Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (4)

Щурмуването на Хелгринд

Оставаха петнадесет минути до пукването на зората, когато Ерагон скочи на крака. Щракна два пъти с пръсти, за да събуди Роран, а после сгъна одеялата си и ги завърза в стегнат вързоп.

Надигайки се от земята, братовчед му направи същото със своите завивки.

Те се спогледаха и потръпнаха от вълнение.

— Ако умра, ще се погрижиш ли за Катрина? — попита Роран.

— Разбира се.

— Кажи й, че съм влязъл в боя с удоволствие и с името й на уста.

— Ще го направя.

Ерагон промърмори няколко думи на древния език. Последвалият спад на силите му беше почти незабележим.

— Готово. Това ще пречиства въздуха пред нас и ще ни пази от парализиращия ефект на дъха на Ра’зак.

Той извади от дисагите си ризницата си и разви зеблото, с което беше увита. Понякога блестящия нагръдник все още личаха следите от битката в Пламтящите равнини: от засъхналата кръв, потта и липсата на грижи някои от брънките бяха взели да ръждясват. Нямаше обаче прекъсвания, тъй като Ерагон ги бе закърпил, преди да потеглят към Империята.

Младият Ездач навлече подплатената с кожа ризница и сбърчи нос при вонята на смърт и отчаяние, която се носеше от нея, после си сложи гравираните налакътници и наколенници. На главата си постави кожена шапка и качулка от метални брънки, а върху тях — обикновен стоманен шлем. Бе изгубил своя шлем — онзи, който бе носил във Фардън Дур и върху който джуджетата бяха гравирали герба на Дургримст Ингетум — заедно с щита си по време на въздушния дуел между Сапфира и Торн. На ръцете си сложи метални ръкавици.

Роран се облече по подобен начин, макар и да подсили снаряжението си с дървен щит. По края той бе обкован с желязо, за да бъде по-издръжлив на ударите от вражески меч. Ерагон не носеше щит — за тоягата му бяха нужни и двете ръце.

На гърба си преметна колчана, даден му от кралица Исланзади. В добавка към двадесетте тежки дъбови стрели със сиви гъши пера, в него имаше и лък със сребърен обков, който кралицата бе изваяла с магия от тисово дърво специално за него. Лъкът вече бе натегнат и готов за употреба.

Сапфира тъпчеше нетърпеливо на място.

— Хайде да тръгваме!

Ерагон и Роран закачиха дисагите си на клона на една хвойна и се качиха на гърба й. Не си губиха времето да я оседлават — не бяха сваляли седлото за през нощта. То беше топло, почти горещо под младия Ездач. Той се хвана за вратния й шип, за да е по-стабилен при резките смени на посоката, а Роран го прегърна с едната си ръка през кръста, докато в другата стискаше чука.

Една шистова плоча изпука под тежестта на Сапфира, когато тя приклекна, а после с шеметен скок се озова на ръба на оврага, където за момент застана неподвижна, преди да разпери огромните си криле. Тънките мембрани изсвистяха и драконът се понесе към небето. Изправени вертикално, те изглеждаха като две прозрачно сини корабни платна.

— Не стискай толкова — измърмори Ерагон.

— Извинявай — каза Роран и отпусна леко хватката си около кръста му.

После разговорите станаха невъзможни, защото Сапфира направи мощен мах с крилете си и тримата се издигнаха още по-високо. С всеки следващ мах се приближаваха все повече до ниските облаци.

Когато драконът се насочи към Хелгринд, Ерагон погледна наляво и видя далече долу широка ивица от езерото Леона. Гъсти валма мъгла, сиви и призрачни в предутринния здрач, се издигаха от водата, сякаш върху повърхността на езерото гореше вещерски огън. Ездача се опита, но за съжаление дори и с ястребовия си взор не можа да различи далечния бряг, нито южните склонове на Гръбнака отвъд него. Твърде отдавна не бе виждал планините от детството си.

На север се извисяваше Драс-Леона — огромна хаотична маса, — която изглеждаше като кубичен силует на фона на мъглата, пълзяща от източната му страна. Единствената сграда, която Ерагон успя да различи, беше катедралата, където го бяха нападнали Ра’зак. Ръбатата й кула се издигаше високо над останалата част на града, като назъбен връх на копие.

И той знаеше, че някъде по земята, над която се носеха, бяха останките от лагера, където Ра’зак бяха ранили смъртоносно Бром. Младият Ездач позволи на гнева и мъката от онзи ден — както и от убийството на Гароу и разрушаването на фермата им — да избуят и да му вдъхнат смелост, не, желание да се изправи в битка срещу чудовищата.

— Ерагон — каза Сапфира. — Днес не бива да изолираме умовете си и да скриваме мислите си един от друг, нали?

— Не и ако не се появи някой друг магьосник.

Слънцето изплува на хоризонта, разпръсквайки ветрило от златиста светлина. След миг целият спектър от цветове обагри сивия до този момент свят: мъглата заблестя в бяло, водата стана тъмносиня, стената, ограждаща центъра на Драс-Леона, разкри мръсножълтия цвят на мазилката си, а дърветата се скриха под корони във всички отсенки на зеленото, докато земята под тях заруменя. Хелгринд обаче остана какъвто си беше — черен.

Каменната грамада бързо се уголеми, докато те се приближаваха. Дори от въздуха изглеждаше заплашително.

Сапфира се спусна към основата й и направи такъв рязък завой наляво, че Ерагон и Роран щяха да паднат, ако не бяха завързали краката си за стремената. После профуча край каменния олтар, където жреците на Хелгринд изпълняваха церемониите си. Воят на вятъра проникна под шлема на Ерагон и почти го оглуши.

— Е? — извика Роран, който не виждаше нищо пред тях.

— Робите ги няма.

Сякаш огромна тежест притисна Ерагон към седлото, когато Сапфира отново се издигна и започна да кръжи около Хелгринд, търсейки входа към скривалището на Ра’зак.

— Няма отвор, през който би могла да се промъкне даже дървесна мишка — обяви накрая тя. Забави полета си и увисна на едно място пред един скален ръб, който свързваше третия от по-ниските четири върха с възвишението над тях. Назъбените контрафорси усилваха екота, предизвикан при всеки мах на крилете й, докато накрая той зазвуча като гръмотевичен тътен. Очите на Ерагон се насълзиха от силния вятър.

От неразтопения скреж, изпълващ пукнатините, които набраздяваха повърхността на скалите, те изглеждаха като покрити с бяла паяжина. Нищо друго не нарушаваше мрачното излъчване на тъмните, брулени от вятъра, стени на Хелгринд. Сред полегатите скали не растяха дървета, храсти, трева или лишеи. Орлите не гнездяха по неравните тераси на кулата. Оправдавайки името си, Хелгринд наистина беше смъртоносно място — със своите склонове, покрити с остри като бръснач издатини и назъбени цепнатини, той приличаше на кокалесто привидение, излязло от ада, за да тормози света.

Ерагон направи проучване с ума си, което потвърди присъствието на двамата души, които бе открил, затворени в кулата, предния ден, ала не усети и следа от робите и не можа да открие Ра’зак или Летрблака, което само засили тревогата му.

„Ако не са тук, къде са тогава? — зачуди се той. Претърсвайки отново, забеляза нещо, което преди му беше убягнало: един-едничък стрък тинтява, който цъфтеше само на петнадесетина метра пред тях, където трябваше да има солидна скала. — Как получава достатъчно влага, за да живее?“

Сапфира отговори на въпроса му, като кацна на една ронлива издатина на няколко метра вдясно от него. В този момент изгуби равновесие и размаха криле, за да се закрепи. Вместо да се отърка в стената на Хелгринд, върхът на дясното й крило потъна в скалата и веднага излезе.

— Сапфира, видя ли това?

— Да.

Драконът протегна шия и мушна върха на муцуната си няколко сантиметра в гладкия камък, спря за момент, очаквайки да се задейства някой капан, а после продължи. Люспа след люспа главата й проникна в Хелгринд, докато накрая от нея се виждаха само вратът, тялото и крилете й.

— Това е илюзия — възкликна Сапфира.

И с един мах на могъщите си криле тя отскочи от скалната издатина и се хвърли към измамната стена. На Ерагон му бе необходимо цялото самообладание, за да не закрие лице, в отчаян опит да се предпази от шеметно приближаващата се канара.

Миг по-късно се озова насред широка сводеста пещера, изпълнена с мека утринна светлина. Люспите на Сапфира отразяваха слънчевите лъчи и хвърляха хиляди менящи се синкави отблясъци по скалата. Ерагон се извърна и видя, че зад гърба му няма стена, а само входът на пещерата и обширният пейзаж отвъд него.

Той се намръщи. Изобщо не му беше хрумнало, че Галбаторикс може да е скрил леговището на Ра’зак с магия. „Идиот! Трябва да се справям по-добре“ — помисли си ядосано. Подценяването на краля беше най-сигурният начин и тримата да бъдат убити.

Роран изруга и каза:

— Друг път ме предупреждавай, когато правиш подобно нещо.

Младият Ездач се приведе напред и започна да развързва краката си от стремената, докато оглеждаше заобикалящата ги пещера, стоейки нащрек за евентуална опасност.

Входът представляваше неправилен овал, широк около петнадесет и висок около шестнадесет метра. От него пещерата се разширяваше почти двойно, преди да завърши на една стрела разстояние в купчина дебели каменни плочи, облегнати една на друга в бъркотия от неправилни ъгли. По пода имаше плетеница от драскотини — доказателство за множеството случаи, в които Летрблака бяха излитали, кацали и ходили по него. Приличащи на мистериозни ключалки, пет ниски тунела пронизваха стените на пещерата, както и една сводеста галерия, достатъчно широка, за да побере Сапфира. Ерагон огледа внимателно тунелите, но в тях цареше непрогледна тъмнина и изглеждаха празни. Претърсването им с ума му потвърди това. От вътрешността на Хелгринд долиташе странен и несвързан шепот, извиквайки представата за бродещи в мрака непознати същества, както и шум на неспирно капеща вода. Към хора от звуци се прибавяше и равномерното вдишване и издишване на Сапфира, което направо ехтеше в празната каменна зала.

Най-отличителната черта на пещерата обаче беше смесицата от миризми, която я изпълваше. Тази на студен камък бе най-силна, но под нея Ерагон усети мирис на влага и пръст, както и нещо много по-лошо: гадната воня на гниеща плът.

Той развърза последните каиши и преметна десния си крак над гръбнака на Сапфира, така че да седне странично, и се приготви да скочи от гърба й. Роран направи същото от другата й страна.

Обаче преди да се пусне, Ездача чу сред шумовете, дразнещи слуха му, поредица от изтраквания, сякаш някой бе ударил скалата с множество чукове. Звукът се повтори половин секунда по-късно.

Двамата със Сапфира едновременно погледнаха в посоката на звука.

От галерията изскочи огромно изкривено чудовище. То имаше черни, изпъкнали очи без клепачи, дълъг няколко стъпки клюн, криле на прилеп и голо, неокосмено тяло, по което танцуваха мускули. Ноктите му бяха като железни шипове.

Сапфира се наклони в опит да избегне Летрблака, но не успя. Съществото се хвърли към дясната й страна със силата и скоростта на лавина.

Ерагон не разбра какво точно се случи след това, защото ударът го запрати във въздуха. В объркания му мозък нямаше никаква мисъл. Безумният му полет секна също толкова рязко, колкото беше и започнал, когато гърбът му се блъсна в нещо твърдо и плоско и той падна на пода, удряйки главата си.

От този удар дъхът му секна. Замаян, младият Ездач остана да лежи свит на една страна, мъчейки се да си поеме въздух и да възвърне известен контрол над ръцете и краката си.

— Ерагон! — извика Сапфира.

Тревогата в гласа й удвои усилията на Ездача така, както нищо друго не можеше. Докато животът се връщаше в крайниците му, той се пресегна и сграбчи тоягата си от мястото, където бе паднала до него. Заби шипа й в една пукнатина и се издърпа нагоре по дължината й, за да се изправи на крака. Олюля се. Рояк от алени искри затанцува пред очите му.

Ситуацията бе толкова объркваща, че той дори не знаеше накъде да погледне най-напред.

Сапфира и Летрблака се търкаляха из пещерата, като се ритаха, дращеха и опитваха да се захапят с такава сила, че можеха да издълбаят скалата под себе си. Трясъкът от битката им сигурно беше невъобразимо силен, но за Ерагон те се бореха в абсолютна тишина, защото ушите му бяха заглъхнали. При все това той усещаше вибрациите през подметките на ботушите си, докато колосалните зверове се мятаха наляво-надясно, заплашвайки да премажат всеки, който се приближеше до тях.

Измежду челюстите на дракона изригна син огън, който обви лявата страна на главата на Летрблака в изпепеляващ вихър от пламъци, достатъчно горещи да разтопят стомана. Те обаче се извиха около изчадието, без да го наранят. То заби клюна си във врата на Сапфира, принуждавайки я да спре атаката.

Бърз като стрела, пусната от лък, вторият Летрблака изскочи от галерията и се хвърли към хълбока на дракона. Чудовището отвори клюна си и нададе ужасяващ крясък, от който косата на Ерагон настръхна, а стомахът му се сви от ужас. Той изръмжа ядосано, това го чуваше.

Сега, когато и двамата Летрблака бяха тук, миризмата напомняше на нетърпимата воня от развалено месо, престояло в казан за боклук една седмица посред лято.

Ерагон стисна уста, усещайки, че му призлява, и насочи вниманието си другаде, за да не повърне.

На няколко крачки от него Роран лежеше по лице до стената на пещерата, където се бе приземил. Докато Ездача го гледаше, той се подпря на едната си ръка и се надигна на колене, а после се изправи. Очите му бяха оцъклени и се олюляваше като пиян.

От тунела близо до братовчед му се появиха двамата Ра’зак. В изкривените си ръце държаха дълги саби, чиято изработка изглеждаше древна. За разлика от родителите си, те имаха приблизително същия ръст като хората. Черна хитинова обвивка покриваше телата им, макар че от нея се виждаше малко, защото дори в Хелгринд носеха тъмни роби и наметала.

Те се втурнаха напред със стряскаща бързина, а движенията им бяха резки като на насекоми.

Въпреки това Ерагон все още не можеше да усети нито тях, нито Летрблака. „И те ли са илюзия?“ — зачуди се той. Но не, това беше нелепо. Плътта, която Сапфира раздираше с ноктите си, беше напълно реална. Мина му през ума и друго обяснение: може би беше невъзможно да се засече присъствието им. Навярно Ра’зак умееха да се прикриват от умовете на хората — тяхната плячка — точно както паяците се прикриваха от мухите. Ако бе така, това обясняваше защо изчадията бяха имали такъв успех при преследването на магьосници и Ездачи заради Галбаторикс, макар те самите да не използваха магия.

„Мътните ги взели!“ Той щеше да си позволи и още цветисти ругатни, но беше време за действие, а не да проклина лошия си късмет. Бром твърдеше, че на дневна светлина Ра’зак не могат да се мерят с него, и въпреки че това сигурно бе вярно — предвид факта, че Бром бе разполагал с десетилетия, за да измайстори магии, които да използва срещу тях, — Ерагон знаеше, че без предимството на изненадата тримата със Сапфира и Роран много трудно щяха да се измъкнат живи, а какво остава да спасят Катрина.

Той вдигна дясната си ръка над главата и извика:

— Бризингър!

После замахна и хвърли пламтящо огнено кълбо към Ра’зак. Те отскочиха и пламъкът удари пода, където изтлея след няколко секунди. Магията беше глупава и детинска, а освен това нямаше как да им причини някакви реални поражения, ако Галбаторикс ги бе защитил от нея, както и родителите им. При все това Ерагон изпита огромна наслада от атаката, а и тя разсея Ра’зак достатъчно дълго, за да може да изтича при Роран и да опре гръб в неговия.

— Дръж ги настрана от мен за минута! — извика той с надеждата, че Роран ще го чуе. Независимо дали го бе чул или не, братовчед му разбра смисъла на думите, защото се прикри с щита си и вдигна чука, готов за битка.

Мощта на всеки от ужасяващите удари на Летрблака срещу Сапфира вече бе изчерпала магическата бариера срещу физически опасности, която Ерагон бе поставил около нея. Чудовищата бяха нанесли няколко драскотини — дълги, но плитки — по бедрата й и бяха успели да я промушат три пъти с клюновете си; тези рани бяха малки, но дълбоки и й причиняваха много болка.

В замяна на това тя бе отворила широка и стигаща до ребрата рана на едното изчадие и бе отхапала почти метър от опашката на другото. За удивление на Ерагон, кръвта на Летрблака имаше металически синьо-зелен цвят, подобен на патината по стара мед.

В момента чудовищата се бяха отдръпнали от Сапфира и обикаляха около нея, като я нападаха от време на време, за да я държат на разстояние, докато изчакваха да се измори или да им се удаде да я убият с клюновете си.

Драконката бе по-добре пригодена за открито сражение заради люспите си, които бяха по-твърди и здрави от сивата кожа на Летрблака, а и заради зъбите си, които можеха да нанесат в близък бой много по-смъртоносни поражения от клюновете на противниците й. При все това й беше трудно да отблъсне и двете чудовища едновременно, особено при положение че таванът й пречеше да скача, лети или по друг начин да маневрира около враговете си. Ерагон се боеше, че дори тя да успее да ги надвие, Летрблака можеха да я осакатят, преди да ги е убила.

Той бързо си пое въздух и направи една-единствена магия, която съдържаше всичките дванадесет техники за убиване, на които Оромис го бе научил. Стараеше се да прави паузи, докато изговаря заклинанието, така че ако защитите на Галбаторикс му попречат, да може да спре потока на магията. Иначе рискуваше да изчерпи цялата си сила и да умре.

Оказа се, че предпазната мярка е била необходима. Още щом освободи магията, Ездача усети, че тя няма ефект върху Летрблака, и прекрати опитите си. Не бе и очаквал да успее с традиционните смъртни думи, но трябваше да пробва, осланяйки се на нищожния шанс кралят да е бил невнимателен или да не е знаел достатъчно, когато е поставял зашитите върху чудовищата и техните деца.

Зад него Роран извика:

— Ааа!

Секунда по-късно един меч издрънча върху щита му, последван от звънтенето на ризница и подобния на камбана звук от втори меч, отскачащ от шлема на братовчед му.

Ерагон осъзна, че слухът му явно се възвръщаше.

Ра’зак нанасяха удар след удар, но оръжията им всеки път се отплесваха от бронята на братовчед му или пропускаха на косъм лицето и ръцете му, независимо колко бързо въртяха мечовете си. Роран бе твърде бавен, за да контраатакува, но и изчадията не можеха да го наранят. Те съскаха от безсилен гняв и бълваха обиди, които звучаха още по-гнусно заради начина, по който тракащите им челюсти изкривяваха езика.

Младият Ездач се усмихна. Магическата бариера, която бе изградил около Роран, си вършеше работата. Надяваше се, че невидимата мрежа от енергия ще издържи, докато намери начин да спре Летрблака.

В този миг двете чудовища изпищяха едновременно и всичко се разтресе и посивя пред очите на Ерагон. За момент решителността го напусна и той не можеше да помръдне. После се съвзе и се разтърси като куче, за да отхвърли злокобното им влияние. Звукът му напомни на две деца, пищящи от болка.

Тогава Ездача започна да прави заклинание след заклинание с възможно най-голямата скорост, която му позволяваше да изговаря древния език, без да прави грешки. Всяко изречение, което излизаше от устата му, а те бяха цял легион, съдържаше потенциала да нанесе мигновена смърт, и всяка смърт бе сама по себе си уникална. Докато произнасяше импровизираната си тирада, Сапфира получи още една порезна рана на левия си хълбок. За сметка на това обаче драконката успя да счупи крилото на нападателя си, раздирайки на ивици тънката мембрана с ноктите си. Ерагон почувства с гърба си няколко силни удара, нанесени на братовчед му от Ра’зак, които се опитваха да го пронижат или съсекат с мълниеносна скорост. По-големият от двамата започна да заобикаля Роран, за да атакува директно Ездача.

И тогава, насред трясъка от сблъсъка на стомана със стомана, стомана с дърво и нокти с камък, се чу съскането на меч, приплъзващ се между брънките на ризница, последвано от хрущене. Роран изкрещя и Ерагон усети кръв да оплисква десния му прасец.

С крайчеца на окото си Ездача видя как една прегърбена фигура скочи към него с протегнат напред меч, за да го прониже. Светът сякаш се съсредоточи върху тясното острие, чийто връх блестеше като кристал; на ярката утринна светлина всяка драскотина изглеждаше като струйка живак.

Имаше време само за една последна магия, преди да се помъчи да попречи на Ра’зак да забие меча си в корема му. В отчаянието си той се отказа от опитите си директно да нарани Летрблака и вместо това извика:

— Гаризла, лета!

Магията бе грубовата, скалъпена набързо и зле формулирана, но проработи. Изпъкналите очи на Летрблака със счупеното крило се превърнаха в полусферични огледала, които отразяваха светлината. Ослепяло, изчадието се запрепъва, нанасяйки удари във въздуха, в напразен опит да засегне Сапфира.

Ездача завъртя тоягата в ръцете си и отблъсна меча на Ра’зак, когато острието бе само на сантиметър от ребрата му. Нападателят скочи към него и изпъна врат напред. Ерагон се отдръпна рязко, защото от дълбините на качулката му се стрелна къс, широк клюн. Двете половини на хитиновия израстък се затвориха с щракане точно пред дясното му око. Някак безпристрастно, Ерагон забеляза, че езикът на Ра’зак е бодлив и лилав, гърчещ се като обезглавена змия.

Като стисна с две ръце тоягата по средата, младият Ездач нанесе силен удар в хлътналите гърди на Ра’зак. Чудовището отхвърча на няколко метра и падна на ръце и колене. Ерагон се завъртя около Роран, чиито гърди отляво бяха облени в кръв, и парира меча на другия нападател. Направи измамно движение, отклони острието на Ра’зак и после, когато изчадието замахна към гърлото му, завъртя другия край на тоягата около тялото си и отблъсна и този удар. Без да се спира, той скочи напред и заби дървения край на пръчката в корема на Ра’зак.

Ако в ръцете му бе Зар’рок, щеше да убие чудовището намясто. Но дори и така, при удара нещо бе изпукало в тялото на съществото и то се преметна във въздуха, като се строполи на десетина метра от него. Чудовището обаче веднага скочи на крака, оставяйки синкаво кърваво петно на неравния каменен под.

„Трябва ми меч“ — помисли Ерагон.

Той разкрачи крака за по-голяма стабилност, когато и двамата Ра’зак се спуснаха срещу него. Нямаше друг избор, освен да удържи общото им нападение, защото иначе нищо нямаше да спре тези отвратителни лешояди да стигнат до Роран. Понечи да каже същото магическо заклинание, което бе подействало срещу Летрблака, но Ра’зак атакуваха едновременно, преди да успее да изрече дори първата сричка.

Мечовете отскочиха от тоягата с глухо дрънчене. Не успяха даже да одраскат омагьосаното дърво.

Ляво, дясно, горе, долу. Ерагон не мислеше, а само разменяше мълниеносни удари с Ра’зак. Тоягата бе идеална за битка с повече противници, защото можеше да удря и блокира и с двата й края, при това нерядко — едновременно. Тази възможност му вършеше добра работа сега. Задъха се. От челото му се стичаше пот и влизаше в очите му. Гърбът и мишниците му също бяха мокри. Червена мъгла замъгляваше зрението му, а главата му пулсираше в унисон с ударите на сърцето му.

Никога не се бе чувствал толкова жизнен и същевременно така уплашен, както, докато се биеше.

Защитите му намаляваха. Тъй като бе насочил по-голямата част от силите си върху Сапфира и Роран, магическите бариери на Ездача скоро се стопиха и по-дребният Ра’зак го рани в лявото коляно. Раната не застрашаваше живота му, но все пак бе сериозна, защото сега левият му крак бе по-нестабилен.

Като хвана тоягата в единия й край, Ерагон я завъртя като бухалка и я стовари върху главата на единия си противник. Ра’зак се свлече на земята, но не можеше да се каже дали е мъртъв или само в безсъзнание. Ездача настъпи срещу единствения си останал противник, като нанасяше удари върху раменете и ръцете на чудовището, след което с внезапно извиване на тоягата му изби меча.

Преди да довърши Ра’зак, ослепеният Летрблака със счупеното крило прелетя през пещерата и се блъсна в отсрещната стена. От тавана се посипа дъжд от малки камъчета. Тътенът бе толкова силен, че Ерагон, Роран и Ра’зак се сепнаха и се извърнаха по инстинкт.

С един скок Сапфира се озова до осакатения Летрблака, когото току-що бе изритала, и заби зъбите си в дългия врат на чудовището. То се замята в последно усилие да се отскубне, но драконката тръсна рязко глава и прекърши гръбнака му. После пусна окървавения труп и в пещерата отекна свирепият й победен рев.

Другият Летрблака не се поколеба. Той се хвърли върху Сапфира, забивайки нокти между люспите й, и я събори на земята. Двамата се затъркаляха по пода, като стигнаха до входа на пещерата, залюляха се за секунда на ръба и полетяха надолу, вкопчени един в друг, скривайки се от полезрението на Ерагон. Тактиката беше хитра, защото отдалечаваше чудовището от обхвата на сетивата на Ездача, а онова, което не можеше да почувства, нямаше как и да порази с магия.

— Сапфира! — извика той.

— Грижи се за себе си. Този няма да ми избяга.

Ерагон сепнато се обърна точно навреме, за да види как двамата Ра’зак изчезват в дълбините на най-близкия тунел. По-дребният помагаше на по-едрия. Той затвори очи и намери умовете на затворниците в Хелгринд, промърмори дума на древния език, а после каза на Роран:

— Запечатах килията на Катрина, така че те да не могат да я използват като заложник. Сега само аз или ти можем да отворим вратата.

— Добре — отвърна Роран през зъби. — Можеш ли да направиш нещо за това? — Той посочи с брадичка мястото на гърдите си, което притискаше с дясната си ръка. Кръвта шуртеше между пръстите му. Ерагон докосна раната. При досега братовчед му потръпна от болка и рязко се дръпна.

— Имаш късмет — каза младият Ездач. — Мечът е попаднал на ребро.

Той постави едната си длан върху раната, а другата — върху дванадесетте диаманта, скрити в пояса на Белот Мъдрия, увит около кръста му, и започна да извлича от силата, съхранена в тях.

— Вайс хейл!

Сякаш невидима вълна мина през тялото на Роран, докато кожата му зарастваше под въздействието на заклинанието.

После Ерагон излекува и собствената си рана на лявото коляно.

Когато приключи, той се изправи и погледна в посоката, накъдето бе отлетяла Сапфира. Връзката му с нея отслабваше, докато тя преследваше Летрблака към езерото Леона. Копнееше да й помогне, но знаеше, че засега ще й се наложи да се оправя сама.

— Побързай — каза Роран. — Те се измъкват!

— Прав си.

Ездача грабна тоягата си и влезе в тъмния тунел, оглеждайки внимателно издатините по каменните му стени, в очакване Ра’зак да изскочат иззад някоя от тях. Движеше се бавно, за да не ехтят стъпките му в лъкатушещия проход. Когато докосна едната стена, за да запази равновесие, откри, че е покрита със слуз.

След десетина метра, няколко завоя и извивки на тунела се озоваха в такъв непрогледен мрак, че дори Ерагон не виждаше нищо.

— При теб може и да е различно, но аз не мога да се бия в тъмнина — прошепна Роран.

— Ако запаля светлина, Ра’зак няма да се приближат до нас. Не и сега, когато знаят, че имам магия, която действа върху тях. Просто ще се крият, докато не си тръгнем. Трябва да ги убием, докато още имаме възможност.

— И какво да правя аз? По-вероятно е да се блъсна в някоя стена и да си разбия носа, отколкото да намеря тези два бръмбара… Те могат да се промъкнат зад нас и да ни пронижат в гърба.

— Шшшт… Хвани се за пояса ми, върви след мен и бъди готов да залегнеш.

Ерагон не можеше да вижда, но останалите му сетива бяха достатъчно чувствителни, за да му дадат сравнително добра представа за близката околност. Най-голямата опасност идваше от възможността Ра’зак да ги атакуват от разстояние, евентуално с лък, но той вярваше, че рефлексите му са достатъчно бързи, за да спаси себе си и Роран от връхлитаща стрела.

Полъх на вятър погъделичка кожата на младия Ездач, после утихна, а след това смени посоката си. Цикълът се повтаряше на неравномерни интервали, създавайки невидими течения, които го докосваха като мехурчета на бълбукаща вода.

Дишането и на двамата звучеше силно и дрезгаво на фона на странната смесица от звуци, които изпълваха прохода. Въпреки това Ерагон долови тракането на падащ камък някъде сред лабиринта от тунели, както и ритмичния шум от капеща вода по повърхността на подземно езеро. Чуваше и хрущенето на ситния чакъл под подметките на ботушите си. Дълъг и злокобен стон се разнесе някъде далеч пред тях.

Никоя от миризмите не беше нова: пот, кръв, влага и гнилоч.

Стъпка по стъпка Ерагон и Роран се спускаха все по-надълбоко в недрата на Хелгринд. Тунелът водеше надолу и често се извиваше или разклоняваше, така че младият Ездач бързо можеше да се изгуби, ако не го водеше умът на Катрина. Множеството проходи бяха ниски и тесни. В един момент той си удари главата в тавана и изпита внезапен пристъп на клаустрофобия.

— Върнах се — обяви Сапфира точно когато Ерагон стъпваше на грапаво стъпало, издялано в скалата под него. Той спря. Разбра, че тя е се отървала от други наранявания, и му олекна.

— Ами Летрблака?

— Плава с корема нагоре в езерото Леона. За съжаление няколко рибари станаха свидетели на битката ни. Гребяха към Драс-Леона, когато ги видях за последно.

— Е, нищо не можем да направим за това. Виж дали ще откриеш нещо в тунела, от който излязоха Летрблака. И внимавай за Ра’зак. Може да се опитат да се промъкнат край нас и да избягат от Хелгринд през входа, който ние използвахме.

— Вероятно имат път за бягство на нивото на земята.

— Може и да имат, но мисля, че все още няма да бягат.

След като бяха прекарали, както му се стори, поне час в плен на мрака — макар да знаеше, че не може да са минали повече от десет-петнадесет минути — и след като се спуснаха на повече от тридесет метра във вътрешността на Хелгринд, Ерагон спря на равна каменна площадка. Той се свърза мислено с Роран и му каза:

— Килията на Катрина е на около петдесет крачки пред нас, отдясно.

— Не можем да рискуваме да я изведем, докато Ра’зак са още живи.

— Ами ако не се разкрият, докато тя не излезе? Поради някаква причина не мога да ги усетя. Може да се крият вечно в тази планина. Така че ще чакаме ли неизвестно докога, или ще освободим Катрина, докато още имаме възможност? Мога да изградя защити около нея, които ще я предпазят от повечето атаки.

Роран помълча около секунда.

— Тогава хайде да я освободим.

Те отново потеглиха напред, опипвайки пътя си по неравния под на ниския тунел. Ерагон внимаваше изключително много къде стъпва, за да не се спъне.

В резултат на това едва не пропусна шумоленето на плат, а после тихото изсвистяване, което прозвуча отдясно.

Той отскочи към стената, избутвайки Роран назад. В същото време нещо прелетя край лицето му, одрасквайки дясната му буза. Усети силно парене, сякаш го бяха жигосали.

— Квейква! — извика той.

Избликна червена светлина, ярка като обедно слънце. Тя нямаше източник и озаряваше всички повърхности едновременно. Не оставяше сенки и придаваше странно плосък вид на всичко. Внезапният блясък заслепи Ерагон, но Ра’зак пред него пострада много повече — създанието изпусна лъка си и покри с ръце закачуленото си лице, като нададе пронизителен писък. Подобен звук подсказа на Ерагон, че вторият Ра’зак беше зад тях.

— Роран!

Той се завъртя рязко точно навреме, за да види как братовчед му скача към другото чудовище с високо вдигнат чук. Дезориентираният Ра’зак отскочи назад, но беше твърде бавен. Чукът се стовари върху него.

— За баща ми! — извика Роран. После удари отново. — За дома ни! — Чудовището вече беше мъртво, ала младият мъж отново вдигна оръжието. — За Карвахол!

Последният му удар разби черупката на изчадието като суха кратуна. Под безмилостната рубинена светлина уголемяващата се локва кръв изглеждаше лилава.

Ерагон завъртя тоягата си, за да отблъсне стрелата или меча, за които бе сигурен, че се бяха насочили към него. После се обърна, за да се изправи срещу оцелелия Ра’зак. Тунелът пред тях беше празен. Той изруга. Отиде до сгърченото на пода тяло. Замахна с тоягата си и я стовари върху гърдите на мъртвото чудовище.

— Доста време чаках да направя това — каза Ездача.

— Аз също.

Двамата с Роран се спогледаха.

— Ааа! — извика Ерагон и притисна бузата си, тъй като болката се засили.

— Раната се покри с мехури! — възкликна Роран. — Направи нещо!

„Ра’зак сигурно е намазал стрелата със сеитрово масло“ — помисли си младият Ездач. После си припомни обучението и прочисти драскотината и кожата около нея със заклинание, последвано от втора магия, която да поправи пораженията върху лицето му. Отвори и затвори уста няколко пъти, за да се увери, че мускулите не са засегнати. После каза с мрачна усмивка:

— Представи си в какво състояние щяхме да бъдем без магия.

— Без магия нямаше да ни се налага да се безпокоим за Галбаторикс.

— Говорете си по-късно — намеси се Сапфира. — Веднага щом онези рибари стигнат до Драс-Леона, кралят ще научи за случилото се тук от някой от заклинателите си, скрити в града, а ние не искаме той да насочи погледа си към Хелгринд, докато още сме тук.

— Да, така е — отвърна Ерагон. После изгаси червената светлина и каза: — Бризингър раудр.

Думите му създадоха червеникава светлинка като онази от предната нощ, само че тази висеше на няколко сантиметра от тавана, вместо да го следва на всяка крачка.

Сега, когато имаше възможността да огледа тунела по-подробно, Ерагон видя, че от двете страни на каменния проход имаше около двадесетина обковани с желязо врати. Той посочи към тях и каза:

— Деветата отдясно. Ти иди при нея. Аз ще проверя другите килии. Ра’зак може да са оставили нещо интересно в тях.

Роран кимна. После коленичи и претърси трупа в краката им, ала не откри ключове. Той сви рамене.

— Значи ще го направя по трудния начин.

Младият мъж притича до вратата, остави щита си и започна да налага пантите с чука си. Всеки удар бе съпроводен от зловещ трясък.

Ерагон не му предложи помощта си. Братовчед му нито я искаше, нито щеше да й се зарадва точно сега, а освен това той имаше друга работа. Отиде до първата килия, прошепна три думи, а после, когато чу изщракването на ключалката, отвори вратата. В малката стая имаше само черни вериги и купчина гниещи кости. Той не бе очаквал нещо повече от тези тъжни останки; вече му бе известно къде се намираше обектът на търсенето му, но продължи да се преструва, че не знае, за да не събуди подозрения у Роран.

Още две врати се отвориха и затвориха под пръстите му. После, при четвъртата килия, вратата се отвори, за да пусне треперливата светлина и да разкрие мъжа, когото Ерагон се бе надявал да не открие: Слоун.