Глен Кук
Бялата роза (5)

4.
Скорошното минало — Гаргата

Могилните земи се намираха далеч на север от Чара, в Старата гора, възпята в легендите за Бялата роза. Гаргата дойде в града същото лято, когато Властелина не успя да избяга от гроба си през Хвойноград. Откри подчинените на Господарката в отлично настроение. Голямото зло от Великата могила вече не предизвикваше страх. Последните останки от Бунта бяха изкоренени. Сега Империята нямаше непосредствени врагове. Великата комета, вестителка на всички катастрофи, нямаше да се върне още десетилетия наред.

Съществуваше само един фокус на съпротивата — дете, за което се твърдеше, че било преродената Бяла роза. Но тя беше бежанка и се криеше заедно с останките от предателския Черен отряд. И от тях нямаше защо да се страхуват. Невероятната мощ на Господарката щеше да ги погребе, като му дойде редът.

Гаргата се появи, накуцвайки, по пътя откъм Веслоград — сам, с раница на гърба и здраво стиснал тоягата си. Твърдеше, че бил ветеран от кампаниите на Хромия в Защитника и там осакатял. Търсеше работа. За човек, който не страда от излишна гордост, работа се намираше преспокойно. Вечната стража бе добре платена и наемаше множество черноработници, за да вършат всичко останало вместо нея.

По това време щабът беше разположен в Могилните земи. Безброй цивилни се навъртаха в района и Гаргата се смеси с тях. Когато започнаха да прехвърлят отряди и батальони отвън, той вече беше част от местния пейзаж.

Миеше чинии, чистеше коне, ринеше конюшни, пренасяше съобщения, бършеше подове, белеше зеленчуци… Захващаше се с всяка работа, с която можеше да изкара поне няколко монети. Беше висок, тих, мрачен и кисел тип. Не градеше особени приятелства, но и не печелеше страшни врагове. Твърде рядко общуваше с хората.

След няколко месеца помоли за разрешение да се засели в една порутена къща. Другите страняха от нея, понеже навремето принадлежала на магьосник от Веслоград. Позволиха му. Когато разполагаше с време и материали, той ремонтираше сградата. И също като магьосника преди него преследваше мисия, която го беше отвела на север.

Десет, дванадесет, четиринадесет часа дневно Гаргата се трудеше в града, а после се прибираше вкъщи и работеше още няколко часа. Хората се чудеха кога ли си почива.

Ако имаше нещо, което отблъскваше от него, това бе отказът му напълно да влезе в ролята си. Повечето работници на дъното на обществената стълбица се срещаха с доста неприятни преживявания. Гаргата не беше склонен да се примири с това. Посегнеха ли му, очите му ставаха ледени като заскрежена стомана. Само един човек продължи да го притиска, когато на лицето му се бе изписало това изражение. Гаргата го преби с жестока, безмилостна ефикасност.

Никой не подозираше, че той води двойствен живот. Извън дома си беше Гаргата бачкатор, нищо повече. Беше се въплътил в ролята до мозъка на костите си. У дома — през по-нормалните часове — си беше Гаргата реставратор и градеше нов дом от старата руина. Само през късната нощ, когато всички освен нощния патрул спяха, се превръщаше в Гаргата с мисия.

В стената на кухнята на магьосника Гаргата реставратор откри съкровище. Качи го на горния етаж, където Гаргата с мисия излизаше от дълбините.

На листче хартия с треперещ почерк бяха изписани дузина думи. Ключ за код.

Това изпито, мрачно лице отдавна не бе озарявано от усмивка, но сега ледът се разпука. В тъмните очи блеснаха искрици. Пръстите запалиха лампата. Гаргата седна и в течение на час се взираше в нищото. После, все още усмихнат, слезе обратно долу и изчезна в нощта. Вдигаше ръка в любезен поздрав всеки път, щом срещнеше нощния патрул.

Вече го познаваха добре. Никой не се замисляше за правото му да куцука наоколо и да гледа как съзвездията се въртят.

Прибра се у дома, когато нервите му се успокоиха. Нямаше да спи тази нощ. Разпръсна намерените документи, зае се да ги изучава; да дешифрира, да превежда и да пише писмо история, което нямаше да стигне крайната си цел в течение на дълги години.