Глен Кук
Бялата роза (39)

38.
Крепостта в дяла

Тряс! Старият номер с вратата. Но този път обаче бях чул тежките стъпки на човека планина по коридора, тъй че не се стреснах, а само попитах:

— Сещал ли си се да почукаш, мечок такъв?

Никакъв отговор, докато не влезе и Шепота.

— Ставай, лечителю!

Щеше ми се да изръся някоя груба забележка, но тонът й ме вледени до мозъка на костите, така че просто се изправих.

Тя изглеждаше ужасно. Не че имаше някаква видима физическа разлика, но сякаш душата й бе умряла, вледенена и ужасена.

— Каква беше тази твар? — изръмжа ми.

Останах изумен от въпроса.

— Каква твар?

— Онова, с което пътуваш. Говори!

Да говоря, ама нямах и най-малка представа за какво ме разпитва тя.

— Догонихме ги. Или по-скоро войниците ми ги догониха, а аз пристигнах навреме да преброя труповете. Какво според теб може да накъса на парченца двадесет хрътки и сто души в брони — да го стори за минути и да изчезне от реалността?

Богове, Едноокия и Гоблин направо бяха надминали себе си!

Но въпреки това и дума не казах.

— Вие излязохте от Могилните земи и сте тършували в тях. Да не би да сте призовали нещо оттам? — стори ми се, че тя размишлява. — Време е да разберем. Време е да научим колко корав си в действителност, войниче! — и се обърна към гиганта. — Води го!

Приложих най-мръсните си трикове. Престорих се, че съм се примирил за време, достатъчно да се поотпусне мъчителят ми и с все сили го настъпих по крака и го сритах с ръба на ботуша си по пищяла. След което се завъртях и го ритнах в слабините…

Предполагам, че остарявам и губя реакциите си. Вярно, той беше много по-бърз, отколкото се полага на човек с неговите размери. Отмести се назад, хвана крака ми и ме метна през стаята. Двама войници ме изправиха и започнаха да ме влачат. Задоволих се с удоволствието да видя, че едрият тип куца.

Изпробвах и още няколко номера — ей-тъй, просто да спечеля време. Общо-взето, спечелих само блъскане и синини. Войниците ме вързаха на дървен стол с висока облегалка в зала, която Шепота бе избрала да упражнява магическите си номера. Не видях никакви особено зловещи машинарии и това само влоши очакванията ми.

Войниците изтръгнаха два-три хубави писъка от мен и тъкмо се канеха да започнат с неприятната част, когато сцената внезапно приключи. Набързо ме отвързаха от стола и ме помъкнаха към килията ми. Бях твърде замаян, за да се чудя какво става.

Е, поне докато в коридора, на няма и десет метра от въпросната килия, се сблъскахме с Господарката.

Да. Точно така. Съобщението ми беше стигнало до целта. Мислех си, че този път просто съм си въобразил краткотрайния ни контакт. Но ето Я тук…

Войниците побягнаха. Нима Тя ужасяваше до смърт и собствените си хора?

Шепота твърдо остана на мястото си.

Каквото и да си размениха, не го направиха с думи. Покорената ми помогна да се изправя и ме бутна в килията. На лицето й бе изписано каменно изражение, но очите й горяха.

— Проклятие! Пак ти осуетиха плановете! — изхъхрих, докато падах на нара си.

Вратата се затвори посред бял ден, но настъпваше нощ, когато се събудих. Тя стоеше приведена над мен, облечена в маската си от красота. Каза ми:

— Предупредих те!

— Да… — Опитах се да седна.

Всичко ме болеше — и от мъченията, и от това, че преди залавянето ми бях изцедил старото си тяло до последната капчица.

— Лежи си. Нямаше да дойда, ако собствените ми интереси не го изискваха!

— Иначе не бих Те и повикал.

— Отново ми правиш услуга.

— Само в името на самосъхранението ми.

— Според мен, както се казва, скачаш от тигана право в огъня. Шепота изгуби мнозина войници днес. Кой ги уби?

— Не знам. Гоблин и Едноокия… — и млъкнах.

Проклета да е замаяната ми глава, проклет да е и привлекателният Й глас. Вече бях издал прекалено много.

— Не са били те. Не разполагат с уменията да призоват нещо подобно. Видях телата…

— Тогава не знам.

— Вярвам ти. Но дори и така… И по-рано съм виждала подобни рани. Ще ти покажа, преди да тръгнем за Кулата!

Съмнявал ли се бях някога в крайната Й цел?

— След като приключиш с огледа, си отбележи, че последния път, когато по този начин са умирали хора, е било, докато съпругът ми властваше над света.

Фактите просто не съвпадаха. Започвах да се притеснявам — най-вече за собственото си бъдеще.

— Той се е раздвижил — много по-рано от очакваното. Никога ли няма да легне в мир и да ме остави да си върша работата?

Нещо се размърда в съзнанието ми. Едноокия беше споменал, че някаква твар се е измъкнала. Гарвана е останал заклещен, защото тя…

— Тъп проклет Гарван, пак го направи!

Имах предвид, че предишния път, когато останал насаме и се опитал да се погрижи за Глезанка, за малко да допусне Властелина да се измъкне през Хвойноград.

— Какво си направил този път? — промърморих.

И защо ли тварта би последвала групата и би защитавала Едноокия и останалите?

— Значи това е Гарвана? — попита Тя.

Втора издънка на сметката на Знахаря. Какво ми ставаше, та не можех да си държа езика зад зъбите?

Господарката се приведе над неподвижния мъж на съседния нар и отпусна длан на челото му. Гледах изпод вежди и с разфокусиран поглед — не можех да се взра в нея пряко, имаше мощ, която би разколебала и камък.

— Скоро ще се върна — обеща Тя и тръгна към изхода. — Не бой се. В отсъствието ми ще бъдеш в безопасност!

Вратата се затвори.

— Да бе — прошепнах, — в безопасност от Шепота, може би… Но каква безопасност и с теб самата наоколо? — и огледах стаята, като се чудех дали има начин да сложа край на живота си.

Шепота дойде да ме заведе до мястото на касапницата, където хрътките и войниците бяха догонили Едноокия и Гоблин. Не беше хубава гледка, честно казано. За последно видях подобно чудо, когато тръгнахме да гоним форвалака в Берил, преди да се присъединим към Господарката. Запитах се да не би чудовището да се е върнало и отново да преследва Едноокия. Но го бяха убили по време на битката в Чар. Или може би?…

Да, но Хромия беше оцелял…

О, да, дяволите да го вземат — и още как! Само два дни след като Господарката замина — стоях затворен в старата крепост в Дяла, както научих, — се появи и той. Беше кратко, „приятелско“ посещение в името на старата ни дружба.

Усетих присъствието му, още преди да го видя в действителност, и ужасът за малко да ме свали на колене.

Как бе разбрал?… Шепота — естествено, че тя му беше казала!

Той влезе в килията ми, възкачен на миниатюрен килим. Името вече не му съответстваше напълно — не можеше да се оправя без килимчето. Беше само сянка от предишното същество, човешка руина, съживена чрез магия и налудничава, огнена воля.

Влетя при мен и повися наоколо, докато ме оглеждаше. Направих всичко възможно да се престоря на спокоен, но не успях.

Глас като дъх от отвъдното отекна в помещението:

— Твоят миг настъпи. Краят на историята ти ще бъде дълъг и мъчителен. И ще се наслаждавам на всеки момент от него!

— Съмнявам се — продължавах да се правя на смел. — Мама няма да остане доволна, че си играеш с Нейния затворник!

— Да, но Тя не е тук, лечителю… — и той леко се отдръпна. — Скоро ще започнем. След като ти оставим време за размисъл…

Зад гърба му се разнесе къс налудничав кикот. Не съм сигурен дали го беше издал той, или пък Шепота, която стоеше в коридора и наблюдаваше сцената.

Друг глас се намеси:

— Не позна, Тя е тук!

Те застинаха. Шепота пребледня, а Хромия някак се спихна в себе си.

Господарката се материализира от нищото, предшествана от златни искри. Не каза и дума повече. Покорените също не проговориха, защото нямаше с какво да се оправдаят.

Умирах от желание да вмъкна някоя от прословутите си забележки, но благоразумието ми надделя. Вместо това се помъчих да се смаля. Да се превърна в хлебарка. Да стана незабележим.

Само че хлебарките ги размазват под тежките ботуши…

Господарката най-сетне заговори:

— Хром, ти си имаш задача. Не си спомням да съм позволявала да изоставяш поста си! Въпреки това си го направил — за пореден път. Резултатът е същият като в Розоград, когато се измъкна, за да саботираш Ловеца на души…

Хромия се спихна дори още повече.

Това се случи преди толкова много време, да му се невиди! Един от подлите ни номера срещу тогавашните Бунтовници. Стана така, че Бунтът нападна щаба на Хромия, докато той се бе измъкнал, за да се опита да изложи Ловеца на души.

Значи Глезанка в Равнината не дремеше… Почувствах се по-добре. Това беше потвърждение, че движението ни не се е разпаднало.

— Върви! — нареди му Господарката. — И знай това: няма да ти прощавам повече! Оттук нататък ще живееш по железните правила, измислени съпруга ми. Следващия път ще ти бъде последен. За теб и за всички останали, които ми служат. Разбрахте ли ме? Шепот? Хром?

Разбираха я. И се погрижиха да изразят разбирането си с цял порой слова.

Имаше смисъл, недостъпен за мен, и под нивото на простите думи, защото те се отдалечиха напълно убедени, че продължението на съществуването им зависи от безспорната и непоклатима изпълнителност — не просто подчинение на буквата на закона, а на духа му. Тръгнаха си с вид на обречени. Господарката избледня в мига, когато вратата на килията се затвори. Появи се в плът малко след залез-слънце. Все още кипеше от гняв. Бях подслушал разговорите на пазачите и знаех, че и Шепота е върната обратно в Равнината. Там положението се влошаваше и намиращите се на място Покорени не успяваха да се справят.

— Покажи им какво можеш, Глезанке! — промърморих. — Покажи им!

А аз междувременно усърдно се готвех за онези кошмари, които съдбата смяташе да ми навлече.

Стражата ме изведе от килията малко след падането на нощта. Взеха и Гарвана. Не задавах въпроси — и бездруго нямаше да получа отговор.

Килимчето на Господарката бе кацнало в главния двор на крепостта. Войниците настаниха Гарвана на него и го вързаха. Мрачен сержант ми махна да се качвам и аз. Сторих го с умение, което го изненада. Сърцето ми беше паднало в петите. Знаех къде отивам — в Кулата.

Чаках половин час, но накрая Тя дойде. Изглеждаше замислена, дори леко притеснена и несигурна. Зае мястото си в предния край на килима и се издигнахме.

Ездата върху вятърен кит е много по-удобна и далеч по-милостива към нервите на човека. Китът има плът и е голям.

Издигнахме се на височина може би триста метра и полетяхме на юг. Съмнявам се, че развивахме повече от петдесетина километра в час. Следователно полетът щеше да е доста дълъг, освен ако Тя не решеше да постъпи по друг начин.

След около час Господарката се обърна към мен. Трудно различавах чертите Й. Каза:

— Посетих Могилните земи, Знахар!

Не отговорих. Не знаех какво очаква да чуе.

— Какво сте направили? Какво са освободили твоите хора?

— Абсолютно нищо!

Тя погледна към Гарвана.

— Може би има начин… — и след време добави: — Познавам онова, което е на свобода… Спи, лечителю! Ще поговорим друг път!

Така че заспах. Когато се събудих, вече се намирах в друга килия. По униформите разбрах, че новият ми затвор е в Кулата в Чар.