Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (20)

Златни дарове

Ерагон стоеше до Сапфира, на петдесетина крачки от алената шатра на Насуада. Доволен, че вече не е сред цялата неразбория около Елва, той се загледа в ясното синьо небе и разкърши рамене, вече изморен от събитията от деня. Сапфира възнамеряваше да отлети до река Джийт и да се изкъпе в дълбоката, бавнотечаща вода, ала неговите намерения не бяха толкова ясни. Все още трябваше да почисти бронята си, да се подготви за сватбата на Роран и Катрина, да посети Джеод, да си намери читав меч и да… Почеса се по брадичката.

— Колко време ще те няма? — попита я.

Сапфира разпери криле, готвейки се за полет.

— Няколко часа. Гладна съм. Като се измия, мисля да си уловя два или три от онези охранени елени, които хрупат трева на западния бряг на реката. Варден обаче са избили толкова много от тях, че може да се наложи да прелетя половината път към Гръбнака, преди да намеря нещо, което си струва улова.

— Не се отдалечавай твърде много — предупреди я той, — за да не се натъкнеш на войници на Империята.

— Няма, но ако налетя на самотна група войници… — Тя прокара език по зъбите си. — Ще се зарадвам на някоя бърза битка. Освен това хората са толкова по-вкусни от елените.

— Сапфира, не би го направила!

Очите й заблестяха.

— Може би да, а може би не. Зависи дали носят броня. Мразя да гриза през метал, а да вадя храната си от черупка е не по-малко досадно.

— Разбирам. — Той погледна към най-близкия елф — висока среброкоса жена. — Елфите няма да искат да летиш сама. Ще пуснеш ли двама от тях да яздят на гърба ти? Иначе ще е невъзможно да те догонят.

— Не и днес. Днес ще ловувам сама!

И с един мах на крилете тя се понесе към небето. Когато зави на запад към река Джийт, гласът й прозвуча в ума му, по-слаб отпреди заради разстоянието:

— Когато се върна, ще летим заедно, нали, Ерагон?

— Да, когато се върнеш, ще летим заедно, само двамата.

Удоволствието й при тези думи го накара да се усмихне, докато я гледаше как лети на запад.

Ерагон сведе очи и видя, че Бльодгарм тича към него, пъргав като горска котка. Елфът попита къде отива Сапфира и изглеждаше недоволен от отговора на младежа, но ако имаше възражения, ги запази за себе си.

„Добре — каза си Ездача, когато Бльодгарм се върна при другарите си. — Всичко по реда си“.

Той броди из лагера, докато не намери едно открито място, където тридесетина воини от Варден се упражняваха с голям асортимент от оръжия. За негово облекчение те бяха твърде заети с тренировките си, за да го забележат. Ерагон клекна и постави дясната си ръка на земята с дланта нагоре. Избра думите от древния език, които щяха да му трябват, и промърмори:

— Кулдр, риса лам йет ун малтинае унин бьолр.

Почвата до ръката му изглеждаше непроменена, въпреки че той усещаше как магията преминава през пръстта в радиус от стотици метри. Само пет секунди по-късно повърхността на земята започна да ври като котле с вода, оставено твърде дълго върху огъня, и се оцвети в яркожълто. Младежът бе научил от Оромис, че където и да отидеш, земята със сигурност ще съдържа нищожни частици от всеки елемент, и макар и да са твърде малки и разпръснати, за да бъдат изкопани с традиционните методи, един опитен магьосник би могъл с голямо усилие да ги извлече.

От средата на участъка с жълтата пръст бликна фонтан от блестящ прах, който се насочи към центъра на дланта на Ерагон. Там всяка светеща прашинка се сливаше със следващата, докато в ръката му не се събраха три топчета от чисто злато, всяко с размера на голям лешник.

— Лета — каза Ездача и освободи магията.

Седна на петите си и се подпря на земята, когато го заля вълна от умора. Главата му клюмна, клепачите му се спуснаха над очите и зрението му се замъгли. Поемайки си дълбоко дъх, той се възхити на огледално гладките топчета в ръката си, докато чакаше силата му да се възвърне. „Толкова са красиви — помисли си. — Ако само можех да го направя, когато живеехме в долината Паланкар… От друга страна, май ще е по-лесно златото просто да се изкопае. Откак спусках Слоун от върха на Хелгринд, не съм се уморявал толкова от едно заклинание“.

Той прибра златото и потегли отново през лагера. Намери готварска палатка и се наобядва солидно, което му бе необходимо след толкова изтощителни магии, а после се насочи към мястото, където живееха селяните от Карвахол. Когато се приближи, чу звънтенето на метал в метал. Любопитен, младежът се насочи по посока на шума.

Ерагон заобиколи три каруци, спрени в началото на алеята, и видя Хорст да стои в пролуката от девет метра между палатките, хванал единия край на стоманен прът, дълъг пет стъпки. Другият край бе огненочервен и лежеше върху огромна наковалня, поставена върху нисък и широк пън. От двете страни на наковалнята едрите синове на Хорст, Албрийч и Балдор, се редуваха да удрят стоманата с чукове, които въртяха над главите си в широки дъги. На няколко крачки зад наковалнята пламтеше импровизирана ковашка пещ.

Шумът от ударите на чуковете бе толкова силен, че Ездача остана на разстояние, докато Албрийч и Балдор не приключиха с разплескването на стоманата и Хорст не върна пръта в пещта. После ковачът махна с ръка и каза:

— Хей, Ерагон! — Вдигна пръст, за да възпре младежа, и извади запушалка от сплъстена вълна от лявото си ухо. — А, сега отново мога да чувам. Какво те води насам, Ерагон?

Докато говореше, синовете му хвърлиха още въглища в пещта и започнаха да подреждат клещите, чуковете, калъпите и другите сечива, които бяха разхвърляни на земята. И тримата мъже блестяха от пот.

— Исках да разбера каква е причината за тая дандания — отвърна Ездача. — Трябваше да предположа, че си ти. Никой друг не може да вдигне толкова много шум, колкото някой от Карвахол.

Хорст се засмя, а гъстата му заострена брада се вирна към небето, докато веселието му не утихна.

— Ах, това гъделичка гордостта ми, наистина. А ти не си ли живото доказателство?

— Всички сме такива — отвърна Ерагон. — Ти, аз, Роран, всички от Карвахол. Алагезия няма да бъде същата, когато повечето от нас си свършат работата. — Той посочи пещта и инструментите. — Защо си тук? Мислех, че всички ковачи са…

— Да, така е, Ерагон. Там са. Аз обаче убедих капитана, който управлява тази част от лагера, да ме остави да работя по-близо до нашата палатка. — Хорст подръпна края на брадата си. — Заради Илейн, нали разбираш. Тази бременност й създава проблеми и нищо чудно, като се има предвид през какво преминахме, за да стигнем дотук. Тя винаги е била крехка и сега се безпокоя, че… ами… — той се разтърси като мечка, която иска да махне бълхите от козината си. — Навярно ще можеш да я погледнеш, когато имаш възможност, и да видиш дали няма как да облекчиш малко болката й.

— Непременно — обеща Ездача.

Ковачът изсумтя удовлетворено, извади пръта наполовина от въглените, за да прецени цвета на стоманата. После го мушна обратно в центъра на огъня и извърна глава към Албрийч.

— Хайде, дай му малко въздух, де. Почти е готово. — Когато синът му започна да натиска кожения мях, Хорст се ухили на Ерагон. — Когато казах на Варден, че съм ковач, те бяха толкова щастливи, че човек би си помислил, че съм още един Драконов ездач. Защото нямат достатъчно ковачи. И ми дадоха всички сечива, които ми липсваха, включително тази наковалня. Като напуснахме Карвахол, направо плаках при мисълта, че няма да мога отново да се занимавам със занаята си. Не съм ковач на оръжия, но тук има достатъчно работа, за да ни държи заети тримата с Албрийч и Балдор през следващите петдесет години. Не се плаща много, но поне не сме разпънати на някоя машина за мъчения в занданите на Галбаторикс.

— А можеше и Ра’зак да кълват костите ни — отбеляза Балдор.

— Аха, и това. — Хорст даде знак на синовете си да хващат отново чуковете, а после, вдигайки запушалката към лявото си ухо, попита: — Има ли нещо, което да ти трябва, Ерагон? Стоманата е готова и не мога да я оставя повече в огъня, без да я отслабя.

— Знаеш ли къде е Гедрик?

— Гедрик? — Бръчките между веждите на Хорст се задълбочиха. — Би трябвало да тренира с меча и копието заедно с останалите ей натам, на около четиристотин метра оттук. — Ковачът посочи с палец.

Младият Ездач му благодари и тръгна в указаната посока. Звънтенето на метал в метал се поднови, ясно като звъна на камбана и остро и пронизително като стъклена игла, пронизваща въздуха. Ездача закри уши с ръце и се усмихна. Това, че Хорст е запазил силата на духа си и че въпреки загубата на богатството и дома си е все същият човек, който беше в Карвахол, го успокои. По някакъв начин стабилността и издръжливостта на ковача подновиха вярата на младежа, че ако успее да свали от власт Галбаторикс, всичко ще приключи добре и животът му, както и този на селяните от Карвахол, ще си възвърне поне подобие на нормалност.

Той скоро пристигна на поляната, където мъжете от селото се упражняваха с новите си оръжия. Гедрик беше там, както бе предположил Хорст, и тренираше с Фиск, Дармен и Морн. Само няколко думи, разменени с едноръкия ветеран, който наглеждаше тренировките, бяха достатъчни, за да бъде Гедрик освободен за кратко.

Кожарят дотича до Ерагон и застана пред него със сведен поглед. Той беше нисък и набит, с челюсти като на мастиф, гъсти вежди и дебели ръце, загрубели от разбъркването на вонящите казани, в които обработваше кожите си. Въпреки че далеч не бе красив, Ерагон знаеше, че Гедрик е честен и добър човек.

— Какво мога да направя за теб, Сенкоубиецо? — смотолеви кожарят.

— Вече си го направил. И дойдох да ти благодаря и да ти се отплатя.

— Аз? Как съм ти помогнал, Сенкоубиецо? — Говореше бавно и внимателно, сякаш се боеше, че Ездача му е подготвил някакъв капан.

— Скоро след като избягах от Карвахол, си открил, че някой е откраднал три биволски кожи, съхнещи в бараката до казаните. Прав ли съм?

Лицето на Гедрик потъмня от смущение и той подритна прахта с крак.

— А, ами да, но аз не я заключвах оная барака. Всеки би могъл да се промъкне и да отнесе кожите. А и предвид всичко, което се случи след това, не мисля, че това е много важно. Аз унищожих по-голямата част от запасите си, когато потеглихме в Гръбнака, за да попреча на Империята и онези гнусни Ра’зак да вземат нещо, което може да им свърши работа. Който и да е взел ония кожи, ми е спестил работата да унищожа три повече. Така че миналото е минало, мисля си.

— Може би — отвърна Ерагон. — Но честта ми ме задължава да ти кажа, че именно аз ги откраднах.

Тогава Гедрик срещна очите му и го погледна, все едно е обикновен човек — без страх, възхищение или незаслужено уважение, сякаш кожарят бе променил преценката си за младежа.

— Откраднах ги и не се гордея с това, но ми трябваха. Без тях се съмнявам, че щях да оцелея достатъчно дълго, за да стигна при елфите в Ду Велденварден. Винаги съм предпочитал да мисля, че съм ги взел назаем, но истината е, че ги откраднах, защото нямах намерение да ги връщам. Така че приеми извиненията ми. И тъй като си ги запазвам — или поне каквото е останало от тях, — ми се струва редно да ги платя.

Ездача извади от колана си едно от златните топчета — твърдо, кръгло и топло от допира с кожата му — и го подаде на Гедрик.

Кожарят се взря в блестящата метална перла, стиснал здраво масивните си челюсти, а бръчките около тънките му устни бяха извити в сурова гримаса. Той не обиди Ерагон, като претегли златото в ръката си, нито като го захапа, но когато заговори, каза:

— Не мога да приема това, Ерагон. Аз бях добър майстор, но кожите, които обработвах, не струваха толкова много. Твоята щедрост ти прави чест, но ще ми е неудобно да задържа това злато. Имам чувството, че не съм го заслужил.

Ездача не се изненада.

— Не би отказал на друг човек правото да се пазари за честна цена, нали?

— Не.

— Добре. Тогава не можеш да го откажеш и на мен. Повечето хора се пазарят да свалят цената. В този случай съм преценил да наддам, но при все това ще го правя толкова яростно, все едно искам да си спестя няколко монети. За мен кожите струват всеки грам от това злато и няма да платя и петак по-малко, дори ако държеше нож пред гърлото ми.

Дебелите пръсти на Гедрик се затвориха около златното топче.

— Щом настояваш, няма да бъда такъв глупак, че да ти откажа. Никой не може да каже, че Гедрик Оственсон е позволил на добрия късмет да го подмине, защото е бил твърде зает да твърди, че е недостоен. Благодаря ти, Сенкоубиецо. — Той прибра топчето в кесията на колана си, като преди това го уви в парче вълнен плат, за да не се издраска. — Гароу се е справил добре с теб, Ерагон. И с теб, и с Роран. Може да е бил кисел като оцет и твърд и сух като зимна жълта ряпа, но ви отгледа добре. Мисля, че щеше да се гордее с вас.

Неочаквано вълнение изпълни младежа.

Гедрик понечи да се върне при другите селяни, но спря.

— Ако мога да попитам, Ерагон, защо тези кожи струват толкова много за теб? За какво ги използва?

Ездача се засмя.

— За какво съм ги използвал? Ами с помощта на Бром направих седло за Сапфира. Тя не го носи толкова често, колкото преди — не и след като елфите ни дадоха истинско драконово седло, — но то ни послужи много добре през множество битки и дори в битката за Фардън Дур.

Гедрик повдигна удивено вежди, разкривайки бледата кожа на лицето си, обикновено скрита под дълбоките гънки. Като пукнатина в сивкав гранит, челюстта му се разтвори в широка усмивка, която изцяло измени лицето му.

— Седло! — ахна той. — Представи си само, аз съм обработил кожата за седлото на Ездач! И при това без дори да подозирам, докато съм го правил! Не, не Ездач, а Ездача. Онзи, който накрая ще победи самия черен тиранин! Ако само баща ми можеше да ме види сега!

Той подрипна и затанцува импровизирана жига. Все така ухилен, Гедрик се поклони на Ерагон и се втурна обратно към мястото си сред селяните, където започна да разказва новата си история на всички, които можеха да го чуят.

Нетърпелив да се измъкне, преди другите да се спуснат към него, младият Ездач се прокрадна между редиците палатки, доволен от постигнатото. „Може и да ми отнема известно време — помисли той, — но винаги си плащам дълговете“.

Не след дълго пристигна при друга палатка, близо до източния край на лагера. Почука на подпората между двете покривала на входа.

С рязък звук едното от тях се отмести, разкривайки жената на Джеод, Хелън. Тя го изгледа студено.

— Дошъл си да говориш с него, предполагам.

— Ако е тук. — Което Ерагон прекрасно знаеше, че е така, защото усещаше ума на Джеод също толкова ясно, колкото и този на съпругата му.

За момент му се стори, че Хелън може да отрече присъствието на съпруга си, но после тя сви рамене и се отдръпна.

— Ами по-добре влизай тогава.

Ездача откри Джеод да седи на една табуретка и да гледа в купчина свитъци, книги и отделни листове, които бяха струпани върху дюшека на едно походно легло. Тънък кичур коса висеше пред челото му, повтаряйки извивката на белега, който се спускаше от скалпа до лявото му слепоочие.

— Ерагон! — извика мъжът, като го видя, а бръчките по челото му се изгладиха. — Добре дошъл, добре дошъл! — Той разтърси ръката на младежа и му предложи стола. — Ето, аз ще седна на ръба на леглото. Не, моля те, ти си ни гост. Искаш ли нещо за хапване или за пиене? Насуада ни дава малко повече дажби, отколкото на останалите, тъй че не се въздържай от страх, че ще гладуваме заради теб. Е, това е бедна почерпка в сравнение с храната, която ти сервирахме в Теирм, но пък никой не може да воюва и да очаква да се храни добре, дори и един крал.

— Една чаша чай би ми дошла добре — каза Ездача.

— Значи чай и бисквити. — Джеод погледна към Хелън.

Тя грабна чайника от земята, подпря го на хълбока си, намести чучура на един мях с вода в гърлото му и стисна мяха. Водната струя изгърмоля глухо, удряйки се в дъното на чайника. Жената притисна с пръсти гърлото на мяха, за да намали силата на струята. Остана така, с разсеяния поглед на човек, който изпълнява неприятна задача, докато водните капки барабаняха дразнещо във вътрешността на съда.

На лицето на Джеод разцъфна извинителна усмивка. Загледа се в листа хартия до коляното си, докато чакаше Хелън да свърши.

Това отне цели три минути.

Когато най-накрая напълни чайника, жената закачи спадналия мях на една кука на централната подпора на палатката и излезе бързо навън.

Ерагон повдигна въпросително вежди.

Джеод разпери ръце.

— Позицията ми във Варден не е толкова значителна, колкото тя се е надявала, и сега ме вини за това. Съгласи се да избяга от Теирм с мен, разчитайки, както подозирам, че Насуада ще ме издигне до вътрешния кръг на съветниците си или ще ми даде земи и богатства, достойни за лорд, или някаква друга огромна награда за помощта ми в кражбата на яйцето на Сапфира преди толкова много години. Тя не е очаквала лишен от блясък живот на редови воин: да спи в палатка, да готви, да си пере сама дрехите и така нататък. Не че богатството и високото положение са единствените й интереси, но трябва да разбереш, че тя е родена в едно от най-богатите търговски семейства в Теирм, а през по-голямата част от брака ни аз също имах големи успехи в собствените си начинания. Хелън не е свикнала на лишения като тези и все още не се е примирила с тях. — Раменете му се вдигнаха и спуснаха леко. — Аз лично се надявах, че това приключение — ако изобщо заслужава това романтично название — ще затвори пукнатините, които се отвориха в отношенията ни през последните години, но както обикновено нищо не е толкова просто, колкото изглежда.

— А ти смяташ ли, че Варден би трябвало да ти оказват по-голяма почит? — попита Ерагон.

— Аз лично, не. Но заради Хелън… — Джеод се поколеба. — Искам да е щастлива. Моята собствена награда беше в това да се измъкна жив от Гил’еад, когато двамата с Бром бяхме нападнати от Морзан, дракона и войниците му; в удовлетворението да зная, че съм помогнал да се нанесе сериозен удар на Галбаторикс; в това, че успях да се върна към предишния си живот и все пак да продължа да помагам на каузата на Варден; и в женитбата ми с Хелън. Това са моите награди и съм повече от доволен от тях. Каквито и съмнения да съм имал, те изчезнаха в мига, в който видях как Сапфира излетя от пушека в Пламтящите равнини. Обаче не зная какво да направя за жена ми. Но аз се отплеснах. Това не са твои проблеми и не бива да ги стоварвам върху теб.

Ездача докосна един свитък с показалеца си.

— Кажи ми тогава защо са ти всички тези хартии? Да не си станал преписвач?

Това, изглежда, развесели Джеод.

— Не бих казал, макар че работата често е не по-малко досадна. Тъй като не друг, а аз открих скрития проход към замъка на Галбаторикс в Уру’баен, а и успях да взема със себе си някои от редките книги от библиотеката ми в Теирм, Насуада ми възложи да търся подобни слаби пунктове в другите градове на Империята. Ако мога да открия някъде да се споменава за тунел, който води под стените на Драс-Леона, например, това може да ни спести много кръвопролития.

— Къде търсиш?

— Навсякъде, където мога. — Джеод отметна кичура коса от челото си. — В исторически трудове, митове, легенди, поеми, песни, религиозни текстове; в писанията на Ездачи, магьосници, пътешественици, безумци, малко известни владетели, най-различни пълководци… всички, които биха могли да знаят за скрита врата или таен механизъм, или нещо от този род, което може да ни е от полза. Количеството материали, които трябва да прегледам, е колосално, защото всички градове са били построени преди стотици години, а някои дори предхождат пристигането на хората в Алагезия.

— Има ли изобщо вероятност да намериш нещо?

— Не, по-скоро не. Никога няма вероятност да успееш, когато се ровиш в тайните на миналото. Но все пак може и да открия нещо, ако имам достатъчно време. Не се съмнявам, че онова, което търся, съществува във всеки от градовете; твърде са стари, за да нямат тайни пътища, водещи във и извън стените им. Друг е въпросът обаче дали съществуват записки за тях и дали ние притежаваме тези записки. Хората, които знаят за скритите входове и други подобни, обикновено искат да пазят тази информация за себе си. — Джеод сграбчи няколко свитъка, поставени на леглото до него, и ги приближи до лицето си, а после изсумтя и ги захвърли. — Опитвам се да разгадая гатанки, измислени от хора, които не са искали те да бъдат разгадани.

Двамата с Ерагон продължиха да говорят за други, по-маловажни неща, докато Хелън не се върна, понесла три чаши с горещ чай от червена детелина, от които се вдигаше пара. Докато приемаше чашата от нея, младежът забеляза, че гневът й отпреди малко сякаш е намалял, и се зачуди дали не е слушала отвън и не е чула онова, което Джеод бе казал за нея. Тя подаде чашата на съпруга си, а после извади отнякъде зад Ерагон тенекиена чиния с бисквити и гърненце с мед. След това се оттегли на няколко крачки и се облегна на централната подпора, докато духаше чая в собствената си чаша.

Както беше учтиво, Джеод изчака, докато гостът не си взе бисквита от чинията, преди да попита:

— На какво дължа удоволствието от компанията ти, Ерагон? Освен ако не греша, това едва ли е случайно посещение.

Ездача отпи от чая си.

— След битката в Пламтящите равнини обещах, че ще ти кажа как е умрял Бром. Затова съм дошъл.

Бузите на мъжа срещу него посивяха.

— О!

— Няма да го направя, ако не искаш — изтъкна бързо младежът.

Джеод поклати глава с усилие.

— Не, искам да зная. Просто ме свари неподготвен.

Тъй като той не помоли Хелън да излезе, Ерагон не бе сигурен дали да продължи, ала после реши, че няма значение дали съпругата на Джеод, или който и да е друг, ще чуе историята му. Бавно и с добре обмислени думи, той започна да разказва събитията, случили се, след като двамата с Бром напуснаха дома на Джеод. Описа първия им сблъсък с групата ургали, търсенето им на Ра’зак в Драс-Леона, как изчадията им бяха направили засада извън града и как едно от тях бе пронизало Бром, докато двете чудовища бягаха от атакуващия Муртаг.

Гърлото на Ездача се сви, докато говореше за последните часове на Бром, за хладната пещера, където бе лежал, за чувството на безпомощност, което бе обзело младежа, докато гледаше как приятелят му гасне; за миризмата на смърт, изпълнила сухия въздух, за последните думи на Бром, за гробницата, която Ерагон му бе издигнал с магия, и за това как Сапфира я бе превърнала в чист диамант.

— Ако само знаех тогава онова, което зная сега — каза той, — щях да го спася. Вместо това…

Неспособен да изтръгне думите през свитото си гърло, той избърса очи и отпи от чая си. Искаше му се да пие нещо по-силно.

Джеод въздъхна.

— И така приключи животът на Бром. Уви, ние всички сме много по-зле без него. Ако обаче можеше да избере начина, по който да умре, мисля, че би избрал точно този — да намери смъртта си в служба на Варден, защитавайки последния свободен Драконов ездач.

— Ти знаеше ли, че и той самият е бил такъв?

Мъжът кимна утвърдително.

— Варден ми казаха, преди да го срещна.

— Изглеждаше като човек, който разкрива малко за себе си — отбеляза Хелън.

Джеод и Ерагон се засмяха.

— Такъв си беше — каза Джеод. — Все още не съм се възстановил от шока, когато ви видях двамата с него на вратата ми, Ерагон. Бром никога не издаваше намеренията си, но докато пътувахме заедно, станахме близки приятели и не мога да разбера защо ме накара да вярвам, че е мъртъв през всичките тези шестнадесет или седемнадесет години. Твърде дълго. И нещо повече — тъй като именно Бром донесе яйцето на Сапфира на Варден, след като уби Морзан в Гил’еад, бунтовниците не можеха да ми кажат, че го имат, без да разкрият, че той е още жив. Така че прекарах почти две десетилетия, убеден, че единственото велико приключение в живота ми е приключило с провал и че в резултат сме изгубили единствената ни надежда да се сдобием с Драконов ездач, който да ни помогне да отхвърлим Галбаторикс. А това не беше леко бреме, уверявам те…

Джеод потърка с ръка челото си.

— Когато отворих входната врата и осъзнах кого виждам, си помислих, че призраците на миналото са дошли да ме тормозят. Бром каза, че се е криел, за да е сигурен, че все още ще е жив да обучи новия Ездач, когато той или тя най-накрая се появи, ала обяснението му никога не ме удовлетвори изцяло. Защо му трябваше да се крие от почти всички, които познава и обича? От какво се боеше? Какво защитаваше?

Той потърка с пръст дръжката на чашата си.

— Не мога да го докажа, но ми се струва, че Бром е открил нещо в Гил’еад, докато се е биел с Морзан и дракона му, нещо толкова колосално, че го е принудило да изостави всичко, което съставляваше живота му дотогава. Признавам, че това е по-скоро измишльотина, но не мога да си обясня действията му по друг начин, освен ако не приема, че е научил нещо, което не е споделил с никое живо същество.

Джеод отново въздъхна и прокара ръка през дългото си лице.

— След толкова години надалеч един от друг, се надявах, че двамата с Бром навярно ще можем да яздим отново заедно, но изглежда, съдбата е имала друго намерение. А после да го изгубя за втори път едва няколко седмици, след като бях научил, че е жив — светът си направи жестока шега с мен.

Хелън мина край Ерагон и застана до мъжа си, слагайки ръка на рамото му. Той й се усмихна тъжно и я прегърна през кръста.

— Радвам се, че двамата със Сапфира сте дарили Бром с гробница, на която дори джуджешки крал би завидял. Той заслужаваше това и дори повече за всичко, което стори за Алагезия. Въпреки че щом хората открият гроба, имам ужасното подозрение, че няма да се поколебаят да го разрушат заради диамантите.

— Ако го направят, ще съжаляват — промърмори Ездача, решен при първа възможност да се върне на мястото, за да постави защити около гробницата, които да я предпазят от плячкосване. — Освен това ще са твърде заети да търсят златните лилии, за да безпокоят Бром.

— Моля?

— Нищо. Не е важно. — Тримата отпиха от чая си. Хелън загриза една бисквита. После Ерагон попита: — Срещал си Морзан, нали?

— Не по особено дружески поводи, но да, срещал съм го.

— Какъв беше той?

— Като човек? Наистина не мога да кажа, макар и да съм добре запознат с историите за зверствата му. Всеки път, когато пътищата ни с Бром се пресечаха с неговия, той се опитваше да ни убие. Или по-точно да ни залови, измъчва и после да ни убие, а нито едно от тези неща не води до създаването на близки отношения. — Младият Ездач бе твърде напрегнат, за да отвърне на хумора му. Джеод се размърда на леглото. — Като воин Морзан вдъхваше ужас. Прекарахме много време в това да бягаме от него, ако си спомням добре… от него и дракона му, де. Малко неща са по-ужасяващи от това да те преследва разярен дракон.

— Как изглеждаше?

— Изглеждаш необичайно заинтересуван от него.

Ерагон примигна.

— Любопитен съм. Той е бил последният загинал Клетвопрестъпник и именно Бром го е убил. А сега синът му е мой смъртен враг.

— Чакай да помисля тогава — каза Джеод. — Беше висок, имаше широки рамене, косата му бе тъмна като гарванови пера и очите му бяха с различен цвят. Едното беше синьо, а другото — черно. Не носеше брада и върхът на един от пръстите му липсваше; не помня вече кой. Беше красив по един жесток и надменен начин, а когато говореше, ставаше наистина чаровен. Бронята му винаги бе излъскана до блясък, независимо дали беше плетена или с цял нагръдник, сякаш не се боеше, че враговете му ще го забележат, какъвто, подозирам, е бил случаят. Когато се смееше, звучеше, все едно го боли.

— Ами жена му Селена? Срещал ли си и нея?

Джеод се засмя.

— Ако бях, нямаше да съм тук днес. Морзан може и да беше страховит воин, могъщ магьосник, убиец и предател, ала именно неговата жена всяваше ужас у хората. Той я използваше само за мисии, които бяха толкова отвратителни, трудни или тайни, че никой друг не би се съгласил да ги поеме. Наричаха я неговата Черна ръка и присъствието й винаги означаваше непосредствена смърт, мъчения, предателство или някой друг ужас. — На Ерагон почна да му се гади, докато слушаше подобно описание на майка си. — Селена бе абсолютно безскрупулна, лишена от милост и състрадание. Говореше се, че когато помолила Морзан да постъпи на служба при него, той я изпитал, като я научил на думата лечение на древния език — защото тя беше заклинател, а не само воин — и я изправил срещу дванадесет от най-силните си войници.

— Как ги е победила?

— Излекувала ги от страха и омразата им, от всички неща, които тласкат човек към убийство. А после, докато те стояли и се хилели един на друг като видиотени овце, отишла при тях и им прерязала гърлата… Добре ли си, Ерагон? Блед си като труп.

— Добре съм. Какво друго си спомняш?

Джеод потупа с пръст чашата си.

— Много малко за Селена. Тя винаги е представлявала загадка. Никой, освен Морзан, не знаеше истинското й име. Стана известно броени месеци преди да умре. Хората я познаваха единствено като Черната ръка; а Черната ръка, която съществува в момента — групата шпиони, убийци и магьосници, които извършват по-сенчестите задачи на Галбаторикс, — е просто неговият опит да пресъздаде полезността на Селена за Морзан. Дори сред Варден само шепа хора знаеха името й и повечето от тях сега гният в гроба. Доколкото си спомням, именно Бром разкри истинската й самоличност. Преди да отида при Варден с информацията за тайния проход в замъка Илиреа — който елфите са построили преди хилядолетия и който Галбаторикс е разширил, за да създаде Черната цитадела, от която владее Уру’баен, — та преди да ида при тях, Бром бе прекарал много време в шпиониране на имението на Морзан с надеждата, че ще разкрие някоя негова неподозирана слабост… Мисля, че той успя дори да влезе вътре, представяйки се за прислужник. Тогава именно е научил всичко за Селена. И все пак така и не разбрахме защо е била привързана към Морзан. Може би го е обичала. При всички положения му бе напълно предана, направо до смърт. Скоро след като Бром уби Морзан, до Варден достигна слух, че я е повалила болест. Сякаш тя бе обучен ястреб, който е бил толкова привързан към своя господар, че не е можел да живее без него.

„Не му е била изцяло предана — помисли си Ерагон. — Опълчила се е на Морзан, когато се е стигнало до мен, въпреки че това е коствало живота й. Ако само бе спасила и Муртаг“. Що се отнася до описанието на Джеод на нейните престъпления, Ездача предпочете да вярва, че Клетвопрестъпникът е покварил изначално добрата природа на Селена. Заради собствения си здрав разум той просто не можеше да приеме, че и двамата му родители са били злодеи.

— Тя го е обичала — каза младежът, загледан в мътната течност на дъното на чашата си. — В началото го е обичала; може би не толкова много в по-късните години. Муртаг е неин син.

Джеод повдигна вежда.

— Нима? От самия Муртаг ли го знаеш? — Ерагон кимна. — Е, това обяснява някои въпроси, които имах. Майка на Муртаг… Изненадан съм, че Бром не е разкрил конкретно тази тайна.

— Морзан е направил всичко по силите си да скрие съществуването на Муртаг, дори и от другите Клетвопрестъпници.

— Като се има предвид историята на тези жадни за власт предателски псета, вероятно е спасил живота му. Много жалко.

Помежду им се възцари тишина като срамежливо животно, готово да побегне при най-лекото движение. Ездача продължи да се взира в чашата си. Тормозеха го цял куп въпроси, ала си даваше сметка, че Джеод не може да им отговори и е много вероятно никой друг да не може: Защо Бром се бе скрил в Карвахол? За да надзирава Ерагон — сина на най-омразния си враг? Нима това — да му даде Зар’рок, меча на баща му — е било някаква жестока шега? И защо Бром не му бе казал истината за родителите му? Младежът стисна чашата си и без да иска, строши глината.

Тримата се стреснаха при неочаквания звук.

— Нека ти помогна с това — каза Хелън и скочи да попива туниката му с един парцал.

Младият Ездач се извини смутено няколко пъти, на което и двамата съпрузи отговориха с уверения, че е дреболия и да не се безпокои.

Докато Хелън събираше керамичните парченца, Джеод започна да рови сред книгите, свитъците и листовете, покриващи леглото му.

— Ах, почти бях забравил. Имам нещо за теб, Ерагон, което може да ти бъде полезно. Само ако мога да го намеря… — и с доволно възклицание се изправи и размаха книга, която после подаде на младежа.

Това беше Домиа абр Вирда, Владичеството на Съдбата — събрана история на Алагезия, писана от монаха Хеслант. Ерагон я бе видял за пръв път в библиотеката на Джеод в Теирм. Не очакваше, че отново ще има шанса да я разгледа. Наслаждавайки се на усещането, той прокара ръцете си по гравираната кожа на предната корица, която бе излъскана с годините, а после отвори книгата и се възхити на стройните редове с руни, изписани с яркочервено мастило. Възхитен от обема на знанието, което държеше в ръцете си, младежът попита:

— Искаш да ми я дадеш?

— Да — потвърди Джеод. После се отдръпна от пътя на Хелън, която се наведе да извади парче от чашата изпод леглото. — Мисля, че може да ти е от полза. Ти участваш в исторически събития, Ерагон, а корените на трудностите, които срещаш, лежат в събития отпреди десетилетия, векове и дори хилядолетия. Ако бях на твое място, щях да уча при всяка възможност уроците, които ни е давала историята, защото те може да ти помогнат за разрешаване на проблемите от днешния ден. В собствения ми живот четенето за миналото често ми е давало смелостта и проникновението да избера правилния път.

Ездача копнееше да приеме подаръка, но се поколеба.

— Бром каза, че Домиа абр Вирда е най-ценната вещ в дома ти. И също така много рядка… Освен това какво ще стане с работата ти? Не се ли нуждаеш от нея за изследванията си?

— Домиа абр Вирда е ценна и рядка — отвърна Джеод, — ала само в Империята, където Галбаторикс изгаря всеки екземпляр, който намери, и обесва злощастните му притежатели. Тук в лагера придворните на крал Орин вече ми предложиха шест екземпляра, а това място трудно може да се нарече център на знанието. И все пак не се разделям с нея с лека ръка и ти я давам само защото ще я използваш по-добре от мен. Книгите трябва да отиват там, където са най-ценени, а не да стоят непрочетени и да събират прах на някой забравен рафт, не си ли съгласен?

— Съгласен съм. — Ерагон затвори Домиа абр Вирда и отново проследи с пръсти красивите линии по корицата, удивен от формите, които бяха гравирани в кожата. — Благодаря ти. Ще я ценя, докато ми принадлежи.

Джеод сведе глава и се облегна на стената на палатката, привидно удовлетворен. Ездача обърна книгата на една страна и огледа буквите по страничната корица.

— Какъв монах е бил Хеслант?

— Принадлежал е към малка, тайна секта, наречена Аркана, възникнала в местността до Куаста. Орденът им, който е оцелял в продължение на петстотин години, вярва, че всяко знание е свещено. — Лека усмивка придаде на чертите на Джеод мистериозна отсянка. — Посветили са се на събирането на всяко късче информация в света, за да го запазят за времето, когато смятат, че някаква катастрофа ще унищожи всички цивилизации в Алагезия.

— Струва ми се странна религия — каза Ерагон.

— Не са ли всички религии странни за онези, които са извън тях? — възрази Джеод.

— И аз имам подарък за теб или по-точно за теб, Хелън. — Тя наклони глава с въпросително изражение. — Семейството ти се е занимавало с търговия, нали? — Жената кимна утвърдително. — Ти самата беше ли добре запозната с този занаят?

В очите на Хелън проблеснаха мълнии.

— Ако не се бях омъжила за него — тя посочи с рамо, — щях да поема семейните дела след смъртта на татко. Бях единствено дете и баща ми ме научи на всичко, което знаеше.

Именно това се бе надявал да чуе младежът. Той каза на Джеод:

— Твърдеше, че си доволен от положението си сред Варден тук.

— Така е. Повече или по-малко.

— Разбирам. И все пак ти рискува много, за да помогнеш на мен и Бром, и още повече за да помогнеш на Роран и всички други от Карвахол.

— Паланкарските пирати.

Ерагон се изкикоти и продължи:

— Без твоята помощ Империята със сигурност щеше да ги залови. И заради това вие двамата загубихте всичко, което ценяхте в Теирм.

— Бездруго щяхме да го изгубим. Бях банкрутирал, а Близнаците ме бяха предали на Империята. Беше само въпрос на време, преди лорд Ристарт да ме арестува.

— Може би, но ти все пак помогна на Роран. Кой би ви обвинил, ако сте защитавали и собствените си глави в същото време? Факт е, че изоставихте живота си в Теирм, за да откраднете „Драконово крило“ заедно с Роран и селяните. И за тази жертва аз ще бъда вечно признателен. Така че това е част от благодарността ми…

Той бръкна под колана си и извади второто от трите златни топчета, като го подаде на Хелън. Тя го взе в шепата си нежно, сякаш държеше малка червеношийка. Докато го гледаше удивено, а Джеод изпъваше врат, за да види какво държи, Ездача каза:

— Това не е богатство, но ако сте находчиви, можете да го увеличите. Онова, което Насуада направи с дантелата, ме научи, че във войната има голям потенциал за печалба.

— О, да — ахна Хелън. — Войната е наслада за търговеца.

— Ето например снощи тя ми спомена, че джуджетата изпитват недостиг на медовина, а както можете да предположите, те имат средствата да си купят колкото пожелаят бъчви, дори ако цената е хилядократно по-висока от тази преди войната. Но това е само предложение. Може да намерите и други, които още по-отчаяно искат да търгуват, ако потърсите сами.

Ездача залитна назад, когато Хелън се затича към него и го прегърна. Косата й погъделичка брадичката му. После жената го пусна, внезапно засрамена, ала възторгът й отново избухна и тя вдигна топчето с цвят на пчелен мед пред носа си.

— Благодаря ти, Ерагон! О, благодаря ти! — Тя посочи златото. — Мога да го използвам. Зная, че мога. С него ще създам империя, дори по-голяма от тази на баща ми. — Блестящото кълбо изчезна в стиснатия й юмрук. — Смяташ, че амбицията надвишава способностите ми? Ще бъде точно както казах. Няма да се проваля!

Ездача й се поклони.

— Надявам се да успееш и успехът ти да е от полза за всички ни.

Той забеляза как жилите на врата й изпъкнаха, когато тя му направи реверанс.

— Много си щедър, Сенкоубиецо. Отново ти благодаря.

— Да, благодаря ти — каза и Джеод, изправяйки се от леглото. — Не мисля, че заслужаваме това — Хелън му хвърли убийствен поглед, който той игнорира, — но при все това е наистина добре дошло за нас.

Ерагон реши да импровизира:

— А за теб, Джеод, подаръкът не е от мен, а от Сапфира. Тя се съгласи да ти позволи да летиш на гърба й, когато и двамата имате свободен час или два.

Болеше го да дели с някого Сапфира и знаеше, че тя ще е недоволна, че не я е попитал, преди да предлага услугите й, ала след като бе дал на Хелън златото, щеше да се чувства виновен, ако не предложи на мъжа й нещо също толкова стойностно.

В очите на Джеод се появиха сълзи. Той сграбчи ръката на младежа и я разтърси. После, без да я пуска, каза:

— Не мога да си представя по-голяма чест. Благодаря ти. Нямаш представа колко много направи за нас.

Ерагон се измъкна от ръката му и заотстъпва към изхода на палатката, докато се извиняваше възможно най-учтиво и се сбогуваше. Накрая, след още един изблик на благодарности от тяхна страна и неговото омаловажаване на подаръците, успя да избяга навън.

Хванал Домиа абр Вирда в ръка, той се загледа към слънцето. Не след дълго Сапфира щеше да се върне, ала той все още имаше време да се погрижи за последната си задача. Първо обаче трябваше да се отбие в палатката си; не искаше да рискува да повреди книгата, като я разнася из лагера.

„Притежавам книга“ — помисли си въодушевено.

Затича се, притиснал я до гърдите си, следван плътно от Бльодгарм и другите елфи.