Глен Кук
Бялата роза (8)

7.
Второто писмо

Знахаря:

Боманц надникна през теодолита, обърнат към Великата могила. Отстъпи, записа си ъгъла и разтвори една от грубите си полеви карти. Точно тук беше изкопал телекурската брадва.

— Ще ми се описанията на Окулес да не бяха толкова приблизителни. Сигурно това е бил флангът на формацията. Векторът на редицата им би трябвало да бъде паралелен на останалите, тъй значи… Променливия и рицарите вероятно са били победени ето там. Проклет да съм!

На това място земята леко се издигаше. Добре, значи заровените артефакти^[1] бяха изложени по-слабо на влиянието на подпочвените води. Но пък растителността беше много гъста: бодлив дъб, диви рози, отровен бръшлян. Най-вече отровен бръшлян. Боманц ненавиждаше този отвратителен плевел. Започваше да се чеше само като се сетеше за него.

— Боманц!

— Какво? — той подскочи и вдигна жалона си.

— Е-е! По-кротко, Бо!

— Ама какво ти става? Да ми се промъкваш така зад гърба! Не е смешно, Бесанд! Искаш ли с тоягата да ти изтрия идиотската усмивка от лицето?

— Охо! Днес сме в лошо настроение, така ли?

Бесанд беше кльощав старец, приблизително на възрастта на Боманц. Раменете му бяха хлътнали, следвайки главата, която стърчеше напред, все едно че душеше някаква следа. По опакото на китките му се бяха издули дебели сини вени. Кожата му бе нашарена със старчески петна.

— Че какво очакваше, по дяволите? Да изскачаш така от храстите, право върху някого!

— Храсти? Какви храсти? Да не би да те гризе съвестта, Бо?

— Бесанд, опитваш се да ме сгащиш, откакто луната е била пеленаче. Защо не се откажеш? Първо, Жасмин ме ръчка непременно да тръгна, после Побойника ми изкупува стоката, та се налага да ида да изкопая нови антики, а сега и да ти ходя по акъла? Махай се. Не съм в настроение!

Наблюдателят от Вечната стража се ухили — голяма, изкривена усмивка, която разкри чак корените на изгнилите му зъби.

— Не съм те хващал още, Бо, но това не означава, че си невинен. Значи просто, че не съм успял да те спипам!

— Ако не съм невинен, трябва да си пълен идиот, за да не си ме хванал за четиридесет години. Проклет да си, човече, защо, мътните го взели, не искаш да улесниш живота и на двама ни?

Бесанд се разсмя.

— Съвсем скоро ще ти се махна от главата, и за добро. Местят ме — излизам в пенсия.

Боманц се облегна на тоягата си и огледа войника от Стражата. Лъхащата от него болка се усещаше почти физически, досущ кисела смрад.

— Наистина ли? Съжалявам!

— Обзалагам се! Заместникът ми може да е достатъчно хитър, за да те спипа!

— О, стига вече! Искаш ли да знаеш с какво се занимавам? Пресмятам къде са паднали телекурските рицари. Побойника иска по-шарена стока. Това е най-доброто, което мога да измъкна. Като изключим възможността да вляза в Могилните земи, за да имаш повод да ме обесиш. Я ми подай пръчката!

Бесанд му даде божествената пръчка.

— Грабим гробове, а? Побойника ли ти го предложи?

Ледени иглички полазиха по гърба на Боманц. Това не беше просто обикновен въпрос.

— Постоянно ли трябва да се занимаваме с едно и също? Не се ли познаваме от дълго време, та да минем без обикалянето около темата?

— Да, но на мен ми е забавно, Бо! — и стражникът тръгна след него към една обрасла могилка. — Това е ужасно, толкова е запуснато! Не бива да продължава повече така. Не, хората ми са достатъчно, но парите не достигат… Все ще трябва да поразчистим обаче!

— Можеш ли да се захванеш веднага? Точно тук ще искам да копая, струва ми се. Отровен бръшлян!

— О, ’пай се от отровния бръшлян, Бо! — изсумтя Бесанд. Всяко лято антикварят с проклятия си проправяше път през гъстата най-разнообразна флора на мястото. — А що се отнася до Побойника…

— Хората, с които работя, не нарушават закона. Това ми е правилото от време оно. Та вече не ме и безпокоят такива типове.

— Странно, но приемливо!

Пръчката на Боманц трепна.

— Проклет да съм, ако не съм застанал тъкмо насред битката. Право в средата!

— Сигурен ли си?

— Виж я как подскача. Вероятно са ги погребали в една голяма дупка.

— Та за Побойника…

— Какво за него, мътните го взели? Ако искаш да го бесиш, давай. Просто ми отпусни време да си намеря някой друг, който може да се оправя също тъй добре с бизнеса ми.

— Не искам да беся никого, Бо! Просто ти отправям приятелско предупреждение. От Веслоград се носят слухове, че той може да е Възкресител.

Боманц изтърва пръчката си и зина за въздух.

— Сериозно? Възкресител?

Наблюдателят настойчиво се втренчи в него.

— Просто слух. Всякакви ги чувам, но реших, че може да ти е от полза да го знаеш. Близки сме толкова, колкото е възможно да се сближат двамина тук!

Боманц прие маслиновото клонче.

— Аха. Честно казано, никога не е изтървал и думица. Брей! Сериозен товар ми мяташ на плещите… — Товар, който изискваше сериозно обмисляне. — Не казвай на никого какво съм намерил. Онзи крадец Мен Фу…

Бесанд отново се разсмя. Дъхът му вонеше на сяра.

— Наслаждаваш се на работата си, нали? Тъй де, да преследваш хора, които не смеят да ти отвърнат!

— По-полека, Бо! Мога да те привикам за разпит! — Стражникът се обърна и отстъпи встрани.

Антикварят изсумтя откъм гърба му. Разбира се, че Наблюдателят се наслаждаваше на работата си — тя му позволяваше да си играе на диктатор. Можеше да причини каквото си поиска и на когото си поиска, без да му се наложи да дава обяснения.

Щом веднъж Властелина и подвластните му паднали и били погребани в могилите си зад бариерите, издигнати от най-сръчните магьосници от онова време, Бялата роза постановила Вечната стража да поеме задълженията си. Стражата не се подчинявала никому и била натоварена със задачата да възпре опитите за възкресяване на неумрялото зло под могилите. Бялата роза добре разбирала човешката природа. Винаги ще се намерят хора, които да открият печалбата в използването или следването на Властелина. Винаги ще има следовници на злото, които копнеят любимецът им да бъде освободен.

Възкресителите се появили още преди тревата да порасне по могилите.

Но Побойника да е Възкресител? Боманц се замисли. Нямам ли си достатъчно проблеми? Бесанд направо ще си вдигне лагер на гърба ми!

Антикварят не се интересуваше от съживяването на древните зли сили. Искаше просто да установи връзка с някой от тях, тъй че да хвърли светлина върху определени древни загадки.

Междувременно Бесанд беше изчезнал от погледа му. Щеше да крачи тежко по целия път обратно до щаба си. Все щеше да остане време за няколко забранени наблюдения. Боманц пренастрои теодолита си.

Могилните земи не носеха отпечатъка на великото зло, а само на запуснатост. Четиристотин години растения и климат бяха преоформяли някога забележителната наземна архитектура. Могилите и мистичните пейзажи почти бяха удавени в покриващите ги храсти. Вечната стража отдавна не считаше за важно да поддържа както трябва околностите. Наблюдател Бесанд водеше обречена битка със самото време.

В Могилните земи нищо не растеше както трябва. Растителността бе хилава и спаружена. При все това на много места вече не личаха нито формите на могилите, нито побитите камъни и фетишите, които оковаваха Покорените.

Боманц бе прекарал целия си живот в определяне чия могила на кого принадлежи, кой лежи там и къде се намират всеки камък и знак. Главната му карта — коприненото му съкровище — беше почти завършена. Почти можеше да проследи лабиринта. Стигна толкова близо, че се съблазняваше да опита, преди да е напълно готов. Но не бе глупак. Смяташе да издои сладко млечице от най-черната вълчица и не смееше да допуска грешки. И бездруго Бесанд му висеше на едната ръка, а на другата — отровната дърта вещица. Но ако успееше… Ах, само да успееше! Ако осъществеше връзка и измъкнеше тайните… Нивото на човешкото познание щеше да нарасне драматично, а той — да стане най-могъщ сред живите магове. Славата му щеше да се носи по целия свят. Жасмин би притежавала всичко, което — съдейки по киселите й слова — бе пожертвала. Само да осъществеше връзка!

И щеше, проклет да е! Нито страхът, нито несигурността на годините можеха да го спрат сега. След няколко месеца и последният ключ ще бъде негов!

Боманц бе живял с лъжи толкова дълго, че често сам им вярваше. Дори в най-откровените си мигове никога не признаваше най-могъщия си мотив — интелектуалната си афера с Господарката. Именно Тя го беше заинтригувала от самото начало; Тя, с която се опитваше да осъществи контакт; Тя, която литературата безкрай възпяваше. От всички господари във Владичеството Тя беше най-загърната в тайни, най-плътно обкръжена с легенди и най-слабо подкрепена с исторически факти. Някои учени Я наричаха най-красивата живяла някога жена, като се кълняха, че само да Я зърнеш стигало да попаднеш под магията на невероятния Й чар. Други Я посочваха за истинската движеща сила на Владичеството. Малцина признаваха, че техните документи в действителност не са повече от романтични измислици. Други пък не признаваха нищо, но демонстративно украсяваха историите. Боманц бе попаднал в плен на словата им още като ученик.

Когато се прибра обратно на тавана си, той разгъна копринената карта. Денят му не беше напълно загубен. Откри неизвестен преди говорещ камък и определи кои заклинания заключва той. А попадна и на находище на телекурски войници. Това щеше да му купи агнешко и боб.

Погледна картата, сякаш самото му желание беше в състояние да му разкрие информацията, от която се нуждаеше.

Диаграмите бяха две. Горната представляваше звезда с пет върха, обхваната в малко по-голям кръг. Такава е била формата на Могилните земи, когато е започнал строежът. Звездата се намираше на един фатом^[2] над околната почва, подкрепяна от варовикови стени. Кръгът представляваше външният ръб на ров, пръстта от който бе използвана да се построят могилите, звездата и пентаграмата в рамките й. Днес ровът се бе превърнал просто в заблатена земя. Предшествениците на Бесанд се бяха оказали неспособни да удържат напора на Природата.

В рамките на звездата се намираше пентаграма с височина още един фатом, начертана с върхове там, където се срещаха ъглите на лъчите. Тя също беше подкрепена от стена, вече отдавна срутена и обрасла с гъста растителност. В центъра на пентаграмата по оста север-юг бе разположена Великата могила, където спеше Властелина.

Над върховете на звездата на картата си — от горния край, в посока на часовниковата стрелка — Боманц бе надраскал нечетни номера от едно до девет. Всяко беше съпроводено от име: Ловеца на души, Видоменителя, Нощна сянка, Приносителя на бури, Костотрошача. Обитателите на петте външни могили бяха разкрити. Петте вътрешни пресечни точки носеха четни номера, като започваха от дясната долна основа на лъч, обърнат на север. На четири лежеше Оплаквача, на осем — Хромия. Гробовете на трима от Десетте, Които Били Покорени, си оставаха неизвестни.

— Кой ли е на проклетия номер шест? — промърмори Боманц. Удари с юмрук по масата. — По дяволите!

Вече четири години — и така и не се бе добрал до това име. Единствената оцеляла бариера пред намеренията му бе именно маската, скриваща личността на този Покорен. Всичко останало беше въпрос на технически познания, преодоляване на заклинания… и накрая — свързване с Великата в централната могила.

Магьосниците на Бялата роза бяха оставили томове, в които се пъчеха с приложението на изкуството си, но нямаше и думица за това къде лежи всяка от жертвите. Такава е човешката природа. Бесанд се хвалеше с рибите, които е хванал, и с примамката, която е използвал, но рядко измъкваше на бял свят сериозно доказателство за постиженията си.

Под звездната си карта Боманц беше начертал втора, която описваше централното капище. Представляваше правоъгълник, разположен по оста север-юг, обкръжен и изпълнен с редици символи. Извън всеки ъгъл се намираше изображение на побит камък, който в Могилните земи представляваше висока дванадесет стъпки колона с нахлупена на нея бухалска глава с две лица. Едното гледаше навътре, другото — навън. Побитите камъни се явяваха ъгловите стражи на първата линия от заклинания, които пазеха Великата могила.

По протежение на страните, където се намираха постовете, малките кръгчета изобразяваха дървените колци-тотеми. Повечето вече бяха изгнили и паднали, а заклинанията им падаха заедно с тях. Вечната стража нямаше щатен магьосник, способен да ги възстанови или замени.

В рамките на самото капище имаше символи, подредени в три правоъгълника с намаляващ размер. Най-външният представляваше пехотата, вторият — рицарите, а третият — слоновете. Криптата на Властелина беше заобиколена от мъже, които са отдали живота си, за да го повалят в калта. Призраците представляваха междинната линия между старото зло и света, способен да си го припомни. Боманц не предвиждаше никаква трудност в промъкването покрай тях. По негово мнение те бяха там, за да обезкуражават обикновените грабители на гробове.

В рамките на трите правоъгълника Боманц беше нарисувал дракон, който е захапал опашката си. Легендата твърдеше, че великият дракон лежи свит около криптата, по-жив от Господарката или от Властелина, и докато вековете се точат, дреме в очакване на опит да се извика хванатото в капан зло.

Боманц не беше измислил начин да се справи с дракона, но пък и не изпитваше нужда от това. Възнамеряваше да се свърже с криптата, не да я отваря.

Проклятие! Само да можеше да спипа някой стар Пазителски амулет… Най-ранните Стражи бяха носили амулети, които им позволяваха да влизат в Могилните земи, за да се грижат за тях. Амулетите все още съществуваха, макар че вече не ги използваха. Бесанд носеше такъв например. Другите бяха пазени в тайна.

Бесанд. Този луд. Този садист!

Боманц смяташе Наблюдателя за свой най-близък познат — но в никакъв случай и за приятел. Не, не и приятел. Тъжен коментар за живота му! Най-близкият му човек бе онзи, който щеше да умре от радост, ако срещнеше възможност да го измъчва или да го обеси.

Какви бяха тези приказки за пенсия? Някой извън тази забравена от бога гора си беше спомнил за Могилните земи?

— Боманц! Смяташ ли да вечеряш?

Той промърмори възраженията си и нави картата.

 

 

Тази нощ дойде Сънят. Нещо примамливо го призова. Той беше млад отново, неженен, разхождаше се по алеята, която минаваше край къщата му. Една жена му махна. Коя беше тя? Не я познаваше. Но не го беше грижа. Обичаше я. Със смях на уста се затича към нея… Направо летеше, но вложеното усилие не го довеждаше по-близо до нея. На лицето й се изписа тъга. Тя започна да избледнява…

— Не си отивай! — повика я. — Моля те!

Но жената изчезна и заедно със себе си отнесе неговото слънце.

Всеобхватна беззвездна нощ погълна съня му. Той летеше през поляна в гората, невидим. Бавно, бавно, сребро се разля небрежно по дърветата. Голяма звезда с дълга сребърна опашка. Той я гледаше как расте, докато опашката й не затъмни небесата.

Тръпка на несигурност. Сянка на страх.

— Носи се право към мен!

Присви се и прикри лицето си с ръка. Сребърната топка изпълваше небесата. Женското лице…

— Бо! Престани! — нападна го отново Жасмин.

Той седна.

— Ъ-ъ? Какво?

— Крещеше. Същият кошмар ли?

Боманц се вслуша в бясното тупкане на сърцето си и въздъхна. Колко още щеше да продължава? Вече беше стар човек!

— Същият. По-силен този път.

Сънят се повтаряше на непредсказуеми интервали.

— Може би трябва да посетиш доктор съновидец?

— Тук ли? — той изсумтя отвратено. — И бездруго не ми трябва лечител съновидец!

— Така си е. Сигурно сънят е плод на виновната ти съвест. Гризе те, задето връщаш Стенсил от Веслоград.

— Аз не го връщам… Я заспивай!

За негово удивление тя се обърна на другата страна и поне веднъж се отказа да продължава безкрайния им спор.

Той се втренчи в мрака. Вече му беше много по-ясно — дори прекалено ясно и очевидно. Дали имаше смисъл, скрит зад предупреждението на съня — за ненамеса например?

Бавно, полека настроението му от началото на съня се възстанови. Това усещане, че го викат, че се намира само на една интуитивна крачка от копнежа на сърцето си… Чувстваше се добре. Напрежението му се оттече и той заспа с усмивка.

 

 

Бесанд и Боманц наблюдаваха как стражниците разчистват храсталаците от предвиденото за разкопките пространство. Антикварят внезапно изръмжа:

— Не го тъпчи, идиот! Спри го, Бесанд!

Наблюдателят поклати глава. Стражник с факла отстъпи назад от купчината храсти.

— Синко, отровният бръшлян не бива да се гори! Димът разпространява отровата!

Боманц се чешеше и се чудеше защо спътникът му проявява такъв здрав разум.

— Досърбява те само като си помислиш за това, а? — Бесанд изсумтя и махна с ръка — А ето го и другият ти сърбеж!

Антикварят видя съперника си Мен Фу да наблюдава от безопасно разстояние. Изръмжа:

— Никога не съм мразил когото и да е, но той просто ме изкушава! Няма морал, няма скрупули, няма съвест. Той е крадец и лъжец!

— Познавам го, Бо. Голям късмет за теб, че е така!

— Нека те питам нещо, Наблюдателю Бесанд! Как тъй не преследваш него по същия начин, по който притискаш мен? И какво искаш да кажеш с това, че съм късметлия?

— Той те обвини във възкресителски уклон. Не му дишам във врата, понеже сред многобройните му добродетели е и страхливостта. Не му стига смелост да разкопава забранените артефакти.

— А аз имам, така ли? Значи този малък боклук ме е обвинил? В сериозно престъпление? Ако не бях стар и побелял…

— Той ще си получи своето, Бо. А ти си смелчага. Просто не съм успявал да те хвана в крачка.

Боманц подбели очи.

— Ето, пак се започва. Прикритите обвинения…

— Не са чак толкова прикрити, приятелю. В теб има морална пропаст, нежелание да се приеме съществуването на злото, което смърди като разложен труп. Само се опитай и ще те хвана, Бо! Извратените са хитреци, но те винаги се издават сами!

В течение на няколко болезнени секунди антикварят си помисли, че светът се разпада под краката му. После осъзна, че стражникът просто хвърля въдицата. Наблюдателят беше наистина целеустремен рибар. Потресен, той се възпротиви:

— Писна ми от садизма ти. Ако наистина подозираш нещо, щеше да си увиснал върху мен като змия върху лайно. Законовите усложнения никога не са значели нищо особено за стражата. Вероятно ме лъжеш за Мен Фу — стига ти и думата на по-отвратителен мошеник от него, за да прибереш дори собствената си майка. Ти си болен, Бесанд! Знаеш ли какво? Разлагаш се! Точно тук! — Той почука слепоочието си. — Не можеш да общуваш без жестокост!

— Пак си насилваш късмета, Бо!

Боманц отстъпи и се предаде. Говореха страхът и гневът му, докато по свой странен начин Бесанд му показваше специалната си добронамереност.

Струваше му се, че в крайна сметка подобно отношение бе нужно за емоционалното здраве на Наблюдателя. Трябваше му поне един човек извън Стражата, когото да не тероризира. Някой, чийто имунитет да му се отплати като един вид потвърждение… Дали съм символ за хората, които защитава той? Боманц изсумтя. Това беше прекалено.

И тази история с пенсионирането. Дали не каза повече, отколкото чух? Дали просто си урежда дълговете, защото заминава? Може би все пак има усет за закононарушителите. Може би иска да се оттегли с последен голям удар?

Ами новият му заместник? Още едно чудовище, чийто поглед е незамъглен от воала, хвърлен върху очите на Бесанд? Може би човек, който ще се втурне като бик на корида? Пък и Побойника, вероятният Възкресител… Къде ли е неговото място?

— Какво има? — попита Бесанд. В гласа му прозвуча загриженост.

— Язвата се обажда — Боманц потри слепоочията си с надежда и главоболието да не се върне.

— Най-добре си забий маркерите. Че Мен Фу като нищо ще се нахвърли на находището ти!

— Аха! — Антикварят извади половин дузина колци от торбата си. На всеки беше окачено парче жълт плат. Заби ги. По обичай с тях обозначаваше правото си да копае в отбелязания по този начин парцел.

Мен Фу все пак можеше да извършва нощни грабежи, а Боманц нямаше законово право да се оплаче. Подобни „запазвания“ нямаха официален смисъл, бяха само лична маркировка. Копачите на антики налагаха собствени санкции.

Мен Фу беше наказван за всичко, освен за насилие. Нищо не бе в състояние да промени крадливите му навици.

— Ще ми се Стенсил да беше тук — отбеляза Боманц. — Той би могъл да поеме нощна смяна…

— Ще се озъбя на крадльото и ще му държи влага поне няколко дни. Чух, че Стенс се прибира у дома.

— Да, за лятото. Много се радваме. Не сме го виждали от четири години.

— Той е приятел на Побойника, нали?

Боманц се завъртя трескаво.

— Проклет да си! Никога не се отказваш, така ли?

Говореше тихо, с искрен гняв, без крясъците, проклятията и драматичните жестове, които придружаваха привичното му полугневно състояние.

— Добре де, Бо. Ще се откажа.

— Тъй ще е най-добре! Сериозно ти говоря. Няма да те оставя постоянно да му дишаш във врата цяло лято!

— Казах, че ще се откажа!