Глен Кук
Сенчести игри (2)

2.
Пътят на юг

— Колкото по-напред отиваме, толкова повече изглежда като пролет — отбеляза Едноокия. Беше в добро настроение.

В очите на Гоблин напоследък също мярках спорадичен пакостнически блясък. Не след дълго тези двамата щяха да намерят извинение да подновят древната си вражда. Магически искри ще прелитат наоколо и ако не друго, останалите от групата ще можем да се забавляваме.

Дори настроението на Господарката се подобри, макар че не говореше много повече от преди.

— Почивката свърши — казах. — Мускус, изгаси огъня. Гоблин — ти водиш.

Загледах се в пътя напред. След около две седмици щяхме да приближим Чар. Още не им бях казал какво трябва да правим там.

Забелязах лешояди, кръжащи във висините. Някъде напред и в близост до пътя имаше нещо мъртво.

Не обичам поличбите. Карат ме да се чувствам неудобно. А тези птици определено ми причиняваха неудобство.

Посочих натам и Гоблин кимна.

— Ще отида — каза той. — Пораздалечете се.

— Добре.

Мъргън го изчака да напредне още петдесетина стъпки, а Мускуса и Хагоп на свой ред изостанаха малко повече. Едноокия обаче продължаваше да се притиска към Господарката и мен, опитвайки се да се надигне в седлото, за да държи Гоблин под око.

— Имам лошо предчувствие, Знахар — каза ми. — Много лошо предчувствие.

Въпреки че Гоблин не вдигна тревога, Едноокия беше прав. Мършоядите наистина бяха знак за беда.

Луксозна карета лежеше преобърната до пътя. Два от конете бяха умрели във впряга, вероятно от рани, а останалите два липсваха.

Около каретата бяха разпръснати телата на шестима униформени стражи и кочияша, както и на един ездитен кон. В купето имаше мъж, жена и две деца — всички убити.

— Хагоп — казах, — виж какво можеш да разчетеш по знаците, които са ни оставили. Господарке, познаваш ли тези хора? Разпознаваш ли герба? — посочих инкрустацията на вратата.

— Соколът на Рейл. Проконсул на империята. Но той не е никой от тези. Доста по-стар и дебел е. Може би тези са семейство.

— Движели са се на север — каза ни Хагоп. — Бандитите са ги нападнали изневиделица. — Той вдигна парче мръсен плат. — Но и те не са се измъкнали безнаказано.

Когато не отвърнах нищо, той привлече вниманието ми върху плата.

— Сиводрешковци — промърморих. Това бяха имперски войски от северните армии. — Малко далеч от територията си.

— Дезертьори — отвърна Господарката. — Разпадането е започнало.

— Вероятно…

Лошо. Бях се надявал, че хаосът ще се забави достатъчно, за да успеем да наберем преднина.

— Само преди три месеца да пътуваш из империята беше безопасно дори за самотна девица — промърмори Господарката.

Преувеличаваше, разбира се, но не прекалено. Преди битката в Могилните земи да ги погълне, могъщи сили, наречени Покорените, надзираваха провинциите и бързо и свирепо наказваха престъпленията. И все пак във всяка страна, независимо от епохата, винаги има хора, достатъчно смели или глупави, за да се опитват да преодоляват бариерите на закона. И други — достатъчно напористи, за да ги последват. Сега този процес се засилваше в една империя, останала без защитата на Покорените и техния спояващ законността ужас.

Надявах се, че за смъртта им все още не се е разчуло, защото планирах да навлечем някои стари одежди.

— Да започваме ли да копаем? — попита Мускуса.

— След минута — отвърнах. — Преди колко време се е случило?

— Няколко часа, не повече.

— И никой не се е навъртал наоколо?

— Напротив. Но те просто са си продължили.

— Явно са доста сериозна сбирщина бандити — промърмори Едноокия. — Щом като могат да си позволят да оставят разпръснати навсякъде тела.

— А може би се е очаквало да бъдат видени — отвърнах. — Може би се опитват да си създадат собствено баронство.

— Възможно е — каза Господарката. — Движи се внимателно, Знахар.

Вдигнах вежда въпросително.

— Просто не искам да те загубя — каза тя.

Едноокия се разхили, а аз се изчервих. И все пак беше хубаво да видя в нея искрица живот.

 

 

Погребахме телата, но оставихме каретата. И след като бяхме изпълнили дълга си на цивилизовани люде, продължихме нашето пътешествие.

Два часа по-късно Гоблин се върна. Мъргън беше застанал на завоя, където се забелязваше и от двете посоки. Намирахме се сред гора, но пътят изглеждаше добре поддържан, а дърветата около него — разчистени. Път, пригоден за придвижване на войска.

— Има странноприемница напред — каза Гоблин. — Но не ми харесва предчувствието за нея.

Нощта щеше да се спусне скоро, а следобеда изгубихме в погребване на мъртвите.

— Поне прилича ли на обитавана? — Местността, през която се движехме от погребението насам, изглеждаше много странно. Не срещахме никого по пътя, а фермите около гората бяха абсолютно изоставени.

— Предостатъчно. Двадесет души в постройката, други двадесет из гората. Още петима в конюшните, както и четиридесет коня и доста добитък.

Усложненията бяха достатъчно явни — да ги подминем или да налетим на опасността с рогата напред? Спорът стана доста буен. Мускуса и Хагоп искаха да отидем да проверим. В края на краищата разполагахме с Гоблин и Едноокия, ако нещата станеха грозни. Двамата магьосници обаче не им хареса да ги набутват в опасността, без да ги питат, и аз настоях да гласуваме. Мъргън и Господарката се въздържаха. Мускуса и Хагоп искаха да спрем, а Гоблин и Едноокия си хвърляха злобни погледи в очакване другият да избере позиция, за да може да заеме противоположната.

— Значи отиваме право там — казах аз. — Тези палячовци ще се разделят, но пак ще имаме мнозинство за… — И двамата магьосници се втурнаха да гласуват да спрем, само за да ме изкарат лъжец.

Три минути по-късно успях да зърна странноприемницата. Едър мъжага подпираше вратата и изучаваше Гоблин. Още един бабаит седеше върху разнебитено столче и дъвчеше слама. Мъжът на вратата се оттегли навътре.

 

 

Хагоп нарече бандитите, чието ръкоделие срещнахме по пътя, Сиводрешковци. А сивото беше цветът на униформите там, откъдето идвахме. На Наречието на Защитника, най-типичния за далечния север език, попитах мъжа на стола:

— Отворено ли е?

— Да. — Очите му се присвиха.

— Едноок, Мускус, Хагоп. Погрижете се за животните. — След това прошепнах тихо: — Улавяш ли нещо, Гоблин?

— Някой тъкмо излезе отзад. Вътре са на крак. Но не ми изглежда като непосредствена опасност.

На седящия на столчето не му хареса да си шепнем.

— Колко смятате да стоите? — попита ме. Забелязах татуировка на едната му китка — още един издайнически знак, че е емигрант от севера.

— Само за тази нощ.

— Претъпкано е, но ще ви сместим някак. — Самоуверен тип.

Тези гадове бяха като Паяци-вълци^[1]. Странноприемницата явно представляваше база, където набелязваха жертвите си, но мръсната работа вършеха на пътя.

В самата сграда цареше пълна тишина. Разгледахме мъжете вътре, както и няколкото жени, които изглеждаха похабени от прекомерна употреба. Никак не бяха убедителни. Странноприемниците извън градове обикновено се ръководят от семейства, изобилстващи от деца и стара рода, с всичките им разправии и странности. Нищо от това го нямаше в картинката. Само сурови мъже и долнопробни жени.

До кухненската врата имаше голяма маса. Седнах на нея с гръб към стената, а Господарката се настани до мен. Усещах гнева й. Не беше свикнала да я гледат по начина, по който го правеха тези мъже. Оставаше си невероятно красива въпреки мръсотията от пътищата и дрипите, така че не се учудвах на погледите.

Поставих длан върху нейната — по-скоро за да я усмиря, отколкото собственически.

Закръглено момиче на около шестнадесет години с кравешки и изпълнени с мъка очи дойде, за да ни пита колко сме, какво искаме да ядем, какви са предпочитанията ни за стая, дали да ни стоплят вода за къпане, колко смятаме да останем и какъв е цветът на парите ни. Направи го апатично, но безпогрешно, сякаш без да се надява на каквото и да е, просто се страхуваше от последствията, ако сбърка. Предположих, че е част от семейството, на което принадлежеше по право странноприемницата.

Подхвърлих й златна монета. Имахме много, защото преди да напуснем Могилните земи, ограбихме някои определени съкровищници. Блясъкът на въртящата се монета разпали доста неприятни, но познати искри в очите на мъжете, които се преструваха, че не гледат.

Едноокия и останалите влязоха и си придърпаха столове. Малкият черен мъж прошепна:

— В горите е настанало голямо оживление. Имат планове за нас. — В лявото ъгълче на устата му се оформи така познатата ми жабешка усмивка. Предположих, че той си има собствени кроежи. Много обича да кара лошите момчета сами да си правят засада.

— Има си планове и планове — отговорих. — Ако тези наистина са бандити, ще ги оставим да се обесят сами.

Той поиска да разбере какво имам предвид, защото моите собствени машинации често бяха по-гадни дори от неговите. Така е, защото губя всякакво чувство за хумор и просто ставам максимално отвратителен.

Станахме преди зората. Едноокия и Гоблин използваха една от любимите си магии, за да приспят всички останали в странноприемницата — дълбок, непробуден сън. След това се измъкнаха, за да повторят номера и в гората. Останалите подготвихме животните и екипировката си. Имах малка разправия с Господарката. Тя настояваше да направя нещо за жените, които бандитите държаха в плен.

— Ако се опитвам да поправя всяка злина, на която попадна, никога няма да стигнем до Катовар.

Тя не отговори и след минути вече бяхме на път.

 

 

Едноокия твърдеше, че вече сме близо до края на гората.

— Това място изглежда не по-лошо от кое да е друго — казах аз. Тримата с Мъргън и Господарката тръгнахме към дърветата на запад от пътя. Хагоп, Мускуса и Гоблин поеха на изток. Едноокия просто се обърна и зачака.

Не правеше нищо очевидно. Гоблин също беше зает да се приготвя.

— А ако не дойдат? — запита Мъргън.

— Значи предположението ни е грешно и те не са престъпници. Ще им изпратим извинение по вятъра.

После за известно време настана мълчание. След малко отидох да проверя пътя. Едноокия вече не беше сам. Половин дузина конници стояха зад гърба му. Сърцето ме заболя, защото призраците бяха все мъже, които бях познавал — стари другари, отдавна мъртви.

Оттеглих се обратно сред дърветата, по-разтреперан, отколкото очаквах да бъда. Но емоционалното ми състояние не се подобри, защото слънчев лъч проби през покривката на дървесните корони, за да разкрие навсякъде около мен още мъртви приятели. Те чакаха с готови оръжия и щитове, както подобава на призраци.

Всъщност това не бяха истински привидения, освен в собствения ми ум. Просто илюзии, създадени от Едноокия. А от другата страна на пътя Гоблин рисуваше свой собствен сенчест легион.

Ако им се предоставеше време, тези двамата ставаха доста добри артисти.

Сега нямаше съмнение дори коя е Господарката.

— Чувам копита — казах ненужно. — Идват.

Стомахът ми се обърна. Дали не заложих всичко само на вътрешното си чувство? Сгрешил ли бях? Ако решаха да се бият… Или стъпеха ли Гоблин и Едноокия погрешно…

— Твърде късно за премисляне на плана, Знахар.

Погледнах към Господарката, а в главата ми ярко изгря споменът какво представляваше тя някога. Усмихваше се — прекрасно познаваше ума ми. Та нали самата тя многократно бе гостувала там, макар и на много по-голямо игрално поле.

Бандитите се появиха и спряха на място, объркани от гледката на чакащия ги Едноок.

Аз потеглих напред и навсякъде около мен сред дърветата препуснаха призрачни коне. Шумяха юзди, тела се отъркваха в листата. Добра работа, Едноок. Както сам би се изразил — пълна правдоподобност.

Бандитите бяха двадесет и пет и всичките изглеждаха ужасени. Но пребледняха още повече, когато видяха Господарката в пълния й блясък и зърнаха призрачното знаме на пиката на Мъргън.

Черният отряд беше доста известен.

Двеста призрачни лъка се огънаха. Петдесет ръце се опитаха да намерят някой облак, който да подпрат.

— Бих предложил да слезете от седлата и да хвърлите оръжията си — казах на техния капитан. Той пое глътка въздух, претегли шансовете си, след което изпълни заповедта.

— А сега се отдалечете от конете. Лоши момчета такива!

Те се раздвижиха. Господарката направи жест с ръка и животните се обърнаха до едно и се втурнаха към Гоблин, който направляваше действията им. Той ги остави да препуснат към странноприемницата, където ужасът им да утихне.

Хлъзгаво, колко хлъзгаво! Без нито една грешчица. Така правехме нещата в старите дни. Маневри и измама. Защо да се нараняваш, когато можеш просто да ги смажеш с извъртане и заучени реплики?

Завързахме затворниците си с въже в редица, за да ги контролираме лесно, след което поехме на юг. Бандитите бяха изключително засегнати, когато Гоблин и Едноокия прекратиха илюзията. Смятаха, че е не честно от наша страна.

Два дни по-късно стигнахме Вест. Господарката, подпомагана отново от илюзиите на двамата магьосници, които й придадоха някогашния й блясък, предаде дезертьорите на гарнизонния командир.

А за да ги замъкнем там, се наложи да убием само двама…

Малко отклонение от пътя. Сега нямаше нищо друго и Чар ставаше все по-близък с всеки изминал час. Трябваше да се изправя лице в лице с факта, че просто си плачехме за неприятности.

Основната част от Аналите, която спътниците ми си мислеха, че е у мен, оставаше в имперски ръце. Заловиха ги на Кралския мост — старо поражение, от което още болеше. Бяха ми обещали да си ги получа обратно точно преди кризата в Могилните земи, но тя предотврати това. Така че нямаше какво друго да направя, освен да отида и да си ги прибера сам.