Цончо Родев
Изпитание (43)

17

Елисавета Хаджиспасова беше посрещната в дома на Христо Сумров съвсем естествено. Всички се държаха така, сякаш отдавна я бяха очаквали. Само хаджи Спас изрече няколко тежки думи по адрес на сина и внука си и после всичко тръгна пак по старому. Единствената промяна се наложи в разпределението на стаите — сега в собата се настаниха двете жени, а Христо се прехвърли във вкъщито.

Самата Елисавета бързо се приспособи към новата обстановка. Тя си нагласи една домашна рокля, която не биеше на очи, върза една непридирчива кърпа на главата и пое своя дял от домакинската работа. В един и същ ден получи две писма от София — от Стамат и сина си, — но ги хвърли в огъня, без да ги чете. И ежедневието я погълна.

… В този октомврийски следобед Гина, Елисавета и Христо Сумров седяха във вкъщито. Наведени една до друга, двете жени приготовляваха тефтик^[1] за войската. Седнал на ниско столче до прозореца, Христо се преструваше, че чете един стар брой на „Съвременний показател“, а всъщност вече половин час не беше обърнал нито една страница.

Голяма беше неговата мъка. Когато събираха запасните, комисията го отхвърли поради ранения, крак. Сега, когато всички знаеха, че войната не може да бъде избягната, в К., се сформираше доброволческа чета, единодушно наречена „Хаджи Димитър и Стефан Караджа“; водител беше Христо Драганов и всички приятели на Сумров, неприети по някаква причина във войската — между тях бяха, и Никифор Симеонов и Иван Катров, — се бяха записали в нея. Никола Попспиров даже си подаде оставката за да може да тръгне с четата. Само Христо Сумров оставаше…

Много бе мислил той, преди да се откаже. Да беше друго време, пръв щеше да се нареди под знамето. Оставаше заради Гина. Не го спираше нейното противене на народните работи; ако решеше, тя не можеше да го задържи. Оставаше заради Гина, понеже коварната болест от ден на ден все повече я подяждаше. Жената се мъчеше да не показва слабостта си, не се залежаваше, не се оплакваше. Но Христо, който беше погребал три деца, болни от същата болест, вече познаваше нейните прояви — бързото слабеене, отпадналостта, изпитите жълти бузи, пепелявите костеливи ръце, всичко показваше, че щяха да минат още най-много неделя или две и Гина щеше да легне, за да не стане никога. Знаеше и друго. Ако останеше, той с нищо не би помогнал на жена си. Болестта беше по-силна от онова, което той или всеки друг около него можеше да направи. Те продължаваха да не си говорят, но той не намираше сили да я изостави. След като дълго се бе борил между дълга си на българин и дълга на човек, Христо най-сетне, бе решил: оставаше! Външно той не издаваше неизмеримото си терзание, стремеше се да се държи по обикновеному, да изглежда залисан във всекидневните грижи. Но душата му се раздираше от мъка.

— Какво четеш толкова? — подхвърли му по едно време Елисавета, на която мълчанието бе започнало да дотяга.

— Нищо — рече той и едва сега се сети да обърне шумно страницата. — Едно списание…

— Да не е онова, за което те бутнаха в дранголника?

— Същото. Един стар брой препрочитам. — И без нужда обясни: — Откак стана Съединението, журналът престана да излиза.

И отново се умълчаха, всеки от тримата погълнат от собствените си мисли. Христо си представяше трескавите приготовления на четниците, събирането на дрехи и оръжие, възбудената шетня в училището, превърнато в щаб на четата, утрешното изпращане. Представяше си и му идеше да захвърли всичко и да изтича там, където го зовеше сърцето му. Но после навеждаше списанието и над страниците му поглеждаше рано побелялата коса на Гина, изсъхналата и сбръчкана кожа на свлечените й бузи, хлътналите в орбитите очи и тогава разбираше, че никога не ще може да последва порива си.

Когато се здрачи толкова, че във вкъщито вече не се виждаше, Гина се приготви да стане, за да запали лампата. Но Елисавета я изпревари. Скочи, свали газената лампа от пезула и се залови да бърше стъклото. В това време откъм двора се чу припряно почукване на тояга — хаджи Спас се прибираше.

Старецът влезе при тях, предъвка едно „добър вечер“, захвърли тояжката си настрана и седна на обичайното си място до огнището. Извади кехлибарената броеница, но след минутка пак я прибра — личеше, че не го свърта на едно място.

— Какво се е случило, тате? — попита Елисавета дружелюбно когато запали лампата.

— Чудя ви се как стоите тука — рече в отговор хаджи Спас. — Навън чудеса стават, хора. Чудеса! Като са се проточили едни редици пред школото, не им се види краят…

— А, това ли било — каза пак Елисавета.

— Че малко ли е? — кресна старецът. — Войска се сбира, жени. Когото не щат военните, на часа тича в школото да се пише в четата. А случи ли се и там да го не щат — плаче човекът, че чак му иде главата си с пепел да посипе. Ех, да имаше колай…

— Какво? — смаяно запита Гина. — Да не ти се иска и ти да се пишеш доброволец?

— Иска ми се, зер — сърдито отвърна хаджи Спас. — Мъжете ще се бият за свободата ни, пък аз ще се въртя тук около вашите фусти…

Той постави прахан на кремъка и се залови да вади искра с огнивото. Всички замълчаха — неговите последни думи отваряха една тема, която по неизречено споразумение всички досега бяха избягвали. Сякаш не забелязал напрежението, хаджи Спас запали старото си чибуче, вдъхна няколко пъти да го разгори, после пусна тънка струйка дим към тавана.

Гина мушна ръце под престилката, извърна се към мъжа си и неочаквано каза отчетливо:

— Ами ти?

— Какво аз? — попита изненадано Христо.

— Чу какво рече дядо хаджия. Той, хем стар човек, не иска да се върти около женски фусти. Ами ти?

Христо Сумров се страхуваше, че това беше някаква лошо скроена шега. Смутен и едновременно обнадежден, той подхвърли предпазливо:

— Хайде, не се прави сега на патриотка. Като казах веднъж „Където другите там и аз!“, не ми ли опява един час? Малко ли ми мърмори, че съм искал велика и целокупна България да правя? Пък сега пред хората говориш, като че ли не ти, а аз съм се опъвал…

— А кой се кълнеше, че щом е за България, готов е десет пъти да умре? Ето на̀, сега другарите ти тръгват!

— Ама значи… пущаш ме?… — на пресекулки изрече Христо, не повярвал на ушите си.

— Не те пущам, а те пращам — поправи го тя.

Учителят изпита такава радост, че просто му притъмня пред очите. Но това не продължи дълго. Уплашен от радостта си, той изведнъж си каза, че Гина иска да го изпита, иска да провери дали той е готов при една само дума да я остави, и то в час, в който смъртта вече дебнеше наоколо с косата си. И вместо да даде израз на своя възторг, Христо още повече се затвори в себе си.

Гина, изглежда, разбра какво ставаше в душата му, разбра, че той мислеше за онова, другото, за което също винаги избягваха да говорят — за нейната постоянно влошаваща се болест, — защото поде отново:

— Мислиш за… за мене, нали? Не ти се тръгва, когато аз… — Той искаше да я прекъсне, да отрече, но жената не позволи: — Чакай! Знам всичко, както го знаеш и ти. Иди! Така поне съвестта ми ще остане чиста. Ще си отида, без да се червя от хората… и от тебе…

Много по-късно Христо Сумров съзна, че не е било редно да изрази така шумно радостта си в минута, когато Гина говореше за собствената си близка смърт. Но това стана едва тогава, когато можеше да мисли трезво и спокойно. Сега, щом жената отговори на всичките му тайни колебания, той не се удържа, скочи и забравил се от радост, разцелува поред и тримата. След това се втурна да извади скатаната в раклата под прозореца на одаята стара опълченска униформа, да измъкне обилно смазаната и завита в блажни парцали мартинка, която вече години лежеше мушната под керемидите на покрива…

Беше час за проверка, в който всеки показваше какво струва.

Показа го и Гина…