарвайки леко пръсти по бледожълтата дамаска. — Татко предполагам ти е казал, че Марлин Джоунс отрича да е убил Белинда.

— Да, каза ми. Какво мислиш?

— Съгласна съм с татко — имаме работа с психопат. Вероятно всеки път прескача името на някоя жена, когато ги изброява. Но защо не спомена именно Белинда? Представа нямам. Дали е случайност? Сигурно и той не знае. Не е изключено и да е съвпадение. Просто няма друго обяснение — седна напред и притисна длани между коленете си. — Но нали ме познаваш, Дъглас? Ще проверя всичко, за да съм абсолютно сигурна, че той е убил Белинда.

— Той я е убил, Лейси. Разбира се. Как иначе е станало?

— Прав си, но просто… — млъкна и се насили да се усмихне на симпатичния мъж, когото познаваше от близо единадесет години. — Извинявай. Знам, че и за теб е все още болезнено. Колко време ще останеш във Вашингтон?

Сви рамене и се изправи заедно с нея.

— Престани да се занимаваш с този случай, Лейси. Недей да ровиш повече. Човекът е смахнат. Убил е всичките онези нещастни жени. Нека да изгние за деянията си.

Пристъпи към нея. Усмивката му бе нежна, а очите — съсредоточени.

Тя отстъпи крачка, извърна се бързо и излезе от всекидневната. Изчака го в антрето.

— Ще оставиш ли нещата такива, каквито са, Лейси?

Тя пристъпи към входната врата.

— Всичко вече приключи. Остават подробностите, Дъглас. Само глупави подробности. Да вечеряме ли заедно утре? Може да стигна до някои решения относно Кандис.

На всеки две-три седмици ли щяха да повтарят този ритуал? Дали той щеше да си тръгне след утрешната вечер? Надяваше се да го направи. Надяваше се да си тръгне завинаги. Чувстваше се напълно изтощена.

Лицето му засия при думите й. Хвана я за ръцете.

— Много се радвам, че отново те видях, Лейси. Бих искал да те виждам през цялото време, но…

— Да, „но…“ — повтори тя и отстъпи. — Утре към седем вечерта ще те чакам тук.

 

 

Заместник-директорът Джими Мейтланд кимна на Лейси и се обърна към Савидж:

— Чух от капитан Догърти, че Шерлок не се е придържала към уговореното, а е действала по свой сценарий. Не бе склонен да ми разкаже всичко, но измъкнах това-онова от него. С Джон Догърти се познаваме от години. Той е добър, честен и твърд мъж.

Савидж не промени изражението си, само наклони въпросително глава.

— Тя си свърши работата, сър.

— Не ми допада идеята да пробождат агентите ми с нож, Савидж. Какво точно, по дяволите, направи тя?

— Мога да отговоря, сър.

Двамата мъже се извърнаха да я погледнат.

— Дано обяснението ти е задоволително, Шерлок — изсумтя Джими Мейтланд и счупи на две молива в ръцете си.

Мейтланд, специален агент от двадесет и пет години, бе плешив, як като бик и притежаваше черен пояс по карате. Русата му жена можеше да повали съпруга си, когато пожелаеше, независимо че едва ли бе по-висока от метър и петдесет. Имаха четирима сина — всички над метър и осемдесет. Бе способна да повали и тях, когато си поиска.

Лейси сви рамене.

— Всъщност, сър, заподозреният ни изненада малко — нищо повече. Изобщо не става въпрос да сме изпуснали ситуацията от контрол. Прострелях го буквално в мига, когато запрати ножа по мен. Точно тогава бях на земята и се претъркалях. Савидж извика. Раната е малка.

— Същото твърди и Савидж. Вие двамата да не сте репетирали?

— Не, сър, не, разбира се.

Мейтланд погледна Савидж с вдигнати вежди, после подхвана бързо:

— Добре, добре. Свободна си, агент Шерлок. Савидж, остани за минута. Във Флорида е засечено ново убийство. Не е в старчески дом, предопределен от Звездата на Давид, която матрицата на МАКС предложи. Версията убиецът да се преоблича като старица вече не изглежда кой знае колко убедителна. Разговаряли са със старите дами в дома. Всичките го обитават отдавна. По дяволите! Кажи на МАКС, че ще трябва да се справя по-добре.

— Съгласен съм — кимна Савидж. — Ще върна Шерлок да работи по случая Раднич заедно с Оли. Ще се видим по-късно.