Глен Кук
Сенчести игри (30)

30.
Талиос разбунен

Доближихме Талиос на зазоряване с няколко дни закъснение. Всички бяхме на ръба на изтощението, а Лебеда и дружките му май се чувстваха по-зле от останалите. Обикновените им жребци бяха напълно изцедени.

— Дали Прабриндрахът ще е безкрайно щастлив, че съм закъснял за срещата ни? — попитах Лебеда.

Уилоу все още си пазеше малко сарказъм.

— И какво, по дяволите, може да направи? Да ти пусне буболечка в ризата? Ще го преглътне с усмивка. Притеснявай се за Жената. Тя е единствената, която ще ви създава проблеми. Ако изобщо някой ще го стори. Невинаги мисли правилно.

— Свещеници — каза Кинжала.

— Да. Пази се от свещениците. Недоволстват от всичко, откак вие, момчета, се появихте тук. Не можеха да направят нищо, освен да се присъединят към нас. Но те уверявам, че много са мислили по въпроса и намерят ли начин, ще започнат да се бъркат.

— Какъв му е проблемът на Кинжала със свещениците?

— Не знам. И не искам да знам. Но съм тук достатъчно отдавна, за да мисля, че може и да е прав. Светът наистина ще стане по-добър, ако издавим част от тях.

Едно от нещата, които правеха военното положение невъзможно по особено прекрасен начин, бе липсата на укрепления. Талиос се простираше във всички посоки без всякаква мисъл за отбрана.

Народ с векове пацифизъм зад гърба си. Враг, който притежава опитна армия и могъщи магьосници, които да я подкрепят. И аз, разполагащ с може би месец, за да измисля как първите да набият вторите.

Невъзможно. Когато нивото на реката се спуснеше достатъчно, за да могат войските да я прекосят, щеше да има клане.

— Реши ли вече какво ще правиш? — попита Лебеда.

— Да. И на Прабриндраха няма да му хареса.

Това го изненада. А аз не обясних. Нека си се тревожат. Прибрах сбирщината си в казармите и пратих Уилоу да обяви завръщането ни. Докато разседлавах коня с половината отряд наоколо ми в очакване да чуят нещо, Мъргън каза:

— Предполагам, че Гоблин вече е решил.

Нещо тормозеше дребния магьосник. Държеше се на разстояние и беше нетипично мрачен по целия обратен път. Сега вече се хилеше. Отдели специално внимание на дисагите си.

Могаба се приближи към мен.

— Напреднахме много, докато те нямаше, Капитане. Ще докладвам, когато събереш сили. — Въпросът му остане незададен.

Не видях нужда да го оставям да виси.

— Не можем да се промъкнем. Хванали са ни в капан. Трябва да се бием или да се върнем.

— Значи нямаме избор, нали?

— Предполагам, че никога не сме имали. Но трябваше сам да се уверя.

Той кимна разбиращо.

Преди да се върна към работата, трябваше да се погрижа за раните. Господарката се възстановяваше бързо. Което обаче не я правеше по-приветлива. Чувствах се странно да я наблюдавам. След онази нощ под дъжда говореше съвсем малко. Отново размишляваше.

Могаба имаше доста за разказване — от дискусиите с религиозните водачи до идеите му за създаване на някакво подобие на армия. Не намирах нищо в предложенията му, което да не харесвам.

— Има и още нещо — добави той. — Един от свещениците на име Джахамарадж Джах, втори по важност в култа на Шадар. Има дъщеря и вярва, че тя умира. Изглежда ми като шанс да си създадем приятел.

— Или безкрайно много да вбесим някого. — Никога не подценявай силата на човешката неблагодарност.

— Едноокия я погледна.

Обърнах се към дребния вещер. Той обясни:

— Заприлича ми на апендикс, Знахар. И все още не е толкова зле. Но местните клоуни си нямат и понятие от медицина. Опитват се да прогонват демони.

— Не съм отварял човек от години. Още колко, преди да се спука?

— Поне ден, освен ако не извади лош късмет. Направих каквото можах за болката.

— Ще я прегледам на връщане от Палата. Направи ми карта… Не. По-добре ела и ти. Може да ми свършиш работа.

Сега двамата с Могаба се преобличахме за поява пред двора. Предполагаше се и Господарката да прави същото.

Лебеда, който пък изобщо не беше подобрил външния си вид, дойде да ни заведе при Принца. А на мен не ми се правеше нищо друго, освен да подремна. Определено не се чувствах готов за политически игри. Но тръгнах.

Народът на Трого Талиос бе научил, че е дошло времето за решение. Излизаха на улиците, за да ни гледат. И стояха призрачно тихи.

Видях в тези очи страх, но също и надежда. Те знаеха за рисковете, а може би дори и шансовете срещу тях. Жалко, че не осъзнаваха и това, че бойното поле не е тепих за борба.

Едно дете проплака. Потреперих, надявайки се да не е поличба. Когато наближихме Трого, възрастен мъж пристъпи от тълпата и бутна нещо в ръката ми. После се отдалечи с поклони.

Символ на отряда от старите времена. Офицерски орден, вероятно плячка от някоя забравена битка. Закачих го до медала, който вече носех — огнедишащия череп на Ловеца на души, който запазихме, въпреки че вече не служехме нито на Покорения, нито на империята.

Двамата с Господарката показвахме най-добрите си дрехи — аз носех костюма си на легат, а тя — имперските одежди. Впечатлявахме тълпата. До нас Могаба изглеждаше направо бозав. Едноокия пък приличаше на бездомник, изкопан от дъното на най-долнопробния вертеп в най-мизерния възможен квартал. Тази проклета шапка. Беше щастлив като охлюв.

— Показност — каза ми Господарката. Стара моя максима, макар и в друг контекст. — В политическата битка нашето най-добро оръжие трябва да бъде прахът в очите.

Връщаше се към живот. Мисля, че тези кафяви момчета я вбесиха.

Беше права. Измамната показност и изкусността трябваше да бъдат нашите оръжия. Ако искахме да се срещнем и да победим тренираните армии на Сенчестите, трябваше първо да спечелим в умовете на вражеските войници. Отнема цели векове да създадеш сила, която има необходимото самочувствие да отиде и да помете врага независимо от шансовете.

 

 

Прабриндрахът се оказа учтив домакин, въпреки голямото ни закъснение. Покани ни на вечеря, каквато не храня надежди някога да видя отново. След това ни предложи и забавление. Танцуващи момичета, гълтачи на мечове, илюзионисти и музиканти, чието изкуство ми се стори твърде чуждо, за да го оценя по достойнство. Принцът не бързаше да получи отговора, който знаеше със сигурност. През това време Лебеда ме запозна с цяла орда Талиански първенци, включително и Джахамарадж Джах. Казах на човека, че ще прегледам дъщеря му веднага щом мога. Благодарността, изписана на лицето му, бе смущаваща.

Като изключим него, не обърнах никакво внимание на тези хора. Не възнамерявах да работя с или чрез тях.

Моментът настъпи. Поканиха ни извън тълпата в една по-уединена стая. Понеже водех двама от лейтенантите си, Прабриндрахът направи същото. Единият беше онзи чудак — Пушека, когото принцът представи с титла. Която се превеждаше като Господар на Пазителите на Обществения Ред. А това пък се оказа, че значи шеф на противопожарната бригада.

Само Едноокия не успя да запази сериозното си изражение.

Другият лейтенант на Прабриндраха бе мистериозната му сестра. Редом с него ясно си личеше, че тя е по-възрастната и вероятно по-коравата. Дори наконтена, изглеждаше като след сериозна езда, без да се е подсушила.

Когато Прабриндрахът запита за моите спътници, представих Могаба като командир на пехотата, а Господарката — началник на персонала. Идеята за жена-войник го втрещи. Зачудих се колко ли по-впечатлен ще остане, ако научи нейната история.

Тя добре прикри изненадата си от тази титла. Добавих, колкото за Прабриндраха, толкова и за нея:

— В отряда няма по-квалифициран за тази работа. С евентуалното изключение на Капитана, всеки пост е зает по заслуги.

Лебеда превеждаше. Той позаглади остротата в отговора на принца, който, предполагах, всъщност изразяваше донякъде съгласие. Сестра му явно се явяваше мозъкът в групата.

— Да пристъпваме към въпроса — казах на Уилоу. — Времето ни е твърде малко, ако ще спираме нашествие.

Лебеда се усмихна.

— Значи ще приемете поръчката?

Не си се съмнявал и за секунда, чакал такъв.

— Не залагай големи надежди, човече. Смятам да отправя контрапредложение. И условията ми не подлежат на обсъждане.

Усмивката му се стопи.

— Не разбирам.

— Разгледах земята. Говорих с хората си. Въпреки положението ни, повечето от тях искат да продължим. Знаем какво трябва да направим, за да стигнем до Катовар. Което значи, че ще обмислим да направим онова, което принцът ти иска от нас. Но няма и пръста да си мръднем, ако не е по нашите условия. Кажи му го, за да му съобщя лошите новини.

Лебеда преведе. Прабриндрахът не изглеждаше щастлив. Сестра му пък сякаш искаше да скочи на бой. Уилоу се обърна към мен:

— Давай да чуем.

— Ако от мен се очаква да ръководя армия, която ще трябва да създам от нищото, искам да имам властта да го направя. Искам да бъда шефът. Без намеса откъдето и да било. Никакви политически глупости. Никакви вражди между култовете. Дори волята на принца ще трябва да поотстъпи за известно време. Не знам дали Талианците имат дума за това, което искам. Не се сещам и за Розоградското название. В Градовете на скъпоценните камъни титлата е „диктатор“. Избират го за една година. Кажи му това.

Щастлив ли бе Прабриндрахът? Но разбира се. Почти толкова, колкото би бил всеки принц на неговото място. Започна да приказва, опитвайки се да ме закопае с „ако“-та, „или“-та и „но“-та. Аз се усмихвах през цялото време.

— Казах, че няма да се пазаря, Лебед. И наистина го мисля. Единственият ни шанс, както го виждам аз, е да направим това, което трябва и когато е необходимо, а не шест седмици по-късно, когато перушината вече е загладена, хората с различни интереси са се изказали и всичко е подпечатано и прошнуровано.

На лицето на Могаба цъфтеше най-голямата усмивка, която някога бях виждал у него. Забавляваше се неудържимо. Може би винаги му се е искало да говори по този начин на шефовете си в Геа-Ксле. Аз продължих:

— Доколкото разбирам, след около пет седмици водите ще се снижат достатъчно, за да могат Сенчестите да прекарат войските си през Голямата река. Няма да има вътрешни проблеми, които да ги забавят. Като се изключи Черният отряд, всяко възможно преимущество е на тяхна страна. Така че ако Прабриндрахът иска да има каквито и да е шансове за победа, трябва да ми даде възможност да го постигна. Не го ли направи, си тръгвам. Ще намеря друг път. Не възнамерявам да се самоубивам.

Лебеда преведе. А ние се опитвахме да изглеждаме здрави, професионални и упорити. Господарката и Могаба се справяха чудесно. Мислех си, че ще прецакам нещата, като започна да нервнича, но не се стигна дотам. Прабриндрахът така и не се опита да ме разобличи в блъфиране. Спореше, но не и толкова, че да си изпусна нервите и да си тръгна. Не мръднах и на косъм. Съвсем искрено вярвах, че единственият ни шанс — тази призрачна надежда — е да ми предостави пълна диктаторска власт. А и благодарение на Жабока разполагах с малко вътрешна информация.

— Хей, Лебед. Да не би тези хора да са забъркани в още по-голяма неприятност, отколкото признават?

— Какво? — Той хвърли нервен поглед към импа.

— Шефът ти изобщо не се опитва да ме разубеди. Пробутва ми законови номера. Политиканства. Губи време. Имам чувството, че дълбоко в себе си е наплашен до смърт. Той е съгласен с мен. Само дето не му се ще да избира между двете злини. Защото тогава ще трябва да живее с избора си.

— Да. Може би. Сенчестите ще бъдат зли след това, което им направихме миналото лято. Сигурно ще искат да направят показно.

— Трябват ми ветераните от онази кампания. Ще ги направим водачи на отряди. Стига да ми позволят да бъда големият шеф наоколо.

— Има една архаична Талианска дума, която означава боен водач. Ще бъде твоето. Вече са спорили за това в съвета. На върховните свещеници не им харесва, но нямат никакъв избор. Така или иначе хората от духовенството са първите, които Господарите на сенките премахват, след като завземат властта. Принцът може да направи каквато сделка си поиска. Те са ужасени, човече. Точно когато спечелиш, трябва да започнеш да се страхуваш.

Просто стоях и отстоявах позицията си. Но бях дошъл подсигурен от Жабешкото лице.

Проклетият имп се изхили и ми намигна.

Денят се превърна в нощ и трябваше да ядем още веднъж, но подписахме договора.

За първи път от Джунипър насам отрядът имаше истински договор.

Или точно обратното.

Прабриндрахът поиска да знае плановете ми. Той не беше глупак. Знаеше, че Могаба е напрягал хората ни с двадесетчасови работни дни.

— Основно смятаме да съчиним голямо и шарено представление за натрапниците, дошли през реката. Но и ще набираме доброволци и ще ги тренираме за по-тежките времена, които ще последват, успеем ли да се справим с първата вълна. Докато се занимаваме с това, ще проучим с какви ресурси разполагаме и как най-добре да ги използваме. Ще изкореним вражеските агенти на наша територия и ще опитаме да внедрим свои при тях. Ще разучим терена, на който ще се водят битките. Лебед. Непрестанно слушам колко малко остава до снижаването на водите. Колко време ще остане плитко? Кога настъпва следващият период на спокойствие?

Той преведе, след това отговори:

— Шест или седем месеца, през които няма да има достатъчно дъжд, за да затвори бродовете. И дори когато дъждовният сезон започне, още два или три месеца водите ще бъдат поне донякъде проходими.

— Чудесно. Дойдохме точно по средата на безопасния сезон.

— Горе-долу. Може да разполагаме и с повече от пет седмици. Това е най-лошият вариант.

— Значи можем да разчитаме на него. Кажи на Прабриндраха, че имаме много голяма нужда от помощта му. Трябват ни оръжия, брони, кораби, храна, транспорт и хора, които да се заемат с него, екипировка. Необходими са ни и сведения за всички мъже между шестнадесет и четиридесет и пет години, техните умения и професии. Искам да знам кого да принудя, ако не дойдат достатъчно доброволци. Ще ми помогне и списък на животните. Както и такъв за оръжията и наличната екипировка. И някакво описание на укрепленията и местата, удобни за построяване на крепости. Би трябвало да знаете повечето неща от миналото лято. Тук водите ли си записки, Лебед?

Той преведе и каза:

— Не. Не мога да им разбера азбуката. Всъщност аз така и не се научих да пиша и чета на Розоградски. — Той се засмя. — Нито пък Корди.

— Кинжала?

— Шегуваш се, нали?

— Чудничко. Намери ми някой, който може. Няма проблем да е от шпионите на Радишата. Две птици с един камък. Ще ви искам и двамата плътно до себе си по всяко време, докато не науча езика. Ясно. Онова, от което се нуждая сега, е принцът да разпространи новината, че набираме доброволци на площад Шандри утре един час след съмване. — Площад Шандри се намираше близо до казармите ни и беше един от най-големите в Талиос. — Трябва да носят всичките си оръжия и екипировка. Първите двадесет и пет хиляди набрани веднага започват тренировки, а другите записани остават за после.

— Може би си твърде оптимистично настроен.

— Мислех, че тези хора нямат търпение да започнат битката.

— Така е. Но утре е свещен ден за култа на Гунни. Той обхваща четири десети от долните слоеве. А когато те не участват, и другите нищо няма да направят.

— Във военно време няма празници. По-добре да свикнат отсега. Ако не се появят веднага, ще е лошо за тях. Няма да ги вземем. Кажи на принца да пусне слуха, че тези, които дойдат първи, ще получат най-добри оферти. Но всички започват от дъното. Дори и самият Прабриндрах, ако реши да се запише. Не познавам местната класова структура и не ми пука за нея. Ще накарам принц да носи копие, а начело на легион ще сложа селянче, ако са най-добри за това.

— Подобно отношение ще създаде проблеми, Капитане. Дори и да те изберат за бог, пак ще трябва да внимаваш как стъпваш около свещениците.

— Ще се занимавам с тях, когато ми се наложи. С политиката вероятно също мога да се справя. Умея да извивам ръце и да заглаждам козина, ако е необходимо, макар че най-вече просто няма да ги търпя. Кажи на принца, че не би било лошо да се мотае около щабквартирата ми. Нещата ще вървят по-гладко, ако хората мислят, че той е част от всичко това.

Лебеда и Прабриндрахът поговориха. Радишата ме гледаше изучаващо, след това се усмихна, сякаш искаше да ми каже, че знае какво желая. Демоничната ми страна ме накара да й намигна.

Усмивката й се разшири.

Реших, че е хубаво да знам повече за нея. Не защото усещах привличане, а защото подозирах, че е добре да знам начина й на мислене. Обичам хората със стабилно цинично отношение към живота.

Старият Пушек, така нареченият шеф на пожарникарите, не направи нищо през цялата вечер, освен да дреме и да се събужда стреснат. Бидейки непоправим циник, нямаше как да не одобря назначаването му на публична длъжност. Най-добрият вид са тези, които не ти се пречкат и не объркват работата. Без да броим мен, естествено.

— Остана още нещо за тази вечер — казах на Лебеда. — Финансирането на Черния отряд няма да излезе евтино. Нито пък формироването, въоръжаването, тренирането и поддръжката на армия.

Уилоу се ухили.

— Всичко е покрито, Капитане. Още когато чуха първите предсказания за идването ви, започнаха да събират пари. Това няма да е проблем.

— Това винаги е проблем.

Той се усмихна.

— Няма да си в състояние да харчиш, сякаш кофата е бездънна. Жената дърпа конците на портмонетата наоколо. И е известна като скъперница.

— Добре. Питай принца за нещо друго, от което да се нуждае сега. Имам цял тон неща за вършене.

Последва още един час приказки, без да бъде казано нещо особено важно. Прабриндрахът и Радишата искаха да добият по-ясна идея какво планирам, да получат по-подробна картина за моя характер и компетентност. Да дадат на непознат власт над живота и смъртта върху кралството им за тях представляваше доста отчаян залог. Реших, че ще помогна малко на подмолните им планове.

Превърнах се в самото нетърпение, но го прикрих. Гордеех се със себе си.

 

 

Докато се прибирахме към казармите по тъмно и незаобиколени от тълпи, попитах Господарката:

— Можем ли да разчитаме на Променливия за помощ?

— Ще направи каквото му кажа.

— Сигурна ли си?

— Не напълно. Но така изглежда за момента.

— В състояние ли е да поразследва територията на Сенчестите? Да се превърне в нещо летящо?

— Може би. — Тя се усмихна. — Но не е достатъчно силен, за да те носи. А аз те познавам. Няма да повярваш на ничий доклад освен своя собствен.

— Е…

— Ще трябва да рискуваш. Вярвай му, доколкото смееш. Ще ми служи, ако му заповядам. Но не ми е роб. Сега преследва свои цели. И те може да не съвпадат с твоите.

Реших, че моментът е подходящ да намекна за нещо, около което се въртях откак я бях хванал да си играе с огън в чашата над Геа-Ксле.

— А твоята възстановена сила?

Тя не се развълнува особено.

— Шегуваш се. Може да попритесня Гоблин, ако се прокрадна иззад гърба му и го ударя с чук. Иначе съм безполезна. Дори незначителната дарба трябва да се упражнява, за да е от полза. А нямам време за упражнения.

— Предполагам, че всички ще направим каквото ни е по силите.

— Имам някои идеи как да обезвредим проблемите, предизвикани от религиозните търкания — каза Могаба. — Поне временно.

— Което ме подсеща. Трябва да зашия детето на този свещеник. Едноок, ще ми трябва помощта ти. Слушам те, Могаба.

Идеята му беше радикална. Ще създадем армията си, без да се съобразяваме с религията. И ще я използваме да поеме първоначалния основен удар на Господарите на сенките. Междувременно подканваме култовете да създадат собствени сили, които ще насочваме към заплахите, които биха могли да възникнат по останалите бродове. Но няма да изоставяме изискванията си за върховенство.

Засмях се.

— Имам чувството, че искаш да повториш погрома от миналото лято, когато…

— Нищо няма да ги обезоръжи по-добре от провали и прояви на некомпетентност. Реших, че би било хубаво да им предоставим шанс.

— Звучи ми добре. Замисли няколко въпроса за новите попълнения, за да можем да разберем религиозната им принадлежност и толерантност, когато ги записваме. А сега ще ми кажеш ли как да намеря този Джахамарадж Джах?