Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

9

12 ноември

Точно в полунощ на левия фланг на сръбската позиция се чуха отчаяни викове, последвани от силни гърмежи. Скоро викът се поде от цялата линия и настъпи невъобразим хаос.

— Македонските войводи направиха повече, отколкото се мислеше — каза спокойно капитан Паница, докато слушаше ухилен. Но повече обяснения не даде. Едва на следната вечер Херуц успя да разпита своя приятел Бабаджана и да разбере какво се бе случило.

Цялата паника бе предизвикана от може би примитивната, но резултатна харамийска тактика. Четите на Бабаджана, Юрука, Кременлията и Ропче, възползувани от непрогледната тъмнина, се бяха промъкнали по Видличките камъни зад неприятелската стражева верига и бяха нападнали заставите й, когато спокойно спяха. Намушкаха и съсякоха когото стигнаха, а останалите — стреснати в съня си — дадоха по няколко изстрела напосоки и се разбягаха панически. Дясното крило на позицията престана да съществува, но центърът и лявото крило се задържаха. Тогава „близнаците“ Тодор и Иванчо преминаха във фланг на лявото крило и откриха огън от височините. Когато сърбите от крилото обърнаха фронт на север и захванаха да стрелят с всички сили, македонците млъкнаха и незабелязано се оттеглиха, като оставиха противника да засипва с олово пустите хълмове. Шумотевицата и объркването бяха използувани от хората на Богданцалията. Неговите двадесет харамии се вмъкнаха между центъра и лявото крило на позицията, една-две минути стреляха като полудели срещу двете групи, а после отново се измъкнаха безшумно. Останалото направиха сърбите. Техният център, повярвал, че е нападнат от големи сили, обърна фронт на север и започна престрелка с всички оръжия; лявото крило, от своя страна уверено, че е атакувано от юг, се обърна назад и двете сръбски части наченаха ожесточен бой помежду си, който продължи с много жертви почти до три часа сутринта. Това време беше използувано от главните сили на българския отред, които приближиха незабелязано и останаха да наблюдават с наслада междуособния бой на противниците. Паница имаше право: македонците бяха направили повече, отколкото се мислеше…

Когато сърбите най-сетне разбраха трагичната за тях заблуда и прекратиха стрелбата, тогава пък българите престанаха да бъдат безучастни зрители. Лично капитан Паница поведе отреда срещу цялата ширина на позицията, а македонските чети обхванаха фланговете. Изтощени от сражението помежду си, сърбите не дочакаха удара и избягаха на запад. Паница обаче не ги преследва — мракът беше така непрогледен, че при преследването отредът рискуваше да повтори сръбската грешка. Той само се погрижи да предпази позицията от изненадващо нападение, поръча „Отредът да омете (това означаваше — да изяде до троха) изоставените сръбски припаси“ и на всеки войник, опълченец и доброволец да се раздадат по 120 патрона, а после заповяда почивка.

— Една тревожна новина — каза му Кронислав Херуц, когато след известно лутане го откри между разположените на бивак части. — От твоите любимци няма и следа.

— Моите любимци?

— Харамиите. На позицията няма нито един от тях.

Съобщението очевидно не направи никакво впечатление на Паница: „македонците след всяко сражение и победа се пръскат по селата“, донасяше самият той в официалните си релации до командуването.

— Не се безпокой! — невъзмутимо отговори той, като си намери по-удобно място на земята. — След два часа ще бъдат тук.

Предсказанието му се сбъдна. Към пет часа сутринта, още по тъмно, харамиите се върнаха. Не говореха нищо, не се хвалеха, но всички имаха доволния вид на хора, които не са пропилели времето си напразно.

Денят завари частите на позицията премръзнали, с вдървени крайници, но бодри и готови за дела. Капитан Паница тъкмо събра помощниците си — между тях беше вече и Зафиров, — за да направи разпореждане за настъплението, когато тичешком дойдоха трима съгледвачи и донесоха, че сърбите се бяха прегрупирали и в три колони настъпваха към отнетата им позиция и че по Видлич планина, срещу лявото българско крило, приближавал сам арнаутинът Славия. Паница помисли малко, после кимна спокойно:

— Добре. Веднъж и ние ще дадем редовно сражение. — С къси думи той се разпореди доброволците на Николаев да заемат дясното крило, в центъра да застанат опълченците, а всички македонци — вляво. Останалите части събра в общ резерв, който повери на поручик Зафиров. — Ето задача, за каквато ме молеше, драскачо — обърна се той накрая към Херуц. — Ти ще командуваш центъра на позицията.

Когато миналата нощ говори с него, Кронислав Херуц имаше предвид само да не бъде оставен в дълбокия тил. Сега обаче, когато съзна отговорността, която лягаше върху него, той се уплаши. Смутен, хърватинът можа само да избъбре:

— Аз?

— Ти — потвърди капитан Паница. — Ако изключим Зафиров, никой от нас не знае колкото тебе разните там тактики и стратегии.

— А ти?

— Аз ще отида с харамиите. Имам да уреждам личен въпрос, знаеш. Този капаонишки усташ идва за мене. Искам да си премеря силите с него.

В девет и половина сутринта сражението започна. Сърбите се бяха построили във формата на клин, като най-многото и най-силните им части бяха срещу центъра на позицията. Спряха на около триста крачки, залегнаха и техните пет хиляди пушки забълваха огън и олово. В стрелбата им имаше злобна настойчивост, ожесточение, сякаш с всеки изстрелян куршум те отмъщаваха за нощния си междуособен бой.

Разгорещен, захвърлил полушубката си, Херуц тичаше по дължината на поверената му позиция и се мъчеше да подражава на Паница: окуражаваше, пущаше смешки, помагаше на ранените, насочваше огъня на стрелците. Не, това наистина не беше предишният Херуц. Предишният беше едно ненаситно за всички плътски удоволствия туловище, чужд на всякакви идеали скептик, егоист, чийто житейски девиз гласеше „Carpe diem“[1], за когото върховната добродетел се състоеше в личното благополучие; този, който днес тичаше наляво и надясно по позицията, беше човек-огън, изтъкан само от дух, нерви, жертвеготовност и неизчерпаем кураж. В него сякаш се бе вселила някаква титанична енергия, която му помагаше да бъде едновременно навсякъде, да ободрява бойците, да превръща опасността в знамение за близка победа. А когато сърбите тръгнаха в атака, той презря всякакъв инстинкт за самосъхранение. Измъкна сабята, излезе пред окопите и нехаен към смъртта, която с пищене се носеше около него, с екзалтиран глас командуваше залповете на защитниците.

Центърът се удържа, но и сърбите не отстъпиха. Те спряха толкова близо, че можеха да се различат чертите на лицата им. Три пъти се опитаха да продължат атаката и трите пъти се принудиха да останат на местата си. Неуспехът им окуражи българите. По цялата дължина на позицията премина онази тръпка на увереност и радостна възбуда, която предхожда победата. Останалото се разви мълниеносно. Опиянени, достигнали до яростно изстъпление, нетърпеливи, неудържими, бойци и началници не дочакаха сигнал за настъпление и с вихрено „ура“ тръгнаха напред.

„Тоя ден — писа вечерта в релацията си капитан Паница — всеки от войниците ми беше герой. Щаб-тръбачът ми беше забравил, че е човек: той излезе пред веригата и с тръбене я водеше напред.“ Описанието на Паница е красиво и същевременно твърде слабо. Атаката всъщност се превърна в някакво странно съревнование, в което всеки се стремеше да бъде начело. Самият Паница, с гола сабя в ръка поведе своите македонци. Развял черно расо, до него вървеше отрядният поп, хванал в едната ръка кръста, в другата — сабя. Разгърден, с неузнаваемо под петната от барутен дим лице пред опълченците от центъра крачеше Кронислав Херуц, същият, който преди година твърдеше, че „войната е чест, която той великодушно оставя на другите“. Зафиров не успя да удържи частите от резерва и те с весели викове полетяха напред, като се изравниха със своите другари от челната верига. Това не беше атака. Беше кошмар. Сякаш не човеци, а всички тъмни сили на небитието бяха тръгнали в настъпление и тях нито огън, нито желязо можеше да спре. Сърбите се опитаха да се съпротивяват, но усилието им пропадна. Черният валяк на българските вериги ги притискаше, смазваше, изтикваше крачка по крачка, преследваше, убиваше и непрекъснато се носеше през застланите с трупове, ранени и обезумели от ужас хора ридове и оврази. Под техните стъпки остана и страшният капаонишки усташ Славия; непогрешимият куршум на Богданцалията го бе улучил в главата.

Гонени по петите, сърбите отстъпиха до Ржана, после и отвъд Ржана, където за последен път напрегнаха сили да се удържат. Но българите не спряха и тук. Патроните бяха свършили. Тогава Паница даде първата заповед през този ден: „Щиком!“ Веждите отново се свъсиха. Очите замятаха светкавици. Ръцете стиснаха щиковете. Македонците, които нямаха щикове, извадиха страшните пали. Всички дружно връхлетяха върху неприятеля. И сърбите отново не издържаха. Те захвърлиха раниците и пушките и обхванати от свещения ужас пред лицето на смъртта, побягнаха кой където види.

В единадесет часа преди обед, когато всичко беше свършено, майор Аксенти Йованович омърлушено донесе в Пирот:

„Данас е трећи дан како се бој на Ржани бије. Данас бугари јачом силом ударише и Ржану узеше и запалише. Имају велику силу од 6 до 8 батальона. Моја војска одступа ка Пироту. Немогуће је уздржати. Молим за хитно упутство и помоћ, ако је има. Војска одступа брзо. Морал пао.“[2]

 

 

— Не трябва да обръщате внимание на тази телеграма, Ваше Величество — каза Йован Петрович. — На страха очите са големи. Аксенти — той говореше за майор Йованович — се е уплашил и „хайдушката бригада“ на този… този… — Петрович не намери достатъчно обидна дума, за да назове с нея противния му Паница — му се е сторила далеч по-страшна, отколкото е в действителност. Осем батальона! Срещу цялата Моравска дивизия българите пратиха само три, а срещу този нищо и никакъв Ржански отред — осем. Дума да не става!

Това беше един от редките случаи във войната, когато полковник Петрович проявяваше наблюдателност и трезва мисъл. Както вече знаем, отредът на капитан Паница се състоеше от 1380 пехотинци и 17 конници, което правеше по-малко от дружина и половина.

— Това не променя факта — отпаднало рече Милан, докато пръстите му нервно мачкаха бланката на телеграмата.

— Моля? — попита Петрович, като сви ръката си на фуния около ухото.

Милан повтори по-високо и добави:

— Важното е, че Ржанският отред е разбит и че Паница може след два-три часа да се озове с хората си тук, в Пирот.

— Това не решава войната, Ваше Величество. Войната се решава при Цариброд, а докладите на Топалович са чудесни. Нашите войски се държат твърдо.

Кралят взе телеграфическите доклади на Топалович и ги препрочете. В тях не ставаше дума за никакво твърдо държане — Топалович съобщаваше само, че никъде не се води истински бой и че няма нищо ново. Но Милан беше много отпаднал духом, за да посочи на своя военен министър очевидната неистина на твърдението му. В това време Владан Джорджевич извади димящата луличка от устата си и каза убедено:

— Сърбинът не е страхлив, но трябва да знае за какво се бие. Сега, когато не се вдъхновява от неразбираеми миражи, а знае, че зад него е земята на дедите му, той ще се замисли, преди да направи крачка назад.

— Нали вчера и аз му напомних това! — въздъхна кралят.

Предния ден Милан беше издал прокламация до войските, с която ги приканваше „да се осоколят“, „да стегнат юнашките си сърца и да разпалят пак своята рицарска сръчност“, но всъщност беше пропуснал да им напомни именно онова, най-важното, с което се похвали сега — че вече воюваха не за една чужда на тях политика, а за защита на родината си. Но този път д-р Джорджевич се показа снизходителен и не му посочи неистината.

— Сигурен съм, че обратът ще настъпи — в изблик на внезапен ентусиазъм извика Петрович. — Какво говоря? Той вече е настъпил. Положението е същото, както на 27 юни 1866 година при Траутенау. Тогава генерал Бенедек отбеляза временен успех срещу Първия пруски корпус, но когато великият Молтке…

Той се впусна в безкрайни примери от победоносните войни на своя обожествяван Молтке, но тази сцена се бе повтаряла вече толкова пъти, че никой не го слушаше. Обаче неочаквано се обади Гарашанин, който намери във фантастичните идеи на Йован Петрович храна за своята комарджийска вяра в щастливия обрат на събитията:

— Господин Петрович има право. И Херкулес е боледувал понякога. Ние преболедувахме и сега отново ще разгънем всичките си сили.

Но дори и този театрален жест не успя да разбуди отпадналия дух на краля. Той само унило поклати глава и прошепна:

— Оставям всичко в ръцете на съдбата.

— Моля? — отново запита Петрович, но този път никой не пожела да му повтори Милановите думи.

В стаята влезе капитан Нешич и след като отдаде чест доложи:

— Телеграма от полковник Топалович.

— Какво — трепна Гарашанин, — побягнал ли е вече?

Тези думи, бликнали сякаш направо от сърцето му, потиснаха всички. Та нали само преди минута Милутин Гарашанин твърдеше, че преболедуването е свършено… А сега първата мисъл, която една телеграма от фронта предизвика в него, беше за ново поражение!

— Четете, Нешич — каза кралят меланхолично.

— „Сега почна боят на върха срещу карантината. Боят е доста оживен.“

— Каква е тази карантина? Какъв е този връх? — развика се ядосано министър-председателят.

— Нешков връх — обясни спокойно Светозар Нешич. — Намира се непосредствено отсам връх Бабина глава, който отстъпихме вчера. Там е разположен 12-ти полк от Шумадийската дивизия.

— Боже мой! — простена отчаяно Милан и улови с две ръце главата си.

Повече никой не се обади.

Утрото го завари там, където беше седнал вечерта — извън най-предния окоп на Нешков връх. Цялата дълга ноемврийска нощ Михаило Катанич бе прекарал тук, на камъка между двете бойни линии, без сън, заслушан в шепота на сърцето си и загледан в трепкащите пламъчета на българския стан.

Както и преди, той не одобряваше войната и в себе си продължаваше да я нарича братоубийствена. Както и преди, той не мразеше българите. Ето разговорите им, които по някакъв каприз на акустиката достигаха ясно и отчетливо до неговия слух, му се струваха близки, приятелски, едва ли не родни. Дори и да не знаеше езика, той пак би разбирал всяка дума. Откакто ги видя на Врабча, Сливница и Драгоман, Катанич тайно се възхищаваше от техния героизъм, от презрението им към смъртта, от величието на жертвеготовността им. Достойни за славянската си кръв, те бяха прекрасни бойци. Но колкото се възхищаваше от тях, толкова повече чувствуваше горчивината и срама на поражението. На позорното поражение. Нима сърбите са по-лоши бойци от тях? Нима сръбският дух отстъпва на българския? Нима българинът знае само да настъпва, а сърбинът — да бяга? Не, Катанич не можеше да се примири с тези мисли. Сега вече не ставаше дума за безсмислието на войната. Въпросът беше за честта и славата на народа. За отговорността пред миналото и бъдещето. За избора между величието и безчестието. За дълга пред земята, която го е създала, пред завета, който дедите са му завещали.

Денят щеше да донесе развръзката. Толкова по-добре! Михаило Катанич ще докаже — на себе си, на своите и на враговете, — че сърбинът не е подлец и страхливец, че и в неговата кръв има храброст и себеотрицание, че и той може да мре с името на отечеството на уста!

Когато се разсъмна напълно, той обходи позицията на батальона си, провери запасите от муниции, погрижи се храната да бъде раздадена навреме и като се увери, че всичко е в изправност, отиде в щаба на полка и се представи на полковия си командир подполковник Мостич.

— Какво ви води при мене, капитан Катанич? — посрещна го подполковникът, като вдигна от картата помътнелите си от тревога очи.

— Една молба, господин подполковник.

— Молба? — В гласа на Мостич прозвуча неприятна изненада. — Ако ще искате подкрепления, по-добре не отваряйте уста. Подкрепления няма. Всички мои батальони са на първа линия. Двата на Цинцар-Маркович — майор Цинцар-Маркович беше командир на 11-ти шумадийски полк — са общ резерв. Не мога да ви отделя нито един човек.

— Не искам подкрепления, господин подполковник.

— Тогава за какво сте дошли?

— Моля днес полковото знаме да бъде поверено на моя батальон.

Подполковник Мостич, повторно изненадан, го изгледа продължително, после бавно се изправи.

— Не възразявам, но… Обяснете се, Катанич.

Преди да отговори, капитан Катанич внимателно обмисли думите си. Не искаше те да прозвучат като намек за онова, което ставаше напоследък и което може би щеше да стане и в следващите часове.

— Днес за моя батальон няма да съществува думата „назад“.

— И знамето ще ви помогне?…

Михаило Катанич кимна мълчаливо.

— Не възразявам — повтори след кратко мълчание Мостич. — Вземете го, Катанич. Познавам ви добре. Вие ще съумеете да го опазите.

След десетина минути знамето на 12-ти шумадийски полк се развя над най-предния окоп на Нешков връх. Спокойни дотогава, българите, изглежда, видяха в него някакво предизвикателство. Откъм Бабина глава се разнесе самотен изстрел и куршумът прониза тежката коприна на знамето. Без да чакат заповед, сърбите отговориха.

И паметният бой на Нешков връх започна.

 

 

— Господин капитан — примоли се Христо Сумров, — да настъпим!

Капитан Делов, който командуваше българските части на връх Бабина глава, не отговори. Той виждаше по-добре от всеки друг нетърпимото положение, което се бе създало: от височината на Нешков връх сърбите стреляха с ярост и настойчивост и поразяваха струпаните почти без прикритие български войници по Бабина глава. Имаха пълно предимство — в изгодността на терена, в числеността, в далекобойността и скорострелността на оръжието — и не се колебаеха да се възползуват от него. А и това проклето знаме, което издигнаха на върха, сякаш ги бе докарало до изстъпление… Но същевременно капитан Делов знаеше и заповедта на командуването — докато подполковник Филов не доведе главните сили от Сливница (а те бяха още на 20–25 км зад бойните линии на авангарда), частите да преминат към пасивна отбрана.

Към обед, вместо да отслабне, стрелбата откъм Нешков връх се усили до такива размери, каквито в цялата война не бяха наблюдавани. Връх Бабина глава буквално се засипваше от смъртоносна оловна градушка. Капитан Делов обикаляше по частите, окуражаваше ги, но отвсякъде чуваше все едно и също:

— Господин капитан, да настъпим!

— Господин капитан, ще ни изтрепят, ако стоим още!

— Да ги ударим, господин капитан!…

Към два часа след пладне капитан Делов не издържа. Той разбра, че бездействието ще погуби половината от хората му, и реши да настъпи. Делов преустрои частите от стражева в бойна верига (четата от К. „Хаджи Димитър и Стефан Караджа“ остана в резерв) и подаде сигнала „Слушайте всички, настъпление!“. Измъчени от бездействието и сръбския огън, ротите напуснаха плитките си окопчета и се вдигнаха на атака. Обхванати от една мисъл, от един устрем, рамо до рамо тръгнаха приморци и казанлъчани, търновци и плевенци.

Като се прикриваха из лозята и ниските шубраци, ротите достигнаха подножието на Нешков връх и запълзяха нагоре. Музиките засвириха „Шуми Марица“. В последните дни, щом се чуеше „Шуми Марица“ и гората от щикове се устремеше в атака, сърбите не дочакваха удара и обръщаха гръб. Но днес това не се случи. Днес сърбите не мръдваха от окопите си, стреляха упорито, а знамето им продължаваше все така предизвикателно да плющи под напора на есенния вятър. Като дадоха много жертви, атакуващите роти изпълзяха по стръмнината на Нешков връх, подредиха се набързо и с яростно „ура“ се хвърлиха на нож. Сърбите отново издържаха, не избягаха. Напротив, те не само че не избягаха, но водени от батальонния си командир и с развято знаме над главите, напуснаха окопите и също се втурнаха на нож. Пръв и единствен случай в тази война българи и сърби се срещнаха лице срещу лице и гърди срещу гърди. Схватката беше кратка, но кървава и ужасна. Повече изненадани, отколкото смутени, повече уморени, отколкото разгромени, българите първи се огънаха. Отначало спряха, после, като водеха бой за всяка крачка и за всеки камък, бавно отстъпиха. Сърбите не ги преследваха. Разпалени и въодушевени от победата в първата схватка, те се върнаха на позицията си и отново издигнаха полковото знаме.

Когато видя неуспеха на първата атака, капитан Делов вкара в боя и резервите, а началниците на другите отреди — капитан Сарафов от Остри връх, капитан Димитриев от крайния ляв фланг — бързо изпратиха помощ. В същото време полковник Бинички, който наблюдаваше боя от височината Лазарев камик непосредствено зад Нешков връх и виждаше критичното положение на своя 12-ти полк, не изпрати нито един войник в помощ на храбрите бранители.

Отново гръмнаха барабаните и отново тръбачите възвестиха сигнала „Настъпление!“. Ожесточени от първия неуспех, настървени от жаждата за отмъщение, ротите се понесоха от три страни към върха.

Като влечеше незаздравелия си крак и подтичваше, за да не изостава от другарите си, Христо Сумров също превали стръмния склон на върха. Пред очите му се разкри кървава гледка. Приморци бяха отхвърлили двата батальона на 11-ти полк и бяха отрязали пътя за отстъпление на останалите. И върху продълговатата поляна на върха се разиграваше най-бурната, най-жестоката драма на войната. Струпани около полковото си знаме, обкръжени от всички страни, сърбите се биеха с дива ярост, с нечовешката смелост на хора, които са решили да умрат до един, но да не отстъпят. Четниците от К. едва поеха дъх и се втурнаха натам, където бушуваше свирепата битка.

Не, това не беше битка. Тук не съществуваха бойни линии, тактически замисли, атаки и контраатаки. Тук царуваше някаква пъклена саморазправа, хаос от войнствени викове и предсмъртни стенания. Заповедите на началниците не значеха нищо. Сражението се беше превърнало в стотици отделни сбивания, жестоки и безмилостни, в които победата и поражението се решаваха от дързостта и умението на отделните бойци. Не можеше да се стреля — частите бяха така размесени, че куршумът можеше да порази не враг, а свой. Боят се водеше с щик, със сабя, с лопатка, а някои улавяха пушките за цевта, размахваха ги като тояги и с тях сееха смърт и унищожение.

Пред Христо Сумров изскочи някакъв сърбин и насочи окървавения си щик към гърдите му. Христо избягна удара, после замахна и ножът му потъна в гърдите на нападателя. В същия миг върху него се повали друг сърбин с разбита глава — той се бе опитал да го нападне откъм гърба, но Никола Попспиров бе стоварил приклада на пушката си върху черепа му. Нямаше време за благодарности. Като стъпваше върху трупове и ранени, Христо продължи нататък.

— Към знамето! — чу се нечий глас и той се втурна през локвите кръв към онзи край на поляната, където се водеше битката за сръбското знаме.

Нанасяше удари, бранеше се, мушкаше. Тук трима сърби са обградили непознат наш войник. Христо прониза с щика си единия от сърбите, но той при падането си изтръгна пушката из ръцете му и го обезоръжи. Със зловещ вик към него се устреми друг сръбски войник. Христо се изви инстинктивно и смъртоносният щик премина покрай него, като разкъса дрехите му. Вторият удар навярно щеше да бъде и последен. Христо обаче не го дочака. Той се нахвърли върху прелетелия покрай него сърбин, събори го и впи пръсти в шията му. Противникът му го блъскаше с юмруци по главата, дереше с нокти лицето му, но Христо продължаваше да стиска. После непознатият враг отпусна ръце и замря. Внезапно осъзнал целия ужас на случката, Христо Сумров се повали на земята до жертвата си. Потресен, погнусен, той усещаше нужда да повръща. Или да плаче. Но един настойчив глас отново го призова:

— Към знамето!

И Христо пак се надигна от земята, грабна щика на убития сърбин и се затича към кървавия въртоп на битката.

А тя все повече се разгаряше. Знамето, което беше предизвикало началото на сражението, сега стана повод за най-страшната ръкопашна схватка на войната. Примамлив трофей за българите, светиня за сърбите, край него се биеха и умираха десетки хора. На два пъти то премина в български ръце и два пъти сърбите си го възвърнаха. Трети път го плени един български фелдфебел, който се опита да се измъкне с него настрана от центъра на борбата. По пътя си уби трима сърби, но въпреки това не можа да стигне далече. Един оплискан в кърви сръбски офицер, великан на ръст, който досега бе защищавал знамето с гърдите си, не го остави да избяга. Той прескочи през трупове и ранени, настигна фелдфебела, съсече го и грабна знамето. После с него в едната ръка и със сабя в другата той се запромъква назад. Един ранен българин се надигна от земята и го промуши с щика си в бедрото. Подпоручик Матров от 4-а приморска рота го простреля почти от упор с револвера си. Нищо не можеше да спре великана — с разкъсани от щиковете дрехи, с опушено от барутния дим лице, облян в своя и чужда кръв, офицерът неспирно размахваше сабята, сечеше яростно наляво и надясно, убиваше, поваляше и образуваше застлана с трупове пътека пред стъпките си. Обхванати от ужас или от неволно уважение пред подвига на този герой, мнозина от българите се отдръпваха настрана. А който не се отдръпваше и дръзваше да се устреми към знамето, той скоро намираше края си под страхотните удари на сабята.

Със сръбския щик в ръце Христо се хвърли към него. Докато си преправяше път през бушуващата битка, офицерът великан достигна до една пропаст, в подножието на която няколко сръбски войници се спасяваха с бягство. Извика им нещо, хвърли им знамето, видя как те го уловиха и се затичаха с него, после се извърна пак с лице към сражението.

Вече замахнал с щика, Христо Сумров направи крачка назад. За миг очите му се срещнаха с очите на офицера и го познаха. Не можа да удари: пред него вече не бе безимен враг, а човек, с когото бе седял на една маса и бе разговарял сърдечно; великанът, който сееше гибел, за да спаси сръбското знаме, беше Михаил Катанчев.

— Предай се! — изрева дрезгаво Христо.

— Никога! — със страшен глас отговори на български Катанич.

Ако се бяха срещнали другаде и по друго време, двамата навярно биха се спуснали един към друг с разперени за приятелска прегръдка ръце. Но сега, когато съдбата чрез злодейското безумие на един коронован човек ги бе срещнала като врагове, те забравиха познанството си, забравиха спомена, който ги сближаваше, и се хвърлиха в жесток двубой. Катанич, замахна със сабята, но Сумров подложи пушката си и отблъсна удара. После Христо Сумров мушна с щика, но сърбинът ловко избягна смъртоносното острие. Не успели в първото сблъскване, те отново налетяха един на друг. Този път и двамата удариха едновременно. Христо видя блясването на сабята, но не направи опит да я отбие. Почувствува остра болка в крака, обаче не спря движението си и частица от секундата по-късно с цялата тежест на тялото си стовари щика в гърдите на Катанич. Не видя нищо повече. Пред очите му се спусна тъмна завеса, която покри всичко.

Когато се свести, наоколо беше здрач, а грохотът на битката се беше преместил някъде далеч на запад. Въздухът, вонящ на човешка кръв и рани, се огласяше от стенания и вопли. Съвсем наблизо някой ридаеше:

— Мамо, во̀да…

Христо Сумров бавно и мъчително издигна глава и се огледа. Докъдето достигаше погледът му, поляната беше застлана с купища от човешки тела. Той самият лежеше наполовина подпрян върху някакъв труп в сиво-син шинел, а десният му крак бе затиснат от един безжизнен български войник. Защо беше тук? Какво се беше случило? Ах, да! Катанчев… раната… Христо полека сведе поглед към левия си крак. Кръвотечението от новата рана — тя беше почти върху старата — беше спряло. Докато е бил в безсъзнание, някой бе измъкнал поясока му и с него бе пристегнал бедрото над раната. Христо извърна очи. До него лежеше Катанчев и го наблюдаваше с помътен поглед.

— Ти ли? — прошепнаха устните на Сумров.

— Аз — също така мъчително отговори другият. И прибави, сякаш за да се извини: — Сега вече не сме врагове. И двамата сме трупове…

Христо продължаваше да си спомня: вечерта пред двореца, кебапчетата и пивото, разговорите… Да, тогава този човек се казваше Михаил Катанчев и беше суватчия от Царибродско. Сега го срещаше като сръбски капитан. Той облиза засъхналите си устни и произнесе:

— Ти… сърбин ли си?

Другият отгатна неизреченото:

— Сърбин. Тогава те излъгах… Казвам се Михаило Катанич и съм… бях офицер…

Всеки друг път Христо Сумров би изпитал възмущение и погнуса от лъжата на Катанич. Но сега не почувствува нищо. Миналото с всичките му красоти и грозоти принадлежеше на един друг свят, далечен и чужд, към който Христо Сумров и този Катанчев или Катанич никога нямаше да се върнат.

— Раних ли те?

Лицето на Катанич се изкриви в болезнена усмивка:

— Нищо. Имах четири рани преди твоята. Две от щик и две от куршум.

— И с тях ли?… — учуди се българинът. Думите му всъщност означаваха: „Нима с четири рани по тялото извърши този подвиг?“ — Съжалявам. Ти си велик юнак и…

— Скоро ще бъда нищо…

Измина още една минута, преди Сумров да съзнае смисъла на думите му. На границата между действителността и безсъзнанието той непрекъснато се пренасяше от Нешков връх в софийската бирария „Родопи“, духът му се мяташе безпомощно, мъчеше се да намери опорни точки.

— Лошо — рече той неочаквано.

Катанич го изгледа въпросително. Имаше безброй неща, за които днес можеше да се каже думата „лошо“.

— Там — продължи Сумров, — в бирарията… Помниш ли? Тогава ти каза, че планина с планина… Лошо е, че се срещнахме така…

Сърбинът не отговори. Изтощен от усилието, той беше изпаднал в несвяст. Главата му лежеше отпуснато назад, а в безжизнените му очи се оглеждаше смраченото есенно небе.

 

 

Когато се обърна към нея, лицето на санитарния фелдфебел Иван беше бяло като тебешир.

— Не… не идвай, Олга — каза той на пресекулки. — Тук… това… даже и за мене… — Въпреки студа по челото му лъщяха дребни капчици пот. — Тук е било пъкъл, а не битка…

Олга не послуша предупреждението и се изкачи до него. От продълговатата полянка, не по-голяма от 150 или 200 квадратни метра, не се виждаше нито педя земя: цялата беше покрита с безразборно натрупани едни върху други човешки тела — страхотна и потресаваща грамада, от която се носеха смесената миризма на кръв и барутен дим и стенанията на ранените.[3] Олга вдъхна няколко пъти от шишенцето, което й беше подарил фелдфебелът, и отговори:

— И все пак трябва да изнесем ранените, бате Иване. Не може да ги оставим…

Заедно с другите санитари и санитарки двамата се заловиха да изнасят ранените. Работата беше тежка, а околната картина я правеше едва поносима. Рядко се срещаше убит или ранен от куршум. Повечето тела носеха следи от щик или сабя. Някои бяха загинали от удар на приклад, а други — те бяха най-страшните! — от удушване. Убитите и ранените лежаха едни върху други и често, за да се извлече един ранен, трябваше първо да се отместват трима-четирима убити, повалени върху него. Олга стискаше зъби и с отчаяни усилия се бореше срещу припадъка, който се готвеше всеки момент да я повали. Тежката миризма на спарено и кръв я задушаваше. Воплите, плачовете и молбите, които заляха от всички страни на български и сръбски, я замайваха и потърсваха. От непосилната умора пред очите й се въртяха червени кръгове. Локвите кръв и невъобразимата плетеница на мъртвите тела задържаха стъпките й. Но младата жена се мъчеше да не се предаде. Всяка минута посягаше към шишенцето и се стремеше да не изостава от другите санитари.

Изведнъж спря изненадана. Стори й се, че някой я зове по име. Заслуша се. Сред пъшканията и стенанията ушите и доловиха слаб повик:

— Оле!…

Огледа се. На десетина метра от нея до някаква скалиста пропаст лежеше Христо Сумров и напразно се мъчеше да издигне ръка, за да я повика. В следващия миг дъхът на младата жена спря. Безжизнен, на една крачка от Христо лежеше Михаило Катанич. Колебанието й не продължи повече от секунда. Забравила умората, забравила ужаса на околната картина, тя изкрещя неистово:

— Михаиле!… Михаиле!…

После с два скока прескочи през труповете, хвърли се върху безчувственото тяло на любимия мъж, улови главата му и я притисна до гърдите си. Повече объркан, отколкото разочарован — той усети жестоката драма, която се разиграваше до него, — Христо Сумров напрегна мишци и се извърна на другата страна; той не искаше да напомня на Олга за присъствието си и с това да увеличава мъката й.

Сгрян от прегръдката, Михаило Катанич бавно отвори клепачи. Потъмнелите му очи се спряха върху лицето на Олга. Напрегнатото му изражение се смекчи, сякаш се разтопи под парещия дъх на жената. Устните му се свиха болезнено — не можеше да се разбере дали се усмихваше или искаше да произнесе нещо. После главата му отново падна назад.

— Жив е! — викаше Олга. — Божичко, жив! Михаил е жив!…

Тя се огледа. Другите санитари бяха далеч от нея. Безсмислено беше да ги вика — всички бяха заети в спасяването на ранените български и сръбски войници. Тогава младата жена се отпусна на колене в локвата кръв, нарами великанското тяло на Катанич, със сила, която никой не можеше да подозира у нея, се изправи и със скъпия товар на гърба бавно се запромъква между човешките купчини. Докато се отдалечаваше, тя чу как един войник зад нея изпсува мръсно и каза:

— Кучка! Ние, българите, тука мрем като мухи, а тя се циври и целува един…

Но друг му отговори:

— Мълчи! Не бързай да съдиш! Остави момичето! То най-добре си знае…

Олга позна втория глас. Той принадлежеше на Христо Сумров.

По бузите й се хлъзнаха сълзи.

 

 

„Яд ме е на тебе, че телеграфираш направо на министрите и правиш руски работи с мнение, което народът не разбира. Батальоните от вътрешността и от столицата не могат да бъдат повикани тук, защото новобранците от цялата страна са повикани във всяка рота, за да образуват батальони. Освен това не мога да оставя столицата и Саша сами. Аз не мога да приема тази безумна отговорност, както и отговорността за всичко, което се прави и което е предизвикано от министрите, от тебе и от Кевенхюлер, защото след поражението при Сливница единственото умно нещо, което можеше да направим, беше да заемем една стратегическа позиция зад Пирот, а не да се опитваме да браним всяко село. При сегашното положение, с равнината зад гърба си, ако българите нападнат, ще имаме не една загубена битка, а пълен разгром и пътя за Ниш отворен. Вие отдалече не можете да разберете състоянието на пехотата, по-лоша от милиция, която за една седмица изгърмя или захвърли десет милиона патрона и с това компрометира положението, което е невъзможно да се поправи, както бе невъзможно и да се предварди, защото имахме работа с подлеци. Затова трябва да се побърза с дипломатическата акция, за да се попречи на неприятелското влизане, а не да вярвате, че е възможна отбраната с войска, каквато имаме сега; едва после ще се опитам да направя каквото мога. Аз така мога даже да умра за честта на армията и за тази страна на страхливци, и то в компанията на няколко офицери, половината от които ще се измъкнат от битката.“

Като написа (както обикновено на френски) тази телеграма до кралицата, Милан изведнъж почувствува успокоение. Той не съзнаваше, че телеграмата по-добре от всичко друго изразяваше объркаността и несвързаността на мислите и отпадналостта на духа му; той знаеше само, че чрез нея стоварваше част от ядовете си върху чужди плещи, и това го облекчаваше. Като я изпрати по един адютант на станцията, той влезе в стаята, заета от оперативното отделение на щаба. Там завари само капитан Светозар Нешич. Смуглото красиво лице на капитана изглеждаше пепеляво и унило.

— Какви новини, Нешич? — поде кралят.

— Дивизиите изпълняват заповедта, господарю — отговори офицерът, като избягваше да срещне погледа му.

— Искате да кажете, че отстъпват? Защо говорите със заобикалки?

— Не мога повече да понасям думите „отстъпление“ и „оттегляне“, Ваше Величество. Просто не мога!

Милан го изгледа с любопитство. Нещо се беше счупило в капитана. Обикновено бодър, с бликаща енергия, сега Нешич изглеждаше сломен и покрусен. Кралят придърпа един стол и седна.

— Какво става с вас, Нешич? Не ми казвайте, че сте в такова състояние поради отстъплението. Вече една седмица отстъпваме и всяка крачка назад разпалваше войнствеността ви. Какво се е случило?

Нешич се извърна към картата, разпростряна върху масата, и запремята и молива между треперещите си пръсти.

— В днешната битка на върха срещу карантината е загинал капитан Михаило Катанич — отвърна той тихо.

— Михаило Катанич? — замислено повтори кралят. — Катанич. Помня отнякъде това име. Ах, да, сетих се. Катанич, разбира се. Един вироглав офицер, когото се готвех да наградя а вместо това изпратих в арест за неизпълнение на заповед.

— Най-добрият ми приятел — все така полугласно обясни Нешич. — Съвипускници сме. Загинал, като бранел с гърдите си полковото знаме…

Неподправената скръб на офицера направи поразително впечатление на краля. Няколко минути никой от двамата не проговори.

— Не зная вече на кого и на какво да вярвам — рече по едно време Милан. — Всичко се обърка. Всички обещаваха бърза победоносна разходка до София. Само Джорджевич и този нещастник бяха против войната и предричаха неуспех. Сега обаче, когато всички други бягат позорно пред неприятеля, Джорджевич ме съветва да отидем заедно и да умрем с войската, а Катанич загинал със смъртта на герой. На кого още да вярвам? — повтори той. — На кого да се облегна? Добре поне, че имам вас, Нешич. Впрочем и вие бяхте против войната, нали?

Нешич не отговори. Сега не беше време нито за изтъкване на минали заслуги, нито за укори. И отново се възцари тягостна тишина, нарушавана само от напевното бръмчене на една разбудена от топлината муха.

Изведнъж вратата се отвори и в стаята връхлетя полковник Йован Атанацкович. Лицето му сияеше.

— Господарю — каза той задъхано, — депеша от Белград! Великите сили са интервенирали за спиране на военните действия.

Само в една секунда с краля се извърши чудна промяна. Той се оживи, очите му възвърнаха предишната си бодрост, отдавна невиждана усмивка цъфна на попуканите му устни.

— Слава богу! — възкликна той. — Сега вече всичко е наред.

— Каква интервенция? — глухо попита капитан Нешич, като се обръщаше към полковника. Но вместо запитания отговори сам кралят:

— Великите сили правят постъпки едновременно пред нас и пред българите за спиране на военните действия. Така примирието ще ни бъде наложено, а няма да го просим ние. — Той радостно триеше ръце. — Спасение, Нешич. Това е истинско спасение. — После, като видя, че очите на капитана не се проясниха, добави: — Не мир, а примирие, Нешич. Ние ще използуваме примирието, за да се преустроим, да докараме подкрепления, а след това ще си поговорим пак с българите. — Милан видя, че не успя да убеди своя млад офицер, но предпочете да не говори повече и да не опропастява хубавото си настроение. — Моля ви, капитане, извикайте полковник Петрович и господин Гарашанин. A propos, вие познавате добре хората. Кого ще ми препоръчате за парламентьор?

— Майор Цинцар-Маркович — отговори Нешич, след като размисли.

— Отличен избор — съгласи се Милан, като продължаваше да трие длани. — Цинцар-Маркович при главните български сили, майор Тодор Попович при дясното им крило и Аксенти Йованович при онзи хайдутин Паница. Във Видин няма да съобщаваме за примирието. Там българите са на тясно — нека те да ни молят…

И в очакване на Петрович и Гарашанин кралят с възбудени стъпки се заразхожда из стаята.

Бележки

[1] „Използувай времето“ (лат.). Стих на Хораций.

[2] „Днес е трети ден, откакто се на Ржана бой бие. Днес българите удариха с голяма сила и Ржана превзеха и запалиха. Имат големи сили, от 6 до 8 батальона. Моята войска отстъпва към Пирот. Не мога да я задържа. Моля за спешно упътване и помощ, ако има. Войската отстъпва бърже. Моралът е паднал“ (ср.).

[3] Двама очевидци, кореспондентите фон Хун и Гопчевич, които са отишли на Нешков връх след прибирането на ранените, са преброили 83 сръбски и 14 български трупа. Според данни на българския щаб на армията върху 200-та квадратни метра на бойното поле след битката са лежали 130 убити и 140 ранени.