Катрин Каултър
Лабиринтът (25)

25

Заместник-директорът Джими Мейтланд дъвчеше незапалена пура. Написа две думи в малко черно тефтерче и изгледа агент Шерлок, седнала на ръба на дивана на Савидж бледа като смъртта. Савидж се бе настанил срещу нея в любимия си кожен стол. Доколкото Мейтланд забеляза, гледаше ръцете на Шерлок. Не бе проронил думичка. Джими Мейтланд, който познаваше Савидж от осем години, подхвана:

— Цялата тази история ни най-малко не ми е по вкуса, Савидж. Началникът на Крамер ми съобщи, че нашата Шерлок е била нападната, а Крамер стоял на пост пред болничната й стая. Любопитно ми е да узная защо не си ми казал нищо за това.

Шерлок вдигна поглед. Очите й — в момента изключително зелени — блестяха.

— Днес е неделя, сър. Искахме да гледаме мач на „Редскинс“. Лично аз предпочитам отбора на Сан Франциско „1949“, но тук не ги показват често, освен ако двубоят не е важен.

Преди Джими Мейтланд да се нахвърли върху Шерлок, Савидж се намеси:

— Искаше ми се тя да си почине днес, сър. Възнамерявах да поговоря с теб утре. Но е изключително любезно от твоя страна лично да дойдеш тук.

— А защо, по дяволите, тя е тук?

— Нападнаха я в дома й. Прецених за неразумно да остане там.

Мейтланд само изсумтя.

— Все пак какво става? Отнася се за онзи малък негодник Марлин Джоунс, нали?

Тя си даде сметка, че с един неискрен отговор се излага на риска да я изправи пред властите, затова простичко обясни:

— Да, сър, още не сме приключили със случая. Ще отида до Бостън да поговоря отново с него. Явиха се някои несъответствия, не всичко съвпада. В момента най-малко се нуждаем от нещо неизяснено. Позволете ми да приключа с Марлин Джоунс, сър. Само това. Става въпрос за още една седмица.

Джими Мейтланд отново задъвка нервно пурата.

— Възможно ли е да не стигнем до края на този случай?

— Да, сър. Но както ви казах — ще замина във вторник и всичко ще уредя. Сигурно до края на седмицата. Моля ви, разрешете ми, сър.

— Кой, по дяволите, те нападна, агент Шерлок?

Трябваше да се досети, че ще прояви настойчивост по този въпрос. Господин Мейтланд имаше славата на изключително прецизен човек.

— Според мен бе по-скоро заплаха, сър, но е добре да се доуточни.

— Не обичам да нападат агентите ми, агент Шерлок.

— Разбирам, сър.

И на нея не й бе харесало, но реши да не го коментира пред Мейтланд. Придвижи се още по-напред на дивана. Главата й започваше да я боли. Рамото й пулсираше. Леко й се виеше свят. Страшно искаше Дилън да я целуне. Представи си го гол над себе си и почти се задави с водата, от която отпи.

— Добре ли си, Шерлок?

Савидж се понадигна от стола, но строгият й поглед го възпря. А и какво щеше да направи? Да я прегърне ли? Мейтланд щеше да остане смаян. А може би направо щеше да получи удар. Савидж започна да се моли Мейтланд да престане с въпросите относно нападателя й. Засега не бе измислил убедителни отговори. А и не желаеше да намесва семейството й на този етап.

Тя се обади:

— Да, сър, добре съм.

Лицето й бе зачервено; избягваше да го погледне в очите — вместо това се взираше в черните си мокасини. Ако шефът му не седеше на три метра от него, положително щеше да я грабне и да я отнесе горе. Усмихна се изключително широко на Джими Мейтланд.

— Ще отида с нея в Бостън. Ще приключим случая.

— Марлин Джоунс е в затвора. Кой, по дяволите, нападна агент Шерлок? И защо?

— Засега не знаем, сър, но се надяваме Марлин Джоунс да е наясно с отговора.

— Не е сигурно, Савидж. Вероятността нещата въобще да не са свързани е голяма.

Джими Мейтланд въздъхна и се изправи. Чувстваше се уморен. Снощи пи прекалено много бира. Е, случаят заслужаваше: отпразнуваха пенсионирането на агент Бъки Хендрикс от Ню Йорк, проявявал се като истинско страшилище по време на службата. Дори от мафията му изпратиха златен часовник. Самият Мейтланд също искаше да се прибере вкъщи и да гледа „Редскинс“. Затова промърмори:

— Замини тогава за Бостън. Явно не ти се иска да признаеш, че нямаш представа дали Марлин Джоунс е свързан с нападението, срещу Шерлок. И още нещо, Савидж. Не забравяй за младото ченге — онова, дето оплеска нещата във Флорида, като пусна двама старци да си тръгнат от старческия дом, защото всички възрастни хора му изглеждали еднакво. И друго, в Южна Дакота са регистрирани няколко убийства. Престъпникът е прекосил границата и е отишъл в Айова. Гадна работа. Полицейският началник там е полудял от грижи.

— Ще се заема с това утре, сър.

Савидж изпрати Джими Мейтланд до входната врата.

— Тази къща… — Мейтланд хвърли последен поглед наоколо. — Помня как една вечер баба ти слезе по стълбището, облечена в жълта шифонена рокля. Господи, беше на не по-малко от седемдесет и пет, но изглеждаше като кралица. Добре я поддържаш, Савидж. Брат ти, художникът, още ли се сърди, че тя остави къщата на теб?

— Вече не толкова. Превъзмогна го.

— Ненавиждам модернизма. Посъветвай Райън да се придържа към импресионизма — няма начин да сбърка. А делфина, който купих от теб, ми харесва. Хубаво произведение. И не забравяй да се грижиш за Шерлок — спря, внимателно уви незапалената пура в кърпичка и я пъхна в джоба на сакото. После пристъпи към входната врата. Тихо промълви: — Предполагам, че знаеш какво правиш.

Кимна към всекидневната — там Шерлок продължаваше да седи неподвижна като скала, все още загледана в обувките си.

— Надявам се, сър.

— Колко станаха? Пет години откакто Клер почина?

— Да, пет години.

— В Бюрото дават доста висока оценка на Шерлок.

— Заслужава подобно отношение. Радвам се, че проявих съобразителност да я грабна веднага щом завърши Академията. Тя е придобивка за отдела.

— Вероятно и доста други неща за теб, но не е моя работа. И внимавай да не става моя работа. Грижи се за нея, чуваш ли, Савидж? И за себе си. И ми се обади, ако имаш нужда от помощ.

— Да, сър, ще го направя.

Савидж остана за миг до вратата, после се върна във всекидневната, като си подсвиркваше.

— За какъв делфин говореше господин Мейтланд? — не се стърпя тя.

— Нали ти казах, че правя дървени фигурки. Делфинът е една от тях. Сестра ми го открадна и го остави на консигнация в една галерия. Когато фигурата се продаде, започна да ме убеждава да напусна ФБР. Сърце не ми даваше да й призная, че я е купил шефът ми.

— Разбирам — тя поклати глава. — Случайно да ти се намират и други неща, направени от теб?

— Няколко.

Очевидно се чувстваше неловко. Тя му се усмихна.

— Използвал ли си някога тиково дърво?

— О, да, но предпочитам клен.

— Явно отдавна се занимаваш с това? Някои белези по ръцете ти са доста стари.

— Правя го от дете.

Тя нищо не каза.

 

 

В Бостън бе хладно, сивото небе тежеше от дъждовни облаци. Сградите изглеждаха стари и уморени. В малката стая за разпити, където чакаше да доведат Марлин Джоунс, Лейси потрепери. Искаше й се да се намира в Сан Франциско — там всичко бе поне с двеста години по-ново и имаше голяма вероятност да е слънчево. После се сети защо е в Бостън и поклати глава. Къде се бавеше Марлин Джоунс? Адвокатът му Големият Джон Бълок, естествено, щеше да бъде до него. Надяваше се да го уговори за няколко минути насаме с Марлин. Само за пет — толкова й трябваха. Пред помещението Дилън разговаряше с двамата детективи, заети със случая Марлин Джоунс. Зад огледалната стена вероятно наблюдаваха и слушаха доста хора.

Дочу тежко влачене на окови. Вдигна глава. Марлин стоеше на прага. Изглеждаше ядосан. От лицето му бе изчезнала всякаква мекота. Дълго я гледа, без да помръдне или да изрече нещо. Най-сетне зловещо се усмихна. Вдигна окованите си с белезници китки и й размаха пръст.

— Хей, Марти, как е ръката ти? Помня какво изпитах, когато метнах ножа по теб. Гледах как се забива в плътта ти. Толкова мазно влезе. Още ли те боли от ножа ми, Марти?

— Не, Марлин, добре съм. Как е коремът ти? Можеш ли вече да стоиш изправен? Белегът от куршума ми голям ли е?

Той застина. Злобното пламъче в очите му изчезна и те станаха тъмни и непроницаеми.

— Още не си се научила да си затваряш устата, Марти. Някой мъж трябва да те превъзпита.

— Млъкни, Марлин — обади се Големият Джон и леко го докосна по рамото.

Той отблъсна ръката му.

Адвокатът не откъсваше очи от Лейси.

— Забрави, агент Шерлок. Няма начин да те оставя насаме с него.

Големият Джон седна.

— И ти седни — нареди един сержант и побутна Марлин към стол. — Не мърдай или ще ти нахлузя още едни белезници. Ще стоя точно зад теб, момче. Дръж си ръцете върху масата.

Марлин не отговори нищо.

— Разбра те — обади се Големият Джон. — Не се притеснявай, сержант.

— Двамата с теб добре си потанцувахме последния път в Бостън, Марлин. Помниш ли последното ни танго в лабиринта ти?

— Смятах те за толкова хубава, за толкова скъпоценна, а в следващия миг ти започна да говориш онези мръсни думи. А дори нямаш съпруг, нали?

— Не, нямам съпруг — държеше химикалка и леко потропваше с нея по масата. — Никога ли не си ме виждал, преди да се появя в склада за дървен материал, Марлин?

— Аз? Да съм те виждал! — направи пауза и й се усмихна. — Допускаш ли, че е възможно?

После сви рамене и се загледа в мръсните си нокти, сякаш я забрави.

— Никога не бих излязла на среща с теб, Марлин. Знаеш ли защо? Макар да изглеждаш доста добре, ти си мъртъв. Абсолютно мъртъв, и то от доста време.

— Ще ви задам същия въпрос, когато застанете на свидетелската скамейка, агент Шерлок — обади се адвокатът и сплете пръсти на корема. — Добре го казахте. И като си помисля, че почти забраних на Марлин да ви казва каквото и да било. Но продължавайте да говорите. Никой съд няма да осъди този нещастник. Та той не е в състояние да отговаря за постъпките…

Тя реши да не му обръща внимание. Остави химикалката и отпусна ръце върху масата — стара издраскана маса с петна. За миг се запита кога ли е била чистена за последен път.

— Виждал ли си ме някога преди, Марлин?

Гледаше я втренчено и на нея й се стори, че мъртвите му очи виждат как кръвта пулсира във вените й. Изпита странно чувство: все едно ставаше свидетел на това как той потапя ръце в кръвта й. Подскочи, но си наложи да си възвърне самоконтрола. Очите му я плашеха, но всъщност тя само си въобразяваше — постара се да мисли така — че той представлява нещо Бог знае какво. Вярно, беше чудовище, но именно тя го превръщаше в дявол. Е, нека я гледа. Нищо не може да й направи. Вече се опита, но тя победи. Не бива да го забравя.

— Виждал ли си ме, Марлин? Виждал ли си ме преди в Бостън?

Той бавно поклати глава.

— Не. А и да съм те виждал, може би, но на кого му пука? Продължавам да не те харесвам, нищо че си хубава. Ти си истинска кучка, Марти.

— Искам да ми кажеш нещо, Марлин.

— Ако реша.

— Когато беше в болницата, те помолих да изброиш жените, които си убил в Сан Франциско.

— Помня.

— Пропусна една — Белинда Мадиган. Защо? Защо я пропусна?

— Тя ругаеше ли?

— Не. И аз никога не съм ругала, Марлин. Защо не спомена името на Белинда Мадиган?

Той повдигна рамене и присви очи. Явно съзнаваше способността си да я подведе, защото контролира нещата и може да я води за носа, докато… Докато какво?

Виждал ли я бе преди? В Сан Франциско например? Знае ли коя е? Нещо не беше наред. Даваше си сметка, че си играе с нея, но не успяваше да се удържи. Той се ухили — имаше правилни бели зъби.

— Знаеш ли, понякога ми е трудно да си спомням всичко.

— Не е изключено баща ми да те е преследвал. Преди седем години беше помощник-прокурор в Сан Франциско. Името му е Корман Шерлок. Това ли е причината, Марлин?

— Чувал съм за баща ти — бил гаден негодник и преследвал до дупка, но никога не съм го срещал.

— Защо уби Белинда Мадиган?

Големият Джон скочи от стола. Сержантът го сграбчи за рамото, а пистолетът му изведнъж се озова в ръката му. Вратата на стаята за разпити се отвори и вътре нахлуха трима въоръжени.

Лейси бавно се изправи.

— Всичко е наред, господа. Господин Бълок просто се подразни малко. Нали, сър?

— Нямате право да му задавате подобни въпроси, агент Шерлок. Ако го направите отново, Марлин няма да произнесе нито дума повече. Това ще бъде последният разпит. Ясно ли е?

— Да.

Забеляза застаналия на прага Дилън. Изражението и погледът му бяха сурови. Бяха спорили, но накрая той отстъпи и се съгласи тя да се види насаме с Марлин. Сега Лейси разбираше, че той е доловил отчаянието й. В момента обаче не каза нищо. Само я гледаше. Тя му се усмихна, кимна му леко и отново седна.

— Ще внимавам с въпросите си, господин Бълок — увери го тя. — Седнете, ако обичате, сър. Моля се да не скочите отново. Не желая да ме застрелят по невнимание.

— Внимавайте как се държите, млада госпожице.

— Аз съм специален агент Шерлок — поправи го тя внимателно, възхищавайки се на тактиката му.

Не беше никак глупав. Сви рамене и като се настани на стола, скръсти ръце на гърдите.

Обърна се към Марлин — по време на инцидента не беше помръднал, нито беше проговорил.

— В клопка ли те вкарах, Марлин?

— Не знам какво имаш предвид, Марти. Знам само едно: трябваше да те накажа. Бог ме е изпратил да наказвам тези слаби същества, да ги пречистя и да ги направя отново пълноценни.

— Като ги умъртвяваш ли, Марлин?

— Не отговаряй, Марлин. Внимавайте, агент Шерлок.

— Защо не спомена името на Белинда Мадиган?

Той я дари с високомерна усмивка.

— Белинда коя? Не познавам никакви Белинди. Какво хубаво име. Старомодно. Тя каква ти е, Марти?

— Намираш ли прилика между нея и мен, Марлин?

— Не. Ти си много по-хубава. Винаги съм смятал…

Бълок се канеше да се намеси. Не разбираше какво точно става, но скоро щеше да се досети. Не беше глупав.

Лейси се облегна назад и си пое дълбоко дъх. Най-сетне Големият Джон попита:

— Коя е Белинда?

— Една от жените, които Марлин си е бил набелязал да пречисти. Станало е преди седем години. В Сан Франциско е пречистил седем жени. Седем бяха, нали, Марлин?

Той поклати глава.

— Не, не са седем. Никога не правя по седем. Тате винаги ми е казвал колко лошо число е седем — по-лошо дори от тринадесет. Винаги се смееше на хотели, в които няма тринадесети етаж. Казваше ми, че глупаците на четиринадесетия са всъщност на тринадесетия, но са прекалено смотани, за да го разберат. Не, никога не правя по седем, а по шест, както ми е казвал тате.

— Добре. И шестте ли жени, които пречисти в Сан Франциско, са ругали и обиждали съпрузите си?

Той кимна. Големият Джон не реагира и Лейси остана доволна.

— Излизал ли си с някоя от тях, Марлин? Ти си привлекателен тип. Не ти е било трудно да си уредиш среща с почти всяка жена, обзалагам се.

Той кимна отново.

— Жените си падат по мен — отбеляза той. — Твърдят, че съм страхотен любовник.

Тя едва не се задави.

— Излизал ли си с Белинда?

— Тя не беше от жените, които трябваше да пречистя. Казах ти го, Марти. Защо се интересуваш толкова много от нея?

— Харесва ми името. Необичайно е.

— На мен не ми харесва. Предпочитам твоето, Марти. Звучи малко момчешко. Едва не се насочих натам, знаеш ли? Някога си мислех, че Бог очаква от мен да пречиствам момченца, да ги поправям. Ако са се отклонили — да ги връщам в правия път. Но после разбрах грешката си — ставаше въпрос не за момченца, а момиченца. Жени, които са имали възможност да се оправят, но не са го сторили. Жени, които са се омъжили за добри мъже, а после са се обръщали срещу тях. Спях с тях, така да знаеш — нали трябваше да съм сигурен, че имам да се разправям именно с тях. И шестте мамеха съпрузите си, разправяха ми какви негодници били. Тогава вече не се съмнявах: ето, на тези ще им се наложи да влязат в лабиринта.

— Марлин — обади се Големият Джон, — млъкни.

— Да, да ги пречистя. Точно така. Ще ми се да бях ходил в колеж. Щях да науча и други хубави думи като пречиствам.

Тя слушаше внимателно. Запита се какво ли мисли Савидж.

— Когато дойдох в склада за дървен материал, не ме покани да излезем.

— Така е. Оказа се фатално. Преспах обаче с Хилъри. Беше страхотна. Страшно добре ми духаше. И представяш ли си? Докато я чуках, ми говореше мръсотии!

Реши да не му остава длъжна:

— Защо не се опита де ме чукаш, Марлин?

Видя го как трепна. Не се преструваше.

— Недей, Марти. В твоята уста звучи нелепо. Не говори по този начин, чуваш ли?

— Добре. Но защо се отказа да стигнеш до интимности с мен, Марлин?

Той сви рамене.

— Така нахълта, говореше онези приказки за съпруга си, не пестеше цинизмите. Какво ли не изтърси пред мен — въздъхна. — Но знаеш ли: малко бързах. Не разполагах с време да те поканя на среща, да разбера дали ще спиш с мен.

— Защо бързаше, Марлин?

— Защото Бог искаше да отида в Торонто. А не можех, преди да се погрижа за шест жени тук, в Бостън, Да, бързах. Съжалявам, Марти. Иска ли ти се да те бях любил?

— Не, Марлин. И ми е трудно да повярвам на думите ти. Няма информация да са те видели с някоя от жените в Сан Франциско. И тук, в Бостън никой не те е видял с Хилъри. Как си го обясняваш?

— Бях много предпазлив. След Денвър бях изключително внимателен — там не успях да свърша всичко, което трябваше. Само две жени, защото стана прекалено опасно. Бяха ме видели и с двете. Налагаше се да напусна. Тогава Бог ме спаси, но ме предупреди да се държа по-умно. Така се озовах в Сан Франциско. Всички жени оставаха във възторг от мистицизма, от тайните, които споделях с тях, от тъмните местенца, където ги водех. И всички много харесваха аромата ми: на прясно отрязани дървета… Било страхотно свежо. Всички ме намираха за опасен, но и за фантастичен. А две дори не се наложи да удрям по главите. Само ги попитах искат ли да си поиграем играта с лабиринта и те вече нямаха търпение да започнем. И на двете страшно им допадна. До малко преди края — когато им обясних какво искам да направя. В този момент май забравиха колко добър любовник съм.

— Марлин, по дяволите, млъкни!