Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (48)

Наследство

Ерагон остана на стола си в продължение на няколко минути, а после се изправи и отиде до ръба на зъберите Тел’наир, където се загледа над приличащата на развълнувано море гора, която се простираше триста метра по-надолу. С върха на ботуша си избута едно камъче от скалата и го проследи с поглед, докато то отскачаше по наклонената скала, преди да изчезне сред короните на дърветата.

Една клонка изпука, когато Сапфира се приближи зад гърба му. Тя приклекна до Ерагон — отблясъкът от люспите й го обагри със стотици трептящи снежинки от синя светлина — и се загледа в същата посока като него.

— Сърдиш ли ми се? — попита го накрая.

— Не, разбира се, че не. Разбирам, че не си можела да нарушиш клетвата си на древния език… Просто ми се иска Бром сам да ми беше казал това и да не бе сметнал за нужно да крие истината от мен.

Тя изви глава към него.

— А как се чувстваш, Ерагон?

— Знаеш не по-зле от мен.

— Преди няколко минути — да, но не и сега. Мислите ти са застинали и да надникна в ума ти е, като да гледам в езеро, което е толкова дълбоко, че не виждам дъното. Какво изпитваш, малки мой? Омраза? Щастие? Или нямаш чувства за споделяне?

— Изпитвам примирение — отвърна той и се обърна с лице към нея. — Не мога да променя факта кои са родителите ми. Приех това след Пламтящите равнини. Истината си е истина и никакво скърцане със зъби не може да я промени. Мисля… че съм щастлив, че Бром ми е баща. Но не съм сигурен… Твърде много е, за да го осмисля изведнъж.

— Може би онова, което трябва да ти дам, ще помогне. Искаш ли да видиш спомена, който Бром ти остави, или предпочиташ да изчакаш?

— Не, стига чакане — отвърна младежът. — Ако го отложим, може никога повече да не ти се отдаде възможност.

— Тогава затвори очи и ми позволи да ти покажа миналото.

Ерагон изпълни заръката и от Сапфира се понесе поток от усещания: гледки, звуци, миризми и още — всичко, което бе преживявала в мига на спомена.

Пред себе си той видя поляна в гора някъде сред хълмовете, издигащи се край западната страна на Гръбнака. Тревата беше гъста и тучна, а от сведените клони на високите, покрити с мъх, дървета се спускаше балдахин от лишеи. Заради дъждовете, идващи от океана, горите бяха много по-зелени и влажни от онези в долината Паланкар. През очите на Сапфира зеленото и червеното бяха по-приглушени, отколкото биха се видели на Ерагон, докато всички нюанси на синьото блестяха по-наситено. Миризмата на влажна почва и гнили дървета изпълваше въздуха.

А в средата на поляната лежеше паднало дърво и на него седеше Бром.

Качулката на робата на възрастния мъж бе свалена. В скута му лежеше Зар’рок. Покритата му с руни сопа бе подпряна на дънера. Пръстенът Арен блестеше на дясната му ръка.

Бром не помръдна дълго време, а после примижа към небето. Орловият му нос хвърляше дълга сянка върху лицето. Гласът му изхриптя и Ерагон се олюля, усещайки се на две места в един и същ момент.

— Слънцето неспирно изминава пътя си от хоризонт до хоризонт и дори луната го следва, а дните се изнизват, без да ги е грижа за живота на съществата, които стъпкват едно след друго. — Бром сведе очи и се вгледа право в Сапфира, а чрез нея — и в Ерагон. — Колкото и да се опитваме, никой не избягва смъртта вечно, дори елфите или духовете. Всеки го очаква някакъв край. Ако ме виждаш, Ерагон, значи моят край е дошъл, аз съм мъртъв и ти знаеш, че съм твой баща.

Бром извади лулата си от кожената кесия на колана, напълни я и я запали с едно промърморено „Бризингър“. Изпуфтя няколко пъти, за да я разпали, а после продължи да говори:

— Ако виждаш това, Ерагон, надявам се, че си в безопасност и щастлив, а Галбаторикс е мъртъв. Обаче осъзнавам, че това е малко вероятно, ако не за друго, то защото си Драконов Ездач, а един Ездач никога не може да почива, докато по земята има несправедливост.

Бром се изкикоти и поклати глава, при което брадата му се надипли като развълнувана вода.

— Ах, нямам време да кажа дори половината от онова, което искам. Ще стана два пъти по-стар, отколкото съм сега, преди да завърша. Така че, за да бъда кратък, ще приема, че Сапфира вече ти е казала как се запознахме с майка ти, как умря Селена и как аз се озовах в Карвахол. Иска ми се да можехме да водим този разговор лице в лице, Ерагон, и може би все пак ще го направим, и на Сапфира няма да й се наложи да споделя този спомен с теб, но се съмнявам. Годините ми натежават, Ерагон, и усещам как в крайниците ми пролазва студ, какъвто не бях изпитвал досега. Мисля, че е, защото зная, че сега е твой ред да поемеш щафетата. Има още много неща, които се надявам да постигна, но не за себе си, а само за теб, а ти ще надминеш всичко, което съм направил. Сигурен съм в това. Преди гробът ми да се затвори над мен обаче, исках да успея, поне веднъж, да те нарека свой син… Синко… През цялото време копнеех да ти разкрия кой съм. Достави ми неизмеримо удоволствие да те гледам как растеш, но изпитвах и ужасна мъка заради тайната, която криех в сърцето си.

Бром се засмя грубовато и дрезгаво.

— Е, не успях точно да те опазя от Империята, а? Ако все още се чудиш кой е отговорен за смъртта на Гароу, няма нужда да търсиш повече, защото ето го тук, пред теб. Виновна е моята глупост. Не трябваше изобщо да се връщам в Карвахол. И виж какво стана: Гароу е мъртъв, а ти си Драконов ездач. Предупреждавам те, Ерагон, внимавай в кого се влюбваш, защото съдбата има нездрав интерес към нашето семейство.

Бром захапа лулата си, дръпна няколко пъти и издуха тебеширенобял облак дим. Острата миризма подразни ноздрите на Сапфира.

— Съжалявам за много неща, но ти не си сред тях, Ерагон. Може от време на време да се държиш глупаво, като например, когато позволи на онези проклети ургали да избягат, но не си по-голям глупак, отколкото бях аз на твоите години. — Той кимна. — Всъщност си по-малък. Гордея се, че си мой син повече, отколкото някога ще разбереш. Никога не съм очаквал, че ще станеш Ездач като мен, нито исках подобно бъдеще за теб, но като те виждам със Сапфира, това ме кара да ликувам като петел, приветстващ слънцето.

Бром отново дръпна от лулата си.

— Осъзнавам, че вероятно си ядосан, задето запазих това в тайна от теб. Не мога да кажа, че бих се зарадвал да науча кой е баща ми по този начин. Обаче независимо дали ти харесва или не, ние с теб сме семейство. И тъй като не можах да ти дам грижите, които ти дължах като твой баща, ще ти дам онова, което мога: съвет. Мрази ме, ако искаш, но чуй какво имам да ти казвам, защото зная за какво говоря.

Старият мъж сграбчи дръжката на меча със свободната си ръка и вените по нея изпъкнаха. Намести лулата в едното ъгълче на устата си.

— Така. Съветът ми има два елемента. Каквото и да правиш, защитавай онези, за които те е грижа. Без тях животът е по-отвратителен, отколкото можеш да си представиш. Зная, че е очевиден факт, но това не го прави по-малко верен. Това е първата част от съвета ми. Що се отнася до останалото… Ако си имал късмета да убиеш Галбаторикс — или ако някой друг е успял да пререже гърлото на тоя предател, — тогава поздравления. Ако не, значи трябва да осъзнаеш, че кралят е твоят най-голям и ужасяващ враг. Докато той не умре, нито ти, нито Сапфира ще живеете в мир. Може да избягаш в най-далечния край на света, но ако не се присъединиш към Империята, един ден ще трябва да се изправиш срещу Галбаторикс. Съжалявам, Ерагон, но това е истината. Борил съм се с много магьосници и неколцина от Клетвопрестъпниците и досега винаги съм надвивал противниците си. — Бръчките по челото на Бром се задълбочиха. — Е, всички, освен един, но тогава не бях пораснал напълно. Както и да е, причината винаги да съм побеждавал е, че за разлика от повечето, използвах ума си. Аз не съм силен заклинател, нито ти си такъв, в сравнение с Галбаторикс, но когато опре до магьоснически дуел, интелектът е по-важен от силата. Пътят към победата над друг магьосник не е да се бориш сляпо с ума му. Не! За да постигнеш поражението му, трябва да разбереш как врагът ти мисли и как реагира на света около себе си. Тогава ще узнаеш слабото му място и къде да удариш. Номерът не е да измислиш магия, за която никой досега не се е сещал, а да откриеш такава, за която противникът не се е приготвил, и да го удариш с нея. Номерът е не да си проправиш път през защитите на ума му, а да се промъкнеш между или под тях. Никой не е всезнаещ, Ерагон. Помни това. Галбаторикс може да има огромна сила, но не е способен да предвиди всяка вероятност. Каквото и да правиш, трябва да запазиш пъргав ум. Не се обвързвай с една вяра, за да не изгубиш способността да виждаш всички варианти. Галбаторикс е луд и това го прави непредвидим, но и той има пропуски в мисленето си. Ако ги намериш, Ерагон, може би двамата със Сапфира ще го победите.

Бром извади лулата от устата си и лицето му стана мрачно.

— Надявам се да успеете. Най-огромното ми желание е двамата с нея да живеете дълъг и плодотворен живот, свободен от страха от Галбаторикс и Империята. Иска ми се да можех да ви защитя от всички опасности, които ви заплашват, но уви, това не е във възможностите ми. Мога единствено да ти дам съвет и да те напътствам както мога сега, докато още съм тук… Синко. Каквото и да стане с теб, знай, че те обичам, както те обичаше и майка ти. Дано звездите бдят над теб, Ерагон Бромсон.

Когато последните думи на стареца проехтяха в ума на Ездача, споменът избледня, оставяйки празна тъмнина след себе си. Младежът отвори очи и със смущение откри, че по бузите му капят сълзи. Той се засмя задавено и избърса очи с ръкава си.

— Бром наистина се е боял, че ще го намразя — каза и подсмръкна.

— Ще се оправиш ли? — попита Сапфира.

— Да — отвърна Ерагон и вдигна глава. — Всъщност мисля, че ще се оправя. Не ми харесват някои от нещата, които е направил Бром, но се гордея да го нарека свой баща и да нося името му. Той беше велик човек… Тъжно ми е обаче, че никога нямах възможността да говоря с който и да е от родителите ми, знаейки, че те са такива.

— Ти поне прекара известно време с Бром. Аз нямам този късмет: и двамата ми родители са умрели много преди да се излюпя. Най-близката ми среща с тях е чрез мъгливите спомени на Глаедр.

Ерагон постави ръка на врата й и те се утешиха взаимно, доколкото можеха. Застанали в края на зъберите Тел’наир, двамата гледаха към гората на елфите, ширнала се под тях.

Не след дълго Оромис излезе от колибата си, понесъл две купи със супа, и Ерагон, и Сапфира обърнаха гръб на зъберите, за да се върнат бавно до малката маса пред огромното туловище на Глаедр.