Кат Мартин
Сладко отмъщение (5)

Пета глава

— Ще ми кажеш ли? — попита Рейн и повдигна брадичката й с пръсти. Димът и пламъците зад тях изглеждаха избледнели и зловещи на фона на просветляващата зора.

Джоселин кимна.

— Да.

Сега той видя нещо по-различно, по-открито в чистите сини очи. Рейн вярваше, че този път тя ще му каже истината.

Междувременно обаче трябваше да се погрижи за децата, които плачеха. Те бяха премръзнали и гладни, нямаше къде да отидат, останали без покрив над главата си.

Докато пожарникарите се бореха с огъня, Джоселин помогна на сестрите, които се грижеха за близо четиридесет деца. Рейн бе отишъл с един от енорийските служители да съдейства за разрешаване на проблема с настаняването им. След като бе решено, че могат да се настанят в Трудовия дом в Бел Ярд, той се зае да им осигури превоз — наемаше всички файтони и каруци, които срещаше по пътя си, след което тръгна по странноприемниците да осигури хляб и одеяла.

— Господ ви изпрати, милорд — каза Езра Пъркинс, — управител на сиропиталището, дребен човек, със слабо лице и оредяла коса. — Не мога да си представя какво бихме правили без вас.

— Веднага щом сте готови, ще помогна на вас и на персонала да се преместите на новото място. Ще намерим по-подходяща сграда някъде на друго място.

— Благодаря ви, милорд. Нямате представа колко сме ви благодарни.

— Радвам се, че мога да ви помогна.

Рейн даде пари за легла, одеяла и дрехи, както и за храна, за да тръгне животът в новия дом на сирачетата без сътресения.

Той се усмихна на себе си. Уморен, потен, с разкъсани дрехи, мръсен и покрит със сажди, сега се чувстваше много по-жив, отколкото през последните три години.

— Ако имате нужда от още нещо, просто уведомете адвоката ми. А сега, ако ме извините, господин Пъркинс…

— О, да. Да, разбира се.

Овладял най-сетне положението и уредил новото сиропиталище, Рейн се хвана на работа рамо до рамо с Джоселин и Тъкър — товареше загънатите с одеяла деца в наетите каруци и карети и ги изпращаше в новия им дом. Вече бе съмнало, но денят се оказа облачен и от север духаше остър, студен вятър.

— Защо не се наметнеш с едно одеяло — обърна се Рейн към Джо, която изглеждаше по-парцалива и мръсна и от него.

— Толкова съм уморена, че не ми е студено.

Едно босо момченце на име Стийв я прегърна и се вкопчи във врата й, докато тя го качваше в колата за хляб, която вече бе препълнена от други деца, сгушени в одеялата.

— Не искам да отивам — каза детето с треперещи устни, а сълзите се стичаха по бузите му.

— Знам, че е тежко да напуснеш дома си, Стийв, но и другите деца ще дойдат с теб.

— И вие ще идвате да ни виждате, нали?

— Разбира се, че ще идвам. Винаги, когато съм свободна.

Тя го целуна по очернената със сажди бузка и го настани при останалите.

— Довиждане, Джо — извика едно момиченце с червени къдрици.

— Довиждане, Кери.

Джоселин махна за сбогом и каруцата потегли. След това избърса една сълза от бузата си.

Рейн я наблюдаваше и когато децата завиха зад ъгъла, се пресегна и обърна лицето й към себе си, като я принуди да го погледне.

— Ще следя дали се грижат добре за тях. Не бива да се тревожиш.

— Много мило от твоя страна.

— Щастлив съм, че мога да го направя. Радвам се, че бях тук да помогна.

Тя го изгледа почти с изненада. Точно това го тревожеше — мнението, което си бе изградила за него.

— Сигурно често си идвала тук — каза той, решил да потисне раздразнението си.

— Обичам децата. А тези са ми още по-скъпи, защото си нямат никого, който да се грижи за тях.

Тя пристъпи уморено към последната чакаща кола, спъна се и се олюля и Рейн я притисна в прегръдките си.

— Какво… какво правиш?

— Децата са в безопасност. Огънят скоро ще догори, а ти си изтощена. Тъй като моментът не е подходящ за нашия разговор, ще те отведа вкъщи.

Тя опря ръце на гърдите му и се опита да го отблъсне.

— Не мога да дойда с теб — не и без Брауни и Тъкър. Те няма къде да се подслонят, а Брауни е ранен.

Рейн въздъхна с примирение. Би трябвало да се досети, че ще стане така.

— Добре, те също могат да дойдат. Но те предупреждавам: без повече трикове, никакви лъжи, никакви катерения по покривите и никакви бягства.

Джоселин се усмихна уморено.

— Вече нямаме къде да отидем, защо да бягаме?

Рейн само поклати глава. Изпратиха и последната кола с деца, след това потърсиха Брауни и Тъкър. Той помогна на тримата да се качат в тяхната карета. Тъкър седна до кочияша. Брауни и Джоселин влязоха вътре. Малко преди да излязат от града, Рейн спря, за да вземе Трафалгар от странноприемницата, в която го беше оставил.

След това всички заспаха. Рейн се събуди за миг и откри, че Джоселин е опряла глава на рамото му. Той се извъртя на седалката, прегърна я през кръста и я притисна нежно към гърдите си.

Събуди се още веднъж от рязко спиране на каретата и усети, че ръката му се е мушнала на топло под стегнатите й гърди. Главата й се бе сгушила на рамото му. Изглежда, докато спеше, тялото му бе реагирало на присъствието й, защото всичко в него пулсираше до пръсване.

Рейн погледна към Брауни и срещна студения му поглед, в който се таеше открито и явно предупреждение.

— Спокойно старче — каза Рейн и отмести Джоселин от себе си. — Нямам намерение да вземам това, което дамата не е готова да ми даде.

Брауни все още го гледаше втренчено, но напрегнатият израз на лицето му бе изчезнал.

— Какво има? — попита Джо, раздвижвайки схванатите си мускули, докато бавно се събуждаше.

— Нищо тревожно — отвърна Брауни. — Поне докато Негова светлост си държи проклетия аршин в гащите.

Рейн само изсумтя и отвори вратата на каретата.

 

 

— Аз и момчето ще спим в конюшнята — каза Брауни и се облегна тежко на каретата.

— Не е необходимо. Ръката ти има нужда грижи. Джоселин ще иска…

— В конюшнята е добре. Не съм свикнал да ме глезят. Тъкър ще се погрижи за раната ми.

— Но Брауни… — започна Джо.

— Това е положението, моме.

— В пристройките също има стаи — каза виконтът на Брауни. — Главният ми коняр и синовете му живеят там. В конюшните има място за къпане, а аз ще се погрижа да ви дадат чисти дрехи.

Брауни кимна. Двамата с Тъкър поеха към задната част на къщата, а Джо се остави Стоунлей да я води по масивните стъпала към входната врата. Като видя недоверчивия израз върху лицето на иконома, когато влизаха с разкъсаните си и покрити със сажди дрехи, тя едва прикри усмивката си.

— Имаше пожар в сиропиталището — обясни през рамо Стоунлей на шокираните слуги в коридора. — За щастие двамата с госпожица Смит успяхме да пристигнем навреме, за да помогнем.

Когато спряха пред стаята на Джо, Рейн каза:

— Ще ти изпратя Елза. Баня, малко сън и ще се видим на вечеря. След това ще си поговорим.

— Добре — отвърна тя.

 

 

Виконтът бе застанал до първото стъпало на извитото стълбище в очакване на Джоселин.

— Изпратих вечеря на приятелите ти — каза той, щом тя се появи, — така че няма нужда да се тревожиш за тях. Можем да им се обадим по-късно, ако искаш.

Беше облечен с бежови бричове, фрак в шоколадовокафяво, широка връзка и снежнобяла риза. Ако преди й се беше сторил красив, след премеждието, което бяха преживели заедно и в което бе оцеляла единствено благодарение на него, сега го намираше направо за очарователен.

— Благодаря ти. Оценявам помощта, която им оказа.

Тя пое ръката му и изведнъж се смути. Значи това било да се намираш в нечий салон и да приемаш ухажване от кавалер. Да се движиш с карета из града и да те изпраща и посреща истински джентълмен. И на всичкото отгоре да ти предлагат изискана трапеза.

— Явно дрехите на сестра ми ти стоят добре. Когато се върнем в Лондон, ще те заведа при нейната модистка, за да те екипира както трябва.

— Да ме екипира? Но аз не бих могла…

— Защо не поговорим за това по-късно? Вечерята е готова. Сигурен съм, че вече умираш от глад.

Така беше. Преди да заспи, беше прекалено уморена, за да хапне нещо друго, освен малко студено месо, плодове и сирене, които й беше изпратил в стаята.

— Обещавам, че този път няма да забравя да се държа прилично на масата — каза тя с усмивка.

— Не съм от тези, за които това има значение.

Вечерята не беше така официална, както първия път, но атмосферата бе приятна. В мраморната камина зад тях грееше огън. Пламъци хвърляха златисти отблясъци по лъснатите прибори пред тях.

— Можем да наречем тази стая Червения салон — каза Стоунлей, като хвърли поглед към тапицираните в червено кадифе стени. Таванът беше висок, с масивни греди в дърворезба. Мебелите бяха в приглушени червени и златни тонове, а килимите — рубиненочервени.

— Прекрасна е, милорд.

— Мисля, че е време да ме наричаш Рейн — той й помогна да се настани на високия стол срещу него, след което седна и той.

— Добре… Рейн — усмихна се тя. — Предполагам, че името ти отговаря напълно на твоя буен нрав.

Той само се усмихна.

— Истинското ми име е Рейнър. Рейнър Август. Наследство от предците ми в средновековието.

— А аз се казвам Джоселин Асбъри.

Тя внимателно наблюдаваше лицето на виконта и очакваше реакцията му, но изражението му не се промени. Влезе един слуга и вдигна сребърния похлупак, който покриваше една голяма порцеланова купа, след което безмълвно изчезна.

— Гледаш ме така, сякаш това име би трябвало да ми говори нещо. Така ли е?

— Не съм сигурна. Вече не. Преди да се случи всичко това, бях убедена, че си толкова безчувствен човек, че просто може да си забравил. Сега обаче…

— Сега започваш да вярваш, че може да си допуснала грешка.

Джо се надяваше да е така. Изведнъж осъзна колко много искаше наистина да е така.

— Да.

Той се пресегна, хвана ръката й и леко я стисна.

— Мислиш ли, че Брауни ще се оправи? — попита тя, все още неподготвена да мине към същността на въпроса. В следващия миг й мина мисълта, че една истинска дама никога не би подхванала тази тема на масата. За щастие Рейн нямаше нищо против.

— Винаги има опасност от инфекция, но ти си почистила раната добре. Има всички основания да се оправи.

— Виждал ли си такива рани и преди?

— Бях полковник в армията.

— В кавалерията?

— Да. Но през по-голямата част от времето съм бил на Континента. Майка ми беше австрийка, нали разбираш. Говоря езика. Голяма част от детството си съм прекарал там.

— Майка ти е била австрийска благородничка?

Той кимна и отпи глътка вино.

— Беше графиня.

— Сигурно не си участвал в битките?

— Бил съм се край Стоках, Магнано и Цюрих. Бях ранен при Маренго и ме върнаха в къщи за известно време.

— Белегът на рамото ти — каза тя, като си спомни болезнено ясно мускулите на голите му гърди, когато го бе видяла гол. Бузите й поруменяха, а устните на Рейн се разтегнаха в доволна усмивка.

— Точно така — той си избърса устата с една салфетка. — Когато битките приключиха, мислех, че вече съм приключил с цялата тази отвратителна работа, но след една година бях извикан отново. Докато пътувах за Австрия, корабът ми беше нападнат. Раниха ме със сабя в хълбока и прекарах една година в един мръсен френски затвор, след което успях да избягам и да се върна вкъщи.

— Бил си в затвора?

— Нещо, за което не ми се говори.

— Да… Напълно те разбирам.

Представяше си ужасните условия, на които е бил подложен там.

— Интересувала ли си се от войната? — попита той, когато Джо се престори, че се храни, но всъщност само разбъркваше храната по края на чинията си.

— Мисля, че забеляза вестниците в таванската ни стая… предполагам си изненадан, че мога да чета.

— Да. Изглежда, си жена, която крие много изненади.

Джоселин не беше сигурна дали това е комплимент, но топлината в очите му й подсказваше, че е точно така. Продължиха да разговарят по време на вечерята, виконтът правеше всичко възможно да й помогне да се отпусне, даваше й време да събере мислите си, а тя изпадаше все повече под влиянието на чара му.

— Мислех, че умираш от глад — каза той, когато усети, че чинията му е празна, докато нейната едва бе докосната.

— Боя се, че нямам апетит.

— Така изглежда.

Той остави настрани салфетката си и стана.

— С голямо удоволствие бих изпушил една пура с малко бренди. Едва ли е възпитано в присъствието на една дама, но…

— Нямам нищо против. Баща ми често пушеше лула след ядене. Много ми харесваше.

Сърцето й се сви за миг при спомена, но тя бързо потисна болката.

Седнаха на чаша бренди и шери в един малък салон до кабинета на Рейн.

— Е, госпожице Асбъри, мисля, че достатъчно говорихме за мен. Смятам, че е време да ми разкажеш за себе си. Много бих искал да знам за какво е всичко това.

След като се помоли наум за повече смелост, тя се облегна на дивана и отпи глътка шери.

— Не знам откъде да започна… Може би от Мардън.

— Мардън Мейнър? — Той дръпна от пурата, която бе стиснал между здравите си бели зъби и изпусна облаче дим във въздуха.

— Всъщност село Мардън.

Това бяха няколко къщи със сламени покриви в края на едно от най-големите имения на Рейн, едно от многото „селца“, които той притежаваше.

— Отраснала съм в малка къщичка на Мичъм Лейн в края на селото.

— Боя се, че не ми е познато. Семейството ми прекарваше много малко време в Мардън.

— Родена съм в тази къщичка. Баща ми, сър Хенри Асбъри, беше образован човек. Учеше децата от по-будните семейства в околността, както и сина на викария и няколко деца от селото. Не много, разбира се…

— Доколкото разбирам, учил е и дъщеря си.

— Да. Майка ми почина от треска, когато бях на десет години. Двамата с татко останахме сами.

Тя го наблюдаваше, очаквайки нещо да проблесне в паметта му, но изразът на лицето му не се променяше.

— След три години за баща ми настъпиха тежки времена. По-големите деца, които беше учил, заминаха на училище, някои от останалите спряха да идват. Парите намаляваха. Плащането на наема за къщата започна да става проблем. Баща ми отиде до Стоунлей да поговори с Тео. Той…

— Баща ти е идвал при мен? — попита Рейн и се наведе изненадан към нея. — Кога?

— Казах ти — преди около три години. През лятото на четвърта година…

Рейн се замисли за миг и пое дълбоко от пурата.

— Продължавай — каза той.

— Баща ми помоли за отсрочка. Казваше, че рано или късно ще можем да съберем парите. Просто имахме нужда от малко време. Ти отказа, а след това не пожела да го приемеш повече. Тогава баща ми отиде до Мардън да говори с управителя на имението ти и там му наредиха да напусне къщата. Баща ми бе съсипан. По това време бях започнала да работя като перачка… имахме голяма нужда от пари…

Тя въздъхна.

— Може би не е трябвало да го правя, не знам. Това, изглежда, му подейства още по-зле. Не можеше да яде, започна да слабее, не можеше и да спи. Толкова бях разтревожена… Казвах му, че ще се оправим… казвах му, но той… — Гласът й се прекърши и тя не можа да довърши.

— Няма нищо, любов моя, просто се успокой.

Рейн изгаси пурата си в кристалния пепелник и поднесе изящната чаша шери до устните на Джо. Тя отпи дълга, успокоителна глътка.

— По-добре ли си?

— Да.

— Знам, че ти е тежко, но искам да ми разкажеш и останалото.

Тя извърна поглед.

— Ще ти разкажа. Трябва, но…

— Знам колко те разстройва това, но наистина трябва да разбера какво се е случило.

Тя кимна, отпи още една голяма глътка шери и се опита да се пребори с ужасните спомени.

— След това дните се превърнаха в кошмар. Баща ми започна да пие. Седеше вкъщи с часове и се взираше в една точка. В деня, когато дойде приставът да ни изгони, беше по-зле от всякога. Фъфлеше нещо объркано за миналото, смесваше неща, които се бяха случвали преди години. Когато излязох да говоря с пристава, баща ми, изглежда, получи временно умопомрачение. Сигурно е било така, защото той… той…

Рейн се пресегна и я хвана за ръката.

— Всичко е наред, Джо. Всичко е минало. Скоро ще можеш да си отдъхнеш от спомените си.

Тя кимна. Топлината на пръстите му сякаш разтопи ледената буца, заседнала в гърдите й.

— Докато бях навън, баща ми заля мебелите и пердетата с газта от лампата. Подпали къщата и излезе. Каза, че ще унищожи всичко, което имаме, преди да позволи да му го отнемеш.

Ще изгоря всяка клечица, всяко парче хартийка в тази къща, преди да разреша на това копеле да ми я вземе!

О, Божичко! Татко, какво си направил?

— Опитах се да изтичам вътре, но къщата лумна като прахан. Татко стоеше на портата, а аз плачех. Едва когато забеляза, че пламъците обхващат прекрасните му книги, осъзна какво всъщност е направил. И преди някой да разбере какво възнамерява да направи, той се втурна обратно в къщата. Чух го само как изкрещя, когато рухна таванът. Това беше най-болезненият, най-нечовешкият звук, който някога съм чувала. Джоселин дори не усети, че се е разплакала.

— Всичко е наред, обич моя — каза Рейн и нежно я прегърна.

— Той бе толкова благороден човек. Никога не бе молил за нищо. Как си могъл да го върнеш?

— Не съм го върнал аз, а баща ми — отвърна Стоунлей.

— Баща ти? — Тя се отдръпна да го види по-добре. — Но аз мислех…

— Какво си мислела?

— Не знам. Всичко беше толкова объркано — тя изхлипа тихо и от очите й отново потекоха сълзи. — Аз разбира се, никога не съм виждала, а дотогава и баща ми не го беше виждал, но те мразех за това, което беше направил. Може би е трябвало да се срещна с теб още тогава…

— С баща ми — поправи я той. — Трябвало е да се срещнеш с баща ми. Той почина през декември 1804. Тогава наследих титлата.

Осъзнаването на огромната грешка й подейства като удар. Баща му. Не Рейн, а човекът преди него.

— Мили Боже, едва не те убих!

— Не успя. Това е най-важното и сега вече всичко е зад гърба ни.

— Ако бях успяла… Боже милостиви, ако бях успяла…

— Чуй ме, Джо. Недоразуменията ни почти приключиха. Искам да ми разкажеш и останалото.

Тя пое носната кърпичка, която Рейн измъкна от джоба на жилетката си, и избърса очите си.

— Два дни след погребението ме изпратиха при братовчед ми в Корнуол — Баркли Питърс и жена му Лоела.

— Доколкото разбирам, не се е получило.

Тя въздъхна и отново изтри сълзите си.

— Отначало не беше толкова лошо. Бях самотна, разбира се, а и работата беше тежка. Но когато навърших шестнайсет, нещата започнаха да се влошават. Всеки път, когато жена му излезеше от къщата, Баркли започваше да се усуква около мен. Господи, как го мразех! Най-накрая избягах.

— И тогава си дошла в Лондон.

Тя кимна.

— Мислех, че ще мога да се грижа за себе си. Смятах, че ще мога да си намеря някаква работа. Колко съм била глупава.

— Струва ми се, че тогава се е появил Брауни.

— Да, когато го срещнах, бях останала само с два паунда — единствените ми пари. Не можех да си намеря работа. Никой не искаше да наеме само момиче без никаква препоръка. Дори образованието не ми помогна.

— И какво се случи тогава?

— Умирах от глад. Спях на улицата. Крадях храна, за да оживея, но не бях достатъчно добра. Изядох един страхотен пердах от съдържателя на „Червения петел“, когато ме хвана да крада ябълков пай от кухнята. Същата нощ Брауни ме намери в уличката, погрижи се за пукнатите ми ребра и обезобразеното ми лице. Взе ме под крилото си, научи ме как да оцелявам. Никога нямаше да се справя без него.

Рейн се усмихна. Чувство на нежност и съжаление се четеше по лицето му.

— В такъв случай излиза, че съм му голям длъжник.

Джо вдигна рязко глава.

— Какво… какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че желая да си уредиш живота. Не знам какво точно се е случило между твоя и моя баща, но ще разбера. Баща ми не беше зъл човек, Джоселин. Трябва да има още нещо, свързано с тази история и аз възнамерявам да го разкрия. Междувременно искам да останеш тук и да се възстановиш. Имам малко работа в града. След ден-два ще говорим отново.

Джоселин се усмихна. За пръв път от години насам не усещаше огромния товар върху плещите си. Може би нещата щяха да се оправят. Рейн й бе обещал и тя му вярваше.

Това не бе първата й грешка.

Не беше и последната.