Глен Кук
Бялата роза (46)

45.
Сключваме сделка

Не се бяхме отдалечили много, защото звездната светлина не стигаше да рискуваме в Равнината, но когато изгря нащърбената лодка на луната, Господарката ме поведе по широка дъга натам, където бяха паднали Покорените. На един равен участък — песъклив, но не и опасен. — Тя разгъна одеалото. Намирахме се извън зануляването.

— Седни!

Седнахме и двамата. Попитах:

— Какво…

— Тихо! — Тя затвори очи и се потопи в транс.

Зачудих се дали Мълчаливия все пак се е откъснал от Глезанка и е тръгнал по дирите ни, за да ни следи. Дали събратята ми си подхвърлят груби шегички за нас, докато се мъчат да изправят ходещите дървета? А и в каква ли дяволска игра съм се забъркал неволно…

Все пак си мислех, че съм научил и едно-друго от цялата каша.

След известно време осъзнах, че Тя отново се е завърнала от онази духовна равнина, където я отвеждаше трансът Й.

— Поразена съм! — прошепна ми. — Кой ли би си помислил, че ще им стигне кураж?

— А?

— Летящите ни приятелчета. Очаквах това да са Хромия и Шепота, които пак са се захванали със старите си дяволии. Но се оказа, че са Пришката и Презрителния. Е, нея можех и да заподозра — сред специалните й таланти съм вложила некромантия^[1].

Господарката отново разсъждаваше на глас. Чудех се дали често го прави. Сигурен съм, че не е свикнала наоколо да има свидетели…

— Какво искаш да кажеш?

Тя изобщо не ми обърна внимание.

— Интересно е дали са казали и на другите…

Притихнах и се постарах да събера две и две. Предсказанията на Господарката за трите възможни развития на бъдещето показваха, че в тях Тя няма място. А вероятно значеше, че нямаше място и за Покорените и те бяха решили да вземат съдбите си в свои ръце, като се отърват от повелителката си.

Стресна ме лек шум от стъпки, но не се притесних — предположих, че Мълчаливия все пак е предпочел да ни последва. Ето защо се изненадах, когато Глезанка седна до нас — при това беше сама.

Как не бях усетил завръщането на зануляването? Естествено, бил съм потънал в размисъл!

Господарката се обади, все едно не е забелязала появата на Бялата роза:

— Те още не са се измъкнали от корала. Движат се много бавно, пък и двамата са ранени. Макар че коралът не може да ги убие, ще им причини много болка. Точно сега са полегнали и изчакват зазоряването…

— Е, и?

— Ами, нищо чудно изобщо да не излязат!

— Глезанка чете по устните.

— Тя вече знае.

Е, казвал съм стотици пъти, че момичето не е глупаво.

Само че според мен Глезанка знаеше, защото наистина беше Бялата роза… и това ме поставяше точно в средата между двете.

Ох, леле!

Така се озовах в ролята на парламентьор, посредник и преводач.

Проблемът е, че не мога да опиша какви реплики се разменяха, тъй като някой си е поиграл с паметта ми за преговорите. Имах само една възможност да водя записки и сега те не ми изглеждат кой знае колко смислени.

Определено имаше преговори. Достатъчно ясно помня пълното си изумление от готовността на Глезанка да сключи сделка, а също и учудването си от Господарката — пак по тази причина.

Те стигнаха до споразумение. Със сигурност съюзът им беше нестабилен, тъй като Господарката старателно се придържаше много близо до мен и докато се намираше в зануляването, гледаше аз да съм застанал между Нея и останалите. Страхотно усещане — да знаеш, че си човешки щит… Глезанка на свой ред винаги стоеше близо до Господарката, за да не може Тя да използва силата си.

Но веднъж все пак Я пусна на свобода.

Това беше напредък — макар и минимален. Първо всички се промъкнахме обратно, като не позволихме никой да научи какво е станало.

Ние с Господарката се прибрахме след Глезанка, като се постарахме да си придадем вид, че сме прекарали енергична и близка среща. Не успях да сдържа кикота си при завистливите погледи на някои от братята ми.

Двамата с Господарката отново излязохме от зануляването на следващата сутрин. Глезанка отвлече вниманието на Мълчаливия и другите магьосници, като ги изпрати да преговарят с говорещите камъни. Бащинското дърво още не можеше да вземе решение. Ние пък тръгнахме в обратна посока и проследихме Покорените.

Всъщност нямаше какво толкова да ги следим. Те още не бяха излезли от корала. Господарката се обърна към властта, която имаше над тях, и те престанаха да бъдат Покорени…

Търпението Й се беше изчерпало. Може би искаше да послужат като нагледен урок… Във всеки случай, още преди да се върнем в Дупката, над лобното им място кръжаха и лешояди, и ястребоподобни птици.

Толкова е лесно, помислих си_ — за Нея. А за мен — който се бях мъчил да убия Хромия по всякакъв проклет начин, — щеше да е невъзможно…_

След това двамата с Господарката се върнахме към преводите. Бяхме толкова заети, че дори не бях в течение на новините от външния свят. И бездруго се чувствах малко замаян, понеже Тя ми беше изтрила спомените от срещата Й с Глезанка.

Но все пак по някакъв начин Бялата роза се споразумя с Бащинското дърво. Крехкото съюзничество оцеля.

Със сигурност имаше едно последствие — говорещите камъни спряха да ме дразнят с техните съобщения за чужденци в Равнината.

От самото начало бяха имали предвид Ловеца и Псето Жабоубиец. Също и Господарката. Двама от тримата вече не бяха „непознати“, а никой не знаеше какво е станало с „кучето“. Дори говорещите камъни не успяха да го проследят.

Опитах се да накарам Ловеца да ми обясни поне името му, но той не можа да си спомни нищичко — дори самото Псе Жабоубиец. Странна работа!

Той вече беше слуга на дървото.