Кат Мартин
Сладко отмъщение (4)

Четвърта глава

Фургонът сякаш щеше да пътува вечно.

Джоселин и Тъкър почти не разговаряха, изтощени от напрегнатата нощ и разтревожени за приятеля си. От време на време задрямваха и главите им се удряха в грубия дървен фургон. Всяка кост по тялото на Джо я болеше, мускулите й бяха като възпалени от умора, а по ръцете и краката й имаше синини от борбата й с виконта в леглото му.

Дрямката й не продължи дълго, но все пак й даде малко сили — достатъчно, за да се справи с каруцаря, когато той ги намери заспали.

След това двамата с Тък поеха от предградията по тесните улички към тяхната бърлога до кръчмата на Босуел, недалеч от Дръри Лейн. Дори в този късен час старата порутена кръчма беше пълна с клиенти, повечето от които се наливаха с джин. Джоселин до такава степен бе свикнала с този шум, че почти не можеше да спи без него.

— Слава Богу, най-после пристигнахме — каза тя на Тъкър, когато поеха по малката мръсна уличка зад сградата.

— Дано само Брауни да не е закъсал много. Превързах го с парцали, дето не стават за нищо.

— Стига да са спрели кръвта. Това е най-важното.

— Стегнах му ръката с едно въже и кръвта намаля.

Джоселин само кимна и стомахът й се преобърна, като си представи кръвта на Брауни около него. Повдигайки жълтата муселинова рокля, тя изкачи стръмните стъпала, като вземаше по три наведнъж, и блъсна вратата на малката таванска стаичка.

Брауни лежеше на дюшека в ъгъла. Леглото на Джоселин се намираше до отсрещната стена на стаята, зад една импровизирана завеса, която беше едничката преграда в общия им живот. През малката капандура се процеждаше светлина, макар че стъклото бе мазно и мръсно. Единственият им лукс — стара желязна печка — се намираше до вратата, подпряна с две тухли на мястото на счупения й крак.

— Брауни — каза нежно Джоселин, като се приближи и коленичи до него. — Аз съм, Джо.

Той сграбчи ръката й и Джо усети колко е студена и влажна.

— Знаех си, че ще го подредиш. Очисти го, нали? Гордея се с тебе, Джоли-Боли.

— Тъкър ми помогна да избягам. Сега най-много се тревожим за теб.

Тя отметна протърканото одеяло, което покриваше посребрените косми на мургавите му гърди, и погледна просмукания с кръв ръкав на домашнотъканата му риза. Беше изгубил много кръв.

— Нали не ти направи нещо онзи мръсник?

— Не… не, добре съм.

Тя свали неумело направената превръзка — парче от одеялото на Тъкър, сгънато на две и сложено върху раната. Куршумът беше преминал през ръката на Брауни, малко под рамото.

— Ти май завъртя ума на онзи мръсник и не му беше до мене — продума дрезгаво Брауни.

Джоселин си спомни за миговете, прекарани в леглото на Стоунлей, и се изчерви.

— Тогава не бях с рокля, не помниш ли?

Тя измъкна намачканата нощница от пазвата си и започна да къса мекия памучен плат на тесни ивици. Сивите очи на Брауни се плъзнаха по тялото й.

— Е, не знам, ама с тази жълта рокля си много хубава.

Руменината по бузите й изби още по-силно. Надяваше се, че той няма да я забележи на бледата светлина на свещта.

— Той ми изгори дрехите.

Тя усети как мускулът му се стегна под ръката й.

— Туй разгонено животно те е съблякло? Как, за Бога, си могла да го спреш? Обзалагам се, че копелето се е надървило като кол, щом е видяло сочното ти телце.

— Брауни, моля те да лежиш и да мълчиш. Виконтът се държа като истински джентълмен. Той… той нареди да ми приготвят баня и ми даде чисти дрехи. Нищо повече не ми е направил.

Опитният поглед на Брауни срещна нейния.

— Никога не си можела да лъжеш, момичето ми.

— По дяволите, Брауни! Казвам ти, че абсолютно нищо не се е случило. Борихме се, това е всичко. След това дойде Тъкър и ме измъкна от проклетата къща. И ето ме тук.

Той се усмихна нежно и сякаш се отпусна.

— Доколкото разбирам, решила си да не го убиваш.

— Открих, че вече няма значение — Брауни понечи да й отвърне нещо, но Джо сложи ръка на устните му. — Моля те, Брауни, лежи спокойно. Много е важно да си пазиш силите. — Тя се обърна към Тък. — Подай ми каната с водата. Трябва да го почистя.

Тъкър кимна и отиде да й донесе каната.

 

 

Рейн стоеше отвън в коридора до вратата. Беше проследил момичето и мършавото момче по улиците, като преди това остави Траф в конюшнята на една странноприемница. Колкото по-тесни и по-мръсни ставаха улиците, колкото миризмата на открити канали и гниещи отпадъци ставаше по-силна, толкова по-неспокоен ставаше той и тревогата му за Джоселин нарастваше.

Една жена с нейния произход не би могла да живее на такова място! Но очевидно тя живееше.

Не му беше трудно да я проследи с тази жълта рокля, дори в безлунна нощ като тази. На няколко пъти се разтревожи да не го е забелязала, но явно тя бе толкова загрижена за приятеля си, че нито веднъж не се обърна назад.

Сега разбираше защо бе носила мъжки дрехи. В тази част на града жена с рокля би представлявала плячка за всеки разбойник и пияница край всеки тъмен праг, двор и уличка, по която минеше. Само като я гледаше да върви по улиците, сърцето му се свиваше от страх за нея.

И колкото по-нататък отиваше, толкова улиците ставаха по-бедни и мръсни. Той познаваше тази част на Лондон, тези тесни, криви улички около Дръри Лейн. Преди години беше идвал насам да прибере един войник, младо момче, което бе изгубило приятеля си в една от битките и се бе събрало с лоши другари, в желанието си да разтуши мъката си. Рейн беше изтръгнал младежа от влиянието им, макар че се наложи да се бие с половината пияници от кръчмата „Червения петел“.

След това беше идвал още два пъти за удоволствие, или по-точно за удоволствие на приятеля си Доминик Еджмънт, виконт Грейвънолд. В душата му имаше тъмни кътчета и насъбраното в тях от време на време трябваше да се отприщва. Грейвънолд знаеше къде да го прави и Рейн понякога го придружаваше.

Но тук не беше място за жени.

Той проследи Джоселин по Стренд, мина след нея по няколко тъмни тесни улички покрай Грейт Куин Стрийт и Лонг Акр, докато най-после завиха към гъсто населените бордеи между „Сейнт Мартинс“, Бедфорд Стрийт и Чендъс, които крадците наричаха Карибите.

Исусе Христе! Толкова много хора на едно място не бе виждал през живота си. Прозорците на кръчмата бяха мръсни, гредите на пътната врата стари и разковани, задната уличка пълна с вонящи отпадъци. Навсякъде се гонеха плъхове. Рейн се изкачи по прогнилите стъпала малко след тях, след това се ослуша на всеки етаж за някакво движение в стаите. На четвъртия етаж чу гласа на Джоселин през вратата на таванската стая, но не можа да разбере какво точно казва.

Устните му се свиха решително. Нямаше търпение да приключи с цялата тази мръсна работа. Открехна леко вратата, извади пистолета си, който бе затъкнал в пояса, и влезе в стаята.

Беше тясна и задушна, с два стари счупени стола, ниска желязна печка и прогнила маса с железен свещник по средата. Едно опушено парче стъкло служеше за огледало, а в ъгъла висеше нещо като завеса от избелял протрит плат.

Каквото и да беше, това само засили решителността му да разбере истината за това красиво младо момиче, което бе събудило любопитството му. Той вдигна предпазителя на пистолета.

— Много вълнуващо.

Двамата скочиха на крака, обърнаха се и зяпнаха от изненада.

— Лично аз си мисля, че е много по-разумно човек да умре, отколкото да прекара толкова години в затвора.

— Ти!

Джоселин се взираше ужасена в него.

— Точно така.

— Как… как ни намери?

— Благодарение на роклята, която открадна, ми беше изключително лесно. Все едно да вървиш след фар по време на буря.

— Можеш да правиш с мен каквото искаш — обади се раненият, — но нея и момчето пусни. — Той се опита да се надигне от сламеника, но Джоселин го натисна обратно надолу.

Погледът й се спря върху пистолета на Рейн, след това се премести на лицето му. В следващия момент, без да обръща внимание на протестите на Брауни, Джоселин се наведе над него и продължи да почиства раната му, сякаш Рейн не бе казал нищо. Момчето не знаеше какво да прави, но не се опита да бяга.

— А ти, момче, как се казваш?

— Тък… Тъкър, сър. Искам да кажа, Ваша светлост.

— Сядай там на стола.

— Да, сър.

Тъкър прекоси стаята и седна вдървено.

Рейн отпусна предпазителя и прибра пистолета обратно в пояса си. Демонстрацията на сила бе достатъчна.

— Как е той?

Джоселин вдигна поглед, но само за миг.

— Изгубил е много кръв.

Рейн отиде до нея, коленичи и започна да преглежда раната. Беше чиста, но все още мокра.

— Жалко, че си такава чистница. Често паяжините са най-доброто средство за спиране на кръвта.

— Откъде знаеш?

— Знам много за изтичането на кръвта… и за умирането.

Тъкър скочи.

— Отвън в коридора има много паяжини. Мога да донеса след минутка.

Яркосините очи се спряха върху Рейн:

— Дали ще помогне наистина? — попита Джо.

— Би трябвало — отвърна той. — Върви да донесеш, Тък.

Когато Тъкър излезе, Джоселин избърса насъбраната кръв по раната, след това сгъна едно чисто парче от бялата памучна нощница за марля и продължи да се занимава с раната, докато момчето се върне. Когато той й подаде голямата топка сивкава паяжина, тя я изгледа нерешително, но я сложи внимателно върху раната.

— Навън се е събрала цяла тълпа — каза Тъкър. — Ще изляза да погледна какво става. Тук човек трябва много да внимава. — Той хвърли поглед към Рейн, който кимна.

Всъщност не го интересуваше особено дали момчето ще се върне, или не. Тези двамата му бяха напълно достатъчни. Освен това, ако наистина имаше някаква опасност, не би било зле Тък да разбере за нея.

— Върви — каза Рейн.

Момчето изхвръкна навън. През това време Джо нагласи превръзката и я стегна с още едно парче от нощницата.

— Благодаря — каза Брауни и стисна ръката й. — Сега ми поолекна малко.

— Радвам се да го чуя — обади се Рейн със студен глас, — защото двамата с теб трябва да обсъдим някои неща.

— Той е ранен, остави го — започна Джо, но вратата се отвори с трясък и вътре нахълта Тъкър с разширени от възбуда очи.

— Трябва да изчезваме оттук — проклетата къща се е запалила!

— Какво! — Джоселин изви рязко глава.

Рейн отиде бързо до вратата и я отвори. По дървените стълбища вече бяха плъзнали огнени езици. Той затвори отново вратата, за да не влиза гъстият черен дим.

— Има ли някакъв друг изход?

— Ъхъ — обади се Тък. — В отсрещния край на коридора. Стълбите водят към кръчмата.

— Вие с Джоселин вървете напред. Аз ще взема приятеля ви.

Той прекоси стаята и промуши ръка под рамото на Брауни. Вдигна го на ръце, но в следващия миг спря, объркан от отчаяните ръкомахания на Тъкър. Джо бе замръзнала на мястото си с изкривено от ужас лице.

— Страх я е от огън — обясни Тък, с изтънял от напрежение глас. — Няма да може да се помръдне.

— По дяволите! — изруга Рейн, остави отново Брауни на земята и грабна протърканото одеяло, което бе използвал старецът. После отиде до вцепененото момиче и го уви около главата и раменете й.

— Трябва да ми помогнеш, Джо — каза той. — Ако не се измъкнем по-скоро оттук, никой няма да може да го направи.

Тя поклати глава в знак, че разбира, но не помръдна от мястото си.

Рейн я сграбчи за раменете.

— Джоселин, чуваш ли ме! — гласът му прокънтя в стаята. Това беше тонът, с който командваше във войската. — Трябва да тръгваме, и то веднага! Аз ще нося Брауни. Ти просто се дръж за мен, разбираш ли?

Тя кимна.

— Да.

Рейн се върна и вдигна отново ранения. Тъкър водеше, а Джоселин бе обвила с две ръце кръста му. Най-после отвориха вратата. Пламъците вече бяха обхванали цялото стълбище.

Като кашляше и се давеше, опитвайки се да си поеме въздух, Тъкър ги водеше безпогрешно през гъстия дим надолу по стълбите, по които се слизаше в кръчмата. Нажеженият въздух започна да ги задушава. Дрехите им бяха мокри от пот и платът лепнеше по телата им. На втория етаж, точно над пивницата, те се спряха, защото огнената стена бе затворила всякакъв изход.

— Оттук! — извика Рейн и ритна с войнишкия си ботуш вратата на някаква спалня. Тя се отвори с трясък. Влязоха вътре и той побърза да я затвори след себе си. Запъти се направо към прозореца.

— Ще трябва да скочим оттук! Брауни, можеш ли да го направиш?

— Боли ме ръката, а не задника. Ще се чувствам по-добре и от ханъма.

— Джоселин?

Рейн махна одеялото от главата й. Очите й блестяха, а лицето й бе толкова бледо, че сякаш излъчваше някаква светлина.

— Скачам пръв и ще помогна на останалите.

— Браво, момче.

Рейн отвори прозореца, забеляза, че съседната стена вече е обхваната от пламъците, и му помогна да се качи на перваза. За пръв път видя ръцете на момчето. Едната длан представляваше обезобразена от белези маса, а другата имаше палец и два пръста. Останалото бе изгоряло и зараснало в едно цяло. В гърдите му се надигна съжаление, но той бързо го потисна:

— Скачай!

Тъкър полетя от прозореца, падна на земята с претърколване и веднага скочи на крака. Обърна се и им се ухили. След него беше Джо, която не възрази и не обели дума. Изглеждаше неспособна да говори. Скочи, преобърна се напред и се просна по очи, но бързо се съвзе и стана. Пламъците вече напираха през вратата и димът в стаята беше толкова гъст, че не се виждаше нищо. Не можеше да се диша, въздухът се напълни със сажди.

— Ти си шефе — успя да продума Брауни.

— След тебе.

Рейн качи мургавия на перваза, помогна му да се закрепи и той скочи. Миг след това след него полетя и Рейн, приклекна, като стъпи на земята, и дори успя да запази равновесие.

— Събаря се! — изкрещя Тъкър, когато покривът рухна надолу и в небето се понесоха искри.

В същия миг лумналите стени започнаха да се отделят и се наклониха навън. От чистия въздух и вятъра огънят се разгоря с нова сила. Рейн грабна Джоселин и хукна. Брауни и Тъкър го следваха. Стената се срути зад тях и в небето се вдигнаха огнени искри, а зяпачите се разбягаха уплашени.

Четиримата спряха в края на глухата уличка, задъхани, с разтуптени сърца.

— Вие двамата добре ли сте? — обърна се Рейн към Брауни и Тъкър.

Старецът изглеждаше блед, но се ухили до ушите.

— За проклетата си синя кръв имаш бая кураж.

— Можеше да ни зарежеш — каза с недоумение Тъкър. — След всичко, което ни каза Джо, не си представях, че си такъв герой.

Без да обръща внимание на думите му, Рейн помогна на Джоселин да стане. Лицето и дрехите й бяха покрити със сажди, късата й черна коса бе слепнала на челото, но цветът на лицето й се бе върнал.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна.

— Да, добре съм. Просто… Съжалявам, че ви създадох толкова неприятности.

— Няма нищо.

— Да, няма, но… — тя извърна поглед и не пожела да продължи. — Ако някой би трябвало да се страхува от огън, това е Тъкър.

— Как се случи?

— Работил като чирак на някакъв коминочистач, когато бил на четири години. Майка му починала и баща му го продал за половин галон джин. Избягал преди две години. Сега живее с нас.

Рейн беше чувал разни истории за тези неща. За малки деца, достатъчно дребни, за да могат да се промушват през комините, които събличали голи и ги карали да чистят саждите отвътре. Някои от тях изгаряли до смърт; други — като Тъкър — били осакатявани за цял живот. Законът защитавал децата от подобни жестокости, но досега никое от тях не било стигало до съда.

Той погледна момчето, което се почувства много неловко и нямаше търпение да сменят темата.

— Изглежда, не сме пострадали само ние.

Тъкър посочи към пламъците, които се издигаха от полуразрушената сграда. Приземният етаж беше лабиринт от свързани една с друга помещения, в повечето от които живееха само скитници. Имаше множество вътрешни дворчета, малки алейки, камари отпадъци и полуразрушени, отдавна изоставени помещения.

Рейн се беше загледал в пламъците, когато изведнъж го сепна гласът на Джо.

— Господи! Сиропиталището!

Преди да успее да я спре, тя беше запретнала полите си и хукна като луда към къщите. Тъкър се спусна след нея.

— Чакай тук! — нареди Рейн на Брауни, който беше прекалено изтощен, за да спори. Рейн отново се втурна след плячката си, като се чудеше какво точно му пречи да зареже това място на мизерия и отчаяние и да се прибере в Стоунлей.

В същото време съзнаваше, че няма да го направи.

Джо се шмугна в една уличка, която пламъците вече бяха обхванали. Рейн я последва, появявайки се точно в момента, в който пламна табелата, на която успя да прочете: „ДОМ ЗА СИРАЦИ“.

Мили Боже! Деца по мръсни пижамки, други без нищичко по тях се стичаха към изхода. Бяха боси, пищяха и плачеха, лицата им бяха почернели от сажди, очите — разширени от страх, когато се обръщаха да погледнат онова, което допреди минута бе техен дом.

Рейн се приближи.

— Всички деца ли са излезли от сградата? — обърна се той към една от енорийските сестри, трътлеста възрастна жена с белези от шарка по лицето и посивяла коса. Но още преди тя да му отговори, той забеляза няколко деца, които надничаха от прозорците на втория етаж и викаха за помощ.

— Боже милостиви!

Жената започна да хлипа и плачът й премина в истерични крясъци. Без да обръща внимание, Рейн я изпрати да носи вода с другите. Пожарната кола вече завиваше на ъгъла, конете бясно препускаха, камбанката звънеше, свиреха свирки, но нямаше време за чакане.

Трябваше да се спасят децата.

Рейн грабна една кофа с вода, свали ризата и брича си и пое към отворената врата. Около него се раздаваха команди, хора се препъваха в боклуците по паважа или сядаха отчаяни на бордюра и плачеха. Докато си проправяше път, той оглеждаше насъбралата се тълпа. Къде, по дяволите, беше Джо?

 

 

Веднъж вече го беше правила, можеше да продължи — трябваше да продължи! Джоселин стоеше до първото стъпало на тлеещата стълба и се взираше нагоре, където димът изпълваше коридора. Тъкър вече се бе изкачил на горния етаж. Трябваше да го последва. Трябваше да му помогне да смъкне децата долу.

На няколко стъпки от нея завесата лумна в пламъци и Джоселин едва не повърна от страх. Нозете й натежаха като олово. Дланите и ръцете й изтръпнаха и се вдървиха. Пламъците около нея я хипнотизираха. Бяха същите оранжеви пламъци, които помнеше, и разрушаваха всичко със същата ужасяваща неумолимост. В съзнанието й картините се смесиха. Тя почти виждаше как гредите падат, чуваше болезнените викове от гостната.

— Джо! — извика Стоунлей. Гласът му я върна към реалността. — Веднага изчезвай оттук!

— Трябва… трябва да помогна на децата. Не могат да слязат от горе. Тъкър вече се качи.

— Аз ще ги сваля долу.

— Ти? Но защо трябва да…

— За Бога, Джо, нали са деца! За какъв, по дяволите ме мислиш?

Преди да успее да му отговори, той я сграбчи за ръката и я обърна към себе си.

— Колкото по-дълго стоиш тук, толкова по-трудно ще бъде.

Тя кимна и тръгна към вратата.

— Сигурна ли си, че ще можеш да излезеш сама? — попита той.

— Ще мога — отвърна тя.

Излизането беше много по-лесно в сравнение с влизането — може би защото толкова силно искаше да се махне оттук. А може би и защото Стоунлей й беше казал, че ще спаси децата. След тази почти безкрайна нощ бе започнала да вярва, че той може да направи всичко.

Знаеше, че ще ги спаси, също както знаеше, че омразата й към него не е била справедлива. Вече никой не би могъл да я убеди, че Стоунлей е безмилостният, безотговорен човек, виновен за смъртта на баща й.

Джоселин застана на улицата и продължи да гледа горящата сграда, хапейки долната си устна, стиснала длани, като броеше безкрайните секунди, докато Тъкър и виконтът се бореха с огнената стихия.

Едва не припадна от облекчение, когато ги видя да излизат ухилени до ушите, с почернели от сажди лица, всеки хванал за ръка по едно дете.

Джоселин също започна да се смее. Беше изгубила и последните си нищожни спестявания в пламъците, но децата бяха спасени. И тя, и Брауни, и Тъкър бяха спасени. Всички благодарение на Стоунлей.

Когато той и Тъкър се приближиха до нея, Джоселин се усмихна и прегърна спонтанно младият си приятел. Тък се изкашля и се обърна настрани.

— Отивам да видя Брауни — смотолеви той и ги остави насаме.

Джо погледна високия красив мъж и благодарността, която се надигна в гърдите й, едва не я задуши.

— Ти ги изведе?

— Казах ти, че ще ги изведа.

— Да…

Сълзите замрежиха очите й и се наложи да извърне поглед. Толкова събития за една нощ. Главата й пулсираше, остатъците от черния дим все още дразнеха дробовете й, а косата й беше полепнала от пот по челото и, бузите. Погледна към ръцете му и забеляза, че са почернели от саждите. После погледът й се спря на красивата жълта рокля.

Беше изпокъсана и мръсна и на места изгорена. Единият от ръкавите бе провиснал като парцал и дори фината бродерия около гърдите й, която преди й предаваше толкова женственост, не се виждаше от кал и чернилка.

— Роклята ми — продума тя, съкрушена от вида на най-красивата дреха, която бе имала през живота си. — Съсипана е.

Пълният й с болка поглед срещна две загрижени очи в меко кадифе и сълзите, с които се бе борила толкова дълго, започнаха да се стичат по бузите й.

— Толкова беше красива — прошепна тя и вятърът отнесе думите й. — Толкова красива.

Сълзите се стичаха на воля и тялото й се разтърси от ридания, които не можеше да спре. Плачеше за малката мансарда над кръчмата, която бяха изгубили — първата им стаичка с истинска печка. Плачеше за мъките, които бе изтърпял Брауни, за бездомните деца, но най-вече за себе си. За горчивия и празен живот, който я очакваше занапред.

— Всичко свърши, любов моя, можеш да си поплачеш на воля. — Гласът на Рейн достигна до съзнанието й и едва сега тя осъзна, че се намира в прегръдките му. — Не се тревожи за роклята. Ще се погрижа да получиш нова.

Но тук не ставаше дума за роклята, и двамата го знаеха.

Нежността в гласа му и топлината на обятията му само я накараха да се разридае още по-силно. Ръцете й обвиха врата му и тя се вкопчи в него като удавник.

— Спокойно, любов моя. Само се успокой. Всичко ще се оправи.

Щеше да се оправи. Рейн бе сигурен в това. Лично щеше да се погрижи. Това бедно, чудесно момиче го беше развълнувало така, както не му се бе случвало от години. Щеше да й помогне. Нямаше да я остави да се бори за оцеляването си на улицата.

— Между другото, защо не ми кажеш защо ме мразиш толкова много?