Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФБР Трилър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
ros_s (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Катрин Каултър. Лабиринтът

ИК „Бард“, ООД, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954–585–197-X

История

  1. — Добавяне

2

Седем години по-късно

Академията на ФБР Куантико, Вирджиния

Ще стигне до горния край на това въже, дори ако трябва да умре. А и нищо чудно да стане точно така. Буквално чувстваше как всеки мускул по ръцете й се разтяга и гори от болка. Очакваше всеки момент да се изтърси долу на дюшека. Мозъкът й вече бе парализиран, но това бе добре. Не мозъкът й се катереше. Той само я вкара в тази ситуация. А бе още едва втория път. Струваше й се, че се катери по въжето откакто се е родила.

Само още половин метър. Ще се справи. Дочу стабилното, ритмично дишане на Макдугъл до себе си. С крайчеца на окото си видя как огромните му пестници покриват въжето: методично поставяше единия си юмрук над другия, а не се изкачваше нагоре както правеше обикновено. Не. Придържаше се към нейното темпо. Нямаше намерение да я изостави. Щеше да му е длъжница. Изпитанието беше важно. Този път наистина имаше по-голямо значение от обикновено.

— Допадаш ми, Шерлок. Хленчиш, макар да не издаваш и звук. Хайде, впрегни подлите мускули на работа! Изтегли се нагоре!

Сграбчи въжето на десетина сантиметра над лявата си ръка и се изтегли с всички сили.

— Хайде, Шерлок — подкани я Макдугъл, увиснал до нея ухилен, негодникът му с негодник. — Не ме проваляй сега. Работя с теб от два месеца. Отдавна се справяш леко с петкилограмовите гири. Е, трябва да поработиш още, за да укрепнат бицепсите ти, но трицепсите ти са в добра форма. Хайде, направи го! Недей да висиш там като девойка.

Да хленчи ли? Та тя не разполагаше с достатъчно дъх, за да хленчи. Той всъщност я предизвикваше и добре го правеше. Опита се да се подразни. Не усещаше тялото си — единствено дълбока и изгаряща болка. Само още двадесет сантиметра. Не. По-скоро — петнадесет. Ще са й нужни две години да преодолее тези петнадесет сантиметра. Видя как дясната й ръка пуска въжето и посяга да сграбчи лоста на тавана — определено нямаше да го достигне само с едно изтласкване, но дясната й ръка се хвана за лоста.

— Ще се справиш, Шерлок. Помниш ли миналата седмица в Хоганс Алей, когато онзи тип те ядоса? Опита се да ти сложи белезници и да те отмъкне за заложник. За малко да го убиеш. Накрая се наложи да му се извиниш. Тогава ти трябваха повече сили, отколкото сега. Мисли свирепо! Бъди готова да убиваш. Унищожи въжето! Изтегли се нагоре!

Не се замисли за типа в Хоганс Алей. Не. Замисли се за чудовището и се фокусира върху лице, което никога не бе виждала; фокусира се върху разкъсващата душата мъка, която й причиняваше от седем години насам. Дори не разбра как преодоля последните сантиметри.

Увисна на лоста: дишаше тежко и се опитваше да прочисти от съзнанието си онова ужасно време. До нея Макдугъл се смееше и дори не се задъхваше. Но той, както му бе казвала многократно, представляваше единствено брутална сила; бил роден в гимнастически салон под камара щанги.

Беше успяла.

Господин Петерсън, инструкторът, стоеше под тях. Струваше й се, че ги делят поне два етажа; готова бе да се закълне, че са най-малко толкова. Петерсън им подвикна:

— Добре се справихте вие двамата. Хайде, слизайте. Макдугъл, можеше да се изкатериш малко по-бързо. Например за половината от времето. Да не мислиш, че си в отпуска?

Макдугъл се провикна:

— Идваме, сър — обърна се към нея и й се ухили широко — видя се чак златната коронка върху кътника му. — Добре се справи, Шерлок. Станала си по-силна. Пък и обзелите те свирепи мисли помогнаха. Хайде да се спускаме и да оставим друга двойка да се поизмъчи в катеренето.

Не се нуждаеше от насърчение. Обожаваше да се спуска надолу. Болката изчезваше, щом тялото й знаеше, че изпитанието е на път да приключи. Спусна се почти със скоростта на Макдугъл. Господин Петерсън размаха молив към тях, после записа нещо в бележника си. Вдигна глава и кимна.

— Е, справи се в необходимото време, Шерлок. Що се отнася до теб, Макдугъл — направи го доста бавно, но данните показват, че преминаваш. Следващите!

— Чудесно, няма що — обяви Макдугъл и й метна пешкир. — Хайде, избърши се, че виж колко си потна.

Ако имаше сили, щеше да го удари.

 

 

Беше в Хоганс Алей — градът с най-висока престъпност в Съединените щати. Познаваше кажи-речи сантиметър по сантиметър всяка сграда в този град и определено по-добре от актьорите, които срещу осем долара на час играеха ролята на лошите момчета, както и по-добре от мнозина от работещите в Бюрото, явяващи се и свидетели, и крадци. Хоганс Алей приличаше на истински град; разполагаше дори с кмет и пощенски началник, но те не живееха тук. Всъщност тук никой нито живееше, нито работеше истински. Градът бе изграден от ФБР; гъмжеше от престъпници, чакащи да ги заловят — човек трябваше да се справи с разни ситуации, като за предпочитане бе никой да не падне убит. Инструкторите не обичаха да бъдат застрелвани невинни зяпачи.

Днес тя и още трима стажанти щяха да заловят банков обирджия. Поне се надяваше да успеят. Искаше се да държат очите си отворени; нищо друго. Този ден в Хоганс Алей щеше да има парад. Празничен ден, което правеше нещата по-опасни. Хората се тълпяха, пиеха сода и ядяха хотдог. Нямаше да е лесно. По всяка вероятност онзи тип щеше да потъне сред множеството и да изглежда напълно невинен. Готова бе да се обзаложи, че ще постъпи така. Готова бе да даде всичко срещу възможността да зърнат обирджията, но не успяха. Положението ставаше критично — безчет невинни хора се навъртаха наоколо, а очакваха обирджията да изскочи от банката. Доста опасен обирджия.

Зърна Бъз Алпорт — сервитьорът, който работеше нощна смяна на спирката за камиони по магистрала I-95. Подсвиркваше си, сякаш няма никаква грижа на този свят. Не, днес Бъз не изпълняваше ролята на лошото момче. Познаваше го прекалено добре. Целият почервеняваше, когато играеше лошия. Опита се да запомни всяко лице, та да различи обирджията, ако внезапно се появи. Бавно и спокойно огледа тълпата, както я бяха учили.

Забеляза няколко посетители от Конгреса на САЩ — стояха по-настрани в очакване да проследят симулираната от агентите ситуация. Стажантите трябваше да действат предпазливо. Няма да е добре за Бюрото, ако някой от тях убие конгресмен, дошъл на посещение.

Започна се. Тя и Портър Фордж — южняк от Бирмингам, който говореше прекрасен френски без никакъв акцент — видяха как един банков служител изскача през входната врата и крещи с всичка сила, сочейки разпалено мъж, току-що побягнал през страничния вход. Успяха да го зърнат съвсем бегло. Спуснаха се след него. Статистът се шмугна сред тълпата и изчезна. Понеже наоколо гъмжеше от безгрижни мъже и жени, държаха пистолетите в кобурите. Ако някой нарани цивилен, плаща висока цена.

След три минути го загубиха.

Именно в този момент видя Дилън Савидж — Безжалостния — агент на ФБР и компютърен гений, който от време на време водеше курсове в Куантико. Стоеше до мъж, когото никога не бе виждала. И двамата носеха слънчеви очила, сини костюми и синьо-сиви вратовръзки.

Навсякъде щеше да разпознае Савидж. Зачуди се какво прави точно тук именно сега. Дали току-що е приключил курсът му? Досега не го бе виждала в Хоганс Алей. Вторачи се в него. Възможно ли бе той да е заподозреният, шмугнал се в тълпата, към когото махаше банковият служител? Може би. За миг се опита да си представи, че е така. Възможно е. Само дето не изглеждаше задъхан, а обирджията излетя от банката, тичайки с всички сили. Савидж изглеждаше спокоен и незаинтересуван.

Не, не е възможно да е Савидж. Савидж не би участвал в тренировъчно упражнение, нали? Изведнъж видя на разстояние мъж, който бавно бъркаше в джоба на якето си. Господи, готвеше се да извади пистолет. Извика, за да привлече вниманието на Портър.

Докато другите стажанти се поразсеяха за миг, Савидж изведнъж се отдели от мъжа, с когото разговаряше, и се прикри зад неколцина цивилни. Други трима близо до мъжа се разкрещяха и се разместиха, като се опитваха да се махнат от пътя.

Какво ставаше?

— Шерлок! Къде е той?

Тя започна да се усмихва още докато другите агенти се бутаха и суетяха, опитвайки се да определят кой какъв е. Не изпускаше Савидж от очи. Шмугна се в тълпата. За по-малко от минута се озова зад гърба му.

До него стоеше жена. Бе напълно възможно да възникне ситуация, при която се взима заложник. Видя как Савидж бавно протяга ръка към жената. Не бе готова да поеме такъв риск. Измъкна пистолета, пристъпи плътно зад Савидж и прошепна в ухото му, докато опираше дулото на 9-милиметровия пистолет ЗИГ в тила му.

— Замръзни на място! ФБР!

— Госпожица Шерлок, предполагам?

Изпита момент на неувереност, но се овладя. Хвана обирджията. Той просто се опитваше да я разсее.

— Слушай, приятел, това не е част от сценария. Не се предполага, че ме познаваш. Хайде, слагай ръце зад гърба или здравата ще я загазиш.

— Не съм на същото мнение — обяви той и започна бавно да се извръща.

Жената до тях видя пистолета, изпищя и се развика:

— Господи, обирджията се оказва жена! Ето я! Готви се да убие човек. Въоръжена е. Помощ!

— Слагай ръце зад гърба си!

Но как ще му надене белезниците? Жената не преставаше да крещи. Сега вече и други гледаха към тях, без да знаят какво да предприемат. Не разполагаше с много време.

— Направи го или ще те застрелям.

Той реагира светкавично и не й остави никакъв шанс. Удряйки я с дясната си длан, изби пистолета, като скова цялата й ръка; а забивайки глава в корема й, я отхвърли да политне назад — останала без въздух, тя се приземи сред лехата петунии пред пощата на Хоганс Алей.

Смееше се. Негодникът й се смееше! Поемаше си учестено и със затруднение въздух. Стомахът й гореше. Той й подаде ръка, за да й помогне да се изправи.

— Арестуван си — обяви тя и от кобура на глезена измъкна малък дамски колт 38. Ухили му се широко. — Не мърдай или ще съжаляваш, гарантирам ти. След като се изкачих по онова въже, знам, че съм в състояние да извърша почти всичко.

Смехът му замря. Погледът му се премести от пистолета към нея, така както се бе подпряла на лакти сред петуниите. Поне половин дузина мъже и жени стояха наоколо и ги гледаха със затаен дъх. Тя извика високо:

— Ей, вие, стойте надалеч! Този мъж е опасен. Току-що ограби банката. Не аз, а той. Аз съм от ФБР. Отдръпнете се!

— Според устава на Бюрото този колт не ти се полага.

— Млъкни. Само да трепнеш и ще те застрелям.

Той леко се придвижи към нея, но тя нямаше намерение този път да му позволи да я изненада. Значи се занимава с бойни изкуства, така ли? Съзнаваше, че мачка петуниите, но нямаше изход. Госпожа Шоу щеше да й даде да се разбере, защото цветните лехи бяха гордостта й, но в момента тя просто изпълняваше задълженията си. Не биваше да допусне той отново да я надвие.

Продължи да се отдръпва лека-полека от него, все така насочила колта към гърдите му. Изправи се бавно, като се постара да остане на безопасно разстояние.

— Обърни се и постави ръце на гърба.

— Май няма да го направя — заяви той.

Тя дори не забеляза крака му, но ясно чу разцепването на панталона му. Колтът полетя и падна на тротоара.

Беше я сварил неподготвена. Та нали един обирджия щеше да се извърне и да побегне, а не да стои и да я гледа? Той не се държеше по начина, по който тя предполагаше.

— Това пък как успя да го направиш? — смаяно промърмори тя.

Къде са партньорите й?

Къде е госпожа Шоу, пощенската началничка? Веднъж залови предполагаем банков обирджия, заплашвайки го с тиган.

В следващия миг той й се нахвърли. Този път тя не му отстъпи по бързина. Знаеше, че няма да я нарани, а само ще я събори по лице и ще я унижи пред всички — нещо доста по-лошо от самото нараняване. Претърколи се, изправи се и по-скоро почувства, отколкото видя приближаването на Портър Фордж. Улови пистолета, който й подхвърли, извърна се и стреля. Улучи го в момента, когато бе подскочил във въздуха.

Червената боя се разля по предницата на бялата му риза, консервативната му вратовръзка и тъмносиния костюм.

Той залитна, но запази равновесие. Изправи се и я погледна вторачено; после огледа ризата си, изсумтя и падна назад в цветната леха с разперени ръце.

— Шерлок, идиотка такава, току-що застреля новия футболен треньор на гимназиалния отбор в Хоганс Алей — говореше кметът. Стоеше над нея и крещеше: — Не си ли чела вестниците? Не видя ли снимката му? Живееш тук, а не знаеш какво става! Треньорът Савидж е нает от миналата седмица. Току-що уби невинен човек.

— Принуди ме да разкъсам и панталоните си — заяви Савидж, като се надигна бавно.

Изтупа се и избърса ръцете си в изцапаните панталони.

— Опита се да ме убие — възрази тя, изправяйки се с все още насочен към него пистолет. — Освен това не бива да говори. Трябва да се държи като мъртъв.

— Права е — съгласи се Савидж; просна се отново по гръб, разпери ръце и затвори очи.

— Той действаше в самозащита — уточни жената, която допреди малко бе крещяла като луда. — Това е новият треньор, а вие го убихте!

Шерлок знаеше, че не греши.

— Не съм съвсем сигурен — обади се бавно Портър. Тя бе готова да се обзаложи, че е тренирал поне три пъти на ден, за да докара провлачения говор. — Сър — обърна се той към кмета, застанал до него, — според мен видях снимката на този едър тип сред издирваните. Обикалял е и е ограбвал банки почти из всички южни щати. Да, точно така, сър, видях снимката му в един от полицейските участъци на Атланта. Нашата Шерлок добре се справи тук. Залови истински лош.

Думите му й даваха възможност да предприеме нещо, за да отърве кожата.

В следващия миг си даде сметка какво я бе провокирало. Дрехите не му стояха както трябва. Наведе се, бръкна в джобовете на Савидж и измъкна тестетата фалшиви стодоларови банкноти.

— Според мен ще засечете номерата на банкнотите, сър — отново се обади Портър. — Не смяташ ли и ти така, Шерлок?

— О, да, определено съм съгласна, агент Фордж.

— Отведи ме, госпожице Шерлок — обади се Дилън Савидж, изправи се и й подаде ръка.

Тя върна пистолета на Портър. Извърна се към Савидж и сложила ръце на кръста, му се усмихна.

— Защо да ви слагам белезници, сър? Вие сте мъртъв. По-добре да поискам торба за труп.

Савидж се смееше, докато тя крачеше към линейката.

Обърна се към кмета на Хоганс Алей:

— Добре се получи. Тя има усет към крадците. Надуши ме и тръгна по петите ми. Дори не се поколеба. Лично аз се питах дали е смела. Такава е. Извинявам се, че към края превърнах упражнението в комедия, но тя така ме гледаше, че не успях да се въздържа.

— Не те виня, но едва ли бихме могли да те използваме отново. Тази история ще се разказва дълго в часовете за обучение. Никой от бъдещите стажанти няма да повярва, че хем си новият треньор, хем обирджия.

— Получи се веднъж и то с отлични резултати. Ще измисля друго, съвсем различно упражнение.

Савидж се извърна и си тръгна, без да си дава сметка, че петдесетината зяпачи виждат тъмносините му боксерки.

Кметът се засмя и хората наоколо го последваха. Скоро всички се заливаха от смях. Дори в другия край на града обирджията, който стискаше за врата заложник с насочен към ухото му пистолет, погледна озадачен какво предизвиква такъв шум. Това го провали. Агент Уолъс го фрасна по главата и го просна.

Оказа се добър ден за намаляване на престъпността в Хоганс Алей.