Глен Кук
Сенчести игри (11)

11.
Поход към вчерашния ден

В началото имената бяха ехо от детските ми години. Кейл. Фратер Грей. Уийкс. На места отрядът беше служил, а срещу други бе воювал. Светът се променяше и ставаше по-топъл, а градовете — по-разпръснати. Имената им избледняваха до легенди и спомени от Аналите. Тайър. Раксъл. Слайт. Наб и Нод. Преминахме отвъд картите, които познавах, през градове, споменавани единствено в Аналите, където само Едноокия е пребивавал. Борос. Териес. Вийдж. Ха-Джа.

Продължавахме право на юг и все още бяхме само в началото на дългото си пътешествие. Гарваните ни следваха. По пътя събрахме още четири нови попълнения — професионални пазачи на кервани, произхождащи от номадско племе, наречено Рои. Бяха дезертирали, за да се присъединят към нас. Започнах да оформям отряд за Мъргън. Той не беше въодушевен от идеята. Харесваше му да бъде носител на знамето, а и се надяваше да поеме Аналите от мен, защото аз имах страшно много работа като Капитан и лекар на отряда. Не смеех да го обезкуражавам, защото единствената ми друга възможност беше Едноокия. А той не ми се връзваше с писането на хроники.

Още по на юг, а дори не бяхме достигнали родното място на Едноокия — джунглите на Д’лок-Алок.

Магьосникът се кълнеше, че никога през живота си извън Черния отряд не е чувал името Катовар. Трябва да се намира далеч отвъд екватора.

Но плътта си има предели.

Дългите мили път не бяха леки. Черната желязна карета и тази на Господарката привличаха вниманието на бандити и лордове, а също и на лордове-бандити. През повечето време Гоблин и Едноокия ни прокарваха път с измама. Иначе се справяхме с малки дози правилно насочен ужас. Ако тия двамата са научили нещо през всичките си години в отряда, то това е умението да правят представление. Когато създадат илюзия, можеш да усетиш лошия й дъх от седемдесет стъпки.

Иска ми се да не хабяха толкова много енергия един срещу друг.

Реших да спрем за няколко дни. Трябваше да си възстановим жизнерадостния вид.

— Малко по-надолу по пътя има едно място, наречено Храмът на Пътника — каза Едноокия. — Подслоняват странници. Правят го вече две хиляди години. Мястото е подходящо да си отдъхнем и да направим някои проучвания.

— Проучвания?

— Разказите на пътешественици създават доста внушителна библиотека за две хиляди години, Знахар. А историите са единственото заплащане, което монасите искат.

Беше ме хванал в капан. Изхили се доволно. Старият мошеник ме познаваше твърде добре. Нищо друго не би могло да затвърди толкова силно желанието ми да стигна до Катовар.

Казах на останалите. След това се върнах при Едноокия.

— Това означава, че ще свършиш малко честна работа.

— Каква?

— Кой, мислиш, ще превежда?

Той изстена и подбели очи.

— Кога ще се науча да си държа проклетата уста затворена?

 

 

Храмът представляваше леко укрепен манастир, разположен на нисък хълм. На светлината на късното следобедно слънце изглеждаше златен. Гората отвъд и полята пред него бяха толкова наситено зелени, колкото никога през живота си не съм виждал. Мястото наистина изглеждаше подходящо за отмора.

Когато влязохме, ни заля вълна от мир и спокойствие. Усещане за „дойдох си у дома“. Погледнах Господарката. Видях собствените си чувства, сияещи по лицето й и това стопли сърцето ми.

На втория ден от престоя ни казах на Господарката, че бих могъл да се пенсионирам тук. След първата си баня от месеци насам вървяхме през градина, в която никога не се случваше нещо по-сериозно от кавгите на врабчетата.

Тя се усмихна мило и ми достави удоволствието да не споделя отношението си към болните фантазии.

Тук имаше всичко, което мислех, че искам. Спокойствие. Тишина. Изолация от нещастията, ширещи се по света. Цел. И предизвикателства пред историческите ми търсения и желанието да знам какво е било преди.

Но най-вече предлагаше защита срещу отговорностите ми. Всяко ново попълнение към отряда сякаш удвояваше товара ми и тревогите да бъдат нахранени, здрави и в безопасност.

— Гарвани — промърморих.

— Моля?

— Където и да отидем, винаги има гарвани. Започнах да ги забелязвам през последните няколко месеца. Но наистина са навсякъде, където попаднем. И не мога да се отърся от чувството, че ни гледат.

Господарката ме погледна озадачено.

— Виж. Ей там, в акацията. Два гарвана, които просто крещят „лош късмет“.

Тя се обърна към дървото, после пак ме изгледа.

— Виждам само двойка гълъби.

— Но… — Един от гарваните полетя нагоре, размаха крила и се скри зад стената на манастира. — Това не беше…

— Знахар! — Едноокия тичаше през градината като разритваше по пътя си птици и катерички напук на всякакво спокойствие. — Хей! Знахар! Виж какво намерих! Копие на Аналите от времето, когато сме минали оттук на път за севера!

Прекрасно. Умореният старчески ум не може да намери подходящи думи. Вълнение? Със сигурност. Екстаз? Повярвайте, така е. Моментът беше зареден с почти сексуално напрежение. Умът ми се фокусира по начина, по който го прави, когато особено желана жена изведнъж започне да изглежда достъпна.

Няколко по-стари тома на Аналите бяха загубени или повредени през годините. Имаше и такива, които никога не съм виждал, нито пък се надявах.

— Къде? — Задъхвах се от вълнение.

— В библиотеката. Един от монасите реши, че може да те заинтересуват. Не си спомням да сме ги оставяли тук, когато вървяхме на север, но тогава не обръщах внимание на такива неща. Двамата с Тъпана бяхме твърде заети да гледаме дали не ни преследват.

— Може и да ме интересуват! — казах задъхано. — Възможно е.

Маниерите ми напълно ме изоставиха, а аз пък напълно изоставих Господарката без дори едно „Извини ме“.

А може би тази мания не е била толкова голяма, колкото се самонавивах. Почувствах се като пълен задник, когато осъзнах какво съм направил.

 

 

Четенето на копията изискваше отборна работа. Записани бяха на език, който вече никой освен монасите в храма не използваше. А те не говореха наречие, което аз да разбирам. Така че четецът ни превеждаше на езика на Едноокия, а той от своя страна предаваше думите на мен.

Това, което излизаше като краен резултат, беше адски интересно.

Имаха Книгата на Чо, унищожена петдесет години преди аз да се запиша в отряда и само частично възстановена. И Книгата на Те-Лар, само бегло споменавана в един от по-късните томове. Книгата на Скете, за която никога не бях чувал. И още половин дузина също толкова безценни. Но не и Книгата на Отряда. Нито Първа или Втора книга на Одрик. Легендарните първи три тома на Аналите, разкриващи истината за произхода ни — митове, за които се разказваше в по-късните книги. За тях се споменаваше в следващите томове, но никой не ги беше виждал след първия век на отряда.

Книгата на Те-Лар обяснява защо.

Имало е битка.

Във всяко обяснение винаги има битка.

Движение, сблъсък на оръжия. Още една запетайка в дългата история на Черния отряд.

Хората, които наели тогавашните ни братя, се разбягали при първоначалния шок от атаката на врага. Толкова бързо се разпръснали, че отрядът отначало дори не разбрал какво става. Едвам успели да се оттеглят до лагера. При обсадата защитата била пробита на няколко пъти. По време на един от тези пробиви въпросните три тома изчезнали. Архиварят и неговият ученик били убити, така че книгите не можели да бъдат възстановени по памет.

Е, както и да е. Аз имах предимство.

Намерените тук Анали проследяваха пътя ни почти до края на картите, които монасите притежаваха. До местата с надпис „Тук бродят дракони“. След век и половина по пътя към миналото. По времето, когато стигнехме до точката, от която Аналите започваха, се надявах да сме в центъра на карта, в чиито покрайнини се намира крайната ни цел.

Когато осъзнах на каква златна жилка съм попаднал, си набавих материали за писане и неначената тетрадка от Аналите. Можех да пиша със скоростта, с която монахът и Едноокия ми превеждаха.

Времето течеше. Друг монах донесе свещи. После нечия ръка се отпусна на рамото ми. Чух гласа на Господарката в ухото ми:

— Не искаш ли да си починеш малко? Бих могла да те замествам.

За около половин минута просто стоях неподвижно и се изчервявах все по-силно. И това след като практически я бях зарязал навън и цял ден не се сетих за нея.

— Разбирам те, спокойно — продължи простичко тя.

Може би, наистина. Беше чела различните Книги на Знахаря — или както може би ще ги запомнят поколенията — „Книги на Севера“, по няколко пъти.

 

 

Мъргън и Господарката ме заместваха на смени и преводът продължи бързо. Единствената спирачка беше издържливостта на Едноокия. Един ден не бе достатъчен. Наложи се да изтъргувам по-новите Анали за техните. Господарката подслади сделката с няколкостотин вица за черната империя на север, но монасите някак не съумяха да свържат моята приятелка с кралицата на мрака.

Едноокия е издръжлив стар лешояд. Не се предаде. Четири дни след великото му откритие работата беше приключена.

Притеснявах се, като допуснах Мъргън в групичката, но той се справи. И трябваше да измоля/закупя четири празни тетрадки, за да успея да запиша всичко.

 

 

С Господарката подновихме разходката си горе-долу на същото място, където я бяхме прекъснали, но аз не бях съвсем в настроение.

— Какво ти е? — нежно ме попита тя и за мое удивление поиска да знае дали не е постсъвкупителна депресия. Съвсем леко беше успяла да напипа проблема, признавам.

— Не. Току-що получих огромно количество информация за историята на отряда. Но не научих нищо наистина ново.

Тя разбра прекрасно, но ме остави да доизкажа разочарованието си.

— Разказана е хиляда пъти — добре или зле според таланта на водещия Аналите, но като се изключат няколко интересни детайла, е все същото маршируване и отстъпление, битки, празнуване или бягство, записване на мъртвите и от време на време оправяне на сметките с клиент, който ни е предал. Дори на онова място с непроизносимото име, където отрядът е бил на служба петдесет и шест години.

— Геа-Ксле. — Езикът й се уви около името, сякаш дълго го е упражнявала.

— Да де, там. Където договорът толкова се проточил, че отрядът почти загубил идентичността си, смесвайки се с населението и всичко останало. Превърнали се в нещо като наследствена стража с оръжия, предавани от баща на син. Но както винаги става, съществената липса на морал при бъдещия принц довела до опита му да ни измами. Изведнъж се оказал с прерязано гърло, а отрядът продължил по пътя си.

— Определено четеш избирателно, Знахар.

Погледнах към нея. Смееше се тихо.

— Е, така де. — Наистина бях попрескочил това-онова. Някакъв принц действително се опитал да ни измами и наистина получил втора усмивка. Но отрядът сложил на престола нова династия — приятелски настроена и задължена, а след това се помотал наоколо още няколко години, преди тогавашният Капитан да пощръклее и отрядът да потегли на лов за съкровища.

— Нямаш ли угризения, че командваш банда наемни убийци? — попита ме тя.

— Понякога — признах аз, пъргаво прескачайки капана. — Но никога не сме лъгали работодателя си. — Е, поне не съвсем. — Рано или късно обаче всеки от тях се е опитвал да ни измами.

— Включително и моя милост?

— Един от подчинените ти те изпревари. Но все някога щяхме да станем по-малко нужни и щеше да започнеш да се оглеждаш за начин да ни прекараш, вместо почтено да ни платиш и да прекратиш договора.

— Затова те обичам, Знахар. Заради неотклонната ти вяра в човечеството.

— Абсолютно. Всеки милиграм от цинизма ми е подплатен с исторически прецедент — нацупих се аз.

— Наистина умееш да накараш една жена да се разтопи, знаеш ли?

— А? — Оборудван съм с цял арсенал от подобни ценни реплики.

— Дойдох тук с малоумната идея да те прелъстявам, но по някаква странна причина вече не съм в настроение.

Е, понякога човек просто прецаква нещата наистина грандиозно.

 

 

По някои части от стената на манастира имаше тясна пътека за наблюдения. Отидох до североизточния ъгъл, наведох се над ръба и се загледах към пътя, който бяхме изминали. На всеки няколкостотин години такива неща водят до някое ценно прозрение.

Проклетите гарвани бяха повече отвсякога. Може би около двадесет. Напсувах ги и мога да се закълна, че ми се подиграха. Когато ги замерих с парче мазилка, се разлетяха по посока на…

— Гоблин! — Подозирам, че стоеше навън, за да ме пази в случай, че ми дойдат самоубийствени пориви.

— Да?

— Намери Едноокия и Господарката и елате тук. Бързо. — Обърнах се и отново се загледах към това, което бе привлякло погледа ми.

Спря да се движи, но без съмнение си беше човешка фигура. Облечена в толкова черна роба, че да гледаш в нея беше като да зяпаш в материала, от който е изграден космосът. Под дясната си мишница носеше нещо с големината на кутия за шапка. Гарваните се завихриха около него. Бяха двадесет или тридесет на брой, в единоборство с останалите за правото да кацнат на раменете му. Намираше се на четвърт миля от мястото, където стоях, но почувствах погледа на невидимото му закачулено лице да ме удря като топлината на фурна.

Тълпата се изсипа при мен, а Гоблин и Едноокия бяха шумни както винаги.

— Какво има?

— Вижте там.

Те погледнаха. Гоблин изсумтя.

— Е, и?

— „Е, и“? Какво искаш да кажеш с това „е, и“?

— Кое му е толкова интересното на старо дърво и ято птици?

Обърнах се рязко. По дяволите! Дънер… но докато го зяпах, за момент нещо примигна и отново видях черната фигура.

— Знахар? — Господарката все още ми беше бясна, но въпреки това се тревожеше.

— Нищо. Очите ми играеха номера. Сигурен бях, че проклетото нещо, се движи. Забравете.

Приеха думата ми на доверие и се разпръснаха да вършат каквото бяха изоставили. Наблюдавах ги как се разотиват и за миг се усъмних в собствените си сетива.

После погледнах отново.

Гарваните бяха цяло ято и се носеха надалеч с изключение на два.

Които летяха право към мен.

А дървото се движеше около хълма, сякаш възнамеряваше да заобиколи целия манастир.

Промърморих си нещо, но това сякаш не оправи нещата.

 

 

Опитах се да дам на храма още няколко дни, за да използва магията на спокойствието си върху мен, но следващите сто и петдесет години от пътуването ни бумтяха в главата ми. Вече не го чувствах като почивка. Бях твърде напрегнат, за да стоя на едно място. Обявих намерението си пред останалите и никой не протестира. Само съгласия и може би малко облекчение.

Облекчение от какво?

Излязох за момент от уединението на вътрешния си свят, където напоследък прекарвах повечето си свободно време, наглеждайки старата мебелировка. Не бях обръщал много внимание на останалите.

Те също изглеждаха неспокойни.

Нещо витаеше във въздуха. Нещо, което нашепваше на всички ни, че е време да потеглим отново. Дори монасите сякаш нямаха търпение да ни изгонят. Странно.

Хората, които искат да оцелеят във войниклъка, се научават да слушат такива усещания, дори когато привидно нямат никакъв смисъл. Когато чувстваш, че трябва да потеглиш, потегляш. Останеш ли на място и те сгазят, няма смисъл да се оплакваш.