Глен Кук
Сенчести игри (10)

10.
Господари на сенките

В стаята, където Мракът се събираше, цареше тъмнина, въпреки че слънчевите лъчи се прокрадваха през дузина прозорци.

Басейн, пълен с разтопена скала, бълбукаше в центъра на широката зала и хвърляше кървави отблясъци върху четирите фигури, седнали във въздуха на няколко стъпки от пода. Бяха обърнати с лица един към друг над басейна, оформяйки равностранен триъгълник с двама, намиращи се на върха му. Те по-често бяха съюзници, отколкото противници. И сега беше така.

Дълго време между четиримата бушуваше война, без да печелят нищо от нея, като всеки поддържаше някаква връзка с другите. Но в момента цареше примирие.

Сенките се плъзгаха, вихреха и подскачаха около тях. Фигурите им бяха неразличими, с изключение на смътни контури. Всеки се криеше зад черна роба и черна маска.

Най-дребният, един от двойката, наруши тишината, която цареше от един час:

— Започнала е да се придвижва на юг. Тези, които й служиха някога и все още носят неоспоримия й знак, също я съпровождат. Прекосили са морето и идват към нас, носейки могъщи талисмани. А пътят им е осеян с други, които ще споделят съдбините си с черното знаме. Включително и един — с толкова голяма сила, че ще сме пълни глупци да я пренебрегнем.

Единият ъгъл на триъгълника изсумтя презрително. Другият каза:

— А този на север?

— Великият още е на сигурно място. По-дребният, който лежеше в сянката на затворилото го дърво, вече не е. Той също се движи на юг, но е толкова луд и жаден за мъст, че не бива да се страхуваме. И дете може да се справи с него.

— Имаме ли причина да се боим, че присъствието ни тук им е известно?

— Не. Дори в Трого Талиос само неколцина изобщо вярват, че съществуваме. Отвъд Първия Водопад не сме нищо друго, освен слух, а от другата страна на Втория никой не е и чувал за нас. Но онзи, който е станал господар във великите блата, може би е доловил раздвижването ни. Вероятно подозира, че става нещо повече, отколкото знае.

Сподвижникът на докладващия добави:

— Те идват. Тя идва. Но зависят от скоростта на хората и конете, които я съпровождат. Имаме поне година, а може би и повече.

Повторно презрително изсумтяване, после и глас:

— Блатата са чудесно място за тяхната смърт. Погрижете се за това. Можете да впечатлите тамошния господар с величието и ужаса на Името ми. — След това се зарея назад.

Останалите го изгледаха. Натрупаният в залата гняв стана почти осезаем.

Той спря.

— Знаете какво спи неспокойно на южната ми граница. Не смея да отслабя бдителността си.

— Освен за да намушкаш някого от нас в гърба. Забелязвам, че опасността отстъпва по важност, когато ти скимне да опиташ.

— Имате думата ми. Кълна се в Името си. Мирът няма да бъде нарушен от мен, докато тези, които носят опасността от север, са живи. Можете да смятате, че съм с вас, когато протягате ръце от сенките. Но не мога, не смея да ви дам повече.

След което продължи да се отдалечава.

— Така да бъде — каза жената. Триъгълникът отново се намести, за да запълни мястото на оттеглилия се. — Поне едно от нещата, които той каза, е истина. Блатата ще бъдат добро място за смъртта им. Ако Съдбата не се погрижи за тях по-рано.

Един от другите се засмя. Сенките панически се разпръснаха наоколо му, защото смехът ги измъчваше.

— Наистина, прекрасно място за тяхната гибел.