Метаданни
Данни
- Серия
- Гарик (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sweet Vengeance, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стоян Медникаров, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobych (2009)
- Разпознаване и корекция
- Жанет (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Кат Мартин. Сладко отмъщение
ИК „Бард“ ООД, София, 1996
Редактор: Петя Янева
История
- — Добавяне
Тринадесета глава
— Не го е направила тя! — извика Джо. — Аз го направих.
Завързана на мачтата, с разкъсана блуза, откъдето прозираше прозрачната й бледа кожа, Доли изви рязко глава.
Диърлинг се сепна за миг.
— Не ви вярвам — каза той — но за мен няма никакво значение кой ще заеме мястото на тази старица — усмивката му бе толкова зловеща, че Джоселин потръпна. — Отвържете я.
— Сигурна ли си? — едва прошепна Доли, когато почувства ръцете си свободни и се заклатушка към Джо.
— Ще се оправя.
— Никога няма да го забравя.
След това Доли се сля с тълпата жени и си проправи път към парапета, където се бе отпуснала почти в безсъзнание малката й смугла приятелка.
Вързаха китките на Джоселин и сложиха ръцете й зад главата, след това я завързаха за мачтата. Диърлинг отиде до нея и запретна блузата до врата й, заедно с тънката памучна фланелка, която носеше отдолу. Тя усещаше похотливата му усмивка толкова осезателно, колкото и студения солен вятър.
— За мен ще бъде чест да го направя лично — каза Диърлинг и издърпа камшика от ръцете на моряка.
За пръв път Джоселин забеляза, че камшикът е направен от здраво сплетени кожени ивици. Исусе Христе! Света Богородице!
Тя стисна зъби, но когато изплющя първият удар, болката бе толкова остра, че от гърдите й се изтръгна стон и коленете й се подкосиха. На гърба й изби червена ивица и към полата й се стече струйка кръв. Господи, как щеше да издържи още девет?
Цялата се разтрепери, ужасена от мисълта, че може да заплаче. Кожата на гърба й пламтеше. Джо усети как Диърлинг замахва втори път и стисна очи, впила несъзнателно пръсти в гладкото дърво на мачтата.
— Момент, господин Диърлинг! — провикна се Сайлъс Мийкс и се запъти към първия помощник-капитан. — Казахте, че за вас няма значение кой ще заеме мястото на старицата. Аз ще застана вместо момичето.
Джоселин изви бавно глава, докато погледите им се срещнаха. Знаеше, че трябва да възрази, но не намери смелост да продума.
Сайлъс Мийкс разреши дилемата й с една още по-широка усмивка и намигване.
— Това е крайно неуместно — отвърна Диърлинг явно разколебан.
— Развържете момичето!
Капитан Богс беше излязъл на горния мостик с безупречно чистата си синя униформа. Беше малко по-нисък от Диърлинг, но възрастен и леко плешив, но очевидно си бе извоювал безспорен авторитет. Първият помощник отвори уста да възрази, но предупредителният поглед на капитана го накара да я затвори и той се обърна да изпълни заповедта.
След минута Джоселин беше развързана и мястото й на дебелата кипарисова мачта бе заето от Сайлъс Мийкс. Под погледа на капитана ударите бяха бързи и майсторски, а бичът разкъсваше загорялата от слънцето кожа на моряка, докато гърбът му стана червен. Но Сайлъс стоеше здраво на краката си, като издаде само един-два пъти слаб, болезнен звук. След това няколко моряка, впечатлени от смелостта му, го развързаха и му помогнаха да се прибере в каютата си.
— Не мога да повярвам — беше на първото стъпало на стълбата към трюма, докато Доли помагаше на Джоселин. — Никога не съм виждала по-смела жена.
— Не чак толкова смела, колкото мистър Мийкс — опита се да се усмихне Джо и се запъти към една от пейките в края на дългата дървена маса.
— Много свестен мъж, а?
— Да, много свестен мъж — отвърна Джо.
— А ти си чудесна приятелка — каза Чита. Черните й очи бяха пълни със сълзи. — Не биваше да се отнасям така с теб. Надявам се, че ще ми простиш.
Джоселин хвана ръката на момичето.
— Приятелите трябва да си прощават.
Чита се усмихна топло. Джо отвърна на усмивката, а после Доли намаза гърба й с мехлем.
Може би новият й живот нямаше да бъде чак толкова ужасен, мислеше си Джо. Вече си бе спечелила трима нови приятели. След това си спомни за Брауни и Тъкър — приятелите, които бе оставила, които й бяха по-близки от семейство. Рейн й ги беше отнел завинаги, сякаш ги бе убил.
Рейн.
Представи си красивото му лице, но сега в него вече нямаше нежност. То й се подиграваше. Беше го намразила от самото начало. Сега омразата й беше още по-силна. Яростта и болката се надигаха в нея. Знаеше, че Рейн е единственият човек на тази земя, на когото никога нямаше да прости.
— Добър ден, Ваша светлост.
— Добър ден, Фредерик. Знам, че сте зает. Няма да ви отнема много време.
Фредерик Нелсън, който се занимаваше с деловите работи на виконта, изгледа високия човек пред себе си. Макар че, както винаги, Негова светлост бе облечен безупречно, днес изглеждаше по-различно отпреди. Беше слаб и с доста по-бледо лице. Но имаше нещо друго, което Фредерик успя да забележи. Нещо, което бе трудно да се изкаже с думи.
Ако преди виконта бе твърд човек, сега приличаше на наточена стомана.
— Защо не седнем? — попита Фредерик и се настани зад масивното бюро, а Стоунлей седна на един от тапицираните столове пред себе си. От него се излъчваше неспокойствие и потискан гняв, утаен в дълбините на студените му тъмни очи.
— Какво ви води при мен, милорд? Надявам се да не носите лоши новини.
Фредерик нагласи очилата си и взе перодръжката от поставката пред него.
— Не, няма такова нещо. Но има един важен въпрос, с който бих искал да се заемете.
— Разбира се.
— Решил съм да разширя имотите си. Интересува ме нещо извън страната. По-точно, Карибските острови. Доколкото съм чувал, оттам може да се извлече доста добра печалба.
— Това е вярно. Много прозорливи предприемачи натрупаха състояния в Западна Индия. Всъщност няколко мои клиенти вече развиват там процъфтяващ бизнес. За няколко месеца бих могъл да ви представя списък с възможностите, върху които да помислите. Естествено, ще имам нужда от подробности — от каква земя по-точно се интересувате, сумата, която сте готов да вложите, и така нататък. За три-четири месеца…
— Три-четири месеца са много време.
— Но едва ли бих могъл…
От перодръжката на Фредерик капна мастило и петното се разля върху писалището.
— Може би в Лондон има хора с дялови участия, които биха били склонни да ги продадат, ако цената е добра.
— Така е, милорд, но като инвеститор по-разумно би било да изчакате малко и след известно проучване да вложите парите си в най-сигурното предприятие.
Виконтът се усмихна едва забележимо.
— Не мога да чакам. Възнамерявам да стана собственик на земя в Западна Индия в най-близко бъдеще.
— В Индия… да… Трябва да има нещо подходящо.
— Интересувам се по-точно от Ямайка.
— Ямайка! Но фермерите на захарна тръстика там претърпяха големи загуби.
Стоунлей сви рамене.
— Тогава просто ще трябва да отглеждам нещо друго.
— Но, Ваша светлост, какво знаете вие за…
— Просто намерете земя, Нелсън. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма да останете недоволен. Колкото повече дни спестите, толкова по-голям ще бъде вашият дял.
Фредерик преглътна.
— Да, милорд.
Стоунлей стана.
— Ще чакам вести от вас колкото е възможно по-скоро.
— Да, милорд. Започвам проучването още днес следобед.
— Добре — каза Рейн и пое към вратата.
Когато виконтът излезе, Фредерик се отпусна с облекчение на стола. Господи, гласът на този човек бе остър като острието на нож. Лицето му сякаш бе изсечено от камък. Фредерик нямаше намерение да го разочарова. Не искаше дори да си представи, че е на мястото на някого, който би разочаровал виконта.
Изведнъж Фредерик се замисли за изстрела, от който Рейн едва бе оцелял. Беше чувал за онази загадъчна жена?
Нещо просветна в съзнанието му. Ако не грешеше, тази жена бе изпратена в Ямайка.
— Ти си кораво момиче. Мисля, че ще се оправиш — каза Сайлъс Мийкс, който стоеше до вратата на таверната „Двете шпаги“.
Помещението беше опушено, с нисък таван, но според Сайлъс бе за предпочитане пред местата, където щяха да заведат някои от затворничките. Едни бяха останали на борда на „Морски демон“, за да продължат за Барбадос. Други щяха да бъдат разпродадени на търг за черна работа в далечните плантации.
За щастие Джоселин и Чита бяха купени от Барзилай Хопкинс, собственик на „Двете шпаги“, както и на десетки други къщи, дрогерии и публични домове по пристанището. Двете бързо се бяха сприятелили след инцидента на кораба и макар да не работеха заедно, често се виждаха при изпълнението на различни поръчки.
Доли Бялата глава нямаше такъв късмет. Съдбата й беше неизвестна и беше в ръцете на човека, който я бе купил.
Джоселин вдигна поглед към грамадния моряк, който стоеше пред нея.
— Ще се справя, Сайлъс — каза тя и се усмихна унило. — Знам как да оцелявам. Мога да се оправям.
— Странна птица си ти. Радвам се, че се запознах с тебе.
— Никога няма да забравя какво направи за мен.
Сайлъс се направи, че не я чува.
— Трябва да тръгвам. Корабът тръгва утре. Ще караме дървен материал и ром. Ще стоварим останалите жени в Барбадос, ще напълним трюмовете със сурова захар и поемаме към къщи.
Преди да тръгне, Джоселин се надигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Довиждане, Сайлъс.
Лицето на големия мъж пламна.
— И внимавай, моето момиче — каза той, усмихна й се нежно и излезе навън.
— Дявол да го вземе! Какво, по дяволите, става тук?
Барз Хопкинс, кръглолик мъж със злобни очи — най-похотливите зелени очи, които Джо бе виждала, се приближи до нея. Когато не крещеше, обикновено се хилеше. Или щипеше някоя от жените по задника.
— Размърдай си дупето, момиче! Трябва да се пълнят халбите на мъжете и да се наглежда плешката във фурната. Хайде, размърдай се, да не те размърдам аз.
Джо знаеше, че говори сериозно. Вече няколко пъти я беше бил. Никога не повтаряше. Държеше една жилава пръчка в кухнята и често я използваше. Джоселин още имаше белези от нея.
— Извинете ме, господин Хопкинс. Сбогувах се с един приятел.
— Прав му път. Човек не може да си свърши работата от вашите курвенски номера. И как само ме гледаше твоят бабаит…
Което означаваше, че Хопкинс се бе въздържал, докато Мийкс е в кръчмата. Сега беше изгубила покровителя си. Отново трябваше да разчита само на себе си.
— Докога ще те чакам, курво! — чу се гласът на един английски моряк, чийто кораб скоро бе хвърлил котва тук.
Джоселин побърза към масата му.
— Извинете, че ви накарах да чакате толкова. Виждате колко сме заети.
Тя остави три пълни чаши ром и понечи да продължи нататък, когато морякът плъзна ръка по кръста й и я притегли към себе си.
— Казах ви, че съм заета! — сопна се Джоселин, опитвайки да се откопчи, но той я беше хванал здраво. — Пусни ме!
Мъжете избухнаха в смях.
— Имам достатъчно жълтици в кесията си. Повече от достатъчно, за да платя за изгубеното време.
Джоселин се дръпна.
— Не ме интересуват парите ти. Има много други момичета.
Брадатият мъж хвана устата й между пръстите си.
— Да — каза той, — но се обзалагам, че не са като тебе. Искам черни коси като коприна и сини очи като морето.
— И две цици като зрели манго! — извика един от моряците и смехът му се разнесе из цялото помещение.
Рейн седеше в мрака под дървеното стълбище за горния етаж и наблюдаваше сцената мълчаливо. На бузата му едва забележимо потрепваше мускул, а пръстите му стискаха изтъркания стол.
Миналата нощ бе заел същото място и наблюдаваше незабелязано как Джоселин сервира в другия край на кръчмата. И тази вечер можеше да си тръгне както снощи, доволен, че тя страда не по-малко от него.
Щеше да си тръгне, ако не беше забелязал как силните пръсти на моряка се впиха в задника й и не бе доловил отвращението и отчаянието в красивите й сини очи.
Щеше да си тръгне. Сега вече не можеше.
Рейн отмести стола си назад, стана и тръгна през навалицата към тримата мъже, седнали около грубата дървена маса. Чуваше грубия им смях и унизителните им забележки; забеляза как Джоселин се изчерви, когато единият от тях започна да я гали отзад. Когато морякът се опита да я целуне, тя успя да издърпа едната си ръка и заби нокти в бузата му.
— Ах ти, малка палавнице!
Звучната плесница отекна в цялата кръчма. Морякът замахна втори път, но в този миг пръстите на Рейн се сключиха около потната му китка.
— Остави я — предупреди го спокойно той с глас, по-твърд от стомана.
— Рейн…
Името му прозвуча като дихание. Джоселин се отпусна прималяла на коленете на пияния моряк и изведнъж цялата кръчма притихна.
— Казах да я оставиш.
Мургавият мъж я пусна и Джоселин залитна настрани. После морякът избута стола към стената и пристъпи напред.
— Курвата си е моя — каза той и зъбите му изскърцаха от гняв.
Рейн се отмести леко, за да избегне удара, след което стовари юмрука си в стомаха му. Едрото туловище на моряка се сви надве, но той бързо се изправи, като се олюляваше. Това само събуди боксовия инстинкт на Рейн. С един удар той размаза носа на моряка. Последваха още три бързи удара и грамадният мъж се свлече на колене. Последният удар в челюстта го просна на пода.
Джоселин стоеше на няколко крачки, пребледняла и разтреперана. Рейн се пресегна и я издърпа към себе си. Макар и все още възбуден от схватката, той усети колко е нежна кожата й, колко мека е косата й, която случайно го докосна по бузата.
— Какво правиш тук? Защо си…
— Защо съм все още жив и дишам? — Той се засмя грубо. — Какво има, скъпа? Разочарована ли си?
Тя продължаваше да се взира в него, сякаш бе видяла призрак.
— Дявол да го вземе! Какво, по дяволите, става тук? — извика Барзилай Хопкинс със зачервено лице.
Рейн знаеше всичко за него. Беше си направил труда да разузнае предварително.
— Хайде, размърдай си задника, момиче. Достатъчно неприятности ми създаде — изръмжа Хопкинс и я шибна по бедрата, от което дъхът й секна. — После ще си получиш останалото. Може би ще се научиш на добри обноски.
— Съжалявам за неприятностите, господин Хопкинс.
Тя понечи да се отдалечи, но Рейн я хвана за ръката.
— Стой тук — каза той и погледна съдържателя на кръчмата. — Искам да разменим няколко думи, Хопкинс.
— Кой, по дяволите, си ти?
— Насаме.
Хопкинс го изгледа от главата до петите — кожените му бричове, скъпите ботуши и елегантната риза. Достатъчно беше само за миг да срещне погледа му, за да сведе очи и да продума с пресъхнало гърло:
— Добре, последвайте ме.