Кат Мартин
Сладко отмъщение (26)

Двадесет и шеста глава

През цялото време Джоселин беше неспокойна. Нямаше търпение да тръгнат за Мардън и едва дочака утрото, макар че Александра никак не бе щастлива от това.

Алекс още веднъж беше „реабилитирана“ сред приятелите си, скандалът около брака между виконта и бившата затворничка от Нюгейт вече бе започнал да затихва. Всъщност всичко това само повиши още повече интереса към Александра. В края на краищата, красивият й богат брат просто бе оправил една ужасна грешка. Любовта беше възтържествувала над всичко.

Ако жените намираха Стоунлей привлекателен преди, сега го приемаха като герой. Като рицар в бляскави доспехи, той бе влизал в неравни битки, за да спаси своята любима, попаднала в беда. Виконтът и новата съпруга бяха постоянен предмет на разговор сред висшето общество. Нямаше съмнение, че когато започнеха приемите през пролетта, имената им щяха да са на първо място в списъка на най-канените гости в Лондон — нещо, което Рейн напомни на сестра си, когато тя упорито настояваше да замине с тях.

— Сезонът е към края си — каза нежно той. — Много скоро модният елит ще се оттегли в провинцията. И тогава ти ще определяш модата в цял Лондон.

— Всъщност нямам нищо против — отвърна Александра с усмивката на човек, готов на благородна жертва. — За мен е най-важно ти да си в безопасност.

По този въпрос нямаше противоречия. Само Харви Малкъм да откриеше човека, който заплашваше живота на Рейн, мислеше си Джоселин, и нещата отново щяха да тръгнат нормално. Тя се замисли над това.

Кога ли животът на Рейн бе текъл нормално? И все пак със свито сърце и надежда очакваше деня, когато съпругът й вече нямаше да е в опасност.

Едва когато наближиха Мардън, Джо се почувствува по-добре. Огромното имение беше почти същото, каквото го помнеше от детството си: заоблени хълмове, гъсти гори и тучни ниви. Въпреки че никога не беше идвала в имението, тъй като живееше в малкото селце Мардън, тя си го спомняше добре.

Уйлям Дорсет се грижеше добре за него — виждаше се отдалеч. Масивната голяма къща сега беше два пъти по-голяма. Имаше две допълнителни крила. Фасадата беше с колонада, към входа водеха две големи стълбища. Градината бе така оформена, че се сливаше естествено с пейзажа.

— Утре ще те разведа из околностите — каза Рейн, след като вече бе представил Джоселин на слугите и й бе показал стаите, в които щяха да се настанят.

Тя се усмихна. С просторното мраморно антре, многобройните гостни, трапезарии и салони, къщата беше по-екстравагантна дори от Стоунлей. И въпреки това Джо се чувстваше добре в нея. Прислугата изглеждаше доволна, че господарят и господарката са решили да се настанят тук. Рейн, разбира се, бе довел и някои от слугите в Стоунлей, за да помагат в обслужването.

Независимо от всичко, пътуването и настаняването бяха уморителни. Първата вечер Джоселин си бе легнала напълно изтощена и Рейн я беше оставил да се наспи сама. Тази вечер се чувстваше по-добре. Ако Рейн не я потърсеше, тя щеше да отиде при него.

Джо мислеше за Рейн, докато вървеше по слабо осветения коридор към спалнята му. Когато влезе, усети как бебето мръдна в корема й и тя неволно погали мястото.

— Доколкото разбирам, синът ми дава знак за присъствието си — каза Рейн.

Джоселин се усмихна, доволна, че е тук.

— Да — отвърна тя. Отиде до него, взе ръката му и я сложи върху издутия си корем. — Ще бъде силен като баща си.

— Или смел и решителен като майка си — каза нежно той.

Точно в този момент бебето прорита, Рейн усети движението и лицето му грейна от гордост.

— Може да бъде и дъщеря — предупреди го Джо.

— Няма да съм разочарован — отвърна той и я целуна по бузата. — Още повече, че имам намерение да напълня къщата с малчугани, преди да сме остарели.

Джоселин се засмя. Рейн долепи устни до шията й. След това я вдигна на ръце, мина през вратата, която разделяше спалните им, и я остави нежно на земята, без да я пуска. Тялото й се плъзна по неговото.

— Липсваше ми миналата нощ. Изведнъж осъзнах колко ми е неприятно да спя без теб.

Устните му продължаваха да се движат по шията й, краката й отмаляха.

— Рейн — прошепна тя, леко задъхана, докато той сваляше дрехите й. Чудеше се дали някога щеше да му се насити.

— Харесва ли ти новия ни дом? — попита той между целувките.

— С теб ми е хубаво навсякъде.

Не беше очаквал толкова мил отговор. Това пролича от пламенността, с която я докосваше. Любиха се страстно, след това още веднъж — много нежно. Джоселин оправи няколко немирни кичура по челото на Рейн, докато той заспиваше. Ала сънят бягаше от нея. Да можех да бъда сигурна, че е в безопасност!

Тази мисъл не излизаше от главата й, дори когато лежеше до него.

 

 

Вече бяха минали близо две седмици от престоя им в Мардън, когато пристигна Харви Малкъм. Зает с промените, които замисляше отдавна, Рейн беше работил цял ден по ограждането на нивите и засаждането на храсти.

Колкото и да беше уморен, той влезе с бодра крачка в кабинета си и протегна ръка на Малкъм. Опасността, за която мислеше ежедневно, не му даваше мира и той искаше час по-скоро да я отстрани от живота си.

— Какви са новините, Малкъм? Изминал си доста път. Сигурно си се добрал до нещо.

— Наистина успях, милорд — отвърна той и се отпусна в стола до камината. Този път в студените му сиви очи нямаше и следа от разочарование. — Мисля, че имам информация точно за онова, което ви интересува.

— Открили сте човека, който стреля по мен? — попита Рейн и се наведе напред.

— Почти със сигурност, сър. Оказа се точно това, от което се боях. Търсили сме в напълно погрешна посока. Това не е ваш враг, милорд, а враг на баща ви. Смятам, че човекът, който е стрелял по вас, е сър Хенри Асбъри.

— Асбъри! Но това е невъзможно! Той отдавна е мъртъв.

— Боя се, че не е. След последния ни разговор, реших да поговоря с братовчеда на Нейна светлост в Корнуол — Баркли Питърс. Шансът да се открие някаква следа, разбира се, беше много малък, но все пак успяхме. Разбирате ли, когато заговорихме за пожара в Мичъм Лейн, Питърс стана много неспокоен. Поставих му въпроса направо и накрая той призна, че онази нощ сър Хенри не е умрял. Старецът бил ужасно обгорен, но успял да избяга от пламъците дори след срутването на покрива. За съжаление умът му пострадал много повече и от тялото.

— Какво е станало с него?

— Питърс и съпругата му смятат, че ще бъде в интерес на Нейна светлост да не й се казва истината за баща й. Той е обезобразен физически и е напълно разстроен умствено. След като раните му зараснали, бил откаран в болницата „Витлеем“, окончателно побъркан.

В лудницата! Рейн си представи как Джоселин би приела новината и стомахът му се сви.

— Доколкото разбирам, сър Хенри е избягал.

— Точно така, милорд. Той е на свобода от два месеца, преди първия опит за убийство. Без съмнение, смята, че вие сте отговорен за всичко, което се е случило — като ви бърка с баща ви, разбира се.

— Имате ли някаква представа къде може да е сега?

— Между другото тази вечер ще отпътувам за Кингсбъри. Един от агентите ми съобщи, че е забелязал ужасно обезобразен човек, който бил отседнал в кръчмата „Рицарят и розата“.

— Кингсбъри е на по-малко от половин ден езда. Смятате ли, че е решил отново да ме нападне?

— Боя се, че точно това е намерението му, милорд.

Рейн извади джобния часовник от жилетката си.

— Става късно за пътуване. Тъй като имам намерение да дойда с вас, предлагам да изчакаме до сутринта. Ще тръгнем рано и ще приключим с тази работа веднъж завинаги.

— А Нейна светлост?

— Да, наистина — въздъхна Рейн уморено и закова поглед върху лицето на Харви Малкъм. — Нито дума за това на Джоселин. Докато не свърши всичко. Не искам да се разстройва, а това е неизбежно, когато разбере за състоянието на баща си.

— Не бива да се притеснявате за това, милорд. Винаги съм бил пример за дискретност.

— И аз така разбрах от Грейвънолд — каза й Рейн и стана. Малкъм го последва. — Икономът ще ви покаже стаите ви на горния етаж. Ще тръгнем призори.

— Както желаете, милорд.

След като икономът заведе Малкъм горе, Рейн се отправи към спалните. Тревожеше се за Джоселин. Знаеше колко ужасно ще се почувства, когато разбере истината. Възнамеряваше да отложи този момент колкото може по-дълго.

Спря се за миг пред вратата на стаята й. Джо имаше дяволска интуиция, а точно сега не му се искаше да усети, че е разтревожен. Въпреки това, както винаги, имаше нужда от нея тази нощ.

Щеше да изчака да изгаси лампата и тогава щеше да отиде при нея. След това щеше да я люби с такава страст, че да не може да мисли за нищо друго, освен за насладата, която й дарява.

Утре щеше да разреши мъчителния проблем веднъж завинаги.

 

 

Джоселин бавно се разбуждаше, наслаждавайки се на сладостната просъница. Снощи Рейн се бе проявил като най-пламенния любовник. Затова бе спала толкова до късно. По всичко личеше, че е излязъл много рано. Бузите й поруменяха, като си спомни какво бяха правили през нощта.

След като той беше заминал, Джо можеше да прекара вечерта с Александра, с която бързо бяха станали добри приятелки. После щеше да почете. Щеше да се наслади на една тиха и спокойна нощ.

Но още докато вечеряха с Алекс, Рейн вече й липсваше, а още не бе минало и едно денонощие от заминаването му. Това само й напомни колко много го обичаше.

Изведнъж я обзе чувство за вина. Миналата нощ той й бе повтарял десетки пъти колко я обича. Шепнеше думите, докато я целуваше, докато галеше гърдите й и търсеше с устни тъмния триъгълник.

Но тя не му бе казала тези думи нито веднъж.

Питаше се защо, след като знаеше, че е истина. Беше влюбена в Рейн. Беше влюбена в него от самото начало. Защо не му го беше казвала, след като знаеше колко много му се иска да го чуе?

Доверието, каза си твърдо тя. След това, което се бе случило помежду им, трябваше да бъде сигурна, че може да му има доверие. Почувства обаче, че и това не е вярно, й свъси вежди. Нямаше човек, на когото да има по-голямо доверие от Рейн.

Най-после нещо проблесна в съзнанието. Наказанието. Подсъзнателно тя искаше да го накара да си плати за седмиците и месеците, през които бе страдала. Беше егоистично и неблагородно и все пак не можеше да го преодолее.

Нима Рейн не е страдал по същия начин — питаше вътрешният й глас. — Още ли си играеш на отмъщение и не е ли крайно време да загърбиш миналото и да бъдеш нежна и любяща съпруга на мъжа, когото обичаш?

Исусе Христе, с тази нежност и грижи, с любовта си към нея той отдавна бе платил стократно по-висока цена, ако изобщо имаше какво да плаща.

Тревогите на Джоселин се разсеяха като облаци след буря. Миналото беше зад гърба им. Тя обичаше Рейн и той я обичаше. Крайно време беше да му го каже.

Джо влезе в стаята усмихната, с препълнено от щастие сърце. Нямаше търпение да види Рейн. О, Боже, колко й се искаше да е тук тази вечер. Той нямаше да се върне, но тази нощ тя щеше да спи спокойно. Вече бе взела решение. Най-сетне бе свалила товара от плещите си.

 

 

Часовникът удари три часа, без да достигне до съзнанието й, завладяно от сладките сънища. Трудно й беше да се откъсне от гальовните ръце на Рейн, от нежните му устни, макар да усещаше, че това не е истина.

Но сетивата й смътно долавяха, че нещо не е наред.

Джоселин се опита да отвори очи. Клепачите й бяха натежали от съня, но в следващия миг започнаха да я смъдят. После пое дълбоко въздух само за да открие, че той е пълен със сажди и не може да се диша. Цялото й тяло се разтърси от кашлица и изведнъж осъзна, че стаята гори.

Пожар! Господи, о, Господи, не! Стаята се изпълни с гъст черен дим и по завесите плъзнаха оранжеви езичета. В следващия миг вече танцуваха по единия край на килима. Пожар! За нея нямаше по-ужасно нещо от това — още от нощта в колибата на баща й. Обзе я паника, за миг престана да мисли. Седеше като вцепенена на леглото и се взираше в пламъците, съзнавайки с нарастващ ужас, че ако не направи нещо, и то бързо, димът ще я задуши, преди някой да е разбрал какво става.

Опита се да извика, но от гърлото й не излезе никакъв звук. Ръцете и краката й трепереха.

Не можеш да седиш така — направи нещо! Но тялото не й се подчиняваше. Къде бяха слугите? Защо никой не идваше при нея? Внезапно й мина през ум, че пожарът може би е започнал от това крило на къщата и другите още да не са го усетили.

Само тя знаеше за грозната опасност.

Дълбоко от подсъзнанието й изплува картината на други пламъци, които хищно поглъщаха малката й стаичка, пълзяха по гредите на покрива, стените изчезваха в оранжевата им прегръдка, заедно с парченца от разбития й детски свят. Бученето на пламъците отекна в ушите й, но не можеше да заглуши писъците. Смразяващият глас на баща й пронизваше мозъка й през трясъка на прегорели греди и дъски.

Може би нямаше да помръдне от мястото си, хипнотизирана от ужаса на онзи далечен спомен, и да се взира в приближаващата огнена преграда, ако бебето не се бе раздвижило. Волята му за живот сякаш мобилизира нейната и тихият му гласец прокънтя като камбана в съзнанието й.

Господи, о, Господи, не и детето! Благодарение на инстинкта си, Джоселин преодоля вцепеняващия страх и се размърда, за да спаси бебето, което носеше. Завесите горяха, вече не можеше да избяга през прозорците, но дори да можеше, от земята я отделяха почти три етажа. Какво щеше да стане с бебето, ако скочеше?

Тя запълзя по пода, хванала корема си с трепереща ръка, опитвайки се да стигне до вратата. Огънят вече обхващаше касата, но съскането на пламъците не можеха да заглушат виковете на ужасените слуги някъде зад огнената стена.

Джоселин се надигна и хвана бравата, но веднага изпищя и я пусна, защото нажеженото желязо изгори пръстите й. Наведена към пода, където димът все още не беше така гъст, тя се насочи към гардероба, извади малка ленена кърпа, допълзя обратно, натисна бравата и отвори вратата.

— Джоселин!

— Боже милостиви, милейди!

Чуваха се гласовете на Александра и на обезумелите от страх слуги, които се бореха с огъня.

Западното крило на къщата приличаше на преизподня. Стените горяха, по дебелите персийски килими фучаха огнени езици, таванът приличаше на живо огнедишащо чудовище, навсякъде се сипеха черни сажди.

— Не бива да излизаш оттук! — извика Фартингтън. — Трябва да се върнеш.

Джоселин потрепери от ужас.

— Но аз… не мога да се върна вътре!

През това време цялата стая щеше да е в пламъци.

— Опитай се да минеш по коридора! — извика Александра. — Намери някоя стая, която да не гори!

Пламъците бяха обгорили коридора зад нея, но подът все още беше здрав — това бе последното, което успя да забележи, преди всичко да потъне в гъст черен дим.

— Не мога! Не мога да го направя!

Но имаше нещо по-важно от нейния страх. Трябваше да миели за детето на Рейн. Не можеше да го остави да умре.

— Трябва да го направиш, Джо! — дочу тя умолителния вик на Александра. — Ще се опитаме да стигнем до теб по задните стълби. Трябва да стигнеш поне до края на коридора!

С развени коси, Александра се втурна към главното стълбище, последвана от слугите.

— Побързайте, милейди! — извика Фартингтън. Той продължаваше да се бори с огъня, заедно с останалите, като се опитваше да го ограничи, поне докъдето бе стигнал. — Побързайте!

Като кашляше и се навеждаше към пода в стремежа си да поеме по-чист въздух, Джоселин се помоли Бог да й даде смелост, затисна устата си с края на полите и хукна боса по коридора.

Очите й се напълниха със сълзи и това не беше само от лютивия черен дим. Ако не намереше изход скоро, никога нямаше да излезе оттук. Да изгориш сред всепоглъщащите пламъци, сред мириса на собствената си изгорена плът, беше ужасна смърт — знаеше го добре. И все пак в момента мислеше за Рейн. Той никога нямаше да види детето си, никога нямаше да разбере колко много го бе обичала.

Сълзите се стичаха по лицето й, без да може да ги контролира, но това нямаше никакво значение. Димът бе толкова гъст, че тя не виждаше нищо на педя пред себе си. Напипа касата на още една врата отляво, но под прага й напираха зловещи огнени езици. Къде беше задната стълба, която водеше надолу? Защо никой не идваше да й помогне?

Когато зави на ъгъла, разбра отговора. Пътят нататък бе отрязан от истинска огнена стена, а зад нея се изправяха още по-високи и непроходими пламъци.

Нямаше откъде да мине, къде да се скрие, къде да избяга. Това беше най-ужасният кошмар… и най-истинският.

Сърцето на Джоселин биеше лудо в гърдите й. Изведнъж я обхвана ужасяващо, но същевременно добре дошло спокойствие. Скоро всичко щеше да свърши. И все пак, не достатъчно скоро. Дали щеше да посрещне края смело? Не искаше да умира с писъци като баща си.

Молеше се да умре достойно.

Разтреперана, премаляла от страх, тя събра цялата си останала смелост и викна към стълбите, които би трябвало да се намират някъде зад бушуващите пламъци.

— Ако някой ме чува, кажете на Рейн, че го обичам! Кажете му, че ще го обичам вечно!

— Можеш и сама да му го кажеш — дочу тя дълбок мъжки глас през нажежената димна завеса.

— Рейн!

Лицето му не се виждаше под мокрото одеяло, с което бе покрил главата си, но никога не би могла да сбърка високата фигура, която бързаше към нея. Той не изчака да му отговори, обгърна я с одеялото и я понесе през пламъците към тясното горящо стълбище.

Нажеженият въздух пареше дробовете й. Влажното одеяло димеше и съскаше, но Рейн продължаваше напред. За миг спря да си поеме въздух, стъпил на горящото стъпало. То поддаде под ботуша му. Джоселин изпищя, той изруга ужасно, но успя да се задържи, прескочи го, след това прескочи още едно.

Долният етаж представляваше огнена маса от горящи тапети и килими. Рейн не забави крачка нито за миг, дългите му силни крака ги водеха напред. След това черният дим се разсея и пламъците останаха зад гърба им; те стигнаха до последната площадка на стълбището, където Александра и слугите ги посрещнаха с възторжени викове и радостни ридания.

Брауни и Тъкър също бяха там, с почернели и опърлени лица, и закрещяха от радост и облекчение, когато ги видяха да излизат.

— Успя, гос’дарю! Ти спаси малкото ми момиче! Брауни обърса една сълза от бузата си, а Тъкър продължаваше да вика от радост.

— Сега е мое момиче — каза Рейн, прегърнал Джо така, сякаш в одеялото бе собственият му живот. Избута останалите настрани на по-безопасно разстояние от стълбището и продължи, докато не излязоха на чист въздух. Слугите се върнаха да гасят пожара, който бе започнал да затихва.

Джоселин наблюдаваше гаснещите пламъци. Когато се отдалечиха достатъчно, Рейн спря под един явор и я пусна внимателно да стъпи на земята.

— Добре ли си?

— Ти се върна, за да ме спасиш — продума нежно тя. — Точно когато бях изгубила и последната надежда… ти дойде.

Той я целуна по очите, по носа, по устните.

— Дойдох за теб, както и преди. Както винаги ще го правя. Бих дал живота си за теб, Джо.

— Обичам те, Рейн. Толкова те обичам — прошепна тя и отпусна длан върху бузата му. — Бях напълно искрена, когато извиках онези думи горе. Никога не съм преставала да те обичам. Дори когато исках, не можех. Винаги ще те обичам, Рейн.

Прегръдката му стана по-силна и той я целуна по устата.

— Мислех, че вече съм те загубил. Никога не съм се страхувал толкова. — Той седна под дървото и я притегли в скута си. Целуна леко косата й. — Ще ми го кажеш ли още веднъж?

Джо се усмихна с цялата си нежност.

— Обичам те. Трябваше да ти го кажа по-рано. Исках да ти го кажа още в къщата ни в Лондон.

Рейн я целуна нежно и леко се отдръпна.

— И аз имам да ти казвам нещо. Бих дал всичко да можех да ти го спестя.

Джо го погледна тревожно в очите.

— Става дума за баща ти, Джо. Той е човекът, който е стрелял по мен.

— Баща ми? Но…

— Не е умрял онази нощ в пламъците. Поне тялото му е оцеляло… За съжаление не и разсъдъкът му.

— Баща ми се е опитал да те убие?

Рейн кимна.

— Малкъм излезе прав. Ние търсехме в погрешна посока. Когато разговарял с Баркли Питърс, разбрал истината за случилото се. В болното съзнание на сър Хенри баща ми и аз сме били едно и също лице, еднакво виновни за всички измислени от него престъпления. Той е подпалил къщата, Джо.

— Какво?

— Баща ти е запалил пожара. Ние с Малкъм отидохме в Кингсбъри с надеждата да го намерим там. Когато пристигнахме, него вече го нямаше. Досетихме се, че е поел насам, но не бяхме напълно сигурни. Докато разберем по кой път е тръгнал, той е имал няколко часа преднина. Мислех, че като ме няма в къщата, ти ще си в безопасност. И през ум не ми мина, че може да направи подобно нещо.

Рейн погледна назад към опожарените останки от западното крило, осветено от нажежена жарава там, където бе пропадал таванът и подът.

— Благодаря на Бога, че успях да пристигна навреме.

Джоселин притисна пулсиращите си слепоочия с разтреперани пръсти. Гърдите й бяха стегнати от невидим стоманен обръч, сърцето я болеше непоносимо.

— Къде е той?

Рейн я прегърна още по-силно.

— Той не е излизал, Джо. Малкъм го е видял да влиза. Беше ужасно обезобразен и нямаше съмнение, че е той.

— Боже милостиви — едва промълви тя.

— Малкъм се опитал да стигне до него, но не мисля, че той изобщо е искал да излезе. Една греда паднала върху него. Харви мисли, че е умрял, преди да го достигнат пламъците.

Пръстите на Джоселин се впиха в жилетката му. Тя зарови лице в гърдите му и лицето й се обля в сълзи.

— Хайде, обич моя. Поплачи си. Миналото вече е зад нас. Когато се освободиш от него, ще можем да продължим.

Джоселин вдигна поглед към красивото лице на съпруга си. Беше уморено, черно от сажди и пепел, но тревожно изопнатите му черти излъчваха любовта, която изпитваше към нея. Знаеше, че и нейното лице е озарено от същата любов.

— Обичам те, Рейн.

Той я целуна нежно.

— Никога няма да ми омръзне да го чувам.

— Обичам те — повтори тя и Рейн я целуна, щастлив, че това е истина.