Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (24)

Съпруг и съпруга

Четири часа по-късно Ерагон седеше на билото на нисък хълм, осеян с жълти диви цветя.

Около хълма се простираше тучна поляна, която граничеше с река Джийт, бълбукаща на тридесетина метра вдясно от младежа. Небето бе сияйно и чисто, слънцето къпеше земята с меко сияние. Въздухът беше хладен и неподвижен и миришеше на свежест, сякаш току-що бе валяло.

Пред хълма се бяха събрали селяните от Карвахол, никой от които не беше пострадал по време на битката, а също и като че ли половината Варден. Мнозина от воините носеха дълги копия, увенчани със знамена във всякакви цветове. Множество коне, включително и Снежноплам, бяха завързани в другия край на поляната. Въпреки добронамерените усилия на Насуада, организацията на събирането бе отнела повече време от очакваното.

Вятърът разроши косата на Ерагон, която още бе мокра от банята, когато Сапфира прелетя над хората и се приземи до него, сгъвайки криле. Той се усмихна и я докосна по рамото.

— Малки мой.

При нормални обстоятелства Ездача щеше да бъде изнервен от перспективата да говори пред толкова много хора и да изпълнява такава важна и тържествена церемония, ала след битката всичко му се струваше нереално, сякаш не беше нищо повече от особено ярък сън.

В подножието на хълма стояха Насуада, Аря, Нархайм, Йормундур, Анджела, Елва и други важни личности. Крал Орин го нямаше, защото раните му се бяха оказали по-сериозни, отколкото изглеждаха на пръв поглед, и лечителите още се мъчеха над него в шатрата му. Първият министър на краля, Ървин, присъстваше на негово място.

Единствените ургали на церемонията бяха двамата от личната охрана на Насуада. Ерагон бе присъствал, когато тя покани Нар Гарцвог, и бе изпитал силно облекчение, защото вождът бе проявил здравия разум да откаже. Селяните никога не биха приели голяма група ургали на сватбата. Насуада и без това бе имала трудности да оправдае и присъствието на двамата си стражи.

Селяните и Варден се разделиха по средата сред шумолене на плат и оформиха дълга открита пътека от хълма до края на тълпата. После селяните започнаха да пеят древните сватбени песни от долината Паланкар. Старите и познати куплети говореха за цикъла на сезоните, за топлата земя, която всяка година раждаше новата реколта, за новородените животни през пролетта, за гнездата на червеношийките и рибите в реките, и за това, че съдбата на младите е да заменят старците. Един от заклинателите на Бльодгарм — елфическа магьосница със сребриста коса — извади малка златна арфа от кадифена кутия и започна да акомпанира на селяните със собствени ноти, като усложняваше простите теми на мелодиите и придаваше на познатата музика нов, интересен облик.

С бавни и равномерни стъпки Роран и Катрина се появиха от двете страни на тълпата в другия край на пътеката, обърнаха се към хълма и без да се докосват, започнаха да вървят към Ерагон. Братовчед му носеше нова туника, която бе взел назаем от един от Варден. Косата му бе сресана, брадата — подрязана, а ботушите му лъщяха от чистота. Лицето му светеше с неизразима радост. На Ерагон му изглеждаше много хубав и изискан. Ала не той, а Катрина привлече вниманието на Ездача. Роклята й бе светлосиня, както подхождаше на булка при първата й сватба, със семпла кройка, но с дантелен шлейф, който бе дълъг двадесет стъпки и го носеха две момичета. Върху бледия плат свободно спуснатите й къдрици блестяха като излъскана мед. В ръцете си носеше букет от диви цветя. Изглеждаше горда, спокойна и красива.

Ерагон чу ахвания от някои от жените, когато видяха шлейфа на булката. Реши да благодари на Насуада, че е накарала Ду Врангр Гата да ушият роклята на Катрина, защото бе сигурен, че именно тя е отговорна за подаръка.

На три крачки зад Роран вървеше Хорст. А на подобно разстояние зад Катрина крачеше Биргит, която внимаваше да не настъпи шлейфа.

Когато младоженците бяха преполовили пътя до хълма, два бели гълъба излетяха от върбите, растящи по брега на река Джийт. Птиците стискаха с крачетата си венец от жълти нарциси. Катрина забави ход и спря, когато те я приближиха. Гълъбите я обиколиха три пъти от север към изток, а след това се спуснаха и положиха венеца на главата й, преди да полетят обратно към реката.

— Ти ли направи това? — прошепна Ерагон на Аря.

Тя само се усмихна.

На върха на хълма Роран и Катрина застанаха неподвижни пред Ездача, докато чакаха селяните да привършат песните си. Когато последният рефрен заглъхна, Ерагон вдигна ръце и каза:

— Добре дошли на всички. Днес сме се събрали да отпразнуваме съюза между семействата на Роран Гароусон и Катрина, дъщеря на Измира. И двамата се ползват с добро име и доколкото знам, никой друг няма претенции към тях. Ако обаче случаят е различен или съществува друга причина те да не стъпват в брак, кажете възраженията си пред тези свидетели, за да отсъдим стойността им. — Ерагон изчака необходимото време, а после продължи: — Кой говори за Роран Гароусон?

Хорст пристъпи напред.

— Роран няма нито баща, нито чичо, така че аз, Хорст Острексон, ще говоря за него като за моя собствена кръв.

— А кой ще говори за Катрина, дъщеря на Измира?

Биргит пристъпи напред.

— Катрина няма нито майка, нито леля, така че аз, Биргит, дъщеря на Мардра, ще говоря за нея като за моя собствена кръв.

Въпреки вендетата й към Роран, традицията даваше на Биргит правото и отговорността да представлява Катрина, тъй като беше някогашна близка приятелка на майка й.

— Значи всичко е редно и почтено. Какво тогава носи Роран Гароусон в този брак, за да могат и той, и жена му да преуспеят?

— Носи името си — отвърна Хорст. — Носи своя чук. Носи силата на ръцете си. И носи обещанието за ферма в Карвахол, където и двамата да живеят в мир.

Сред тълпата настъпи удивено мълчание, когато хората осъзнаха какво прави Роран: той обявяваше по най-публичния и обвързващ възможен начин, че Империята няма да му попречи да се върне у дома с Катрина и да й даде живота, който би имала, ако не бе кървавата намеса на Галбаторикс. Роран залагаше честта си като мъж и съпруг за сриването на Империята.

— Приемаш ли това предложение, Биргит, дъщеря на Мардра? — попита Ерагон.

Биргит кимна.

— Да.

— А какво носи Катрина, дъщеря на Измира, в този брак, за да могат и тя, и мъжът й да преуспеят?

— Носи любовта и предаността си, с които ще служи на Роран Гароусон. Носи уменията си да поддържа дома. И носи зестра.

Изненадан, Ерагон видя как Биргит направи знак и двама мъже, които стояха до Насуада, се приближиха, понесли метално ковчеже помежду си. Биргит отвори закопчалката и вдигна капака, за да му покаже съдържанието. Той зяпна, когато видя вътре купчина бижута.

— Тя носи със себе си златна огърлица с диаманти, брошка от червен корал от Южното море и перлена мрежа за косата си. Носи пет пръстена от злато и кехлибар. Първият пръстен…

Докато Биргит ги описваше поотделно, тя вадеше всеки предмет от ковчежето, за да видят всички, че говори истината.

Удивен, Ездача хвърли поглед на Насуада и забеляза доволната й усмивка.

Когато Биргит приключи с изброяването и затвори и заключи ковчежето, Ерагон попита:

— Приемаш ли това предложение, Хорст Острексон?

— Да.

— Тогава семействата ви стават едно, както е по закона на земята. — После младият Ездач за пръв път се обърна директно към Роран и Катрина: — Онези, които говорят за вас, се съгласиха на условията на брака ви. Роран, удовлетворен ли си как Хорст Острексон се спазари от твое име?

— Да.

— Катрина, удовлетворена ли си как Биргит, дъщеря на Мардра, се спазари от твое име?

— Да.

— Роран Стронгхамър, син на Гароу, заклеваш ли се в името си и рода си, че ще защитаваш и ще се грижиш за Катрина, дъщеря на Измира, докато смъртта ви раздели?

— Аз, Роран Стронгхамър, син на Гароу, се заклевам в името си и рода си, че ще защитавам и ще се грижа за Катрина, дъщеря на Измира, докато смъртта ни раздели.

— Кълнеш ли се да пазиш честта й, да й бъдеш верен през предстоящите години и да се отнасяш към нея с уважение, достойнство и нежност?

— Кълна се да пазя честта й, да й бъда верен през предстоящите години и да се отнасям към нея с уважение, достойнство и нежност.

— А кълнеш ли се да й дадеш ключовете за дома си, какъвто и да е той, и за касата, където държиш парите си, още при изгрев-слънце на следващия ден, за да се грижи за делата ти както подобава на една съпруга?

Роран се закле и в това.

— Катрина, дъщеря на Измира, заклеваш ли се в името си и рода си, че ще слушаш и ще се грижиш за Роран Гароусон, докато смъртта ви раздели?

— Аз, Катрина, дъщеря на Измира, се заклевам в името си и рода си, че ще слушам и ще се грижа за Роран Гароусон, докато смъртта ни раздели.

— Кълнеш ли се да пазиш честта му, да му бъдеш вярна в предстоящите години, да носиш децата му, докато можеш, и да им бъдеш грижовна майка?

— Кълна се да пазя честта му, да му бъда вярна в предстоящите години, да нося децата му, докато мога, и да им бъда грижовна майка.

— А кълнеш ли се да поемеш контрола над богатствата и имота му и да се разпореждаш с тях отговорно, за да може той да се концентрира върху собствения си дълг?

Катрина се закле и в това.

Ерагон се усмихна, извади червена панделка от ръкава си и каза:

— Кръстосайте китки.

Роран и Катрина протегнаха съответно лявата и дясната си ръка и изпълниха заръката му. Той положи средата на панделката върху китките им, омота сатенената ивица три пъти и после завърза краищата на панделка.

— Според правото ми на Драконов ездач ви обявявам за съпруг и съпруга!

Тълпата избухна в радостни възгласи. Роран и Катрина се целунаха, а публиката удвои виковете си.

Сапфира сведе глава към сияещата двойка и когато Роран и Катрина се разделиха, докосна всеки от двамата по челото с върха на муцуната си.

— Живейте дълго и дано с всяка изминала година любовта ви става по-силна — каза тя.

Двамата се обърнаха към струпалото се множество и вдигнаха събраните си ръце към небето.

— Нека тържеството да започне! — обяви Роран.

Ерагон ги последва надолу по хълма и премина заедно с тях през стълпотворението от крещящи хора към двата стола, разположени начело на редицата маси. Там Роран и Катрина седнаха като краля и кралицата на сватбата.

После гостите се изредиха да им изкажат поздравленията си и да им дадат подаръците си. Ерагон беше първи. Усмивката му бе широка колкото тази на младоженците и той разтърси свободната ръка на Роран, а после сведе глава към Катрина.

— Благодаря ти, Ерагон — каза тя.

— Да, благодаря ти — добави Роран.

— Честта бе изцяло моя.

Той ги изгледа и двамата, а после избухна в силен смях.

— Какво? — попита братовчед му.

— Вие! Двамата сте щастливи като глупаци.

С блеснали очи, Катрина се засмя и прегърна Роран.

— Точно такива сме си!

Ездача стана сериозен и каза:

— Сигурно знаете какъв невероятен късмет имате да сте тук и двамата. Роран, ако не бе успял да събереш всички и да пропътуваш целия път до Пламтящите равнини, и ако Ра’зак бяха отвели теб, Катрина, до Уру’баен, никой от двама ви нямаше да…

— Да, но аз го сторих, а те не — прекъсна го Роран. — Нека не помрачаваме този ден с неприятни мисли за онова, което е можело да бъде.

— Не затова го споменах. — Ерагон погледна към редицата хора, които чакаха зад него, за да е сигурен, че никой от тях не е достатъчно близо, за да го чуе. — Ние и тримата сме врагове на Империята. И както днешният ден показа, не сме в безопасност дори сред Варден. Ако Галбаторикс може, той ще нанесе удар на всеки от нас, включително и на теб, Катрина, за да нарани другите. Затова направих тези за вас.

И Ездача извади от кесия на колана си два семпли златни пръстена, излъскани до блясък. Предната нощ ги бе оформил от последното златно топче, извлечено от земята. Подаде по-големия на Роран, а по-малкия — на Катрина.

Братовчед му обърна пръстена в ръката си и го огледа, а после го вдигна към небето и примижа към глифовете на древния език, гравирани на вътрешната му стена.

— Много са красиви, но как се очаква да ни защитават?

— Омагьосах ги да правят три неща — отвърна Ерагон. — Ако някога имате нужда от моята помощ или тази на Сапфира, завъртете пръстена веднъж на пръста си и кажете: „Помогни ми, Сенкоубиецо; помогни ми, Ярколюспеста“. Ние ще ви чуем и ще дойдем възможно най-бързо. Също така, ако някой от вас е близо до смъртта, пръстенът ви ще ни извести, както и теб, Роран, или теб, Катрина, в зависимост от това кой от двама ви е в беда. А докато пръстените докосват кожата ви, винаги ще знаете как да се намерите един друг, независимо колко надалече сте. — Той се поколеба и добави: — Надявам се да се съгласите да ги носите.

— Разбира се, че сме съгласни.

Гърдите на Роран се издуха и гласът му стана дрезгав.

— Благодаря ти — каза той. — Благодаря ти. Иска ми се да имахме тези пръстени, преди двамата да се разделим в Карвахол.

Тъй като и двамата имаха само по една свободна ръка, Катрина сложи пръстена на Роран на безименния пръст на дясната му ръка, а той — на безименния на нейната лява.

— Имам и още един подарък за вас — каза Ездача. После се обърна, изсвири с уста и помаха. Един коняр дотича през тълпата, повел Снежноплам за юздата. Той я подаде на Ерагон, поклони се и се отдръпна. — Роран, ще ти трябва добър жребец. Това е Снежноплам. Някога беше на Бром, после стана мой, а сега аз ти го давам.

Очите на братовчед му пробягаха по коня.

— Невероятен е.

— Най-добрият. Приемаш ли го?

— С радост.

Ездача привика отново коняря и върна Снежноплам на грижите му, а после го инструктира, че Роран е новият собственик на коня. Докато мъжът и жребецът се отдалечаваха, младежът погледна към хората на опашката, които също носеха подаръци за младоженците. Той се засмя.

— Вие двамата бяхте бедни тази сутрин, но до довечера ще сте богати. Ако със Сапфира не ни се удаде възможност да се установим някъде, ще дойдем да живеем с вас в огромния замък, който ще построите на децата си.

— Каквото и да построим, едва ли ще е достатъчно голямо за Сапфира, струва ми се — отвърна Роран.

— Но винаги ще сте добре дошли при нас — добави Катрина.

След като ги поздрави отново, Ерагон се разположи в края на масата и започна да се забавлява, като хвърля парчета печено пиле на Сапфира и гледа как тя ги улавя във въздуха. Остана там, докато Насуада не приключи разговора си с Роран и Катрина и не им подаде нещо малко, което младежът не можа да види. После я пресрещна, докато си тръгваше от празненството.

— Какво има, Ерагон? — попита тя. — Не мога да се бавя.

— Ти ли даде на Катрина роклята и зестрата й?

— Да. Не одобряваш ли?

— Благодарен съм ти, че си толкова щедра към семейството ми, но се чудя…

— Да?

— Варден не се ли нуждаят отчаяно от злато?

— Да, така е — отговори Насуада. — Но нуждата не е толкова голяма, колкото преди. Откакто планът ми за дантелата се задейства, а и след като победих в Изпитанието на Дългите ножове и бродещите племена ми се заклеха в абсолютна вярност и ми дадоха достъп до богатствата си, е по-малко вероятно да умрем от глад и по-вероятно да умрем, защото нямаме щитове или копия. — Устните й се изкривиха в лека усмивка. — Онова, което дадох на Катрина, е незначително в сравнение с огромните суми, които тази армия изисква, за да съществува. И не вярвам, че съм прахосала златото си. Всъщност мисля, че направих ценна покупка. Купих престиж и самоуважение за Катрина, а в добавка и благосклонността на Роран. Може и да съм излишно оптимистична, но подозирам, че верността му ще е много по-ценна от сто щита или сто копия.

— Винаги се опитваш да помогнеш на Варден, а? — възкликна Ерагон.

— Винаги. И ти трябва да го правиш. — Насуада понечи да си тръгне, а после се върна и каза: — По някое време преди залез ела в шатрата ми и ще посетим мъжете, които бяха ранени днес. Има мнозина, които не можем да излекуваме. Ще е добре да видят, че ни е грижа за тях и че оценяваме жертвата им.

Ездача кимна.

— Ще бъда там.

— Добре.

 

 

Изминаха часове; Ерагон се смееше и ядеше, и пиеше, и бъбреше със стари приятели. Медовината течеше като вода и сватбеното тържество ставаше все по-буйно. Мъжете разчистиха място между масите и започнаха да изпитват силата си един срещу друг в съревнования по борба и стрелба с лък, както и в битки с дървени сопи. Двама от елфите — мъж и жена — демонстрираха уменията си с меча, удивлявайки зрителите със скоростта и грацията на танцуващите си остриета. Дори Аря се съгласи да изпълни песен, от която по гръбнака на Ездача пробягаха тръпки.

През това време Роран и Катрина не казаха много, а предпочитаха да си седят и да се гледат един друг, сякаш без да виждат нищо друго около себе си.

Обаче когато долният край на оранжевото слънце докосна далечния хоризонт, Ерагон с нежелание се сбогува с празнуващите. Заедно със Сапфира той изостави шума от празненството зад гърба си и тръгна към шатрата на Насуада, дишайки дълбоко хладния вечерен въздух, за да прочисти главата си. Водачката на Варден го чакаше пред червената си командна шатра, а Нощните ястреби се бяха струпали наблизо. Без да продума, тя тръгна заедно с Ездача и дракона през лагера към палатките на лечителите, където лежаха ранените воини.

В продължение на повече от час Насуада и Ерагон останаха при мъжете, изгубили крайници или очи, или получили нелечимо възпаление по време на битката с Империята. Някои от воините бяха ранени тази сутрин. Други — както откри Ездача — още при битката в Пламтящите равнини и още не се бяха излекували, въпреки билките и магиите, приложени върху тях. Преди да тръгнат сред редиците легла, Насуада го предупреди да не се изморява още повече, опитвайки се да излекува всеки, когото срещне, но той не можа да се стърпи да не промърмори някоя дребна магия тук или там, за да облекчи нечия болка, да източи гнойта от рана, да поправи формата на счупена кост или да махне някой грозен белег.

Един от мъжете, които Ерагон срещна, бе изгубил левия си крак под коляното, както и два пръста на дясната си ръка. Брадата му бе къса и сива, а очите му бяха покрити с ивица черен плат. Когато Ездача го поздрави и го попита как е, войникът го сграбчи за лакътя с трите пръста на дясната си ръка и каза с дрезгав глас:

— А, Сенкоубиецо. Знаех, че ще дойдеш. Очаквам те, откак видях светлината.

— Какво искаш да кажеш?

— Светлината, която озари плътта на света. В една секунда видях всичко живо около мен — от най-големите до най-малките. Видях костите си, те блестяха под ръцете ми. Видях червеите в земята и гарваните в небесата, и бълхите в крилете на гарваните. Боговете ме докоснаха, Сенкоубиецо. Дадоха ми това видение нарочно. Видях те на бойното поле, и теб, и дракона ти, и вие бяхте като ярко слънце сред гора от слаби свещи. И видях брат ти, брат ти и неговия дракон, и те също бяха ярки като слънце.

Косъмчетата по врата на Ерагон настръхнаха, докато слушаше.

— Аз нямам брат.

Осакатеният воин се изкикоти.

— Не можеш да ме заблудиш, Сенкоубиецо. Зная всичко. Светът гори около мен и в огъня чувам шепотите на умовете и научавам неща от тези шепоти. Сега се криеш, но аз пак мога да те видя — мъж от жълт пламък с дванадесет звезди около кръста и друга звезда, по-ярка от останалите, на дясната си ръка.

Ездача притисна длан в колана на Белот Мъдрия, за да провери дали дванадесетте диаманта, пришити вътре, все още са скрити. Бяха.

— Чуй ме, Сенкоубиецо — прошепна мъжът и придърпа младежа към лицето си. — Видях брат ти и той пламтеше. Ала той не пламти като теб. О, не. Светлината от душата му блестеше през него, сякаш идва от другаде. Той, той беше дупка, празнота с формата на човек. И през тази празнота идваше блясъкът, който пламтеше. Разбираш ли? Други светеха чрез него.

— Къде бяха тези други? Видя ли и тях?

Воинът се поколеба.

— Можех да ги усетя наблизо, гневяха се на света, сякаш мразят всичко в него, но телата им бяха скрити от взора ми. Бяха там и не бяха там. Не мога да го обясня по-добре… Не искам да се приближавам до тези създания, Сенкоубиецо. Те не са хора, сигурен съм в това, и омразата им — тя бе като най-огромната гръмотевична буря, наблъскана в мъничка стъклена бутилка.

— И когато бутилката се строши… — промърмори Ерагон.

— Именно, Сенкоубиецо. Понякога се чудя дали Галбаторикс не е успял да улови самите богове и да ги направи свои роби, но после се смея и се наричам глупак.

— Чии богове обаче? Джуджешките? Онези на странстващите племена?

— Има ли значение, Сенкоубиецо? Богът си е бог, откъдето и да идва.

Ерагон изсумтя.

— Сигурно си прав.

Когато Ездача се отдалечи от леглото на воина, една лечителка го придърпа настрана.

— Простете му, милорд — каза тя. — Шокът от раните го е подлудил. Постоянно приказва за слънца, звезди и светлините, които твърди, че вижда. Понякога, изглежда, сякаш знае неща, които не би трябвало, но не се лъжете да му вярвате, сигурна съм, че ги научава от другите пациенти. Постоянно клюкарстват, знаете как е. Бедните, само това им е останало.

— Аз не съм лорд — отвърна Ерагон, — а той не е луд. Не съм сигурен какъв е, но има необичайна дарба. Ако се оправи или състоянието му се влоши, моля да информирате някой от Ду Врангр Гата.

Лечителката направи реверанс.

— Както желаеш, Сенкоубиецо. Извинявам се за грешката.

— Как е бил ранен?

— Един войник му отрязал пръстите, когато се опитал да спре меч с ръка. По-късно снаряд от имперските катапулти паднал на крака му и го смазал непоправимо. Трябваше да го ампутираме. Мъжете, които са били до него, казаха, че когато снарядът го ударил, веднага почнал да крещи за светлината, а когато го вдигнали, видели, че очите му са побелели изцяло. Дори зениците му ги няма.

— О. Благодаря за помощта.

 

 

Когато Ерагон и Насуада си тръгнаха от палатките на лечителите, беше паднал мрак. Водачката на Варден въздъхна и каза:

— Сега определено една халба медовина ще ми дойде добре.

Ездача кимна, загледан в краката си. Те се насочиха обратно към шатрата й и след известно време тя попита:

— За какво мислиш?

— Че живеем в странен свят и ще съм късметлия, ако някога разбера повече от една малка частица от него.

После й повтори разговора си с мъжа и тя го намери за също толкова интересен, колкото и той.

— Трябва да кажеш на Аря за това. Може да знае какво са тези „други“.

Разделиха се при нейната шатра. Насуада влезе вътре, за да приключи с четенето на един доклад, а Ерагон и Сапфира продължиха към палатката на Ездача. Там драконката се сви на земята и се приготви да спи, а младежът седна до нея и се загледа в звездите, докато пред очите му маршируваше парад от ранени войници.

Онова, което мнозина сред тях му бяха казали, не спираше да ехти в ума му:

— Бихме се за теб, Сенкоубиецо.