Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

3

Беше един от онези последни топли дни на годината, в които природата сякаш жали за изминалото лято и напрегнала сетни сили, открадва няколко приятни слънчеви часа от напиращата зима. Тогава във въздуха се носи някаква неотразима тъга, която шумоли в черните голи клони на дърветата и в жълточервения килим на окапалите листа, отразява се в сивите огледала на локвите, носи се с тънките струйки синкав дим от комините — тъга, която личи в полуусмивките на лицата и в умората на тежките стъпки. Като всяко крадено нещо и тези часове на закъсняло лято навяват повече скръб, отколкото радост.

Към три часа следобед на този ден Султана Хаджиминчевич и Олга Хаджиспасова полека се разхождаха по проточилата се през целия град Стамбул джадеси. Спазвайки модата, и двете бяха облечени във вестони — гълъбовосив на Султана и небесносин на Олга, — с чадърчета в ръцете и на главите с бонета, украсени с по едно венче изкуствени цветя. Те вървяха хванати под ръка, гледаха дългите си сенки, които подскачаха далеч пред тях, и мълчаха, потиснати от есенната тъга.

— И какво, казваш, ти подари? — попита Султана, като се опитваше да възстанови разговора. Тя не съобрази, че за подаръците на Мартин Мартинов бяха говорили преди повече от четвърт час.

— Какво? — запита в отговор Олга, забравила миналия разговор.

— Какво ти подари твоят годеник? Каза само, че ти донесъл подаръци, но не спомена какви.

— Ах, да, подаръци. — Олга сякаш се събуди. — Хубави неща. Свилени платове от Франция, чешки бижута.

— Уф, блазе ти, Оле! А моето Раче, да ми е живичко, е стиснато като… и аз не знам като какво да кажа. Само сегиз-тогиз ми носи по някое цвете. Сигурно ги краде от двора на хазяйката си. Ама ти май не се радваш на подаръците, а?

— Какво?

— Слушай, ако не ти се говори, кажи. Омръзна ми след всяка дума да казваш: „Какво?“ Питам те дали не се радваш на подаръците си.

— А, защо, радвам се — без въодушевление отвърна Олга. — Хубави неща — повтори тя разсеяно.

Те стигнаха до моста пред Пепиниерата и тръгнаха обратно. Сега слънцето, полегнало ниско над хоризонта, светеше в очите им, а сенките им лениво се влачеха далеч зад тях.

Султана навярно щеше да продължи с бъбривите си въпроси, ако в този момент с приятелката й не беше станала една чудна и ненадейна промяна. За секунда Олга застана неподвижно, скована, напрегната, сякаш всичко в нея бе изпънато като струна. Султана я изгледа с любопитство. Лицето на Олга беше пребледняло, а очите й — вторачени някъде напред. Тя проследи погледа на приятелката си. Срещу тях идеше висок широколик мъж с черни очи и мустаци, облечен по европейски, но с някакво особено палто — нито късо като сюртук, нито дълго като редингот. Той очевидно вървеше право към тях, а очите му, съсредоточени в русото момиче, сияеха от искрен възторг — топли, ласкави, възхитени.

— Божичко! — прошепна Султана, отгатнала по интуиция онова, което ставаше и което щеше да стане.

Високият мъж приближи, спря, поклони се и изрече някакви общоприети думи за поздрав. И поклонът, и поздравът му съвсем не отговаряха на един Царибродски суватчия.

— Султана — тихо произнесе Олга, — да ти представя господин Михаил Катанчев. Мой познат…

— Много се радвам, господине — рече Султана кокетливо и подаде ръка на мъжа.

Катанчев се ръкува и с Олга. Султана напразно дебнеше да види нещо необикновено в това ръкуване, но остана разочарована — в него нямаше нито многозначително задържане на ръката, нито онази лигава угодливост, до която прибягват мъжете, когато искат да направят впечатление на една жена; беше просто мъжко ръкуване — крепко и сърдечно.

— Мога ли да ви придружа? — запита Катанчев. — Или може би предпочитате?…

Въпросът, привидно зададен на двете момичета, всъщност бе отправен към Олга. Султана почака няколко секунди, но приятелката й не отговори. Погледна я. Без капка кръв по лицето, скована, съсредоточена, Олга очевидно не беше в състояние да произнесе нито звук.

— Но да, разбира се, господин Катанчев — изчурулика Султана. — За нас ще бъде удоволствие…

Той зае мястото между тях и тримата бавно продължиха прекъснатата разходка. Катанчев поведе обикновен и твърде банален разговор за времето, за отминаващата есен, за светския живот в столицата, за наскоро състоялото се представление на „Невянка и Светослав“. Говореше непринудено, учтиво, без опити да порази девойките, но с явни усилия да ги увлече в разговора. Успехът му беше само наполовина — разговорливата Султана веднага даде воля на словоохотливостта си, докато Олга остана мълчалива и като че ли присъствуваше само тялом, докато духът и мислите й блуждаеха някъде далеч, далеч от Стамбул джадеси.

„За какво говорят?“ — питаше се от време на време девойката. До съзнанието й достигаха отделни думи и къси изрази, но колкото и да се мъчеше, тя не можеше да проследи мислите на двамата си спътници. „Лятото…“, „Приемът у…“, „Да, Мария Ушева беше добра в ролята на Невянка, но Светослав Миларов, който играл предателя Митра…“

„Божичко, за какво говорят наистина? И защо изобщо говорят? Защо сквернят тази минута с приказки за лятото и за предателя Митра? Защо, защо? Не чувствуват ли, че сега трябва да мълчим и да се потопим в сладостта на… На какво? На откраднатата от зимата топлина? На очарованието на този слънчев миг? На вълнуващата илюзия, че сякаш не ходим, а плуваме над земята? А те говорят за пиеси и приеми…“

— Ах, ето го и моето Раче! — възкликна до нея Султана.

Олга се опомни. Не, тя не летеше над земята, а се разхождаше из софийските улици и до нея, висок и самоуверен, крачеше Михаил Катанчев…

Когато ги забеляза, капитан Рачо Петров се изпъчи, поизпъна гиздавата си офицерска униформа, с дясната ръка приглади брадата и засуканите върхове на мустаците си, а лявата облегна с добре заучен жест на дръжката на сабята си. Спря пред тях и подозрително изгледа непознатия мъж, който го надвишаваше с цяла глава.

— Моля, запознайте се! — заговори Султана Хаджиминчевич, след като той се ръкува с двете девойки. — Капитан Петров, мой годеник, господин Катанчев, роднина на семейство Хаджиспасови.

Рачо Петров сякаш се поуспокои и стисна ръката на високия мъж.

„Султана излъга — помисли бързо Олга. — Да, излъга благородно, за да ме запази от клюки и подмятания. Но защо аз не я поправих? Гузна ли съм, че премълчах истината? Но защо и той не я поправи?“

Изведнъж тя забеляза, че в мислите си нарича Михаил Катанчев само Той с главна буква, и й се стори, че ще припадне. Нима наистина е Той? Онзи, чаканият Той? Какъв беше този вътрешен глас, който я караше да мисли за Катанчев като за Него?

— Прието, нали? — запита капитан Петров и Олга разбра, че отново е пропуснала част от разговора. — И вие, надявам се, приемате, госпожице Хаджиспасова?

Султана забеляза объркването на Олга и побърза да се намеси:

— Приема, разбира се. В „Ница“ са най-добрите сладкиши…

Четиримата влязоха в модната по онова време сладкарница и мъжете поръчаха за дамите сладкиши, ореховки и захаросани плодове, а за себе си — кафета.

— Та казвате, че сте от Цариброд, господин Катанчев? — продължи прекъснатия разговор Рачо Петров.

— По-точно от Царибродско — предпазливо отговори другият.

— А какво правят братята сърби? Чувате ли нещо за тях?

Катанчев предложи на капитана цигара и двамата запушиха.

— Какво да правят, господин капитан. И те са като нас — живеят, работят, гледат да свържат двата края.

Офицерът изчисти с пръст някаква невидима прашинка от фуражката си, оставена на стола до него.

— Интересно как ли ще приемат съединението — замислено рече той.

— Съединението? — наостри уши, Катанчев. — Говорите за съединението на Княжеството с Източна Румелия?

— Разбира се.

— И говорите тъй, като че ли то е свършено нещо или поне съвсем предстоящо? По нашия край сега за сега изобщо не се споменава думата „съединение“. Но вие тук, в столицата, сте по-добре осведомени…

— Не, и ние не го смятаме предстоящо. — Рачо Петров произнесе това „ние“ с тон, който изтъкваше собствената му важност. — Но то е неизбежно. Рано или късно изкуствената граница ще рухне. То е така сигурно, както че утре ще съмне.

— И питате за реакцията на сърбите? Какво всъщност ви интересува?

— Турция навярно ще отговори на съединението с война — поясни се капитан Петров. — Сърбите имат да уреждат стари сметки със султана. И ако присъединят силите си към нашите, княз Александър, и крал Милан ще се черкуват в Цариградската „Света София“.

Катанчев имаше желание да разпита по-подробно този приказлив офицер, но се засрами — в присъствието на Олга не можеше да изпълнява своите длъжности на шпионин.

— Да оставим политиката — предложи той. — Дамите се отегчават…

— И как няма да се отегчаваме? — поде Султана. — Щом искате да говорите за политика, съберете се по мъжки и си говорете колкото щете. Но защо занимавате и нас с неща, които хич не ни интересуват?

— Не! — каза неочаквано Олга. Това може би бяха първите й думи, откакто се образува компанията. — Интересуват ни.

— Интересувате се от политика? — учтиво, но с нескрита изненада запита Катанчев.

Олга се изчерви. Ако знаеше, че ще трябва да отговаря на Негов въпрос, надали щеше да се обади преди малко.

— Не от политиката, а от съединението. За българките то е също така важно дело, както и за българите.

Все пак разговорът не продължи и след малко Султана ловко го прехвърли на по-незначителни, но по-близки до природата й теми. Катанчев остави да говорят двамата годеници, а сам се замисли върху думите на Олга. Да, щом дори за жените и девойките съединението не беше политика, а въпрос жизнен, неотменим, то не можеше да не стане, да се спре. И като разсъждаваше, Катанчев отново честно призна пред себе си, че българите имаха право и че ако той самият беше българин, без колебание би жертвувал живота си за това съединение.

— Е, да ставаме — каза по едно време Рачо Петров и двамата мъже платиха консумацията. — Вие ще изпратите госпожица Хаджиспасова, нали?

— Разбира се — кимна Катанчев, като едва прикриваше радостта си.

— Надявам се, госпожице Хаджиспасова — продължи Рачо Петров, — че няма да се сърдите на Султана и на мене, че ви оставяме да бъдете изпратена от вашия роднина.

„Трябва да откажа! — помисли Олга. — Трябва веднага да обясня, че не ми е роднина, и да поискам или да бъда изпратена от тримата, или да се прибера сама. Трябва! Трябва!…“

— Не се тревожете, господин Петров — произнесоха устните й.

Пред сладкарницата се разделиха и двамата годеници бързо тръгнаха към Хаджиминчевичови. Рачо Петров твърде майсторски оставяше краят на ножницата на сабята му да се удря с весел звън о каменната настилка на улицата.

„Не бива да го оставям да ми говори! — повтаряше си трескаво Олга. Тя предполагаше, че ще й говори за някакви чувства към нея. — Ще му заявя веднага, че от един месец съм сгодена, и ще го помоля завинаги да се отдръпне от живота ми. Не бива да подхранвам никакви илюзии в него. Ще му изясня всичко честно и ще се сбогуваме за цял живот.“

Девойката дори не помисляше, че в мисълта си значително изпреварваше събитията и че Катанчев изобщо не можеше да се отдръпне от живота й, защото — поне видимо — не беше прониквал в него.

Те изминаха един до друг стотина крачки, а Катанчев не проговаряше. Той вървеше мълчаливо, малко навъсено, гледаше съсредоточено пред себе си и сякаш бе забравил младата жена, която крачеше до него.

„А може би той изобщо не помисля да ми говори? — с тревога се запита девойката. — Може би всичко е било плод на въображението ми? Нима наистина срещата ни бе случайна? Нима той не дойде, за да говори с мене? Нищо ли няма, което да желае да ми каже?“

На ъгъла на улицата, на която живееше Олга, един подранил фенерджия бе подпрял стълбичката си на гредата на фенера и като си тананикаше някаква монотонна песенчица, оправяше фитила. Олга избиколи изправената стълбичка и понечи да завие, но Катанчев я спря:

— Моля ви, много ви моля, минете по следващата улица.

— Но аз живея тука…

— Знам, но… ако заобиколите, ще се забавите пет минути… при мене…

„Трябва да си отида! — с отчаяна настойчивост си каза Олга. — Така всичко ще свърши отведнъж и завинаги. Той дори не скри, че иска да се забавя, за да бъда с Него… Не, не мога да му позволя…“

Но краката й сами отминаха улицата и продължиха нататък, където Той я водеше.

Стигнаха до следващата пряка улица и тръгнаха по нея.

Едва тогава Михаил Катанчев заговори:

— Зная, че това, което ще ви кажа, е безумие. Моля ви от все сърце, оставете ме да извърша това безумие. Повярвайте ми, то е продиктувано от най-светлото чувство, което някога е изпълвало гърдите на някой мъж. — Той забави крачките си и полека извърна глава към нея. Изглеждаше тъжен и изтерзан. — Аз ви обичам. Това е всичко! Не, не ме прекъсвайте! Ако пожелаете, аз ще изчезна и никога повече пътищата ни не ще се срещнат. Заклевам ви се! Но сега ме оставете да говоря. — Развълнуван, той преглътна шумно. — За пръв път ви видях, когато отивахте на бала в двореца. Не ме забелязахте. Не ви се сърдя. Но аз ви видях и оттогава нося вашия образ в сърцето си. Видях ви и всичко в мене възликува: „Тя е! Тя е!…“

„Господи, значи и той…“ — премаля Олга.

— Виждам ви денем и нощем пред себе си, говоря ви на глас, като влюбен ученик мечтая да избухне пожар у вас, за да ви спася, а сам да загина пред очите ви… Не ми казвайте, че не мога да се надявам. Знам, вдигнал съм поглед по-високо, отколкото ми е позволено. Но аз ви обичам. — Гласът му, сподавен от искрено вълнение, се бе превърнал в шепот. — Аз ви обичам, Олга. Вие можете да ми забраните всичко, но не можете да ми забраните да ви обичам. И тази моя любов, свята и чиста, ще живее в сърцето ми… каквото и да се случи…

Те завиха още веднъж надясно и Олга спря. Двадесет крачки по-нататък беше входът на къщата им.

— Кажете ми само едно — продължи умоляващо високият и силен мъж. — Ще ви видя ли пак? Отговорете ми и знайте: вашият отговор за мене е съдба…

Олга не отговори веднага. Той стоеше пред нея — прав, висок, могъщ, с безкрайна нежност, събрана в черните му очи — и чакаше думата й. За миг й се стори, че от него се излъчват невидими лъчи, които проникват в нея, сломяват волята й и завладяват цялото й същество.

Щеше ли да се срещне пак с него? Тя искаше да отговори отрицателно, но същевременно знаеше — щеше да го срещне още много пъти, защото такава беше повелята на съдбата.

— Знаете ли книжарницата на Велчев? — тихо запита Олга. — Утре в три часа следобед ще бъда там…