Глен Кук
Сенчести игри (19)

19.
Реката

Нощ по реката. Луната хвърля светли бразди по тъмното огледало на водата. На моменти почти свръхестествено спокойствие, а после какофония като фестивал в самия Ад: ръмжене на крокодили, крякане на петдесетина вида жаби, рев и гракане на птици, сумтене на носорози… и само боговете знаят още какво.

А да, и бръмчащи насекоми. Проклетите буболечки бяха почти толкова гадни, колкото в джунглата. А в мочурливите земи на юг вероятно щеше да стане и по-зле. Твърдеше се, че реката се движи бавно през блато, широко между десет и осемдесет мили и дълго около триста. Тук западният бряг все още изглеждаше обитаван. Източният — почти див. А хората, които ни наблюдаваха от малки лодки в устията на тресавища и поточета, ми се струваха по-зле поддържани дори от земята наоколо.

Казаха ми, че тъй като живеели в сянката на града, били безобидни. Когато нахлували с бойни викове, обикновено било, за да „наловят“ крокодилски кожи и наметала от папагалски пера. Следвайки някакъв моментен импулс, си купих една от въпросните пелерини — най-голямата и най-просташки шарената, която видях. Тежеше поне тридесет кила. С нея имах вид на същински свиреп вожд.

Могаба инспектира наметалото и го обяви за мъдра придобивка. Каза, че то ще отблъсква стрели по-добре от броня.

Някои Нар си купиха кожи, за да подсилят щитовете си.

На Гоблин му стана нещо и си взе две запазени крокодилски глави. Едната беше толкова огромна, че изглеждаше като драконова. И докато аз разсъждавах над нощната река, гарваните и други такива романтични неща, той монтираше чудовищната си покупка на носа на кораба. Подозирах, че крие нещо по-мащабно в ръкава си.

Дойде при мен с по-малката глава.

— Искам да те стъкмим да я носиш.

— Искаш какво?

— Да я носиш. И когато пиратите нападнат, ще се втурнеш насреща им с пернатото си наметало, бълвайки огън като някой митичен звяр.

— Разкошен номер. Харесва ми. Всъщност е просто прекрасен. Я дай сега да видим дали няма да можем да я сложим на някой здравеняк като Кофата.

— Ама…

— Нали не си въобразяваш, че аз ще стоя там изтъпанен на показ за всички стрелци, нали?

— Ще разполагаш с достатъчно защита от мен и Едноокия.

— Нима? Значи молитвите ми са дали резултат най-накрая? Години наред не съм искал нищо друго от вас двамата. „Опазете ме, о свещени отци на отряда!“ — плаках хиляди пъти. Да, десетки хиляди пъти молих…

Той ме прекъсна със злобно изцвърчаване, после смени темата:

— Онези момчета, които гаджето ти докара…

— Следващият умник, който нарече Господарката мое гадже, ще сложи седло на крокодил и ще провери лично дали стават за яздене. Ясно ли е?

— Да. Ясно е, че чувствата ти са наранени, защото реалността те е догонила.

Успях да си задържа устата затворена, но бях на косъм.

— Тия двамата са лоши новини, Знахар — прошепна с онзи бездиханен шепот, който използваме, когато се промъкваме отвъд вражеските постови. — Нещо много сериозно се готви в тяхната каюта.

Опитваше се да бъде полезен. Откак Жабешко лице се появи, той остана в сянка. Затова не му казах, че вече проучвам какво наистина става там и обмислям варианти за действие.

Над водата подскочи някаква риба, вероятно за да избяга от хищник. И за усилието си беше възнаградена — някаква нощна птица я сграбчи в ноктите си и отлетя.

Изсумтях. Да му кажа ли какво знаех и колко още подозирах? Или трябваше да продължа да се правя на тъп, докато чакам изгоден момент? Да се поддържа мистиката сега беше важно, когато отрядът отново се разраства. Трябваше да продължа още известно време. Старите момчета не бива да заподозрат колко циничен и прагматичен подход към водачеството съм запланувал.

Слушах, докато Гоблин ми снасяше всичките си предположения, подозрения и „факти“. Малко от казаното ме изненада. Това, което все пак не знаех, само допълни картината, разкрила се и без друго в главата ми.

— Мисля, че дойде времето да създадеш шедьовъра на живота си, Гоблин — казах му накрая. — Нещо директно и мощно, което можеш да освободиш за секунди.

На това той пусна известната си Гоблинска усмивка.

— Доста съм те изпреварил, Знахар. Заформил съм някои номерца, които наистина ще направят шоу, когато ги задействам.

— Чудесно. — Подозирах, че някъде по трасето и Едноокия го чака изненада.

 

 

Пътешествието до Третия Водопад отнема минимум две седмици, защото течението е не по-бързо от бавен човешки ход. В комбинация с пиратската заплаха, пътуването можеше да продължи и вечно.

Към края на четвъртия ден бяхме укрепили баржата до възможния максимум. Дървени щитове предпазваха главната палуба. Долните им краища продължаваха под нивото на водата, за да направят превземането ни на абордаж от лодки почти невъзможно. Между тях нямаше достатъчно голяма пролука да се промъкне каквото и да било. Момчетата поставиха по четири катапулта от всяка страна на палубата. Благодарение на предвидливостта на Едноокия имахме и запалителни бомби, които складирахме в добре защитени гнезда. Тримата братя от Берил ни построиха делфин — тежест във формата на риба, закачена на дълга верига. Идеята е да се мята от летва и да пробива дъната на лодки. Моята любима машинка обаче беше измайсторена от Търпеливия — бивш пазач на кервани.

Малък трамплин, изпращащ рояк от отровни стрелички. Само леко одраскване и отровата причиняваше пълна парализа. Единственият недостатък на машината беше, че не може да се движи. Трябваше целта сама да влезе в обсег.

Когато приготовленията приключиха, реших да почерпя всички с любимите си дразнители от времето, когато бях не водач, а прост войник. Учения и тренировки. И интензивно овладяване на езици. Накарах Едноокия и любимеца му да се поизпотят, докато наложат поне едно общо наречие на мъжете в отряда. Имаше много мърморене. Само Нар бяха благосклонно впечатлени.

Господарката не се появи. Ако не знаех какво е положението, бих си помислил, че изобщо не съществува.

Навлязохме в мочурищата рано на шестата утрин. Всички бяхме в бойна готовност.

 

 

В продължение на още два дни нямаше и следа от пирати. Когато най-сетне се появиха, бяхме получили достатъчно предупреждения от Едноокия и Гоблин.

Минавахме през място, където ниските кипариси задръстваха пътя. Нападателите изскочиха иззад завоя в двадесетина гребни лодки. Успях да прицеля само два катапулта, а те потопиха една-единствена лодка. Стрелите, изпратени от мъжете на палубата, също не направиха кой знае какво. Лодките бяха укрепени и покрити с крокодилска кожа.

Прихванаха ни от едната страна. Куките, закрепени на дълги вериги, бяха лесно захванати за горния край на щитовете. Пиратите се закатериха по стените на кораба.

Точно там, където ги исках.

Щитовете бяха покрити с малки отвори. Хората на Могаба промушваха мечовете си през тях и ги забиваха в краката на стоящите отвън. Тези, които все пак достигнаха върха, трябваше да балансират на десетсантиметров дървен парапет, преди да скочат на палубата.

Приличаше на стрелба по пуйки. Никой не оцеля достатъчно дълго, за да се приземи на палубата.

На Гоблин и Едноокия не им се наложи дори да вдигат пръст. Забавляваха се да мятат бомби. Пиратите не се бяха сблъсквали с подобно нещо досега. Разбягаха се по-бързо, отколкото ако момчетата не се бяха намесили.

Мисля, че загубиха петдесетина или шестдесетина мъже. Никак малко, но можеше да се иска и повече. А и търговците от Геа-Ксле разчитаха на нас да ги прекършим завинаги.

Когато пиратите изчезнаха, капитанът изникна от нищото като призрак. Нито той, нито екипажът му се мернаха наоколо по време на битката. Бяхме се носили свободно, тласкани само от капризите на теченията.

По същото време случайно се появи и Жабока. Използвах го, за да прекарам капитана през деветте кръга на ада. Яростта ми успя да изтъпи остротата на оплакванията му, че сме оставили толкова пирати да избягат.

— Сега ще трябва да се биете пак. И следващия път ще знаят какво да очакват.

— Доколкото съм чувал, първата атака е само за проверка. Какво, по дяволите, става там? — Реката беше разпенена — имаше нещо под повърхността. Чуваше се блъскане в дъното на баржата.

— Игли — потрепери капитанът. Жабешко лице също изглеждаше притеснен. — Риба, дълга колкото ръката ти. Привлича ги кръвта във водата. Когато са повече, полудяват и нападат всичко, което им се изпречи. Могат да погълнат хипопотам заедно с костите за минута.

— Така ли?

Реката подивяваше все повече и повече. Мъртвите пирати, както и ранените, които не бяха успели да се качат на лодките, изчезнаха. Горящите и счупени корита също потънаха в малките водовъртежи. Явно Иглите бяха направили героичен опит да погълнат и тях. Когато бях сигурен, че следващия път екипажът сам ще се бори за спасението си, отидох на съвещание с питомните си магьосници.

 

 

Втората атака дойде посред нощ. Този път мръсниците бяха сериозни.

По-ранният им сблъсък с нас ги бе убедил, че взимане на пленници няма да има.

Естествено, бяхме предупредени. Гоблин и Едноокия си вършеха работата.

Отново се намирахме в тесен проход и този път пиратите бяха поставили барикада, за да ни задържат. Прецаках ги, като накарах Гоблин да пусне котви, веднага щом разбрахме за нея. Спряхме на около двеста стъпки от капана и зачакахме.

— Гоблин? Едноок? По местата си ли сте? — Имахме подръка някои изненади.

— Готови сме, мамче.

— Клетус. Делфина приготвен ли е?

— Да, сър.

Досега не бяхме използвали тази машинарийка.

— Мускус. Не чувам проклетата помпа. Какво, по дяволите, става там отзад?

— Търся момчетата от екипажа, Знахар.

Чудесно. Искаха пак да се покрият, така ли? Мислеха си, че ще откупят смешните си животи от пиратите, като просто не се съпротивляват?

— Мъргън, изкопай капитана от дупката, в която се е наврял. — А аз знаех къде е. — Искам го тук. Едноок, трябва ми Жабока.

— Веднага щом се върне от разузнаване.

Жабешко лице се появи пръв. Точно ми казваше, че всеки възрастен мъж в блатото ни чака зад барикадата, когато Мъргън довлече хленчещия капитан. Докато първите пиратски стрели се спускаха от небето, казах:

— Обясни му, че ще отлети през борда, ако хората му не са си по местата до две минути. И че ще продължа да хвърлям още от екипажа след него, докато работата не тръгне. — Говорех сериозно.

Съобщението се разнесе из кораба. Още докато с Мъргън обсъждахме колко надалеч заедно можем да хвърлим голям мъж, чухме скърцането на помпите.

Стрелите започнаха да падат. Не бяха добре насочени, но и целта им бе просто да си държим главите ниско.

Последваха викове и проклятия, защото Гоблин пусна в действие една от любимите си хитринки от времето на Бялата Роза — магия, която подлудяваше всяко насекомо в дадена област и го караше да се хвърли върху най-близкия човек.

Крясъците и шумотевицата утихнаха бързо. Тестът бе проведен и имахме отговор — пиратите разполагаха с някой, достатъчно силен, за да спира дребни гадости като тази.

Едноокия трябваше да локализира магьосника, за да могат после двамата с Гоблин да опънат кожата му на някой кипарис.

Дъждът от стрели спря. И говорейки за дявола, в този момент се появи и черният магьосник.

— Имаме проблем, Знахар. Онова момче там е тежка категория. Не знам какво можем да сторим срещу него.

— Каквото можете. Намерете слабото му място. Направи ли ти впечатление, че стрелите спряха?

Шумотевицата бе достатъчна, за да прикрие плясъка на гребла.

— Разбрах. — Едноокия се втурна към мястото си. Лъч розова светлина се понесе нагоре. Аз наместих по-добре крокодилската глава, която Гоблин ми сложи. Беше време за шоу.

Представлението е половината битка.

Розовата светлина бързо се разрасна и озари реката.

Към нас се прокрадваха около четиридесет лодки. Бяха разгърнали крокодилските кожи с надеждата, че ще се опазят от огнените бомби.

Междувременно аз блестях и бълвах огън. Бас ловя, че от тяхната позиция съм представлявал страшна гледка.

Най-близките корита се носеха на десетина крачки от нас. Видях подвижните стълби и се ухилих доволно под крокодилските зъби. Бях се оказал прав.

Разперих ръце, после ги свалих.

Една-единствена бомба полетя надолу, за да се взриви в някоя от лодките.

— Стига сте помпали, проклети идиоти! — изкрещях аз.

Бомбата не пожела да избухне.

Повторих си номера.

Втория път имахме късмет. Пламна огън. За броени секунди цялата река беше покрита от пламъци, с изключение на тясна ивица около нашия кораб.

Капанът се оказа едва ли не твърде добър. Огънят изсмука почти всичкия въздух и нагорещи до такава степен останалата част, че беше непоносимо. Но пламъците не продължиха дълго благодарение на нищожния ентусиазъм на изпомпващите маслото.

По-малко от половината нападатели бяха погълнати от пламъците, но оцелелите нямаха желание за битка. Особено след като делфинът и катапултите започнаха да раздробяват лодките им на малки парченца. Разпръснаха се в търсене на прикритие. Бавно. Болезнено бавно. Катапултите и стрелците ги ужилиха много жестоко.

Силен и ужасяващ рев се разнесе откъм барикадата. Трябваше им известно време, за да се вбесят истински.

Дрънчене, трополене и плясък на гребла обявиха втората вълна.

Тези също не ме притесняваха. Третото нападение щеше да е трудното, ако не се откажеха преди това. Третата вълна и онова неизвестно количество хора, които Едноокия бе открил, ме притесняваха.

Лодките се намираха на стотина крачки от нас, когато Гоблин даде сигнал. Беше събрал огромно количество Игли — хиляди неразбиращи рибоци точно под нападателите.

Водещата лодка се приближи достатъчно и аз се разтанцувах.

Делфинът се спусна и разби широко корито, пригодено за блатни условия. Всички останали машини също се задействаха. Полетяха копия и бомби.

Целта ни беше да набутаме няколко ранени пирата във водата при Иглите.

Натирихме няколко ранени пирата във водата при Иглите.

И реката подивя.

Половината лодки представлява просто кожи, опънати върху дървени рамки. Те не можеха да устоят на атаката на рибите. Дървените корита издържаха по-дълго, но само най-тежките понесоха повече от няколко последователни атаки. И дори те ставаха жертви на паникьосаните мъже в тях.

Най-хитрите и бързи пирати се засилиха към баржата. Ако успееха да се качат на борда и да завземат съда… Точно тази възможност исках да видят.

Носеха си стълби с дъски в единия край. Ако ги заклещеха във върховете на щитовете, дървото щеше да предпазва краката им от промушващите се през дупките ножове на Нар. Само дето аз бях накарал Нар да застопорят ножове и остри парчета дърво в процепите между дъските.

Така обаче стана по-трудно да се заклещят стълбите. Клетус и братята му потрошиха няколко лодки, преди пиратите да се усетят колко хубави ръкохватки са всъщност бодлите по обшивката на кораба ни.

Нар бяха инструктирани да не ги закачат, докато не правят нищо друго освен да си висят долу. Тяхното присъствие обезкуражаваше братята, братовчедите и бащите им в стрелба откъм барикадите.

Отне известно време, но накрая тишината отново завзе нощта, а реката пак стана неподвижна.

Останките се носеха наоколо и се събираха на купчини около гика на кораба. Моите хора спряха заниманията си за кратка почивка. Едноокия прибра розовите светлини от небесата. Двамата с Гоблин, Жабешко лице, водачите ми на отряди, Могаба и — О, богове! — капитанът на баржата се приближиха към мен за кратък разбор на събитията. Капитанът предложи да вдигнем котва и да обръщаме.

— От колко време сме тук? — попитах аз.

— Два часа — отвърна Гоблин.

— Ще оставим замалко нещата така. — Предполагаше се, че останалата част от конвоя ще изостане с осем часа, като теорията беше, че ако ни догонеха, когато пиратите са ни надвили, ще ги заварят твърде изтощени, за да се съпротивляват, и ще ги избият. — Едноок. Какво става с магьосника зад барикадата?

Той не звучеше твърде добре:

— Може би сме в опасност, Знахар. Той е дори по-силен, отколкото предположихме в началото.

— Опита ли се да го хванеш?

— Два пъти. Не мисля, че дори е забелязал.

— Ако е толкова мощен, защо се покрива, вместо да ни помете?

— Нямаме представа.

— Да поемем ли инициативата? Да му оставим стръв и да го изчакаме да я клъвне?

— А защо просто не разбием барикадата и не си продължим по пътя? — попита Мъргън. — Изтребихме достатъчно от тях, за да оставим блатото в траур за цяла година напред.

— Защото няма да ни пуснат, ето защо. Не биха могли. Едноок. Можеш ли да намериш магьосника?

— Да. Но защо ми е? Съгласен съм с хлапето. Нека разбием блокадата. Може пък да ни изненадат и да ни пуснат.

— О, ще ни изненадат, бъди сигурен. За какво мислиш, че изобщо са сложили блокада, глупчо? И защо, смяташ, спрях кораба тук? Можеш ли да набуташ някое от лилавите си кълба в косата му?

— Ако ми се наложи. За около половин минута.

— Налага се. Когато ти кажа. — Опитвах се да намеря необичайни начини за излизане от ситуацията и май бях напипал един. Исках да си направя един интересен, макар и потенциално смъртоносен експеримент. — Хагоп. Двамата с Мускуса натрупайте катапултите около източната страна. Намалете напрежението с четиридесет процента, за да могат да хвърлят бомби, без да ги взривяват във въздуха. — С помощта на Жабока казах на Могаба, че искам стрелците му на покрива на капитанската кабина. — Когато Едноокия напипа целта ни, половината стрели трябва да летят във висока дъга, а останалите — по права линия. И бомби, сякаш искаме да изгорим блатото до дъно.

Един от пиратите изкрещя отчаяно, изпусна се от щитовете и падна във водата. Кротък метеж под повърхността ни показа, че Иглите си знаят интересите и са се позастояли в околността.

— Да се захващаме.

Гоблин изчака, докато останалите се разпръснат, след това се врътна към мен.

— Мисля, че разбирам какво искаш да направиш, Знахар. Надявам се да не съжаляваш.

— Надяваш се? Ако прецакам нещата, всички сме трупове.

 

 

Дадох заповедта. Далекомерът на Едноокия се понесе по водата. В мига, когато светлината намери целта си, всички се впуснаха в действие.

За момент си помислих, че сме спипали копелето.

Господарката изневиделица се материализира на палубата. Махнах крокодилската си глава.

— Страхотно шоу, а? Дори кипарисите и мъхът горят, ако бъдат достатъчно щедро подкупени.

— Какво си въобразяваш, че правиш?

— Най-накрая благоволяваш да се явиш на дежурство, войнико?

Лявата й буза потрепери. В крайна сметка тактиката ми не целеше вражеския магьосник.

Една стрела избръмча между нас, на сантиметри между носовете ни. Господарката подскочи.

В този момент пиратите, висящи по парапета, най-сетне решиха да се пробват с изкачване нагоре и над палубата. Половин дузината, неизтребени от стрелците, успяха просто да се набучат на таралежа от копия, който ги чакаше там.

— Мисля, че се постарах да има само един начин да ни хванат. — Предоставих й момент да осмисли казаното. — Разполагат с магьосник, който е тежка артилерия. До момента се покриваше. Току-що му показах, че знам къде е и че ще се опитам да го пипна, ако мога.

— Не знаеш какво правиш, Знахар.

— Грешка. Знам точно какво правя.

Тя изплю нещо, което със запушени уши можех да приема за неверие, след което отпраши нанякъде.

— Жабок! — извиках аз.

Той се появи.

— По-добре си сложи пак крокодилската шапка, шефе. Магията няма да държи стрелите на разстояние, ако не го направиш. — Докато говореше, една тъкмо прелетя на сантиметри от нас.

Аз го хванах за главата.

— Направи ли с багажа й това, което те накарах?

— За всичко съм се погрижил, шефе. Натиках го на място, което не е това място. След момент ще започнат да вият.

Огньовете сред кипарисите изчезнаха като духнати свещи. Няколко от пламъчетата на Едноокия просто се разнесоха в нищото. Нощта започна да се изпълва с плашещото и потискащо усещане за нечие присъствие.

Единствената останала светлина беше тази, която светеше около мен и крокодилската глава на кърмата.

Господарката дойде тичешком.

— Знахар! Какво си направил?

— Казах ти, че знам какво правя.

— Но…

— Всичките ти малки играчки от Кулата ги няма, а? Наречи го интуиция, любов моя. Достигане до заключение от неадекватна и недостатъчна информация. Макар че може би имах полза от това, че познавам хората, с които играя.

Тъмнината стана още по-дълбока. Звездите изчезнаха. Но нощта имаше собствен блясък, като полиран въглен. Виждаха се отблясъци, макар че нямаше никаква светлина, дори от главата на кърмата.

— Ще ни избиеш всички.

— Тази възможност съществува, откакто ме избраха за Капитан. Имаше я и когато напуснахме Могилните земи. На тръгване от Кулата. При отплаването от Опал. Съществуваше и когато ти положи клетвата си към Черния отряд. Стана особено вероятно, когато приех тази прибързана и недообяснена оферта от търговците в Геа-Ксле. Така че, скъпа, не виждам нищо ново в ситуацията.

Нещо като голям черен камък дойде с подскоци по водата, пръскайки сребърни струи около себе си. Гоблин и Едноокия го отблъснаха.

— Какво искаш, Знахар? — Гласът й беше напрегнат, може би дори с лека нотка на страх.

— Искам да знам кой управлява Черния отряд. Интересно ми е да разбера кой взима решенията за това кой пътува с нас и кой не. Искам да зная кой разрешава на членове на отряда да бродят с дни неизвестно къде и да се скатават от задълженията си цяла седмица. И най-вече държа да разбера кой преценява кои приключения и интриги ще споделя с отряда.

Подскачащите камъни продължаваха да прииждат, разпръсквайки сребристите си струи и вълни. Всеки път все по-близо до кораба.

— Кой ще оглавява парада, Господарке? Ти или аз? И чия игра ще играем — моята или твоята? Ако няма да е моята, всичките ти съкровища остават там, където не можеш да ги достигнеш. А ние отиваме при Иглите. Сега.

— Ти всъщност не блъфираш, а?

— Човек не блъфира, когато е застанал на масата срещу някой като теб. Залагаш всичко, което имаш, и правиш всичко възможно да не загубиш.

Тя ме познаваше. Беше се разхождала из ума ми. И знаеше, че ще го направя, ако ми се наложи.

— Променил си се — каза след малко. — Станал си по-твърд.

— За да си Капитан, трябва да си Капитан, а не Архивар или лекар на отряда. Макар че наивният романтик все още е някъде тук. Може би щеше да е на по-преден план, ако бяхме довършили онова, което започнахме на хълма.

Единият от подскачащите камъни достигна баржата.

— За момент ме беше заблудила — казах след малко.

— Идиот. Онази нощ нямаше нищо общо с това. Тогава нямах и минимална надежда, че ще успея да задвижа нещата. Онова на хълма беше жена с мъж, когото обича и желае, Знахар. И тя мислеше, че това е мъж, който…

Следващият камък се заби в корпуса. Баржата потрепери. Гоблин изкрещя:

— Знахар!

— Ще се пораздвижим ли? — попитах. — Или да се поразсъблека, за да се опитам да плувам по-бързо от Иглите?

— Проклет да си! Печелиш.

— Обещаваш ли? И за тях?

— Да, мамка ти.

Рискувах.

— Жабок, донеси нещата на момичето.

Още един камък намери целта си. Чу се трясък на дъски. Аз залитнах, а Гоблин изкрещя отново.

— Нещата ти са си на мястото, Господарке. Докарай Променливия и гаджето му тук.

— Нима си знаел?

— Казах ти вече. Досетих се. А сега, движение!

 

 

Старият мъж, наречен Елдрон Гадателя, се появи, но вече в истинския си облик. Това беше предполагаемо мъртвият Покорен, наречен Видоменителя, висок наполовина колкото къща и още толкова широк. Дива невчесана коса обрамчваше главата му. Мръсната му и сплъстена брада приличаше по-скоро на джунгла. Облягаше се на светещ жезъл, наподобяващ издължено и изтънено женско тяло, перфектно до най-малкия детайл. Той беше сред багажа на Господарката и ме доубеди в правотата на теориите ми, когато Жабешкото лице съобщи за неговото присъствие.

Променливия насочи жезъла към реката.

Огнен гейзер, висок над сто стъпки, избликна от водата.

Баржата се раздруса от сблъсъка с друг камък. Разхвърчаха се трески. Долу в трюма конете цвилеха ужасено. Голяма част от екипажа им пригласяше. На светлината на огньовете спътниците ми изглеждаха мрачни.

Видоменителя продължи да издига огнени стълбове, докато блатото не потъна в холокост, който правеше всичките ми досегашни напъни да изглеждат смешни. Писъците на пиратите се загубиха в рева на пламъците.

Бях спечелил облога си.

А Променливия продължаваше да изпепелява всичко около себе си.

Свиреп вой прозвуча сред пламъците, след това утихна и изчезна.

Гоблин ме изгледа. И аз го изгледах.

— Двама от тях само за десет дни — промърморих. За последно бяхме чули този вой по време на Битката при Чар. — И вече не са дружки. Господарке, какво щях да открия, ако бях разровил онези гробове?

— Не знам, Знахар. Вече не знам. Никога не съм очаквала отново да видя Оплаквача, това е сигурно. — Звучеше като изплашено дете.

А аз й вярвах.

Над главите ни прелетя сянка. Гарван, летящ в нощта? Какво ни предстоеше?

Спътницата на Променливия също го видя. Очите й бяха присвити и напрегнати.

Поех ръката на Господарката. Харесваше ми много повече сега, след като си беше върнала уязвимостта.